Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (30)

IV

Бърд лежеше на една страна, опрял гръб върху стената, и подпираше с ръка отпусната си глава. Изведнъж трепна стреснато, размътеният му мозък се пробуди и той изплува от мрака на поредния припадък. Напоследък все по-често губеше съзнание, но сега далечният вой на полицейската сирена го извади от вцепенението му. Повдигна глава и се ослуша. Воят изпълваше стълбището и се изкачваше нагоре като предизвестие. Бърд знаеше, че след този вой идва смъртта. С голямо усилие успя да седне. Протегна дясната си ръка и примъкна томпсъна. Опря приклада на гърдите си, а цевта насочи към стълбището.

Погледна през рамо в малкото коридорче. Бледа лунна светлина едва се процеждаше през мръсната капандура. Ако останеше в коридора, можеха да го нападнат от две страни, през покрива и по стълбите. Бавно се довлече до вратата на Анита. Протегна ръка и натисна бравата, но беше заключено и той се отпусна изтощен. Притъмня му и въпреки огромните усилия почувства, че отново потъва в дълбокия безпаметен мрак…

И пак старият вой на сирена го пробуди от безсъзнанието. С нови сили се хвана за бравата и бавно се издърпа нагоре, докато се изправи на крака. Облегна се с гръб на вратата. От това положение вече можеше да наблюдава и капандурата, и стълбището. Държеше автомата под мишница, опрял приклада на вратата, с пръст върху спусъка.

Мина много време, преди да чуе шум от стъпки по стъпалата. Насочи дулото и зачака.

Изведнъж я видя. Изкачваше се по стълбището с ръка върху дървените перила. На главата си имаше шал на червени и бели квадрати, а мантото й беше потъмняло от дъжда. Гледаше го с големите си, замъглени от страх очи, а лицето й беше бледо като платно.

— Здравейте! — поздрави я с дрезгав колеблив глас. — Връщате ли се вече?

Тя не му отговори. Видя как погледът й премина от лицето му към автомата. Едва сега осъзна, че беше насочен към нея, и бързо свали цевта.

— Какво правите тук? — попита го тя, без да помръдне.

— Ръката ми е зле. Болен съм — отвърна. И се учуди как само присъствието й му вля нови сили за живот. Само я беше видял, а сякаш страшната треска, която го измъчваше, бе отслабнала.

— Има ли отвън ченгета?

— Нещастен случай — каза тя. — Някакъв човек е умрял.

— Не търсят ли мен?

— Заради нещастния случай ли? — тя започна бавно и уморено да се качва по стъпалата. — Искате ли да прегледам ръката ви?

— Срокът за преглед мина отдавна — опита се да се засмее той.

— Може би все пак ще мога да ви помогна с нещо — беше приближила на крачка от него и отново се загледа в автомата.

— Опитах се да вляза, но вратата ви е заключена.

— Винаги заключвам. Искате ли да ви сложа в леглото?

— Може би ще е по-добре да не влизаме. Не искам да ви навлека неприятности. Мога да си умра и тук — затвори за момент очи. — Сигурна ли сте, че полицията не ме търси?

— Станал е някакъв нещастен случай. Намерили са мъртъв човек в една кола.

— Мъртъв човек? Сигурна ли сте, че е мъртъв?

— Да.

— Но това е Хейтър — каза той. — Едва сега се сещам. Значи е мъртъв?

Тя не отговори нищо.

— Ами да, така е — продължи той, ровейки се мъчително в изминалите дни. — Съвсем бях забравил за него. Вързахме го и го скрихме под одеялото, а после ръката ми тръгна зле и забравих за всичко останало… Всичко забравих, но не и вас. Изминах с колата петстотин мили, за да ви видя отново…

Тя все още мълчеше.

— Ама и Хейтър е бил опасен тип — говореше той сякаш на себе си. — Няма да повярвате, като го видите. Скрил е някъде накити на стойност четири милиона. Можете ли да си го представите? Сега е мъртъв и никой никога няма да научи къде са.

— Вие сте го убил — каза едва сега тя с леден глас.

— Не, не съм. Ако е мъртъв, то е, защото му е дошло времето. Забравих го и това е всичко. Не може да се нарече убийство — сложи ръка върху дръжката на вратата. — Ще отворите ли?

— Ще отключа — отвърна тя и се приближи съвсем до него. Докосна автомата и попита: — Да взема ли това? На вас не ви трябва.

Пръстите му се стегнаха около оръжието.

— Може би — отвърна той. — И все пак мисля, че ще мога да го държа. Хайде, ще отворите ли вратата?

Тя вкара ключа в бравата, отключи и отвори.

— Спомняте ли си предишния път? — той огледа неосветената стая. — Вземете го! — бутна в ръката й томпсъна. — Когато се събудих, бяхте оставили револвера до главата ми. Никога няма да го забравя. Вие сте единственият човек на този свят, на когото мога да се доверя — дотътри се и падна на леглото като покосен. — Често мисля за вас и за всичко, което направихте за мен. Никога няма да забравя думите ви, че човещината не се купува. Мисля, че сте права. Вие сте човечна и благородна.

Тя стискаше пребледняла насочения към пода автомат.

— Пол Хейтър беше мой баща! — заяви със студен глас.

Бърд разтърка с ръка лицето си.

— Какво казахте?

— Казах, че Пол Хейтър беше мой баща!

Той погледна първо нея, после автомата.

— Ако не бях ви дал автомата, щяхте ли да ми кажете това?

— Не — поклати глава тя.

— Но той едва ли означава нещо за вас. Не сте го виждали повече от петнайсет години. Трябва да сте били най-много на пет, когато са го вкарали в затвора.

— Майка ми е говорила за него — спокойно, с мирен тон каза тя. — Разказваше ми как са го мъчили. Единственото, което го караше да живее, беше надеждата, че ще го чакам да излезе от затвора.

— Единственото нещо, което го е крепяло, за да живее — отвърна Бърд, — е било онова съкровище, за него е живял.

— Не, макар че всички мислят така — тя пристъпи по-близо до леглото и впери поглед в Бърд. — Когато го арестуваха, майка ми взе колекцията от бижута. Никой не знаеше, че е женен. За нея не беше трудно да напусне страната. Корабът, с който пътуваше, потъна. Само тя и още пет души се спасиха. Бижутата отидоха на дъното на океана заедно с кораба. Баща ми продължи да излежава присъдата си повече от петнайсет години, а майка ми беше свободна. Никога не му казах, че избяга с друг. А после се намерихте вие да дойдете и да го убиете, когато вече идваше краят на мъките му.

— Ако знаех, никога не бих го направил. Бих искал да ми повярвате. Все още съм ви много задължен. Ако знаех всичко това, можех някак си да ви се отплатя.

— Има ли смисъл? Вече е късно за разкаяние. Вие сте го направили и той е мъртъв. Аз не обвинявам вас, а себе си.

Гледаше отчаяно, когато тя излезе от стаята, без да го погледне. За пръв път в живота си почувства страх.

В стаята влязоха Олин и още двама полицаи с револвери в ръка. След тях влезе и Далас.

Бърд лежеше по гръб със затворени очи. Дишаше много тежко. Едри капки пот се стичаха по посивялото му лице и мокреха възглавницата.

— Нека някой извика онзи лекар горе — гласът на Олин звучеше дрезгаво. — И му кажете да побърза.

Далас хвана Бърд за рамото и го раздруса.

— Хей, ти! Събуди се!

— Каза ли ти Хейтър къде е плячката? — попита го, когато Бърд едва отвори очи. — Хайде, казвай! Сега вече за теб нищо няма значение.

— Забравих да го питам — едва отрони със слаб глас Бърд. — Кофти работа, нали, гадни ченгета — погледът му премина от Далас към Олин.

— Скрих се в тази стая след убийството на ония двамата в дрогерията — Бърд с голяма мъка произнасяше думите. — Заплаших я, че Рико ще я убие, ако не ми помогне. Тя не искаше. Чувате ли? Принудих я. Няма да използвате това като доказателство срещу нея, нали?

— Аха, значи омекваш, така ли? — беснееше насреща му Олин. — Знаеш много добре, както и аз, че тя те е укривала, а това е съучастие в убийство.

— Не… тя вярваше, че Рико ще я унищожи, ако не ми помогне… — Бърд се мъчеше да седне в леглото, но все не успяваше.

— Престани да лъжеш! — крещеше Олин. — Защо я защитаваш? Тя ти взе автомата. Ако не беше тя, ние нямаше да те намерим… А сега признай всичко! Тя те укриваше доброволно, нали?

Бърд се загледа в Далас.

— Помогнете й — едва дишаше той. — Тя е добро момиче… Аз я принудих да постъпи така… Запишете това… аз ще подпиша.

Бърд се отпусна изтощен на възглавницата. Главата му клюмна и той затвори очи.

— Мога ли да кажа на твоя човек да я пусне? — попита Далас.

— Естествено, при тия самопризнания — после Олин махна нетърпеливо с ръка. — Прави каквото знаеш.

Далас се втурна надолу по стълбището.

Анита чакаше в преддверието с един от полицаите. Далас профуча край тях и влезе в телефонната кабина близо до входа на сградата. Обади се на Първис и му докладва всичко, което се беше случило.

— По всичко изглежда, че сме пред фалит — завърши той. — Със смъртта на Хейтър изчезна и последният ни шанс да намерим бижутата.

— А какво става с момичето? — попита Първис. — Може би тя знае нещо?

— Искате ли да я попитам?

— Естествено — отвърна Първис. — Кажи й, че ще й дам десет хиляди, ако ми каже къде са скрити тия накити.

— Чакайте за минута. Ако тя знае и ни каже къде са скрити бижутата, Олин може да научи и ще я арестува като съучастник.

— А мен какво ме интересува това? — разбесня се Първис. — Нека тя да му мисли. Ти само не я предупреждавай. Тя може да не се досети за това. Десет бона са много пари.

— Ще я защитавате ли, ако Олин вземе да я разпитва?

— Не ме мисли за такъв глупак — провикна се Първис. — Ти само не споменавай нищо за съучастие, тя може изобщо да не се сети.

— Почакайте малко така — рече му Далас, — ще я попитам.

Остави слушалката, излезе от кабината и отиде в преддверието, където стояха Анита и полицаят.

— Лейтенантът каза, че тази жена е свободна и може да си върви — каза той на униформеното ченге. — А вие се качете при него.

— Добре — отвърна ченгето, после се обърна към Анита: — Ами вие сте свободна… най-добре ще е да се поразтъпчете, докато освободим стаята ви.

— Само за минутка, мис Джексън — обърна се към нея Далас, когато тя тръгваше навън. — Аз съм Ед Далас от Международната детективска агенция. Ние се опитваме да открием колекцията от Читабад. Аз съм упълномощен да ви заплатя десет хиляди долара, ако сте в състояние да ни дадете някаква информация, която ще ни помогне да открием накитите.

Тя го погледна, но лицето й не изразяваше нищо.

— Нямам никаква информация за вас — поклати глава.

— Сигурна ли сте?

— Да, съвсем сигурна.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, благодаря ви. Ще се оправя и сама.

Тя премина край него и излезе навън. Далас гледаше след нея, докато се изгуби в тълпата. Мислеше си дали някога ще я види пак. Надяваше се.

Върна се отново в телефонната кабина.