Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (3)

III

Върн Бърд смачка вестника и го хвърли. Бледосините му очи, леко присвити, неспокойно опипваха лицата на хората в слабо осветената зала. Ресторантът му действаше успокоително. Никой не го гледаше и той спокойно запали цигара.

„Дявол да я вземе тази глупава гъска! — помисли той. — Глупачка! Да умре от един удар. Строшен врат! Невероятно!“

Трябваше да се махне от града за известно време. Олин сигурно ще го преследва. Глупак! Да пропусне цял скъпоценен час в този мръсен ресторант. Трябваше да се изпари веднага, още когато излезе от клуба на Рико. С всеки изминал час ставаше все по-горещо. Полицията сигурно го търси навсякъде. Бърд даде знак и чернокожият сервитьор се приближи.

— Още един скоч — поръча той. — И бързо!

Докато черният отиваше към бара, Бърд запали нова цигара.

Нямаше никакви угризения за жената. Не му беше за пръв път. Ако някой му пречеше, го убиваше. Бърд не ценеше и своя живот. Знаеше, че все някога полицията ще го залови. Тогава ще дойде и неговият ред да умре. Но докато все още има сили, ще се бори. По дяволите тази глупачка! Смъртта й объркваше плановете му. Не можеше свободно да скита по улиците, да стои в някой бар или да препуска със стария си форд по улиците. А поиска ли да напусне града и да избяга от тази човешка лудница, трябваше да се крие, да внимава на всяка крачка. Не може вече да влезе в някой бар, преди да разбере има ли втори изход, преди да огледа дали не го чака някое ченге. Всеки можеше да грабне телефонната слушалка още щом го забележи. А после… Стисна зъби, тънките му устни побеляха. Проклета глупачка! Какъв беше този врат!?

Видя, че негърът нещо шепне на бармана, докато оня наливаше уиски в чашите. Бърд мушна ръка под сакото си. Дръжката на колта му подейства успокоително. Проследи чернокожия, който носеше поръчката през залата, и забеляза, че белите му очи се въртяха неспокойно и възбудено. Черният стигна до неговата маса и сервирайки поръчаното, прошепна в ухото на Бърд:

— Няколко ченгета идват по улицата насам, мистър. Влизат във всеки бар.

Бърд изпразни на една глътка чашата.

— Имате ли втори изход? — попита, без да движи устни.

Негърът кимна с глава.

— През онази врата зад кухнята — отговори той и щастливо се усмихна, като видя смачканата петдоларова банкнота на масата.

— Задръж остатъка — Бърд се надигна леко и, без да бърза, премина през задимения локал до вратата, която му посочи негърът.

Бърд бутна вратата и през полутъмен коридор излезе на малка мръсна уличка.

Уличката хич не се хареса на Бърд: имаше само един изход, и то към главната. Другият й край бе преграден от четириметрова стена, а зад нея забеляза контурите на висока мрачна сграда. Извади колта и сви покрай стената, затваряйки тихо вратата след себе си. Спря се, стоя известно време така, пресявайки шумовете откъм главната улица. След това опипа с пръсти най-ниските издатини и се изтегли нагоре. Притаи се, огледа мрачния двор, после леко се спусна и скочи на другата страна.

И тогава видя желязната противопожарна стълба. Бърд реши, че е много по-безопасно да се качи по нея до покрива, отколкото да излезе на главната улица.

Заизкачва се бързо и тихо, спирайки на всяка площадка, за да се увери, че няма никой зад мрачните прозорци откъм пустия двор. Стигна до покрива. Премина го наведен ниско. Скочи на друг, по-нисък, а след това пак по противопожарната стълба стигна до някакъв гараж и скочи на мрачна улица, успоредна на главната.

Спря се до една врата и се огледа, прекоси улицата и след стотина ярда през полутъмна пресечка стигна до мръсния евтин хотел, където държеше две стаи.

Спря се, оставайки в сянка. Горе в стаята имаше албум със стари снимки, куфар с дрехи и още един револвер. Беше готов да рискува и да се качи само заради албума. За друг снимките нямаха никаква стойност. Бяха любителски фотографии, които още като малък беше правил на майка си, брат си и сестра си с малкото кученце. Те бяха последната нишка, която го свързваше с миналото. А то бе отдавна заличено дори в сънищата му. Майка му беше убита от заблуден куршум, изстрелян от револвера на известен джи-мен (агент от Федералното бюро за разследване) по време на една улична престрелка. В същия бой загина и баща му. Оттогава сестра му кръстосваше чикагските улици и в този момент вероятно бе в компанията на някой пияница в долнопробна хотелска стая.

Брат му излежаваше присъда от дванайсет години във Форт Ливънуорт след нападение на банка. Кучето избяга от къщата и никой повече не го видя.

Ако Олин го подозира, хотелът сигурно вече е под наблюдение. А Бърд не искаше да попадне в клопка въпреки албума със семейни снимки. Няколко минути оглежда улицата и преди да я пресече, извади колта от кобура. Но стъпвайки на метър от осветената част, забеляза човек, подпрял стената до една врата.

Бърд оголи зъби в жестока усмивка. Значи Олин е по петите му и за малко щеше да влезе в капана. Забави стъпките си и тръгна в обратна посока. На другия край на уличката имаше ниска и дълга сграда, а някой се бе погрижил да потроши с камъни уличните лампи. Сградата тънеше в мрак. Бърд я заобиколи и стигна до една дрогерия. Пред нея имаше цяла редица телефонни кабини. В помещението беше пусто, само момичето от регистратурата четеше книга, обвита във вестник. Тя повдигна глава, незаинтересувано погледна Бърд и продължи да чете.

Бърд влезе в една от кабините и набра номера на Рико. Искаше да се увери дали наистина Олин е организирал хайката.

Рико се обади.

— Търсят ли ме? — прошепна Бърд с устни, плътно долепени до слушалката. Чу как Рико от страх преглъща слюнката си.

— Кой е, по дяволите? — трескаво запита Рико. — Кой говори?

— Идва ли Олин при теб? — спря въпроса му Бърд.

— Да — отвърна Рико. — Затваряй телефона, глупако. Навярно подслушват. Махай се! Търсят те! Олин знае, че ти си убил онази гъска. Не идвай насам, и в мен се съмняват…

Рико прекъсна връзката.

Бърд окачи слушалката. Обърна се и забеляза движение на входа. Бързо се преви ниско и извади колта. Вратата на кабината бе остъклена наполовина и отвън не го виждаха. Бърд чу тежки стъпки да отекват по бетона.

— Полиция, госпожице. Идвал ли е някой през последните пет минути? — чу глас.

Открехна леко вратата на кабината. „Може да са ме забелязали, когато идвах насам“ — мина му през ума.

— Да. Някакъв висок човек. Преди три минути… — отвърна момичето. — Трябва да си е отишъл вече.

— В тъмни дрехи? — попита детективът. — Висок мъж, снажен, с широки рамене?

— Да, точно така! Влезе в една от кабините да телефонира.

— А знаете ли накъде тръгна след това?

— Не зная, не съм го виждала да излиза.

Настана мъртва тишина. Бърд знаеше, че детективът веднага ще провери дали е в кабината. Не чака. Отвори докрай вратата.

Веднага съгледа как ниският човек, който също го гледаше, посяга към джоба си. Видя и очите на девойката, разширени от ужас.

Преди детективът да извади револвера си, колтът на Бърд изгърмя. Оловото удари дебелака и го отхвърли към земята.

Бърд насочи колта към девойката, която диво крещеше. Опита се да се скрие зад дървената преграда на регистратурата, но Бърд натисна спусъка. Тялото й се сгърчи, отхвърлено към стената от удара. Върху челото й зейна огромна кървава дупка. После се смъкна по стената, протегнатата й ръка бавно повлече наредените по полицата бутилки кока-кола. Подът се покри с кръв, мозък и парчета стъкло.

Настъпи гробна тишина. Бърд се ослуша, бързо излезе и пое дълбоко въздух. Недалеч от мястото, където се намираше, се чу полицейска сирена. Той прекоси слабо осветената улица и се прилепи плътно в сянката на отсрещната сграда. Намери бързо входната врата и я отвори. Отново се чу сирената, този път по-близо, почти пред сградата. Хукна нагоре по стълбите. Трябваше да излезе на покрива. На всяка цена, иначе е загубен! Стигайки до последния етаж, с облекчение отдъхна. Бутна вратата и излезе на покрива. Притича до края и предпазливо хвърли поглед надолу. Жълтите фарове на една полицейска кола осветиха входа на сградата. Веднага след нея се долепи втора. На покрива й светеше сигнална лампа, а сирената грозно виеше. От двете коли се изсипаха дузина полицаи с автомати. От ъгъла сви полицейски камион, на чийто покрив блеснаха рефлекторни прожектори. Бяла светлина се плъзна по сградите и стигна покривите. На улицата изгря ослепителен ден.

Бърд не чака. Вдигна колта и стреля. Чу се трясък на разбито стъкло и светлината изчезна. Мракът, който последва, беше така плътен, както и светлината преди него. Някой от улицата започна да стреля с автомат към покрива. Бърд прибяга ниско приведен и се спотаи до един от комините. Забеляза стълба, която водеше към по-високия покрив на съседната сграда. Успя да го стигне тъкмо в момента, когато отдолу се появи първият полицай.

Все още спокоен, господар на нервите си, Бърд прекоси покрива, а комините останаха между него и полицаите. Дочу ги да се съветват. Не смееха да предприемат нищо, не знаеха дали ги чака, или е избягал.

— Хайде, напред! Хей, вие там, горе! — закрещяха отдолу.

Бърд разпозна Олин, който стоеше насред улицата с автомат в ръка. Гледаше горе, където се бяха събрали неговите момчета.

Бърд потисна изкушението си да убие Олин, преценявайки, че бягството му зависеше от това, дали полицията ще разбере къде се намира. Пропълзя към другата страна на покрива и погледна надолу.

Още един покрив, петнайсет стъпки по-долу, се простираше пред него и завършваше с нисък зид. Тук нямаше изход. Погледна наляво и очите му се спряха на друг, по-висок покрив. Имаше и стълба.

Наведе се и бързо изтича. На средата на стълбата чу зад себе си стъпки и погледна. Видя полицейска шапка. Полицаят тичаше по долния покрив, без да забелязва Бърд на стълбата.

Бърд побърза нагоре. Но не предвиди, че на върха фигурата му ще се открои върху мрачното небе. Грешка. От покрива на отсрещната сграда и от другата страна на улицата се чуха изстрели. Бърд усети удара вдясно. Той се залюля и се подпря на коляно. Вдигна се бързо и като залитна, намери заслон зад няколко комина. Отново затрака автомат, куршумите свиреха край главата му.

— Той е на горния покрив — закрещя някой от съседната сграда, — раних го!

Бърд усети кръвта по крака си под панталона. Страшна болка го мъчеше, докато с несигурни движения се дотътри до другия край на покрива. Погледна: надолу имаше малко по-нисък покрив, с цветарник. Прехвърли крак и тежко се строполи на долния покрив. Опипа с ръка мястото. Губеше много кръв и започна да отпада.

Бяха по следите му, а не можеше да продължава така от покрив на покрив. Ако не си направи превръзка, ще умре от загуба на кръв. Мина покрай цветята, наредени в огромни бетонни саксии, и отвори малко прозорче. Безшумно се спусна въпреки жестоката болка в слабо осветен коридор. Имаше сили само да затвори прозореца. Потта браздеше лицето му. Облегна се на стената, колтът тежеше в отмалялата му ръка. С последни сили се бореше с връхлитащата го слабост, направи върховно усилие да не припадне. Стисна зъби и напрягайки се, започна да се влачи напред по коридора, съзнавайки, че оставя след себе си кървава диря. Усети горчив оловен вкус в устата си и в помътненото му съзнание остана мисълта, че това е краят. Дори да успее да се скрие някъде в тази сграда, пак ще го намерят. Знаеха, че е ранен, а кървавата следа щеше да ги доведе до мястото.

Бърд се приближи до някаква врата. Напипа дръжката и отвори. Присви очи, заслепен от ярката светлина в стаята. Подпря се на стената, краката му се подгъваха от слабост. Виеше му се свят. Гадеше му се. Почувства се страшно отмалял, ръката му се отпусна против волята, пръстите се разтвориха и колтът падна. Кървавочервена завеса се спусна пред очите му и с последните проблясъци на замъгления си мозък Бърд усети как една ръка го подпря и му помогна да не се строполи върху пода…