Стив Олтън
Пророчеството на маите (27)

18

1 декември 2012 г.

равнината Нуларбор, Австралия

Равнината Нуларбор, най-голямата равнина земя на планетата, е пуст район от варовик, който се простира на 246049 квадратни километра покрай пущинаците на Австралия южно от бреговата линия при Тихия океан. Това е необитаема зона, лишена от растителност и диви животни.

За естествоизпитателя на непълен работен ден Саксън Ленън и приятелката му Рене равнината Нуларбор винаги бе осигурявала идеално бягство. Без хора, без шум, без крещящи мениджъри на проекти — само успокояващите звуци на вълните, които се разбиваха в острите варовикови скали на 30 метра под мястото им за лагеруване.

Звуковите вибрации накараха Саксън да се измъкне от спалния си чувал. Той отвори очи и отвори капаците на палатката и се взря в звездното небе.

Рене обви кръста му с ръка, като се заигра с гениталиите му.

— Станал си рано, любов.

— Спри за секунда, чу ли нещо да прелита със свистене покрай нас?

— Като какво?

— Не знам…

Оглушителният тътен накара земята под палатката им да се разтрепери, а Саксън да излети от обятията на приятелката си.

— Хайде!

Двамата изскочиха отвътре полуголи, като навлякоха походните си ботуши, без да си правят труд да им завързват връзките. Скочиха в джипа си и се отправиха на изток, като Саксън се уверяваше, че държи возилото на безопасно разстояние от ръба на крайбрежните скали, които вървяха успоредно с тях отдясно.

Тъмният хоризонт беше станал сив, когато пристигнаха.

— Дявол да го вземе, Сакс, какво, по дяволите, има?

— Не… не знам.

Обектът беше огромен, висок колкото двуетажна къща с крила като на влечуго, които имаха 18 метра от край до край. Съществото беше черно като нощта, стоеше на три назъбени нокътя, които изглежда захващаха пустата варовикова повърхност. Огромна отразяваща опашка с форма на ветрило стоеше неподвижна на стъпки над земята, а от корема му се подаваха редица пипала. Главата без лице с форма на рог изглежда беше обърната към небето.

Неподвижното животно изглеждаше безжизнено, с изключение на искрящото кехлибаренозлатисто сияние, което идваше от орган с форма на диск, разположен от едната страна на торса му.

— Може да е един от дистанционно управляваните апарати, които военновъздушните сили постоянно пускат наоколо.

— Може би трябва да се обадим на някого?

— Давай. Аз ще направя няколко снимки.

Саксън насочи фотоапарата си и нащрака няколко кадъра, докато приятелката му се опитваше да се обади по телефона в колата.

— Телефонът не работи, няма нищо друго, освен статичен шум. Сигурен ли си, че си платил сметката?

— Абсолютно. Ето, снимай ме с него, нали знаеш, така че да мога да покажа колко е голямо това нещо.

— Не се приближавай прекалено, става ли, любов?

Саксън подаде фотоапарата на Рене, после се приближи на 5 метра до създанието.

— Не знам дори дали нещото е живо. Просто си е кацнало тук като препечен до черно кондор.

На хоризонта се появи златист оттенък.

— В идеалния момент. Изчакай слънцето да се покаже. Ще стане по-добра снимка.

Първите лъчи на зората се подадоха над Тихия океан. Слънчевата светлина целуна повърхността на отразяващата опашка на създанието.

Саксън отскочи назад, когато опашката се вдигна с хидравлично съскане.

— Кучи син, нещото се активира.

— Сакс, гледай, окото му започна да мига!

Саксън се втренчи в кехлибарения диск, който проблясваше все по-бързо и по-бързо, докато цветът му потъмня до пурпурно.

— Хайде!

Той сграбчи китката на Рене и затича обратно към джипа. Даде на скорост и ускори на север през откритата равнина.

Кълбото потъмня до кървавочервено, после спря да мига. Покрай разперените криле се запали една искра и избухна в искрящ, нажежен до бяло сребрист пламък.

С ослепителен блясък създанието избухна, като излъчи неизмеримо количество възпламенима енергия, която се разпростря из цялото плато Нуларбор със скоростта на звука. Шоковите вълни от ядрената експлозия проникнаха в порестия варовик, изпарявайки всичко по пътя си.

Саксън усети изгарящата нажежена до 8900 градуса по Целзий взривна вълна наносекунда преди тялото му, приятелката му, джипът и теренът да се изпарят и да се превърнат в съскащ токсичен газ, който беше засмукан нагоре в атмосферата от адски вакуум от микрокосмическия прах и пламък.

 

 

Мексиканският залив

Американската фрегата „Буун“ (FFG-28) клас „Оливър Хазард Пери“ с насочващи се ракети плаваше тихо по зловещо, оловносиво море под заплашителното следобедно небе. Заобикалящо бойния кораб, пръснато по повърхността в радиус от над 3 километра, беше всичко онова, останало от полупотопяемата нефтодобивна платформа „Сцила“.

Дузина моторизирани гумени салове обикаляха внимателно през полето с останки, докато емоционално пресушени моряци издърпваха подутите трупове на умрелите от водата.

Мичман втори ранг Зак Уишнов запечати още един чувал за трупове, докато младши лейтенант Бил Блекман насочваше бавно моторната лодка през плаващите парчета.

— Зак, има още един, при десния борд на носа.

— Господи, мразя това — Уишнов се наведе през носа и закачи трупа с пръта си. — О, Исусе, на този му липсва едната ръка.

— Акула?

— Не, била е отрязана ясно. Знаеш ли, сега като го спомена, не съм видял и една акула, откакто сме тук.

— Нито пък аз.

— Няма смисъл. Навсякъде има кръв, а тези води гъмжат от акули — Зак претърколи обезобразеното тяло в лодката, като бързо го набута в един чувал за трупове. — Това е нещото долу, нали, лейтенант? Източникът на зеленото сияние. Ето защо акулите стоят настрана.

Лейтенантът кимна.

— Акулите знаят нещо, което ние не знаем. Колкото по-скоро капитанът ни измъкне оттук, толкова по-добре.

 

 

Капитан Едмънд О. Луус III стоеше неподвижно на своя мостик. Лешниковите му очи се взираха във вещаещия лошо хоризонт. Долната му челюст беше стисната от гняв. Тринадесетият офицер, който командваше „Буун“ и нейния екипаж от 42 офицери и 550 матроси, кипеше отвътре. Кипеше, откакто получи заповеди от своето командване да отклони бойния кораб от бойната група за Персийския залив и да отиде в Мексиканския залив.

„Проклета спасителна операция по средата на онова, което може да се окаже най-големият конфликт, който сме имали от двадесет години. Ще станем за смях пред целите проклети военноморски сили“.

Командир Къртис Броуд, изпълнителният офицер на кораба и втори в командването, се приближи.

— Извинете ме, капитане. Една от ЛВМС е засякла подводницата, носеща се на 1.7 километра на запад. Двама оцелели на борда. Единият твърди, че знае какво е унищожило „Сцила“.

— Докарайте го в заседателната зала. Какво е изчисленото време на пристигане на въздушния патрул?

— Тридесет и пет минути.

Една светкавица проблесна тихо в далечината, последвана след секунди от рева на гръмотевицата.

— Извикай обратно всички лодки, командире. Ще бъда в заседателната зала. Съобщи ми, когато пристигне вицепрезидентът.

— Да, сър.

 

 

Противоподводният хеликоптер Каман SH-2G „Сийспрайт“, известен и като лека въздушна мултифункционална система или ЛВМС, подскочи два пъти, преди да застане неподвижно на площадката за хеликоптери на снабдения с ракети кръстосвач.

Мик Гейбриъл хвана единия край на носилката на Доминик, а член на екипажа — другия. Когато товарната врата на хеликоптера се отвори, към тях се присъединиха лекарят на кораба и медицинският му екип.

Офицерът лекар се наведе над безсъзнателното тяло на латино красавицата. Увери се, че диша, провери пулса й, после светна с фенерче в очите й.

— Тази има лошо сътресение, може би вътрешни увреждания. Трябва да я закараме в лазарета.

Един санитар избута Мик настрани и му взе носилката. Той беше прекалено слаб, за да протестира.

Лекарят го огледа.

— Синко, изглеждаш така, сякаш си минал през ада. Някакви наранявания, освен драскотини и синини?

— Не мисля.

— Кога си спал за последно?

— Не знам. Два дни? Моята приятелка, тя ще се оправи ли?

— Би трябвало. Как се казваш?

— Мик.

— Ела с мен, Мик. Ще превържем тези рани, ще вкараме малко храна в теб и после ще те поизчистим. Трябва ти малко почивка…

— Не — прекъсна го лейтенантът. — Капитанът го иска в заседателната зала след петнадесет минути.

 

 

Валеше, когато хеликоптерът на Енис Чейни докосна площадката на „Буун“. Вицепрезидентът се наведе и смушка спящия човек вдясно от него.

— Събуди се, Марвин, пристигнахме. Направо не проумявам как можеш да спиш при цялата тази шумотевица.

Марвин Тепърман пусна стегната усмивка, докато разтриваше очи, за да се разсъни.

— Пътуването ме изморява.

Един мичман втори ранг отвори товарната врата, козирува, после поведе двамата мъже в суперструктурата.

— Сър, капитан Луус ви чака в заседателната зала…

— Още не. Първо искам да видя телата.

— Веднага ли, сър?

— Веднага.

Мичманът го въведе в голям хангар. Наредени в редици на бетонния под лежаха чували с трупове.

Чейни се движеше бавно от чувал до чувал и спираше, за да прочете табелката с името.

— О, Боже…

Вицепрезидентът коленичи до един чувал и дръпна ципа. Ръцете му трепереха. Взря се в бледото безжизнено лице на Браян Додс. С бащински жест той се протегна и приглади назад кестенявата коса от челото му. Емоциите караха очите му да се насълзяват.

— Как се случи това? — гласът му беше дрезгав шепот.

— Не е сигурно, сър. Единственият човек, който може да знае, е в заседателната зала на капитана и чака да говори с вас.

Чейни закопча чувала и се изправи с мъка на крака.

— Заведи ни.

Мик натъпка последната хапка от сандвича с пуешко и кашкавал в устата си и я прокара с голяма глътка газирана напитка с джинджифил.

— По-добре ли се чувстваш?

Той кимна на капитана. Въпреки че беше изтощен, водата, горещият душ и новите дрехи бяха повдигнали духа му.

— Така, казваш, че името ти е Майкъл Розен и че си морски биолог, който работи в комплекс в Тампа, правилно?

— Да, сър. Може да ми викате Мик.

— И си открил обекта под нас — как?

— СПЗН. Това е система за подводно звуково наблю…

— Запознат съм със СПЗН, благодаря. Сега, твоята придружителка…

Потропване прекъсна въпроса. Мик вдигна поглед и видя вицепрезидентът Енис Чейни да влиза, следван от по-нисък по-възрастен господин с тънки като молив мустаци и топла усмивка.

— Добре дошли на борда, сър. Съжалявам, че не можахте да ни посетите при по-приятни обстоятелства.

— Капитане, това е д-р Марвин Тепърман, екзобиолог назаем от Канада. А кой е този господин?

Мик протегна ръка.

— Д-р Майкъл Розен.

— Д-р Розен твърди, че е влязъл в обекта под нас със своята мини подводница.

Чейни седна на масата за заседания.

— Разкажи ни.

Капитан Луус погледна бележките си.

— Д-р Розен описа разположение, което прилича на нещо като извадено от ада на Данте. Казва, че смарагдовото сияние се излъчва от мощно енергийно поле, което тръгва от тази подземна зала.

Чейни се взря в Мик със своите настоятелни очи като на енот.

— Какво се случи със „Сцила“?

— Нефтодобивната платформа — поясни Луус. — Тя беше пост за сензорни наблюдения, разположен над дупката.

— Енергийното поле създаде мощен водовъртеж. Той трябва да я е унищожил.

Очите на Луус се разшириха. Той натисна копчето на интеркома.

— Мостик.

— Да, сър, тук е командир Ричардс…

— Командире, пуснете сензорните шамандури, после преместете кораба на един километър на изток от сегашното ни местоположение.

— Един километър на изток, йес, сър.

— Изпълнете тази заповед бързо, командире.

— Разбрано, сър.

Мик премести поглед от капитан Луус към вицепрезидента.

— Няма да е достатъчно да преместите кораба си, капитане. Ние сме в ужасна опасност. Там долу има форма на живот…

— Форма на живот! — Марвин практически скочи през масата. — Нещо там долу все още е живо? Как е възможно? Как изглеждаше?

— Не знам.

— Не го ли видяхте?

— Остана скрито в една огромна капсула.

— Тогава откъде знаете, че е било живо? Мърдаше ли?

— Комуникираше с мен — телепатично. Притежава способността да влиза в нашите мисли, дори в най-подсъзнателните ни спомени.

Тепърман се беше изправил на крака, неспособен да сдържа вълнението си.

— Това е невероятно. Какви мисли ви предаде?

Мик се поколеба.

— Влезе в спомен за починалия ми баща. Това… това не беше много добър спомен.

Чейни се наведе напред.

— Казахте, че сме в ужасна опасност. Защо? Тази форма на живот е заплаха за нас?

— Повече от заплаха. Освен ако не унищожим това същество и съда му, всеки мъж, жена и дете на планетата ще бъдат мъртви до 4 Ахау… а, до 21 декември.

Марвин спря да се усмихва. Чейни и капитанът се спогледаха, после отново погледнаха Мик, който почти можеше да усети напрежението зад очите на вицепрезидента, когато те се сведоха към него.

— Откъде знаете това? Съществото съобщи ли за заплахата?

— Видяхте ли някакво оръжие? — попита капитанът.

— Не съм сигурен. Нещо беше пуснато. Не знам какво беше. Приличаше на огромен деформиран прилеп, само че не махаше с криле, а просто някак си се издигна от онзи басейн с течната сребриста енергия…

— Беше ли живо? — попита Марвин.

— Не знам. Приличаше повече на нещо механично, отколкото на органично… нещо като телеуправляван самолет. Енергийното поле се разбушува, заформи се водовъртеж, после таванът на залата се отвори отчасти към морето и нещото просто се издигна право нагоре и излезе от фунията.

— Право нагоре през фуния? — Чейни поклати глава с неверие. — Това са доста странни неща, д-р Розен.

— Осъзнавам това, но ви уверявам, че всичко е истина.

— Капитане, изследвахте ли подводницата на този човек.

— Да, сър. Електрониката е напълно съсипана, а корпусът е зле повреден.

— Как влязохте в извънземния кораб? — попита Марвин.

Мик погледна екзобиолога.

— За първи път го наричате извънземен кораб. Това са останките от обект, който е ударил Земята преди 65 милиона години, нали, докторе?

Веждите на Марвин се повдигнаха от изненада.

— И радиосигналът от дълбокия космос — трябва да е активирал системата за поддържане на условия за живот на кораба.

Тепърман изглеждаше впечатлен.

— Откъде знаете всичко това?

— Вярно ли е? — попита капитан Луус невярващо.

— Много е възможно, капитане, въпреки че въз основа на това, което ни каза току-що д-р Розен, изглежда, че е по-вероятно тази система никога да не е била изключвана напълно. Капсулата, която спомена д-р Розен, трябва да е продължила да функционира, поддържайки съществото живо в някаква защитна стаза.

— Докато сигналът от космоса не го е активирал — довърши Мик.

Чейни го погледна подозрително.

— Откъде знаете толкова много за това извънземно същество?

Чу се силно почукване и командир Броуд влезе.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, капитане, но трябва да ви видя насаме.

Капитан Луус го последва навън.

— Д-р Розен, казвате, че това същество ще унищожи човечеството на 21 декември? Откъде знаете това?

— Както казах, д-р Тепърман, то общуваше с мен. Намеренията му може и да не бяха изречени гласно, но бяха доста ясни.

— Разкрило ви е датата 21-и?

— Не.

Мик се протегна към бележките на капитана. Хвърли поглед, като небрежно извади кламера от купчината.

— Прекарах целия си живот в изучаване на предсказанията на маите, както и на половин дузина древни обекти, разположени по света, които свързват това зло присъствие с края на света. 21-и е датата, за която се говори в календара на маите, датата, на която човечеството ще изчезне от лицето на Земята. Преди да започнете да се подигравате, трябва да знаете, че календарът представлява прецизен астрономически инструмент…

Чейни потри очи. Губеше търпение.

— Не ми звучите като биолог, докторе, а това ваше пророчество на маите не ме впечатлява ни най-малко. Много хора са загинали на борда на тази платформа и искам да знам какво ги е убило.

— Казах ви — Мик пъхна кламерчето в панталона на кръста си.

— И как сте успели да влезете в извънземния съд?

— На морското дъно има 23 дупки, разположени в идеален кръг на малко повече от километър и половина от централната дупка. С приятелката ми насочихме мини подводницата ни към една от тях. Бяхме захванати от огромна турбина, която засмука подводницата в…

— Турбина! — веждите на Тепърман се вдигнаха отново. — Невероятно. Каква е функцията на турбината?

— Предполагам, че е за вентилация. Мини подводницата се заклещи във въртящите се перки по време на всмукателната фаза. Когато роторите се завъртяха на обратно, за да изпразнят залата, бяхме изхвърлени обратно в морето.

Капитан Луус се върна в заседателната зала. На лицето му имаше самодоволно изражение.

— Имаме проблем, вицепрезидент Чейни, такъв, който може да обясни много. Изглежда, че д-р Розен не е съвсем този, за който се представя. Истинското му име е Майкъл Гейбриъл и миналата седмица е избягал от заведение за душевноболни в Маями.

Чейни и Марвин погледнаха цинично Мик.

Мик погледна вицепрезидента открито в очите.

— Не съм умствено болен. Излъгах за самоличността си, защото полицията ме гони, но не съм луд.

Капитан Луус прочете един факт.

— Тук се казва, че сте били затворен през последните единадесет години, след като сте имали инцидент с Пиер Борджия.

Очите на Чейни се разшириха.

— Държавният секретар Борджия?

— Борджия обиди баща ми, унижи го пред пълна зала с негови колеги. Изгубих контрол. Борджия изманипулира правосъдната система. Вместо да лежа за просто нападение, той накара да ме затворят в лудница.

Капитан Луус подаде факса на Чейни.

— Бащата на Мик е бил Джулиъс Гейбриъл.

Марвин изглеждаше изненадан.

— Джулиъс Гейбриъл, археологът?

Капитанът изсумтя.

— По-скоро откачалката, която опита да убеди научната общественост, че сме на ръба на унищожение. Спомням си, че четох за това. Смъртта му беше на корицата на „Таймс“.

Чейни вдигна поглед от хартията.

— Какъвто бащата, такъв и синът.

— Може би е бил прав — измърмори Марвин.

Лицето на капитана почервеня.

— Джулиъс Гейбриъл беше лунатик, д-р Тепърман, и по мое мнение, крушата не е паднала далече от дървото. Този човек изгуби достатъчно от времето ни.

Мик се изправи разгневен.

— Всичко, което ви казах току-що, е истина…

— Защо не престанеш да се преструваш, Гейбриъл. Намерихме дневника на бащата ти в мини подводницата. Цялата цел на историята ти е била да ни убедиш — и останалата част от света — че смехотворните теории на баща ти са верни.

Капитанът отвори вратата.

Влязоха двама въоръжени охранители.

— Г-н Вицепрезидент, освен ако няма да имате още нужда от този човек, ми е наредено да го хвърля в ареста на кораба.

— Наредено от кого?

— Секретарят Борджия, сър. Той е на път, докато говорим.

 

 

Сидни, Австралия

Свръхзвуковият реактивен самолет „Дасолт“ летеше над южния Пасифик с 1930 километра в час. Гладкият му дизайн едва усещаше тръскания от турбуленция. Въпреки че в 32 метровата машина с крила тип „дабъл делта“, с три двигателя, имаше осем места за пътници, само три бяха заети.

Посланикът на САЩ за Австралия Барбара Бекър се протегна, когато се събуди. Погледна часовника си, когато самолетът започна спускането си над Австралия.

„От Лос Анджелис до Сидни за по-малко от седем часа и половина, не е зле“.

Тя се изправи, после мина по пътеката отдясно, за да се присъедини към двамата учени от Института за енергийни изследвания и проучвания на околната среда.

Стивън Тейбър, голям мъж, който напомняше на Барбара за сенатор Джеси Вентура, се наведе към прозореца, хъркайки, докато колегата му д-р Марти Мартинез пишеше ожесточено на един лаптоп.

— Извинете ме, докторе, но скоро ще кацаме, а аз все още имам няколко въпроса, които искам да ви попитам.

— Един момент, моля — Мартинез продължи да пише.

Бекър седна до него.

— Може би трябва да събудим вашия приятел…

— Буден съм — Тейбър пусна една мечешка прозявка.

Мартинез изключи компютъра.

— Задайте въпросите си, госпожо посланик.

— Както знаете, в австралийското правителство цари пълен безпорядък. Те твърдят, че повече от 173530 квадратни километра земя са били изпарени при експлозията. Това е безбожно много терен, който просто да изчезне във въздуха. Въз основа на предварителната оценка по сателитните снимки, бихте ли казали, че този инцидент е бил причинен от естествен феномен, като планината Сейнт Хелънс, или сме свидетели на експлозия, причинена от човека?

Мартинез сви рамене.

— По-скоро не бих давал мнение, поне докато не завършим тестовете си.

— Разбирам, но…

— Посланик, г-н Тейбър и аз сме тук от името на Съвета за сигурност на ООН, не от името на Съединените щати. Разбирам, че сте по средата на политическа буря, но не бих искал да спекулирам…

— Разведри се малко, Марти — Тейбър се наведе напред. — Аз ще отговоря на въпроса ви, госпожо посланик. Първо, може да забравите всичко подобно на природно бедствие. Това не е било земетресение или вулкан. По мое мнение сме свидетели на тестова експлозия на нов вид термоядрено оръжие, вероятността, за което ме плаши до смърт.

Мартинез поклати глава.

— Стивън, не може да твърдиш това със сигурност…

— Хайде, Марти, да престанем с глупостите. И двамата подозираме едно и също. И без това всичко ще излезе наяве.

— Какво ще излезе наяве? Говорете ми, господа. Какво подозирате?

Мартинез затвори рязко лаптопа си.

— Нищо, срещу което учените от проекти на ИЕИПОС не са протестирали през последното десетилетие, посланик. Термоядрени оръжия, оръжия с чисто сливане.

— Съжалявам, не съм учен. Какво искате да кажете с „чисто сливане“?

— Не съм изненадан, че не сте чували термина — рече Тейбър. — По някаква причина, тази конкретна тема винаги е успявала да избегне публичност. Има три вида ядрени оръжия — атомни бомби, водородни или H-бомби и чисти термоядрени бомби. Атомните бомби използват делене, което е процес на разцепване на тежки атомни ядра на две или повече части. По същността си A-бомбите представляват сфера, пълна с експлозиви с електронен закъснител. В сферата има топка плутоний с размерите на грейпфрут, в чийто център има устройство, което пуска лъч от неутрони. Когато експлозивът се детонира, плутоният бива смачкан до разтопена маса. Атомите се делят на части, започвайки верижна реакция, която на свой ред освобождава огромни количества енергия. Ако говоря прекалено бързо, просто ме спрете.

— Продължавайте.

— При водородната бомба уран-235 абсорбира един неутрон. Деленето се случва, когато неутронът се отцепи, за да образува две по-малки ядра, няколко неутрона и много енергия. Това на свой ред произвежда температурата и плътността, необходими за сливането на деутерий и тритий, които са два изотопа на водорода…

— Хей, забавете, изгубихте ме.

Мартинез се обърна към посланика.

— Подробностите не са важни. Онова, което трябва да знаете, е, че сливането е различно от деленето. Сливането е реакция, която се случва, когато два водородни атома се съберат или слеят, за да образуват атом хелий. Този процес, същият процес, който дава мощност на Слънцето, освобождава много по-големи количества енергия от деленето, причинявайки още по-големи експлозии.

Тейбър кимна.

— Ключовият фактор, който в крайна сметка определя силата на едно термоядрено оръжие, е как се задейства експлозията. Бомбата с чисто сливане би била много по-различна от атомната бомба или водородната бомба, тъй като тя няма да изисква делене, за да се задейства сливането. Това означава, че при направата й няма да са необходими плутоний или обогатен уран. Добрата новина е, че липсата на плутоний означава малка или никаква радиация. Лошата е, че експлозивната мощ на относително малко устройство с чисто сливане ще бъде много по-голяма от тази дори на най-модерните водородни бомби.

— Колко по-голяма?

— Ще ви дам пример — каза Мартинез. — Атомната бомба, която пуснахме над Хирошима, освободи енергия, равна на 15 килотона, или 15000 тона динамит. Температурите в центъра на експлозията са достигнали 3870 градуса, а скоростта на вятъра е била 1580 километра в час. Повечето от хората в радиус от 800 метра са загинали.

— Това е била експлозия 15 килотона. Нашата модерна версия на H-бомбата се равнява на двадесет до петдесет мегатона, или петдесет милиона тона динамит, еквивалент на две до три хиляди бомби със силата на тази в Хирошима. Бомба с чисто сливане би носила още по-голяма разрушителна мощност. Ще трябват само две малки 2 килотонни бомби с чисто сливане, за да имат същия ефект, създаден от 30 мегатонна водородна бомба. Това означава, че ефектът на бомба с чисто сливане, равняваща се на един тон динамит, е същата като експлозивността на водородна бомба с ефект на 15 милиона тона динамит. Ако искате да затриете 173530 квадратни километра от географията, бомбата с чисто сливане е начинът.

„Мили боже…“

Въпреки силния климатик, Барбара усети, че се поти.

— И вие смятате, че чужда сила е успяла да изобрети подобно устройство?

Мартинез и Тейбър се спогледаха.

— Какво? Говорете!

Тейбър стисна моста на носа си.

— Осъществимостта на създаването на устройство с чисто сливане не е била официално доказана, госпожо посланик, но Съединените щати и Франция се занимават с това вече повече от десетилетие.

Д-р Мартинез я погледна право в очите.

— Както казах, нищо от това не трябва да е толкова шокиращо. Учените от ИЕИПОС протестират срещу моралността и законността на тези разработки от години. Всичко това е директно нарушение на Договора за всеобща забрана на ядрените изпитания.

— Почакай за секунда, Марти — каза Тейбър. — И двамата знаем, че в Договора не се споменава чистото сливане.

— Защо не, по дяволите? — попита посланикът.

— Това е законна вратичка, която не е била спомената най-вече защото никоя страна не е обявявала официално намеренията си да построи оръжие с чисто сливане.

— Мислите ли, че французите може да са продали тази технология на австралийците?

— Ние не сме политици, посланик Бекър — заяви Тейбър. — И освен това, кой казва, че са били французите? Доколкото знаем, може да са били руснаците или дори добрите стари Съединени американски щати.

Мартинез кимна.

— САЩ има предимство в тази ситуация. Полевите изпитания на това оръжие в Австралия карат всички да гадаят.

Барбара поклати глава.

— Исусе, натъкнах се на гнездо стършели. И петимата постоянни членове на Съвета за сигурност изпращат делегати. Всички ще започнат да се сочат с пръст.

Мартинез облегна глава назад и затвори очи.

— Вие не сте осъзнали важността на всичко това, нали, госпожо посланик? Чистото сливане е бомбата на деня на гибелта. Няма страна, включително САЩ, на която трябва да е било разрешено да провежда експерименти с чисто сливане на първо време. Няма значение коя страна го е развила първа, това оръжие може да ни унищожи всички.

Барбара усети как коремът й се обърна, когато „Дасолт“ докосна земята. Реактивният самолет вървя по пистата, докато не стигна до един Сикорски S-70B-2 „Сийхок“.

Висок господин в черен неопренов костюм ги поздрави на бетонираната площадка. Той се приближи към Барбара и протегна ръка.

— Госпожо посланик, Карл Бранд, Австралийската организация за геоложки проучвания, как сте? Извинете ме за облеклото, но оловните костюми, които ще носим, могат да са доста ограничаващи. Предполагам, че тези господа са от ИЕИПОС?

Тейбър и Мартинез се представиха.

— Много добре. Вижте, не искам да ви пришпорвам, но Нуларбор все още е на два часа път, поне каквото е останало от нея, а не искам да изгубя светлината.

— Къде са останалите членове от делегацията на Съвета за сигурност?

— Вече чакат в хеликоптера.

 

 

Мексиканският залив

Мик коленичи до стоманената врата на килията с размери 2.5х3 метра, като се мъчеше да остане буден, докато изпробваше ключалката с металната тел.

— Дявол да го вземе!

Той се свлече назад по стената, като се взираше в края на счупения кламер, който сега беше заседнал в ключалката.

„Това не е хубаво — не мога да остана съсредоточен. Трябва да спя, трябва да си почина малко.“

Той затвори очи и после ги отвори пак.

— Не! Остани буден — работи върху ключалката. Борджия скоро ще бъде тук и…

— Мик?

Гласът го стресна.

— Мик Гейбриъл, там ли сте?

— Тепърман?

Един ключ влезе в бравата и вратата се отвори.

Марвин влезе, като остави вратата да зее.

— Ето ви. Беше ми доста трудно да ви открия, този кораб е огромен.

Той подаде на Мик подвързания с кожена подвързия дневник.

— Интересно четиво. И все пак, баща ви винаги е обичал да си представя разни неща.

Мик погледна към вратата.

— Знаехте ли, че съм се срещал с баща ви? Беше в „Кеймбридж“, в края на 60-те. Бях студент трети курс. Джулиъс беше гостуващ лектор на една серия лекции, озаглавени „Мистериите на древния човек“. Помислих си, че беше гениален, всъщност неговата реч ме тласна към кариера като екзобиолог.

Марвин забеляза, че Мик оглежда вратата. Обърна се и видя кламера, който стърчеше от ключалката.

— Няма да стигнете много далеч по този начин.

— Д-р Тепърман, трябва да се измъкна оттук.

— Знам. Ето, вземете това — Марвин се протегна към джоба на якето си и извади пачка банкноти. — Тук са малко повече от шестстотин долара, някои са канадски. Не е много, но би трябвало да ви заведе там, където трябва да отидете.

— Освобождавате ме?

— Не аз, аз съм само посланик. Баща ви имаше голямо влияние, но аз не бях чак толкова запленен от него.

— Не разбирам?

— Вашето бягство беше уредено от някого, който презира секретаря Борджия почти колкото вас.

„Чейни?“

— Значи не ме пускате, защото вярвате на моята история?

Марвин се усмихна и го потупа добродушно по бузата.

— Ти си добро хлапе, Мик, но подобно на твоя старец, просто си малко луд. Сега слушай внимателно. Обърни се наляво и следвай този коридор, докъдето можеш. Ще стигнеш до стълбище, което ще те изведе три етажа нагоре до главната палуба. Там има хангар, разположен на кърмата. Вътре на пода са телата на жертвите, които са загинали на борда на нефтодобивната платформа. Вземи празен чувал за трупове, напъхай се вътре и чакай. До тридесет минути един евакуационен хеликоптер ще пристигне, за да транспортира мъртвите до летище в Мерида. След това ще се оправяш сам.

— Благодаря — почакайте, ами Доминик?

— Приятелката ти е по-добре, но не е в състояние да пътува. Искаш ли да й предам съобщение?

— Моля ви. Кажете й, че ще стигна до дъното на това.

— Къде ще отидеш?

— Наистина ли искате да знаете?

— Вероятно не. По-добре тръгвай, преди да са ни заключили и двамата.

 

 

Южна Австралия

Посланик Бекър гледаше през прозореца си и напрегнато слушаше разговора, който се водеше между делегатите от Руската федерация, Китай и Франция. Спенсър Бочин, представителят на Великобритания, се наведе и прошепна в ухото й:

— Трябва да са били французите. Само се моля да не са достатъчно глупави да го продадат на иранците.

Тя кимна в знак на съгласие и прошепна:

— Не биха тествали оръжието без подкрепа от Русия и Китай.

Когато хеликоптерът пристигна в южна Австралия, беше станало късно следобед. Барбара Бекър погледна през прозореца си. Гледката отдолу буквално предизвика тръпки по кожата й.

Пейзажът представляваше огромна овъглена яма, цвърчаща вдлъбнатина, която се простираше толкова надалеч и настрани, докъдето стигаше погледът.

Карл Бранд се пъхна до нея.

— Преди три дни надморското равнище на района, който гледате, е било 41 метра. Сега на повечето места едва достига повече от метър и половина.

— Как, по дяволите, може нещо да изпари толкова много скала?

Стийв Тейбър спря да помага на д-р Мартинез да се напъха в оловния костюм:

— Съдейки по кратера, който гледаме, бих казал, че устройството трябва да е причинило подземна експлозия от невероятна величина.

Бранд се пъхна в своя антирадиационен костюм и закопча качулката.

— Бутилките на тези костюми ще ни дадат тридесет минути въздух.

Д-р Мартинез се помъчи и им вдигна палец през тежките ръкавици. Тейбър подаде на партньора си гайгеров брояч.

— Марти, сигурен ли, че не искаш да дойда с теб там долу?

— Мога да се справя.

Помощник-пилотът се присъедини към тях, като помогна на Бранд и Мартинез да се закопчаят с колани, свързани с кабел с една двойна хидравлична лебедка.

— Господа, в слушалките ви има двупосочен предавател. Ще може да комуникирате с нас и един с друг. Ще трябва да се освободите от коланите си, щом стигнете до земята.

Той отвори товарната врата, като крещеше през оглушителния рев на роторите.

— Добре, приятели, излизате.

Всичките петима посланици се събраха да гледат. Мартинез усети как сърцето му се качи в гърлото, когато се препъна пред вратата и увисна на 47 метра над земята. Затвори очи и усети как се върти, докато се спускаше.

— Добре ли сте, докторе?

— Да, г-н Бранд — той отвори очи и погледна гайгеровия брояч. — Засега няма радиация. Голяма топлина.

— Не се притеснявайте, костюмите би трябвало да ни защитят.

— Би трябвало? — Мартинез полегна надолу.

Бели облаци пара се издигаха изпод него и замъгляваха маската на лицето му. Още три метра…

— Почакайте! Спрете, спрете! — Мартинез прибра колене към гърдите си, като се бореше да стои настрана от разтопената повърхност под него. — Вдигнете ни по-високо… по-високо!

Те спряха да се спускат. Двамата мъже увиснаха само на сантиметри над кипящия, нажежен до млечнобяло и 343 градуса терен.

— Вдигнете ни с 6 метра! — извика Бранд.

Лебедката ги повдигна по-високо.

— Какъв е проблемът? — гласът на Барбара изтрещя в тъпанчетата им.

— Повърхността кипи. Прилича на казан от разтопени скали и морска вода — рече нервно Мартинез с писклив глас. — Ще направим тестовете си тук. Ще отнеме само минута.

Гласът на Тейбър го накара да подскочи.

— Някаква радиация?

Мартинез провери сензорите си.

— Не. Почакай секунда, засичам аргон 41.

Бранд погледна отстрани.

— Това не е страничен продукт от плутоний.

— Не, това е кратко живущ активиращ продукт за чисто сливане. Каквото и да е изпарило терена, трябва да е използвало някакъв вид хибридно оръжие с чисто сливане — Мартинез закачи брояча на колана си, после анализира газовете, които се издигаха отдолу. — Леле. Нивата на въглеродния диоксид са извън скалата.

— Това е разбираемо — каза Бранд. — Цялата равнина е била изградена от варовик, който, сигурен съм, че знаеш, е природният склад за въглероден диоксид. Когато теренът се е изпарил, той е изпуснал отровен облак CO₂. Ние всъщност имаме доста голям късмет, че южните ветрове са го издухали надалеч от градовете ни и към морето.

— Засичам и високи нива на солна киселина.

— Наистина ли? Странно.

— Да, г-н Бранд, цялото нещо е странно и доста плашещо. Вдигнете ни, видях всичко, което трябваше да видя.

 

 

Летище „Мерида“, Мексико

Превозният хеликоптер се приземи с разтърсващо костите друсане. Мик отвори очи и си пое дълбоко дъх, за да отърси тялото си от съня. Повдигна глава от незакопчания чувал за трупове и се огледа наоколо.

Шестдесет и четири чували за трупове във войнишко зелено съдържаха останките на екипа на „Сцила“. Мик чу как товарните врати задрънчаха. Легна назад и закопча чувала си.

Вратата се отвори. Мик разпозна гласа на пилота.

— Ще бъда в хангара. Кажи на хората си да внимават, comprende, amigo?

Порой от испански. Мъже започнаха да местят чувалите. Мик остана напълно неподвижен.

Изминаха няколко минути. Той чу как двигателят на един камион запали и после изчезна в далечината.

Разкопча чувала си и погледна през отворената товарна врата, като забеляза как едно превозно влакче се беше запътило към хангара.

Той се измъкна от чувала, изскочи от евакуационния хеликоптер и затича към главния терминал.