Стив Олтън
Пророчеството на маите (8)

4

11 септември 2012 г.

Маями, Флорида

— Събудете се, стажант Вазкез. Започвате да се връзвате на известната теория на конспирацията на Гейбриъл.

— Не съм съгласна — Доминик отвърна на студения взор на д-р Фолета от отсрещната страна на бюрото. — Няма причина, поради която на Мик Гейбриъл да не му бъде назначен екип за пълна подкрепа.

Фолета се облегна назад на въртящия се стол. Тежестта му застраши спираловидните пружини.

— Хайде просто да се успокоим за момент. Вижте се — говорили сте два пъти с пациента и вече поставяте диагнози. Моето мнение е, че започвате да се обвързвате емоционално, нещо, за което говорихме в петък. Точно затова препоръчах на комисията да не намесва екип на този етап.

— Сър, уверявам ви, не съм емоционално обвързана. Просто ми се струва, че хората са избързали с преценките си за този случай. Да, съгласна съм, че страда от заблуждения, но те лесно могат да се припишат на това, че е прекарал последните единадесет години в изолация. Колкото до склонността към насилие, няма нищо, което видях в досието на Мик, което да говори за нещо повече от един изолиран случай на обикновено нападение.

— Ами нападението над пазача?

— Мик ми каза, че той се е опитал да го изнасили.

Фолета стисна моста на носа си с късите си пръсти и се ухили глуповато, докато клатеше голямата си глава напред и назад.

— Той ви е изиграл, стажант Вазкез. Казах ви, че е умен.

Стомахът на Доминик се преобърна.

— Казвате, че всичко това е било лъжа?

— Разбира се. Той се възползва от майчиния ви инстинкт и е уцелил точното място.

Доминик се втренчи потресена в скута си. Мик лъжеше ли? Наистина ли беше толкова лековерна?

„Идиотка! Ти искаше да му повярваш. Сама се измами“.

— Стажант, няма да стигнете много далеч с пациентите си, ако вярвате на всичко, което ви казват. Следващия път той ще ви убеди, че идва свършекът на света.

Доминик седна назад на стола си, като се чувстваше глупаво.

Фолета видя изражението на лицето й и се засмя с глас, като накара пълните си бузи да почервенеят и да станат на трапчинки. Той си пое въздух, като избърса сълзите от очите си. Протегна се към един кашон, оставен долу до бюрото. Извади бутилка скоч и две чаши за кафе и наля по едно питие във всяка.

Доминик пресуши чашата, като усети как течността прогори пътя си до стомаха й.

— По-добре ли се чувстваш? — думите, прошепнати и дрезгави, бяха изговорени с бащински маниер.

Тя кимна.

— Въпреки онова, което ви казва, стажант, аз по случайност харесвам Мик. Не искам да го виждам затворен в изолация повече от вас.

Телефонът иззвъня. Фолета го вдигна, докато я гледаше.

— Един от охраната е. Казва, че ви чака долу.

„Мамка му!“

— Може ли да му кажете, че съм вързана на важна среща? Кажете му, че няма да успея тази вечер.

Фолета предаде съобщението, после затвори.

— Докторе, ами годишната оценка на Мик. Тя също ли е била лъжа?

— Не, това е истина. Всъщност тя е в списъка ми с неща, които трябва да обсъдя с вас. Знам, че е малко необичайно, но трябва да подпишете това.

— Какво препоръчвате?

— Това зависи от вас. Ако може да запазите обективност, препоръчвам да останете като негов клиничен психиатър по време на престоя ви тук.

— Мик страда от сериозна сензорна депривация. Искам да има достъп до двора, както и до останалите от помещенията за рехабилитация.

— Той току-що ви нападна…

— Не. Той просто се развълнува малко, а аз се паникьосах.

Фолета се облегна назад и се взря в тавана, сякаш обмисляше велико решение.

— Добре тогава, стажант, ето сделката. Подпишете моята годишна оценка и аз ще възстановя пълните му привилегии. Ако се подобри, ще му назнача пълен екип за рехабилитация през януари. Достатъчно справедливо ли е?

Доминик се усмихна.

— Достатъчно.

 

 

22 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Дворът в Центъра за оценка и лечение в Южна Флорида представляваше правоъгълно парче ливада, оградено от четири страни. L-образната форма на главната сграда затваряше периметъра от изток и юг, а границите на север и запад бяха оградени от 6 метрова здрава бяла бетонна бариера, върху която имаше бодлива тел.

В двора нямаше врати. За да излезе от покритото с трева преддверие, човек трябваше да слезе три етажа циментови стъпала, които водеха до отворен коридор, който минаваше по дължината на южната част на комплекса. Този мецанин стигаше до гимнастическия салон на третия етаж, стаите за групова терапия, залите за изкуство и занятия, компютърната зала и зоната за гледане на телевизия.

Доминик се скри под алуминиевия покрив, който се издаваше от коридора на третия етаж, когато оловносивите облаци навлязоха от изток. Над двадесет пациенти напуснаха двора, когато първите капки от следобедния дъжд се посипаха по навеса.

Една самотна фигура остана назад.

Мик Гейбриъл продължи да върви по периметъра на двора. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Той усещаше влажния въздух, който стана студен, когато облаците надвиснаха отгоре. След секунди той се появи сред пороя. Бялата му униформа беше подгизнала и се залепваше по жилестата му мускулеста фигура.

Той продължи да върви. Прогизналите му платнени спортни обувки потъваха в меката трева. Дъждовната вода жвакаше между пръстите и чорапите му. При всяка стъпка той рецитираше името на година от календара на маите, мисловно упражнение, което използваше, за да поддържа ума си остър. Три Икс, четири Кауак, пет Кан, шест Мулук…

Тъмните очи се фокусираха върху бетонната стена, като оглеждаха недостатъците й, а умът му търсеше варианти.

 

 

Доминик го наблюдаваше през завесата от дъжд, като изпитваше угризения.

„Провали се. Той ти се довери. Сега мисли, че си го предала“.

Фолета се приближи. Той си помаха с няколко ненормално развълнувани пациенти, после се присъедини към нея.

— Още ли отказва да говори с вас?

Доминик кимна.

— Минаха почти две седмици. Всеки ден същата рутина. Закусва, после се среща с мен и гледа пода цял час. Щом излезе на двора, крачи напред-назад, докато не стане време за вечеря. Никога не общува с другите пациенти и никога не продумва дума. Просто крачи.

— Човек би си помислил, че ще е благодарен. В крайна сметка, вие сте тази, която е отговорна за новооткритата му свобода.

— Това не е свобода.

— Не, но е голяма крачка след единадесет години в изолация.

— Мисля, че наистина вярваше, че можех да го измъкна навън.

Изражението на Фолета го издаде.

— Какво, докторе? Прав ли беше? Можеше ли да го…

— Хей, забавете темпото, стажант. Мик Гейбриъл няма да ходи никъде, поне не точно сега. Както сама видяхте, все още е доста нестабилен и представлява опасност не само за себе си, но и за околните. Продължавайте да работите с него, да го насърчавате да участва в собствената си терапия. Всичко може да се случи.

— Все още планирате да му назначите екип за рехабилитация.

— Съгласихме се за януари, ако се държи добре. Трябва да му кажете за това.

— Опитах — тя гледаше как Мик обикаляше покрай стълбището точно под тях. — Вече не ми вярва.

Фолета я потупа по гърба.

— Преодолейте го.

— Не му помагам с нищо. Може би се нуждае от някого с повече опит.

— Глупости. Ще кажа на санитарите му, че вече не му е разрешено да напуска стаята си, освен ако не участва активно в сесиите на терапията му.

— Да го принуждавате да говори няма да помогне.

— Това не е кънтри клуб, стажант. Имаме си правила. Ако един пациент откаже да съдейства, губи привилегиите си. И преди съм виждал случаи като този. Ако не действате сега, Мик ще се скрие в собствената си глава и ще го изгубите завинаги.

Фолета даде знак на един санитар.

— Джоузеф, заведи г-н Гейбриъл далеч от дъжда. Не може да оставим пациентите да се разболяват заради нас.

— Не, чакайте, той е мой пациент, аз ще го доведа.

Доминик прибра косата си в стегнат кок, събу обувките си, после слезе по двете стълбища до двора. Когато настигна Мик, вече беше мокра до кости.

— Хей, непознатия, нещо против да се присъединя към теб?

Той я игнорира.

Доминик вървеше до него, като дъждът се сипеше по лицето й.

— Хайде, Мик, говори ми. Извинявам се от цяла седмица. Какво очакваш да направя? Трябваше да подпиша доклада на Фолета.

Отвърнаха й с недружелюбен поглед.

Дъждът се усили и я принуди да вика.

— Мик, забави крачка.

Той продължи да върви.

Тя изтича пред него, после зае поза като за бой с вдигнати юмруци и препречи пътя му.

— Добре, приятел, не ме карай да ти наритам задника.

Мик спря. Погледна нагоре. Дъждът се сипеше по изсеченото му лице.

— Ти ме разочарова.

— Съжалявам — прошепна тя, като свали юмруци. — Защо ме излъга за това, че пазачът те е нападнал?

Изражението му стана болезнено.

— Значи за истината вече не се съди със сърцето ти, а чрез амбицията ти, това ли е? Мислех, че сме приятели.

Тя усети как една буца нарасна в гърлото й.

— Искам да ти бъда приятел, но съм и твой психиатър. Направих онова, което мислех, че е най-доброто.

— Доминик, дадох ти думата си, че никога няма да те излъжа — той вдигна глава и посочи към 7.5 сантиметровия белег на челюстта си. — Преди Григс да се опита да ме изнасили, той заплаши да ми пререже гърлото.

„Дявол да те вземе, Фолета!“

— Мик, господи, съжалявам. При последната ни среща, когато избухна към мен…

— Моя грешка. Развълнувах се. Заключен съм от толкова дълго, че понякога, ами понякога просто ми е трудно да остана спокоен. Не общувам добре с хората, но кълна се, че никога няма да те нараня.

Тя видя сълзи в очите му.

— Вярвам ти.

— Знаеш ли, това, че съм навън, ми помогна. Накара ме да мисля за много различни неща… егоистични неща всъщност. Детството ми, начина, по който бях отгледан… как свърших тук, дали някога ще изляза. Има толкова много неща, които никога не съм правил… толкова много неща, които бих променил, ако можех. Обичах родителите си, но за пръв път осъзнах, че всъщност мразя онова, което са направили. Мразя факта, че никога не ми дадоха избор…

— Не можем да си избираме родителите, Мик. Онова, което е важно, е да не се обвиняваш. Никой от нас няма контрол върху тестето или ръката, която ни е раздадена. Онова, което имаме, е пълната отговорност за това как ще изиграем тази ръка. Мисля, че мога да ти помогна да си върнеш контрола над това.

Той дойде по-близо. Дъждът се стичаше по двете страни на лицето му.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Да.

— Вярваш ли в съдбата?

— Съдбата?

— Мислиш ли, че нашият живот, нашето бъдеще са били… няма значение, забрави…

— Дали мисля, че онова, което ни се случва, е предначертано?

— Да.

— Мисля, че имаме избор. Мисля, че от нас зависи да изберем правилната съдба, която да преследваме.

— Някога била ли си влюбена?

Тя погледна безпомощно в блещукащите очи, прилични на тези на кученце.

— Била съм близо няколко пъти. Изглежда, че никога не проработваше — тя се усмихна. — Предполагам, че не е било писано те да бъдат част от съдбата ми.

— Ако не бях… затворен. Ако се бяхме срещнали при различни обстоятелства, мислиш ли, че можеше да ме обичаш?

„Ох, мамка му…“

Тя преглътна мъчително. Пулсът й караше долната част на гърлото й да потрепва.

— Мик, хайде да се махаме от дъжда. Хайде…

— Има нещо в теб. Не просто физическо привличане. Сякаш съм те познавал или съм те познавал в друг живот.

— Мик…

— Понякога получавам тези усещания. Почувствах това в момента, в който те видях за пръв път.

— Каза, че е бил парфюмът.

— Беше нещо повече. Не мога да го обясня. Всичко, което знам, е, че ме е грижа за теб и емоциите са объркващи.

— Мик, поласкана съм, наистина съм, но мисля, че си прав. Емоциите ти са объркани и…

Той се усмихна тъжно, като пренебрегна думите й.

— Толкова си красива.

Той се наведе напред и докосна бузата й. После се пресегна и разхлаби ластика на катраненочерната й коса.

Тя затвори очи, като усещаше как дългата й коса се разви по гърба й и натежа от дъжда.

„Спри! Той е твой пациент, душевноболен пациент, за бога!“

— Мик, моля те, Фолета гледа. Може ли просто да влезеш вътре? Хайде да говорим вътре…

Той се взря в нея. Абаносовите му очи бяха унили, разкриващи душа, измъчвана от забранена красота.

— „Тя учеше факлите как да горят ярко. Изглеждаше сякаш висеше насред булото на нощта, скъпоценен камък на ухото на етиопец…“

— Какво каза? — сърцето на Доминик биеше силно.

— „Ромео и Жулиета“. Четях я на майка ми до леглото й — той вдигна ръка и я поднесе към устните си. — „Докоснах я и грубата ми ръка беше благословена. Сърцето ми обичало ли е досега? Не, не е, о, гледката! Никога не бях виждал истинската красота до тази вечер“.

Дъждът намаля. Доминик видя как се приближават двама санитари.

— Мик, чуй ме. Накарах Фолета да подпише, че ще ти назначи екип за рехабилитация. Можеш да излезеш след шест месеца.

Той поклати глава.

— Никога няма да видим този ден, любов моя. Утре е есенното равноденствие — той се обърна и се напрегна, като забеляза мъжете в бяло. — Прочети дневника на баща ми. Съдбата на този свят ще премине през друг праг и ще постави човешкия вид начело на списъка със застрашени видове…

Всеки от двамата санитари хвана по една ръка.

— Хей, полека с него!

Мик се обърна към нея, докато го отвеждаха. Влагата се издигаше от тялото му под формата на пара.

— „Колко сребърно прекрасен е звукът от гласовете на любовниците в нощта, като най-нежна музика за слушащите уши!“ Ти си в сърцето ми, Доминик. Съдбата ни събра. Мога да го почувствам. Мога да го почувствам…