Стив Олтън
Пророчеството на маите (24)

16

9 ноември 2012 г.

Мексиканският залив

05:14 часа

15 метровият траулер „Веселият Роджър“ продължаваше пътуването си на запад под звездното сутрешно небе. Доминик седеше на капитанския стол и се мъчеше да остане будна. Клепачите й натежаваха. Тя изтощено облегна глава на виниловия стол и още веднъж се насили да насочи вниманието си върху листата. След като прочете същия абзац за четвърти път, тя реши да даде на кървясалите си очи момент да си починат.

„Само няколко секунди. Не заспивай“.

Книгата падна от ръката й и звукът я стресна и я събуди. Тя си пое дъх хладен въздух и погледна към тъмния коридор, който водеше към каютите под палубата. Мик беше някъде вътре, спящ в сенките. Мисълта хем я успокои, хем я уплаши. Въпреки факта, че лодката беше на автопилот, тя не искаше да заспива. Сама в лоцманската кабина, въображението беше позволило вътрешните й страхове да вземат най-доброто от нея.

„Това е смешно. Той не е Тед Бънди. Никога не би те наранил…“

Тя забеляза, че хоризонтът зад гърба й започна да става сив. Страхът я беше убедил, че спането през деня е най-добрата й опция. Реши да събуди Мик на зазоряване.

— „Веселият Роджър“, обадете се. Алфа-Зулу-три-девет-шест вика „Веселият Роджър“, обадете се, моля…

Доминик грабна радиопредавателя.

— „Веселият Роджър“, казвай Алфа-Зулу.

— Как се справяш, кукло?

— Бавно и стабилно. Какво има? Звучиш разстроена.

— Федералните изключиха СПЗН. Твърдят, че е просто технически проблем, но аз не вярвам и на дума от това.

— По дяволите! Защо мислиш…

— Аааааааа-аааааааааа! — Писъците на Мик накараха сърцето на Доминик да изскочи от гърдите й.

— О, Исусе, Ийд, ще ти се обадя пак…

— Това пищене ли беше?

— Няма нищо, след малко ще ти се обадя.

Тя изключи радиото и затича по тясното стълбище, като щракаше ключовете на лампите по пътя.

Мик седеше на леглото в ъгъла като изплашено объркано животно. Черните му очи се бяха разширили и искряха на голата крушка, люлееща се над главата му.

— Мамо? — гласът му беше хриплив. Ужасен.

— Мик, няма нищо…

— Мамо? Кой е това? Не мога да те видя.

— Мик, аз съм, Доминик.

Тя включи още две лампи и седна на края на леглото. Мик беше по голи гърди. Стегнатите му мускули бяха окъпани в студена пот. Тя видя, че ръцете му трепереха.

Мъжът погледна в очите й все още объркан.

— Доминик?

— Да. Добре ли си?

Той се втренчи в лицето й и после се огледа из каютата.

— Трябва да изляза оттук…

Мина покрай нея и се запрепъва по дървените стълби, водещи към палубата.

Доминик го последва бързо, като се страхуваше, че може да скочи.

Намери го да стои на носа. Студеният вятър духаше в лицето му. Тя взе едно вълнено одеяло и го наметна около голите му рамене. Видя сълзи в очите му.

— Добре ли си?

За един дълъг момент той просто се взираше в тъмния хоризонт.

— Не. Не, не мисля. Мислех, че съм добре, сега мисля, че съм напълно сбъркан.

— Можеш ли да ми разкажеш за съня си?

— Не. Не сега — той погледна надолу към нея. — Обзалагам се, че те изплаших до смърт.

— Няма нищо.

— Най-лошото нещо от изолацията… най-страшната част… беше да се събудя, пищейки, само за да видя, че съм съвсем сам. Не можеш да си представиш празнотата.

Тя го поведе надолу по палубата от фибростъкло. Той се облегна на предното стъкло на лоцманската кабина и повдигна одеялото от лявото си рамо, като я подкани да се присъедини към него.

Доминик легна до него, като положи глава на студените му гърди. Мик дръпна завивката над раменете й.

След минути и двамата бяха дълбоко заспали.

 

 

16:50 часа

Доминик извади две кутии студен чай от праскова от хладилника на лодката, провери отново местоположението им на GPS-а и се върна на носа. Слънцето на късния следобед все още беше силно. Отражението му в палубата от фибростъкло я караше да присвива очи. Тя си сложи слънчевите очила и седна до Мик.

— Виждаш ли нещо?

Мик свали бинокъла си.

— Още нищо. Колко далеч сме?

— На около осем километра — тя му подаде кутията със студения чай. — Мик, исках да те питам нещо. Спомняш ли си как в приюта ме попита дали вярвам в злото? Какво имаше предвид с това?

— Попитах те и дали вярваш в Бог.

— От религиозна гледна точка ли ме питаш?

Той се усмихна.

— Защо психиатрите никога не могат да отговорят на въпрос, без да зададат такъв?

— Предполагам, че обичаме нещата да са ясни.

— Просто исках да знам дали вярваш в по-висша сила.

— Вярвам, че някой бди над нас, че докосва душите ни на някакво по-висше ниво на съществуването. Сигурна съм, че част от мен вярва, защото имам нужда да вярвам в това, тъй като е успокояващо. Ти какво мислиш?

Мик се обърна, докато гледаше хоризонта.

— Вярвам, че притежаваме духовна енергия, която съществува в различно измерение. Вярвам, че на това ниво съществува по-висша сила, която можем да достигнем само когато умрем.

— Не мисля, че някога съм чувала да описват рая така. Ами злото?

— Всеки Ин има своя Ян.

— Да не казваш, че вярваш в дявола?

— Дявол, Сатана, Велзевул, Луцифер, какво е едно име? Ти каза, че вярваш в Бог. Би ли казала, че присъствието на Бог в живота ти ти е повлияло да бъдеш добър човек?

— Ако съм добър човек, това е защото съм избрала да бъда добър човек. Вярвам, че на хората им е дадена свободата да избират.

— А кое влияе на този избор?

— Обичайните заподозрени — семейна среда, натискът от страна на другарите, среда, преживявания. Всички имаме своите предразположения, но в крайна сметка нашата способност да разбираме какво ни се случва е това, което позволява на нашето вътрешно аз ежедневно да взема решения. Ако искаш да разделиш тези решения на добри и зли — добре, но те пак са свободен избор.

— Казано като от истински психиатър. Но нека те попитам нещо, г-н Фройд. Ами ако тази свобода да избираме не е чак такава свобода, колкото си мислим? Ами ако светът около нас оказва влияние върху поведението ни като вид, което не можем да видим или да разберем?

— Какво искаш да кажеш?

— Да вземем, например, Луната. Като психиатър, съм сигурен, че си запозната с ефектите й върху психозата.

— Ефектите на Луната са спорни. Можем да я видим, следователно ефектът й върху психиката може да е самопричинен.

— Можеш ли да усетиш как Земята се движи?

— Какво?

— Земята. Докато говорим, тя не само се върти, тя се носи през пространството със 77 километра в секунда. Можеш ли да го усетиш?

— Каква ти е идеята?

— Има неща, които се случват около нас, които сетивата ни не могат да доловят, и все пак те съществуват. Ами ако тези неща оказват влияние върху способността ни да разсъждаваме, способността ни да избираме между правилно и грешно? Мислиш си, че имаш свободна воля, но кое наистина те кара да решиш да направиш нещо? Когато те попитах дали вярваш в злото, говорех за злото като за невидима единица, чието присъствие може да замъгли преценката ни.

— Не съм сигурна, че ти следя мисълта.

— Кое кара един тийнейджър да стреля с автомат по претъпкана детска площадка? Какво кара отчаяната майка да заключи малките си деца в колата и да я бутне в някое езеро? Какво кара мъжа да изнасили доведеното си дете или… или да удуши любим човек?

Тя видя, че крайчецът на окото му започва да се насълзява.

— Мислиш, че има зла сила, която влияе на поведението ни? Мик?

— Понякога… понякога мисля, че наистина усещам нещо.

— Какво усещаш?

— Присъствие. Чувствам как ледените му пръсти се протягат от по-висше измерение. Винаги, когато получа тези усещания, изглежда се случват ужасни неща.

— Мик, бил си затворен в изолация единадесет години. Щеше да е необичайно, ако не чуваше гласове…

— Не гласове, по-скоро е като шесто чувство — той потърка очи.

„Това пътуване може да беше голяма грешка. Той се нуждае от помощ. Може да е близо до нервен срив“.

Доминик изведнъж се почувства ужасно сама.

— Мислиш, че съм луд…

— Не казах това.

— Не, но си го мислиш — той се обърна и я погледна. — Древните маи са вярвали в доброто и злото като физическо присъствие. Вярвали са, че великият учител Кукулкан е бил прогонен от зла сила, зъл бог, който ацтеките наричали Тецкатлипока, димящото огледало. Казва се, че Тецкатлипока можел да достигне душата на човек и да го заблуди, като го накара да извърши големи зверства.

— Мик, всичко това е фолклор на маите. Баба ми разказваше същите истории.

— Те не са просто истории. Когато Кукулкан умрял, маите започнали да посичат десетки хиляди от собствените си хора. Мъже, жени и деца са били жертвани в кървави ритуали. Много са били закарвани на върха на пирамидата Кукулкан, където сърцата им били изрязвани от гърдите. Девственици били водени по древния павиран път до свещения сенот, където им прерязвали гърлата и ги бутали в дупката, за да умрат. Храмовете в Чичен Ица са украсени с черепите на мъртвите. Маите са живели в мир хиляда години. Нещо трябва да им е повлияло изведнъж, за да започнат да се избиват един друг.

— Според дневника на бащата ти, маите са били суеверни, вярвали са, че жертвоприношенията ще попречат да дойде краят на света.

— Да, но е имало и друго влияние, култът към Тецкатлипока, за който също се казва, че е повлиял на зверствата.

— Нищо, което ми каза дотук, не доказва съществуването на злото. Хората избиват собствения си род още откакто предците ни са слезли от дърветата. Испанската инквизиция е посякла хиляди, Хитлер и нацистите са обгазили и изгорили шест милиона евреи. В Африка през цялото време избухва насилие. Сърбите избиха хиляди в Косово…

— Точно това искам да кажа. Човекът е слаб. Той позволява свободната му воля да бъде заразена от външни влияния. Доказателствата са навсякъде.

— Какви доказателства?

— Заразата стига до най-невинните членове на обществото ни. Децата използват свободния си избор, за да вършат злодеяния. Тяхното съзнание е неспособно да разбере разликата между правилно и грешно, реалност и фантазия. Гледах предаване по CNN преди няколко вечери, където едно десетгодишно дете взело автоматичното оръжие на баща си в клас и убило две деца, които го дразнели и училище — Мик се втренчи към морето, очите му отново блестяха. — Десетгодишно дете, Доминик.

— Това е болен свят…

— Точно така. Нашият свят е болен. Обществото е разкъсвано от зло влияние, някакъв рак, а ние винаги го търсим на грешното място. Шарл Бодлер веднъж беше казал, че най-голямата хитрина на дявола е да ни убеди, че не съществува. Доминик, мога да усетя как влиянието събира сили. Мога да го усетя как се приближава, докато галактическият портал се отваря и наближаваме зимното слънцестоене.

— Ами ако това твое зло присъствие не се появи след три седмици? Какво ще правим тогава?

Мик изглеждаше объркан.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ти никога не вземаш предвид възможността, че може да грешиш. Мик, целият ти живот е бил посветен на отгатването на пророчеството на маите и спасяването на човечеството. Твоето съзнание, самата ти идентичност, са били повлияни от убежденията, вкоренени в твоите родители, и са били засилени, предполагам, от травмата, която си изпитал и която продължава да те преследва в сънищата ти. Не е нужно да съм Зигмунд Фройд, за да ти кажа, че присъствието, което усещаш, е вътре в теб.

Очите на Мик се разшириха, когато осмисли думите й.

— Какво ще стане, ако зимното слънцестоене настъпи и отмине и всички сме все още тук? Какво ще правиш с живота си тогава?

— Аз… не знам. Мислил съм за това, просто никога не си позволявах да се спирам на него. Страхувах се, че ако го направя, ако помислех за това да живея нормален живот, накрая щях да изгубя от поглед онова, което наистина е важно.

— Онова, което наистина е важно, е да живееш живота си максимално пълноценно — тя взе ръката му в своята. — Мик, използвай този твой гениален ум, за да видиш вътре в себе си. Мозъкът ти е бил промиван още от раждането. Твоите родители са те обрекли да спасиш света, но човекът, който наистина се нуждае от спасение, е Майкъл Гейбриъл. Прекарал си цялото си съществуване в преследване на бели зайци, Алиса. Сега трябва да те убедим, че светът на чудесата не съществува.

Мик легна назад, като се втренчи в небето на късния следобед. Думите на Доминик отекваха в ушите му.

— Мик, разкажи ми за майка ти.

Той преглътна и прочисти гърлото си.

— Тя беше най-добрият ми приятел. Беше мой учител и другар, цялото ми детство. Докато Джулиъс прекарваше седмица след седмица в анализиране на пустинята Наска, майка ми ми даваше нейната топлина и любов. Когато умря…

— Как почина?

— Рак на панкреаса. Сложиха й диагнозата, когато бях на единадесет. Към края се превърнах в нейна медицинска сестра. Тя стана толкова слаба… ракът просто я изяждаше жива. Четях й, за да разсейвам ума й от болката.

— Шекспир?

— Да — той се изправи и седна. — Любимата й беше „Ромео и Жулиета“. „Смъртта, която е изсмукала меда от твоя дъх, няма власт над твоята красота“.

— Къде е бил баща ти по време на всичко това?

— Къде другаде? Навън в пустинята Наска.

— Родителите ти близки ли бях?

— Много близки. Винаги казваха, че са сродни души. Когато тя почина, отнесе сърцето му със себе си в гроба. Част от моето също.

— Ако я е обичал толкова много, как е могъл да я остави, когато е умирала?

— Майка ми и Джулиъс ми казваха, че тяхната мисия е по-важна, по-благородна от това просто да седят и да гледат как смъртта превзема тялото й. От ранна възраст ме научиха за съдбата.

— Какво за нея?

— Майка ми вярваше, че определени хора са били благословени със специални дарове, които определят пътя им в живота. Тези дарове идвали с огромни отговорности, а оставането на пътя изисквало огромни жертви.

— И е вярвала, че ти си благословен?

— Да. Каза, че съм наследил уникална проницателност и интелигентност, която са били предадени от прадедите ми по нейна линия. Тя ми обясни, че онези, които нямат дара, никога няма да разберат.

„Исусе, родителите на Мик наистина са го повредили хубаво. Ще трябват десетилетия терапия, за да му се оправи компасът“.

Доминик тъжно поклати глава.

— Какво?

— Нищо. Точно си мислех за Джулиъс, как е оставял на единадесет годишното си момче товара да се грижи за умиращата си майка.

— Това не беше товар, беше моят начин да й благодаря за всичко, което ми беше дала. В ретроспекция, не съм сигурен, че бих искал нещата да бъдат различни.

— Той беше ли там, когато тя е починала?

Думите й накараха Мик да потръпне.

— Да, беше там.

Той погледна към хоризонта. Погледът му стана суров при спомена, а после изведнъж съсредоточен като на сокол. Той грабна бинокъла.

Един обект се появи, извисяващ се над западния хоризонт.

Мик посочи.

— Там има нефтена платформа, голяма. Мислех, че каза, че Ис е докладвал, че не е видял нищо в околността?

— Така е.

Мик промени фокуса на бинокъла.

— Това не е платформа „Пемекс“, носи американския флаг. Нещо не е както трябва…

— Мик — Доминик посочи.

Той видя една идваща лодка, като я фокусира през бинокъла.

— По дяволите, това е бреговата охрана. Изключи двигателите. Колко бързо можем да спуснем тази твоя подводница под вода?

Доминик забърза към лоцманската кабина.

— Пет минути. Искаш да се гмурнем сега?

— Сега или никога.

Мик затича към кърмата, като дръпна сивия брезент от подводницата, която имаше форма на капсула. Включи лебедката.

— От бреговата охрана ще ни разпознаят. Ще ни арестуват на място! Хей, вземи малко провизии.

Доминик нахвърля консерви храна и бутилирана вода в една раница, после се покачи в мини подводницата, докато катерът се приближи на 90 метра. Командирът извика предупреждение по говорителя през водата.

— Мик, хайде!

— Запали двигателите, идвам веднага!

Мик се пъхна в кабината и се разтърси за дневника на баща си.

— Тук е бреговата охрана на Съединените щати. Навлезли сте в забранени води. Прекратете всички дейности и се пригответе за абордаж!

Мик грабна дневника, когато катера на бреговата охрана стигна носа на „Веселият Роджър“. Той забърза назад към кърмата и откачи кабела на лебедката…

— Стой на място!

Като пренебрегна командата, той скочи в защитната вътрешна сфера на 5.4 метровата миниподводница, като внимателно крепеше равновесие на желязната стълба, докато се протегне и затвори люка.

— Потапяй ни, бързо!

Доминик си беше сложила колана на капитанското място, опитвайки се да си спомни всичко, което й беше показал Ис. Тя натисна кормилото надолу и мини подводницата започна да се потапя — докато килът на катера на бреговата охрана се сблъска с горната част на подводницата.

— Дръж се…

Подводницата се спускаше под стръмен ъгъл от 45 градуса. Листовете от титаниева сплав скърцаха в ухото на Мик. Той се наведе надолу и хвана въздушната бутилка на капитана, която се търколи лекичко към носа.

— Хей, капитане, сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Не ми давай напътствия от задната седалка — тя намали спускането. — Добре, сега какво се очаква, че трябва да правим?

Мик се промуши покрай стълбата, за да се присъедини към нея отпред.

— Ще открием какво има там долу, после ще тръгнем към бреговата линия на Юкатан.

Той се наведе, за да надникне през един от люковете за наблюдение, които бяха с диаметър 20 сантиметра и дебелина 10 сантиметра.

Синята среда беше закрита от безброй малки мехурчета, които се издигаха покрай външния корпус.

— Нищо не виждам. Надявам се, че тази вана има сонар.

— Точно пред мен.

Мик се наведе над рамото й, за да погледне осветената оранжева конзола. Забеляза дълбокомера — 105 метра.

— Колко дълбоко може да слезе това нещо?

— Това нещо се нарича „Барникъл“. Казаха ми, че е много скъпа френска подводница, по-малка версия на „Наутил“. Може да достига дълбочина от 3350 метра.

— Сигурна ли си, че знаеш как да я управляваш?

— Ис и собственикът ме взеха през един уикенд и ми направиха бърз курс.

— Бърз, точно от това се страхувам — Мик се огледа. Вътрешността на „Барникъл“ представляваше подсилена сфера с диаметър 3 метра, разположена в правоъгълния корпус на съда. Оборудването за обработка на данни бе подредено из тясното отделение като триизмерен вестник. Пултът за управление на механичната ръка и прибиращият се изометричен кош за вземане на проби се подаваха от едната стена, високотехнологичните подводни монитори и акустични транспондери — от другата.

— Мик, бъди полезен и включи термалното изображение. Това е мониторът над главата ти.

Той се протегна нагоре и включи устройството. Мониторът оживя и разкри гоблен от зелени и сини цветове. Мъжът дръпна късия джойстик назад и насочи външния сензор към дъното.

— Хей, какво имаме тук?

Мониторът разкри искрящо бяла светлина в горната му част.

— Какво е това?

— Не знам. На каква дълбочина сме?

— На 335 метра. Какво да правя?

— Продължавай да ни караш на запад. Отпред има нещо голямо.

 

 

Мексиканският залив, 1770 метра западно от „Барникъл“

Петролната сонда на „Ексон“ „Сцила“ представляваше свободно плаващо полупотопяемо съоръжение за вадене на петрол пето поколение от серията Бинго-8000. За разлика от сондите платформи, тази суперструктура плаваше, като се извисяваше четири етажа над повърхността (и три етажа под нея) на 25-метрови колони, закачени към два огромни понтона с дължина 120 метра. Дванадесет въжета за акостиране държаха структурата към морското дъно.

Над основата на „Сцила“ имаше три дълги палуби. Отворената горна палуба, дълга и широка колкото футболно игрище, държеше една 22 метрова сондажна кула, която съдържаше сондажната тръба, изградена от 11 метрови парчета стоманена тръба. Два огромни крана бяха разположени по северната и южната страна, като западната палуба беше покрита от една издигната осмоъгълна площадка за хеликоптери. Контролната и инженерната зала бяха разположени в средата на главната палуба. Долната, или машинната, палуба помещаваше трите двигателя на платформата с 3080 конски сили, както и оборудването, необходимо за справяне със 100000 барела суров петрол на ден.

Въпреки че структурата беше изпълнила капацитета си за 110 души, нито капка петрол не минаваше през сондажната тръба. Долната палуба на „Сцила“ беше набързо опразнена, за да приеме безбройните високотехнологични многоспектрални сензори на НАСА, компютрите и системите за добиване на изображения. Поддържащото оборудване, кабелите и контролните табла за трите ДИС (дистанционно управлявани съдове) седяха до купчини стоманени тръби, натрупани покрай полуоградената долна палуба.

Разположена в самия център на палубата от бетон и стомана, имаше 3.6 метрова кръгла дупка, създадена да помещава сондажната тръба. Меко смарагдово сияние се издигаше от морето, минаваше през дупката и окъпваше тавана и работната зона наоколо с неземна зелена светлина. Техниците, завладени от любопитство, спираха често, за да хвърлят поглед към изкуствено осветеното морско дъно, намиращо се на 657 метра под плаващата структура. „Сцила“ беше разположена точно над един голям, приличащ на тунел отвор на дъното. Някъде в тази 1500 метрова яма се криеше източникът на искрящата пламенна зелена светлина.

Военноморски командир Чък Маккена и директорът на НАСА Браян Додс се бяха надвесили над двама техници, които управляваха системата „Морска сова“, 2 метров ДИС, прикрепен към лебедката на „Сцила“ с 2130 метров кабел, служещ като пъпна връв. Те се взираха в монитора на ДИС-а, когато малката подводница стигна до напуканото дъно и започна спускането си в светещия водовъртеж.

— Електромагнитната енергия се увеличава — докладва виртуалният пилот на съда. — Губя маневреност…

— Сензорите започват да отказват…

Додс присви очи пред бялата светлина, която грееше от монитора на миникамерата на подводницата.

— На каква дълбочина е ДИС-ът?

— На по-малко от 30 метра в дупката. Мамка му, ето че и електрическата система на „Морска сова“ изключи!

Мониторът стана черен.

Командир Маккена прокара късите си пръсти през посивяващата си коса с военна подстрижка.

— Това е третият ДИС, който изгубихме през последните 24 часа, директор Додс.

— Мога да броя, командире.

— Бих казал, че трябва да се съсредоточите върху намирането на алтернативен път към вътрешността.

— Вече работим върху това — Додс махна към десетината работници, които бяха заети да прикрепят парчета стоманени тръби към сондажната кула отгоре. — Ще спуснем сондажната тръба право в дупката. Сензорите ще бъдат закрепени в първата й част.

Капитанът на платформата Анди Фърман се присъедини към тях.

— Имаме проблем, господа. От бреговата охрана докладваха, че двама души на борда на един траулер току-що са пуснали мини подводница на малко повече от три километра на изток от „Сцила“. Сонарът показва, че са се отправили към обекта.

Додс изглеждаше разтревожен.

— Шпиони?

— По-скоро цивилни. Траулерът е регистриран на името на американска компания, занимаваща се с вадене на потънали предмети в морето, чието разрешително е извадено на остров Санибел.

Маккена изглежда не се тревожеше.

— Нека да гледат. Когато излязат на повърхността, нека бреговата охрана ги арестува.

 

 

На борда на „Барникъл“

Мик и Доминик притиснаха лица към люковете за наблюдаване, подсилени с лексан, когато мини подводницата се приближи към искрящия източник на светлина. Лъчът се издигаше нагоре от морското дъно като прожектор, широк 51 метра.

— Какво, по дяволите, може да има там долу? — попита Доминик. — Мик, добре ли си?

Очите на мъжа бяха затворени, а дишането му — неравномерно.

— Мик?

— Усещам присъствието. Дом, не трябва да сме тук.

— Не изминах целия този път само за да се върна обратно.

Над главата й премигна червена светлинка.

— Сензорите на подводницата полудяват. Има огромни количества електромагнитна енергия, която излиза от дупката. Може би усещаш това?

— Не минавай през фара или ще има късо съединение при всяка система на борда.

— Добре, може би има друг път навътре. Ще обиколя района, докато ти провериш радиуса със сензорите.

Мик отвори очи и започна да оглежда многото компютърни пултове за управление, подредени из кабината.

— Какво искаш да направя?

Тя посочи.

— Включи градиометъра. Той е електромеханичен гравитационен сензор, прикрепен под „Барникъл“. Рекс го използваше, за да отчита разликите в гравитацията под морското дъно.

Мик включи монитора на системата, на който се показа смесица от оранжеви и червени цветове. По-ярките цветове означаваха високи нива на електромагнитна енергия. Самата дупка блестеше в искрящо, почти ослепително бяло. Мик дръпна джойстика за управление на градиометъра, като разшири полето, за да изследва останалата част от топографията на дъното.

Интензивното сияние се сви до бяла точка. Нюанси на зелено и синьо образуваха кръгла граница около червените и оранжевите цветове.

— Почакай малко, мисля, че открих нещо.

Обкръжаващи зоната, оформена като кратер, имаше серия черни петна, разположени прецизно, на равни разстояния едно от друго в кръг около периметъра, широк около километър и половина.

Мик преброи дупките. Усещаше, че коремът му се свива. Студена пот изби по тялото му. Той взе дневника на баща си и запрелиства из изсъхналите страници, докато не намери записките от 14 юни 1997 г.

Погледна снимката на 2.7 метровото кръгло изображение, разположено в центъра на платото Наска. В очертанията на кръглите граници Мик беше открил оригиналната карта на Пири Рейс, запечатана в цилиндър от иридий. Той изброи двадесет и три линии, които се простираха навън от фигурата на Наска като слънчеви лъчи. Последната изглеждаше така, сякаш е безкрайна.

Двадесет и три тъмни петна ограждаха чудовищно голямата дупка на дъното.

— Мик, какво има? Добре ли си? — Доминик пусна мини подводницата на автопилот, за да хвърли поглед на монитора. — Какви са тези?

— Не знам, но подобен модел е бил нарисуван на платото Наска преди хиляди години.

Доминик погледна записките.

— Не е точно същият. Сравняваш линии, издълбани в пустинята с група тъмни дупки на морското дъно…

— Двадесет и три дупки. Двадесет и три линии. Мислиш, че е просто съвпадение?

Тя се потърка по бузата.

— Полека, умнико. Ще ни насоча към най-близката дупка и ще огледаме по-отблизо.

„Барникъл“ забави ход и започна да обикаля над тъмната яма, широка 6 метра, като от отвора постоянно излизаха множество балончета. Доминик насочи една от външните лампи на подводницата надолу към дупката. Лъчът разкри голям тунел, спускащ се в дъното под ъгъл от 45 градуса.

— Какво мислиш?

Мик се взря в ямата. Познатото чувство на страх нарастваше в корема му.

— Не знам.

— Аз казвам да разследваме.

— Искаш да влезем в тази адска дупка?

— Затова сме тук, нали? Мислех, че искаш да разрешиш пророчеството на маите за гибелния ден?

— Не и така. По-важно е да стигнем до Чичен Ица.

— Защо?

„Той е уплашен“.

— Спасението се крие в пирамидата Кукулкан. Единственото нещо, което ни чака в тази дупка, е смърт.

— Да, ами аз не изхвърлих седем години в колеж в тоалетната и не рискувах да ме тикнат в затвора само за да можеш ти да преследваш някакво глупаво пророчество на маите. Тук сме, защото семейството ми и аз имаме нужда от завършек. Имаме нужда да разберем какво наистина се случи с Ис и приятелите му. Не те обвинявам за смъртта на баща ми, но тъй като ти си този, който ни тласна към това малко приключение, ти си този, който ще открие истината.

Доминик натисна кормилото надолу, като подкара подводницата с форма на капсула право към сърцето на тунела.

Мик се хвана за едно стъпало от стълбата, като се държеше, докато „Барникъл“ ускоряваше към тъмния отвор.

В подводницата отекваха жвакащи звуци.

Доминик погледна през своя люк.

— Звукът идва от стените на този вход. Вътрешната облицовка изглежда действа като някаква гигантска гъба. Мик, отляво на теб има сензор, означен „спектрофотометър“…

— Виждам го — той включи системата. — Ако правилно разчитам това нещо, газът, изпускан от дупката, е чист кислород.

Едно баритоново удряне закънтя в кабината, като ставаше все по-силно, докато се спускаха по-надълбоко. Мик понечи да каже нещо, когато „Барникъл“ изведнъж се засили напред, ускорявайки към отвора.

— Хей, забави…

— Не съм аз. Хванати сме в някакво течение — той усети паниката в гласа й. — Външната температура се покачва. Мик, мисля, че сме засмукани в отвор с лава!

Той се хвана по-здраво за стълбата. Дълбоките пулсиращи звуци караха стъклата на уредите пред него да резонират.

Мини подводницата се понесе, като се завъртя сляпо надолу в дупката, като бръмбар пуснат в мивка.

— Мик! — изпищя Доминик, когато изгуби контрол над „Барникъл“.

Тя стисна очи и се хвана за колана на седалката си, когато захранването отказа и те бяха потопени в мрак.

Усети, че диша учестено, чакайки друсването, което щеше да накара подводницата да се разпадне в задушаващото море.

„О, Исусе, Господи, ще умра, помогни ми, моля те…“

Мик беше увил ръце и крака около стълбата. Дланите му стискаха металните пръчки като менгеме.

„Не се бори, остави го да дойде. Остави лудостта да приключи…“

Подводницата се въртеше наоколо в интензивен водовъртеж, сякаш беше пусната в гигантска пералня.

Един звуков бумтеж — пронизващ костите трус. Мик беше изпратен, летейки, през помещението, а „Барникъл“ беше захвърлен с носа напред към непоклатима невидима сила. Въздухът изскочи от дробовете му, когато лицето и гърдите му се размазаха на сляпо в струпаните компютърни пултове за управление.