Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

12

23 ноември 2012 г.

плажът на Прогресо, полуостров Юкатан

06:45 часа

Бил Годуин целуна спящата си жена по бузата, взе микродиск плейъра и се измъкна от хотелската стая на втория етаж на „Холидей Ин“.

Още едно перфектно утро.

Той слезе по стълбището от алуминий и бетон до басейна, после излезе от заградения участък и прекоси шосе 27, за да излезе на плажа. Сутрешната светлина го караше да присвива очи. Пред него се простираха километри чисти девствени бели пясъци с кристално ясна лазурна крайбрежна вода.

„Красота…“

Искрящи златни петънца едва започваха да се подават през линията от облаци на източния хоризонт, когато той стигна края на водата. Мексиканско момиче тийнейджърка караше лилаво-бял джет на зигзаг през спокойните води на Залива. Бил се порадва на фигурата й, докато приключваше с разтягането, после нагласи слушалките си и установи спокойно темпо на тичане.

Четиридесет и шест годишният старши маркетингов анализатор в „Уотърфорд-Лийман“ тичаше три пъти в седмицата, откакто се беше възстановил от втория си сърдечен удар преди шест години. Той беше разбрал, че „сутрешният километър“, както го наричаше жена му, вероятно беше добавил десет години към живота му, като в същото време контролираше теглото му за първи път от дните му в колежа.

Бил подмина друг бегач и кимна, като за момент задържа неговото темпо. Едноседмичната почивка на Юкатан беше направила чудеса с кръвното му налягане, но богатата мексиканска кухня не беше помогнала за талията му. Той стигна до изоставената кабинка на спасителите, но реши да отиде малко по-далеч. Пет минути и осемстотин метра по-късно той спря напълно изтощен. Той се наведе, свали маратонките си и напъха плейъра в едната, после се запъти към успокояващите вълни на Залива за сутрешното си къпане.

Той влезе навътре, докато идващите малки вълнички не започнаха да стигат до гърдите му. Затвори очи и се отпусна в топлото море, като организираше деня си наум.

— Мамка му… — Бил се извърна настрани, като стискаше ръка и оглеждаше водата за медузата, която го беше опарила. — Какво, по дяволите?

Черно вещество, подобно на катран, се беше залепило за долната част на ръката му и изгаряше плътта.

— Проклети петролни компании!

Той размърда ръка напред-назад във водата, като не успя да отмие гъстото вещество.

Изгарящата болка се засили.

Като ругаеше на глас. Бил се обърна и направи няколко крачки към брега. Докато стигна, препъвайки се на плажа и от двете му ноздри беше започнала да тече кръв. Лилавеещи петънца замъглиха зрението му. Като се чувстваше замаян и объркан, той падна на колене на пясъка.

— Нуждая се от помощ! Може ли някой да ми помогне?

Възрастна мексиканска двойка се приближи и спря.

— Qué pasó, señor?[1]

— Съжалявам, не говоря испански — no hablo. Трябва ми лекар — el doctor.

Мъжът го погледна.

— El doctor?

Пронизваща болка пламна в очните ябълки на Бил. Той изплака в агония и удари очите си с юмруци.

— О, Боже, главата ми!

Мъжът погледна жена си.

— Рог favor, llama a un medico.[2]

Жената се отдалечи забързано.

Бил Годуин усещаше очите си така, сякаш ги избождаха. Той задърпа косата си, после се преви и започна да повръща кървава кисела черна жлъчна течност.

Старият мексиканец се наведе напред, като напразно се опитваше да помогне на болния американец, когато внезапно се дръпна назад и се хвана за глезена.

— Hijo de la chingada![3]

Цвърчащото повърнато бе пръснало върху крака му — и бе започнало да гори плътта.

 

 

Белият дом, Вашингтон

Енис Чейни усещаше погледите на президента Малер и Пиер Борджия върху себе си, докато четеше доклада от две страници.

— Няма следи откъде е дошло това токсично лепкаво вещество?

— Дошло е от Залива, вероятно от кладенците на „Пемекс“ — обясни Борджия. — Онова, което е по-важното, е, че дузина американци и няколкостотин мексиканци са загинали. Теченията са приковали черната вълна към брега на Юкатан, но е важно да наблюдаваме ситуацията, за да сме сигурни, че веществото няма да стигне до американските брегове. Мислим, че е важно и да запазим дипломатическо присъствие в Мексико по време на тази криза на околната среда.

— Което означава?

Чейни забеляза некомфорта на Малер.

— Пиер мисли, че ще е най-добре, ако ти оглавиш разследването. Проблемът с трафика на наркотици е обтегнал отношенията ни с Мексико. Мислим, че тази ситуация може да ни осигури възможност да възстановим взаимоотношенията. Пресата ще те придружава…

Чейни въздъхна. Въпреки че официалният му мандат като вицепрезидент нямаше да започне преди януари, Конгресът бе потвърдил назначението му на свободното място по-рано. Новият пост, съчетан с помагането на хората от сенаторския му кабинет да се приспособят към напускането му на сената, го изтощаваше.

— Да видим дали съм разбрал. Подготвяте се за потенциален конфликт в Персийския залив, но искате да оглавя дипломатична мисия в Мексико? — Чейни поклати глава. — Какво, по дяволите, се очаква, че трябва да направя, освен да предложа съболезнованията си? С цялото ми уважение, г-н Президент, но нашият посланик в Мексико може да се справи с това.

— Това е по-важно, отколкото мислиш, освен това — президентът се насили да пусне стегната усмивка — кой друг има стомаха за това нещо. Твоята работа с Центъра по контрол на болестите по време на избухването на тропическата треска в Пуерто Рико преди три години беше страхотен ход за публичните взаимоотношения.

— Участието ми нямаше нищо общо с обществените взаимоотношения.

Борджия затвори рязко куфарчето си.

— Президентът на Съединените щати току-що ви даде заповед, г-н Вицепрезидент. Смятате ли да изпълните задълженията си или смятате да подадете оставка?

Очите като на енот се разтвориха широко и стрелнаха Борджия.

— Пиер, ще ни дадеш ли няколко минути.

Държавният секретар се опита да се взре застрашително в Чейни с единственото си здраво око, но беше надвит.

— Пиер, моля те.

Борджия излее.

— Енис…

— Г-н Президент, ако ми казвате да отида, тогава, разбира се, че ще го направя.

— Благодаря ти.

— Не е нужно да ми благодарите. Просто съобщете на циклопа, че Енис Чейни не напуска заради никого. Що се отнася до мен, това момче току-що се качи на челно място в черния ми списък.

 

 

Два часа по-късно вицепрезидентът се качи на хеликоптера Сикорски MH-60 „Пейв Лоу“. Наскоро повишеният му асистент, Дийн Дисангро, вече беше на борда заедно с двама агенти от Тайните служби и половин дузина представители на пресата.

Чейни беше ядосан. През цялата му политическа кариера никога не беше позволявал да го използват като лакей при обществените взаимоотношения. Принципите на политическите партии и политическата коректност не означаваха нищо за него. Бедността и насилието, образованието и равнопоставеността на расите, това бяха битките, за които си струваше да се бори. Чейни често си представяше себе си като един съвременен Дон Кихот — борещ се с мелници, казваше той.

„Онзи едноок приятел може да смята, че може да ми дърпа конците, но той току-що се забърка в уличен бой с краля на всички скандалджии“.

Дийн наля чаша безкофеиново кафе на вицепрезидента. Той знаеше, че Чейни мрази да лети, особено в хеликоптери.

— Изглеждате нервен.

— Млъквай. Защо чувам, че ще се отклоняваме?

— По график е предвидено да спрем във Форт Дерик, за да вземем служители от Американския военномедицинския институт по инфекциозни заболявания — USAMRIID — преди да тръгнем към Юкатан.

— Чудесно.

Чейни затвори очи, като се вкопчи в облегалката за ръце, докато Сикорски скочи към небето.

Тринадесет минути по-късно хеликоптерът кацна в института. От прозореца си Чейни видя как двама мъже надзираваха товаренето на няколко големи сандъка.

Двамата се качиха на борда. Един офицер с посребряла коса се представи:

— Г-н Вицепрезидент, полковник Джим Рютеник. Аз съм военният специалист по биологични опасности, назначен към вашия екип. Това е моят сътрудник, д-р Марвин Тепърман, екзобиолог, който ни е даден назаем от Торонто.

Чейни огледа ниския канадец с тънки като молив мустаци и дразнещо топла усмивка.

— Какво точно означава екзобиолог?

— Екзобиологията се касае до изучаване на живота извън нашата планета. Тази кал може да съдържа вид инфекциозен вирус, който не сме виждали никога преди. От AMRIID сметнаха, че аз може да съм от полза.

— Какво има в сандъците?

— Предпазни костюми — отвърна полковникът. — Преносими, регулиращи налягането космически костюми, които използваме при полеви мисии, когато имаме работа с потенциално заразни вещества.

— Запознат съм с предпазните костюми, полковник.

— Точно така, вие сте били в Пуерто Рико по време на избухването на тропическата треска през 2009 г.

— Това нещо ще е малко по-гадно, опасявам се — рече Марвин. — От онова, което ми казаха, физическият контакт с веществото причинява незабавен срив и кръвоизливи — обилно кръвотечение от всички отвори на тялото.

— Мога да го понеса — Чейни се хвана за седалката, докато хеликоптерът излиташе. — Проклетият хеликоптер е този, който ме изнервя.

Полковникът се усмихна.

— Щом се приземи, първата ни грижа ще бъде да помогнем на мексиканците да установят сиви зони — средни зони между заразените райони и останалата част от населението.

Чейни слуша още малко, после пусна седалката си назад и затвори очи.

„Предпазни костюми. Срив и кръвоизливи. Какво, по дяволите, правя тук?“

 

 

Четири часа по-късно хеликоптерът Сикорски забави ход, за да започне да кръжи над един бял плаж, по който имаше петна от черно, подобно на катран вещество. Части от инфектираната брегова линия бяха отделени с оранжеви дървени бариери.

Хеликоптерът тръгна по изоставения бряг на изток, като се приближи към редица военни палатки на Червения кръст, които бяха издигнати покрай подсигурената част от плажа. Един голям огън гореше на 45 метра от мястото. Тъмнокафявият дим оставяше дебела, дълга километри следа в безоблачното небе.

Сикорски забави ход, после кацна на един ограден паркинг в близост до зоната с палатките.

— Г-н Вицепрезидент, този костюм изглежда вашия размер.

Полковник Рютеник му подаде оранжев защитен костюм.

Чейни видя, че Дийн облича един.

— Грешка. Сядай, дядо, ти оставаш тук. Хората от пресата и охранителите също.

— Работата ми е да ви асистирам…

— Асистирай ми като стоиш тук.

Чейни се появи от хеликоптера двадесет минути по-късно, придружаван от Тепърман и полковника. И тримата носеха обемисти оранжеви предпазни костюми и бутилки с кислород.

Един лекар ги поздрави пред главната палатка. Чейни забеляза гъстото зелено вещество, което капеше от белия предпазен костюм на човека.

— Аз съм д-р Хуарез. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Полковник Рютеник ги запозна.

— Това по костюма ви ли е токсичното вещество, докторе? — попита Чейни, като посочи към зелената течност.

— Не, сър. Това е доброто нещо. Използваме го като дезинфектант. Уверете се, че ще потопите костюма си в него, преди да се преоблечете. Ако ме последвате, ще ви покажа лошото нещо.

Чейни усети, че по страната на лицето му се стичаха струйки пот, докато следваше останалите към зоната, поставена под карантина.

Под палатката на Червения кръст имаше десетки хора, лежащи на пластмасови сгъваеми легла. Повечето бяха по бански костюми. Всички бяха покрити с черни петна от кръв и кисела течност. Онези, които бяха в съзнание, стенеха в агония. Работници, облечени в найлонови костюми и тежки гумени ботуши и ръкавици вадеха чували с трупове от палатката толкова бързо, колкото донасяха и новодошлите.

Д-р Хуарез поклати глава.

— Това място се е превърнало в истинска зона на заразата. Повечето от нараняванията са се случили през часовете на ранното утро, преди някой да е осъзнал колко заразна е калта. До обед поставихме плажовете под карантина, но хората от първата вълна лекари и доброволци просто продължиха да се заразяват, като влошиха нещата. Наложи се да започнем да идентифицираме жертвите и после да изгаряме телата само за да забавим разпространението.

Те влязоха в близката палатка. Една хубава мексиканска медицинска сестра в предпазен костюм седеше до сгъваемо легло и държеше ръката на американец на средна възраст в облечената си в ръкавица длан.

Д-р Хуарез потупа топло сестрата по рамото.

— Сестра, кого имаме тук?

— Това е г-н Елис, художник от Калифорния.

— Г-н Елис, можете ли да ме чуете?

Г-н Елис лежеше по гръб и се взираше в пространството с широко разтворени очи.

Енис Чейни потръпна. Очните ябълки на мъжа бяха абсолютно черни.

Полковникът дръпна доктора настрана.

— Как изглежда, че се разпространява инфекцията?

— Чрез физически контакт или с черното вещество, или със секретите на друг заразен субект. Няма доказателства, които да сочат, че е вирус, предаван по въздушен път.

— Марвин, подай ми онова записващо устройство за микрокасети, моля те.

Полковникът взе миниатюрното устройство от Тепърман и започна да говори на него, докато помагаше на д-р Хуарез с прегледа.

— Изглежда, че субектът е имал физически контакт с катраноподобното вещество при палеца и втория и третия пръст на дясната ръка. Плътта по всичките три участъка е била разядена чак до кокала. Очните ябълки са фиксирани, имат кръвоизлив и са станали абсолютно черни. Изглежда, че субектът е в ступор. Сестра, преди колко време г-н Елис е имал контакт с черното вещество?

— Не знам, сър. Може би два часа.

Марвин се наведе по-близо до Чейни.

— Това нещо действа много бързо.

Полковникът дочу и кимна.

— Кожата на субекта е лепкава, почти жълта и с черни петна по горните и по долните крайници — полковникът Рютеник внимателно побутна джобчетата с кръв под кожата на ръката на Елис. — По двата горни крайника се виждат кръвонасядания…

Д-р Хуарез седна до пациента, който изглежда излизаше от вцепенението.

— Опитайте да не мърдате, г-н Елис. Имали сте контакт с някакво…

— … проклетата ми глава ме убива — Елис внезапно се изправи в седнало положение, черна кръв капеше от двете му ноздри. — Кои, по дяволите, сте вие, хора? О, божичко…

Без предупреждение едно голямо количество гъста черна кръв и тъкан беше насилствено изхвърлено от устата на Елис. Цвърчащата кисела течност се изливаше по гърдите му, като опръска Тепърман и сестрата по главите на защитните им костюми.

Чейни се дръпна няколко крачки назад. Гледката на черната течност задейства рефлекса му за повръщане. Той преглътна обратно повърнатото, което се надигаше в гърлото му, и се извърна, като опита да си възвърне самообладанието.

Сестрата остана клекнала пред пациента си, като държеше и двете ръце на Елис в своята, като състраданието я караше да не отвръща поглед от ужасеното лице на умиращия.

Г-н Елис се взираше в д-р Хуарез и в полковника през две тъмни дупки. Окървавеното му лице се бе сковало в изражение като на зомби. Жертвата седеше вдървено в изправено положение, сякаш се страхуваше да мръдне.

— Вътрешностите ми се топят — изпъшка той.

Чейни видя, че горната част на торса на мъжа започна да потреперва и да получава конвулсии. С отвратително гъргорене той отново повърна черна течност, която този път излезе и през ноздрите и очите му. Тя се стече по врата на Елис, последвана от струя ярка алена кръв.

Д-р Хуарез хвана мятащото се тяло за лактите, когато горната му част се изви яростно в ръцете му. Чейни затвори очи и започна да се моли.

Докторът и сестрата положиха безжизнената торба с инфектирани органи обратно на леглото.

Полковник Рютеник се надвеси над кървящия труп и студено продължи да го изследва.

— Изглежда, че субектът е претърпял масивен срив и кръвоизливи. Марвин, донеси кутията тук. Искам няколко епруветки с този черен екскремент, както и проби от тъканта и органите.

На Енис Чейни му трябваше цялата воля, за да се възпре да не повърне в костюма си. Краката му трепереха видимо, докато гледаше как Марвин Тепърман коленичи до мъртвия и напълни няколко малки кутии със заразената кръв. Всяка проба беше внимателно поставена в цилиндричен контейнер за пренасяне на биологично рискови вещества, направен от картон, покрит с восък.

Чейни се потеше обилно. Чувстваше се така, сякаш се задушаваше в собствения си предпазен костюм.

Четиримата мъже оставиха сестрата да почисти.

Полковникът дръпна Чейни настрана.

— Сър, Марвин ще лети обратно до Вашингтон с вас, за да направи анализ на тези проби. Аз предпочитам да поостана тук още малко. Ако може да уредите…

— Диего! — сестрата излезе от изолираната палатка, като се препъваше и крещеше на испански.

Д-р Хуарез я хвана за китките.

— Carajo![4]

Хуарез се взря в малката цепнатина по левия лакът на защитния й костюм. Кожата покрай оголената ръка цвърчеше. Едно петно черно повърнато с размерите на четвърт долар вече изгаряше повечето от плътта до кокал.

Полковник Рютеник намаза ръката й със зеления дезинфектант.

— Запази спокойствие, Изабел, мисля, че го хванахме навреме.

Д-р Хуарез погледна назад към вицепрезидента. На лицето му беше изписано отчаяние, в очите му имаше сълзи.

— Съпругата ми…

Чейни усети как в гърлото му нараства една буза, докато гледаше ужасените очи на обречената жена.

— Диего, отрежи ми ръката!

— Иза…

— Диего, бебето ще се роди заразено!

Чейни остана достатъчно дълго, за да види как Хуарез и Рютеник занесоха пищящата жена за операция. После избяга надалеч от палатката, като махна частта от костюма, която покриваше главата му, когато се препъна в една пясъчна дюна. Падна на колене, като опипваше за ципа покрай врата на качулката, докато парещите течности се надигаха в гърлото му.

— НЕ!

Марвин сграбчи китката на Чейни точно когато той щеше да махне качулката. Екзобиологът намаза оранжевия костюм на вицепрезидента със зеления дезинфектант, докато Енис повръщаше от вътрешната страна на прозорчето за лицето му.

Марвин изчака, докато той свърши, после го хвана за ръката и го поведе към химическите душове. Двамата мъже останаха в своите предпазни костюми под струята дезинфектант, после минаха на втори душ с вода, където ги съблякоха.

Чейни хвърли подгизналата си тениска в един найлонов плик. Изми лицето и врата си. После седна на една пластмасова пейка, като се чувстваше слаб и уязвим.

— Добре ли сте?

— Мамка му, доста далеч съм от добре! — той поклати глава. — Там изгубих контрол.

— Справи се добре. Това е моят четвърти път в заразената зона. Полковникът е бил поне десетина.

— Как го правите, хора? — попита дрезгаво той, ръцете му още трепереха.

— Докато си там е по-добре да не мислиш за отделните хора, а после да влезеш под дезинфектиращия душ, да съблечеш костюма си и да повърнеш.

„Да не мисля за отделните хора. Проклети вятърни мелници! Започвам да ставам прекалено стар за тази битка“.

— Хайде, да вървим у дома, Марвин.

Чейни последва Тепърман обратно до хеликоптера. Докато се качваше, той се обърна и видя как двама мъже метнаха още едно тяло върху погребалната клада.

Беше сестрата.

Бележки

[1] Какво става, господине? — Бел.ред.

[2] Моля те, извикай някой лекар. — Бел.ред.

[3] Ругатня, подобна на кучи син. — Бел.ред.

[4] По дяволите. — Бел.ред.