Стив Олтън
Пророчеството на маите (6)

3

11 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Майкъл Гейбриъл сънуваше.

Той отново лежеше на пода отзад на сцената на аудиторията. Главата на баща му беше облегната на гърдите му, докато чакаха линейката. Джулиъс се приближи към ухото на сина си, за да му прошепне една тайна, която бе пазил за себе си, откакто съпругата му беше починала единадесет години по-рано.

— Майкъл, централният камък…

— Не се опитвай да говориш, татко. Линейката идва.

— Слушай ме, Майкъл! Централният камък, маркера на игрището — аз го смених.

— Не разбирам. Какъв камък?

— Чичен Ица.

Потъмнелите очи го погледнаха. Тялото на бащата му се отпусна тежко на гърдите му.

— Татко… ТАТКО!

Майкъл се събуди, тялото му беше плувнало в пот.

 

 

08:45 часа

Доминик махна плахо на рецепционистката, после продължи право към главния пост на охраната. Един много мускулест охранител й се усмихна, докато приближаваше. Русият му мустак с червеникав оттенък се повдигна и се разстла по горната му устна, като разкри пожълтели зъби.

— Хей, добро утро, слънчице. Аз съм Реймънд и се обзалагам, че ти си новата стажантка.

— Доминик Вазкез.

Тя стисна мазолестата му ръка и забеляза струйки пот по дебелата, осеяна с лунички долна част.

— Съжалявам, точно се върнах от фитнеса.

Реймънд избърса ръцете си с една кърпа, като преувеличи движенията, за да демонстрира мускулите си.

— Ще се състезавам в регионалния конкурс „Мистър Флорида“ през ноември. Мислиш ли, че имам шанс?

— А, разбира се.

„Господи, моля те, не му позволявай да започне да позира“.

— Може би ще дойдеш и ще ме гледаш на състезанието, нали знаеш, ще викаш за мен? — светлокафявите очи се разшириха иззад късите кехлибарени мигли.

„Бъди учтива“.

— Много от служителите ли ходят?

— Неколцина, но аз ще се погрижа да получиш място близо до сцената. Хайде, слънчице, трябва да ти направя пропуска и да запиша термалния образ на лицето ти.

Реймънд отключи стоманената врата и я задържа отворена за нея, като показа трицепса си. Доминик усети как погледът му шареше по нея, докато минаваше.

— Седни ей там. Първо ще оправя пропуска. Ще ми трябва шофьорската ти книжка.

Тя му я подаде, после седна на един стол с права облегалка, сложен пред черна машина с размерите на хладилник. Реймънд пъхна квадратен диск в процепа отстрани, после въведе информацията й в компютъра.

— Усмихни се.

Една светкавица избухна в очите й, като остави дразнещо петно.

— Пропускът ти ще е готов, докато си тръгнеш довечера — той й върна шофьорската книжка. — Добре, ела тук и седни пред тази инфрачервена камера. Някога правили ли са ти карта на лицето?

„А теб бръснали ли са те някога?“

— А, не, доколкото знам.

— Инфрачервените камери създават уникален образ на лицето ти, като регистрират топлината, която се излъчва от кръвоносните съдове под кожата. Дори еднояйчните близнаци изглеждат различно на инфрачервени образи, а лицевите модели никога не се променят. Компютърът записва хиляда и деветстотин различни термални точки. Сканирането на зеницата използва само двеста шейсет и шест характеристики, а отпечатъците от пръсти само…

— Рей, това е удивително, наистина, но необходимо ли е? Никога не съм виждала някой да използва инфрачервено сканиране.

— Защото не си била тук през нощта. Магнитната лента на пропуска ти за идентификация е всичко, което ще ти трябва, за да влезеш или да излезеш от комплекса през деня. След седем и половина обаче, ще трябва да въвеждаш паролата си, после да позволяваш на инфрачервения скенер да те идентифицира. Машината ще сравни термалните черти на лицето ти с онези, които ще вкараме в постоянното ти досие. Никой не влиза и не излиза от комплекса през нощта, без да го сканират, и нищо не може да излъже машината. Усмихни се.

Доминик се взря мрачно в сферичната камера зад прозорец от шлифовано стъкло, като се чувстваше глупаво.

— Добре, обърни се наляво. Добре. Сега надясно, сега погледни надолу. Готово. Хей, слънчице, обичаш ли италианската кухня?

„Започва се“.

— Понякога.

— Има едно страхотно място недалеч от тук. По кое време свършваш?

— Днес вечерта не е много подходящо…

— Кога е подходящо?

— Рей, трябва да съм честна. Обикновено имам правило да не излизам с никого от служителите.

— Кой е казал нещо за срещи? Казах вечеря.

— Ако е просто вечеря, добре, бих искала да излезем някой път, но днес не е много подходящо. Дай ми няколко седмици да се установя.

„И да измисля друго извинение“.

Тя се усмихна сладко, като се надяваше да облекчи болката от отказа.

— Освен това не можеш да излезеш на пищна италианска вечеря, ако тренираш.

— Добре, слънчице, но ще запомня какво обеща — големият червенокос мъж се усмихна. — Сега слушай, ако се нуждаеш от нещо, не се колебай да питаш.

— Няма. Наистина трябва да вървя. Д-р Фолета чака…

— Фолета няма да дойде до по-късно този следобед. Месечната среща на комисията. Хей, чух, че ти е назначен онзи негов пациент. Как се казваше?

— Майкъл Гейбриъл. Какво знаеш за него?

— Не много. Преместили са го от Масачузетс с Фолета. Знам, че комисията и лекарският персонал бяха доста ядосани, когато пристигна. Фолета трябва да е задействал доста връзки.

— Какво имаш предвид?

Реймънд погледна настрани, като избягваше очите й.

— А, няма значение.

— Хайде де! Кажи ми.

— Нее. Трябва да се науча да си държа устата затворена. Фолета е твой шеф. Не искам да кажа нищо, което може да ти създаде лошо впечатление.

— Ще си остане само между нас.

Още двама охранители влязоха и махнаха на Реймънд.

— Добре, ще ти кажа, но не тук. Прекалено много уши с големи усти. Ще говорим на вечеря. Свършвам в шест.

Жълтите зъби проблеснаха в триумфираща усмивка.

Той задържа вратата отворена за нея. Доминик излезе от стаята на охраната и зачака асансьора за служителите, като се намръщи.

„Браво, слънчице. Трябваше да видиш, че това се задава, още отдалеч“.

 

 

Марвис Джоунс я гледаше на монитора как излиза от асансьора.

— Добро утро, стажант. Ако сте тук да видите пациента Гейбриъл, той е заключен в стаята си.

— Може ли да го видя?

Охранителят вдигна очи от документите, които четеше.

— Може би трябва да изчакате, докато се върне директорът.

— Не, искам да говоря с него сега. И не в изолационната стая.

Марвис изгледаше раздразнен.

— Силно ви препоръчвам да не го правите. Този човек има история на насилие и…

— Не съм сигурна, че бих определила един случай за единадесет години като „история“.

Те срещнаха погледи. Марвис видя, че волята на Доминик няма да се пречупи.

— Добре, госпожице, нека да бъде вашето. Джейсън, придружи стажант Вазкез до стая 714. Дай й твоя транспондер, после я заключи вътре.

Доминик последва охранителя по къс коридор, като влезе в средното от три отделения, които се намираха в северното крило. Фоайето беше празно.

Охранителят спря при стая 714 и заговори по интеркома в коридора.

— Пациент, станете на леглото си, където мога да ви виждам.

Той отключи вратата, после й подаде нещо, което приличаше на голяма химикалка.

— Ако имате нужда от мен, просто щракнете химикалката два пъти — той демонстрира, като накара пейджъра на колана му да завибрира. — Просто внимавайте. Не му позволявайте да идва прекалено близо.

— Благодаря.

Доминик влезе в стаята.

Тя беше с размери три метра на три и шестдесет. Дневната светлина нахлуваше през ивица плексиглас с дебелина седем сантиметра и половина, която вървеше вертикално по едната стена. Нямаше прозорци. Леглото беше желязно, захванато за пода. Едно бюро и няколко шкафчета бяха захванати до него. Мивката и стоманената тоалетна бяха закрепени до стената вдясно под ъгъл, за да дадат на обитателя повече усещане за лично пространство и отделеност от коридора.

Леглото беше оправено, стаята — безупречно подредена. Майкъл Гейбриъл седеше на ръба на матрака, който беше тънък колкото списание. Той се изправи и я поздрави с топла усмивка.

— Добро утро, Доминик. Виждам, че д-р Фолета още не е пристигнал. Какъв късмет.

— Откъде знаете?

— Защото разговаряме в килията ми, а не в стаята за разпити. Моля, седнете на леглото, аз ще съм на пода. Освен ако не предпочитате тоалетната?

Тя отвърна на усмивката му и седна на ръба на матрака.

Мик се облегна на стената вляво от нея. Черните му очи блестяха под флуоресцентната светлина.

Той не губи време, за да започне да я разпитва.

— И така, как беше уикендът ти? Прочете ли дневника на баща ми?

— Съжалявам. Успях да мина само първите десет страници. Успях да завърша изследването на Розенхан.

— За това да си разумен на безумно място. Мислите ти, ако обичаш?

— Стори ми се интересно, може би дори малко изненадващо. Екипът му си е прекарал доста интересно, докато е отделял субекти от пациенти. Защо ме накарахте да го прочета?

— Защо мислите? — абаносовите очи проблеснаха към нея, излъчвайки животинската си интелигентност.

— Очевидно искате да помисля върху възможността, че не сте невменяем.

— Очевидно — той седна изправен, като вдигна петите си в поза лотос. — Хайде да играем на една игра, става ли? Да си представим, че се намираме единадесет години назад във времето и вие сте мен, Майкъл Гейбриъл, син на археолога, който скоро ще стане известен и ще умре — Джулиъс Гейбриъл. Седите отзад на сцената в университета „Харвард“ пред пълна зала и слушате как баща ви споделя информация, събирана цял живот, с някои от най-великите умове в научното общество. Сърцето ви бие от адреналина, защото сте работили рамо до рамо с него от деня, в който сте се родили, и знаете колко важна е тази лекция не само за него, но и за бъдещето на човечеството. Десет минути след началото на лекцията виждате отдавнашния смъртен враг на Джулиъс, който крачи по сцената, отивайки към друг подиум. Пиер Борджия, богат син на политическа семейна династия, решава, че ще отправи предизвикателство към изследването на бащата ми там, на сцената. Оказва се, че цялата лекция е била просто един капан, поставен лично от Борджия, за да влезе в устен спор с баща ми и да унищожи доверието в него. Поне десетина души от публиката участват в номера. След десет минути Джулиъс дори не може да се чуе от смеха на колегите му.

Мик направи пауза, изгубен за момент в спомена.

— Баща ми беше безкористен и много умен човек, който отдаде живота си на това да преследва истината. По средата на най-важната реч през живота му, цялото му съществуване му беше отнето изпод краката му, гордостта му беше унищожена, работата на живота му — трийсет и две години жертви — осквернена за един миг. Можете ли да си представите унижението, което е изпитал?

— Какво се случи след това?

— Той се препъна зад сцената и падна в ръцете ми, като се стискаше за гърдите. Джулиъс беше получил сърдечен удар. С последната си капка сила ми прошепна някои инструкции, после умря в прегръдките ми.

— И тогава сте тръгнали след Борджия?

— Копелето все още беше на сцената, бълвайки омраза. Въпреки онова, което съм сигурен, че са ви казали, аз не съм човек на насилието — тъмните очи се разшириха. — В онзи момент обаче ми се искаше да му набутам микрофона в гърлото. Спомням си как гледах подиума, светът около мен се движеше като на забавен каданс. Всичко, което можех да чуя, беше собственото ми дишане, всичко, което виждах, беше Борджия, но сякаш гледах към него през тунел. Следващото нещо, което разбрах, беше, че той лежеше на пода, а аз блъсках черепа му с микрофона.

Доминик кръстоса крака, като прикри потръпването си.

— Тялото на баща ми свърши в провинциалната морга, кремирано без церемония. Борджия прекара следващите три седмици в стая в частна болница, докато семейството му движеше кандидатската му кампания за сенатор, като подготвяше онова, което пресата нарече „победа, тръгнала от ниските стъпала, без прецедент“. Аз гниех в една затворническа килия, без приятели или роднини, които да ми платят гаранцията и да ме измъкнат. Чаках да се сблъскам с онова, което предполагах, че ще бъдат обвинения за нанасяне на телесни повреди. Борджия имаше други идеи. Като използва политическото влияние на семейството си, той манипулира системата, направи сделка с прокурора и със служебно назначения ми адвокат. Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм обявен за откачалка и че съдията ме праща в някакъв прогнил приют в Масачузетс. Място, на което Борджия можеше да ме държи под око, играта на думи е случайна.

— Казвате, че Борджия е манипулирал правосъдията система. Как?

— По същия начин, по който манипулира Фолета, моят служебно назначен пазител. Пиер Борджия възнаграждава лоялността, но Бог да ви е на помощ, ако се озовете в черния му списък. Съдията, който ме осъди, беше повишен в Щатския върховен съд три месеца, след като ме обяви за криминално невменяем. Кратко след това нашият добър доктор беше направен директор на комплекса, като някак си успя да прескочи повече от десетима по-добре квалифицирани кандидати.

Черните очи прочетоха мислите й.

— Кажете какво наистина мислите, Доминик. Мислите ли, че съм параноичен шизофреник с делюзии?

— Не съм казала това. Ами другият инцидент? Отричате ли, че брутално сте нападнали един пазач?

Мик се взря в нея, погледът му беше обезкуражаващ.

— Робърт Григс беше повече садист, отколкото хомосексуалист, пазач, чийто действия вероятно ще диагностицирате като гневно възбудимо изнасилване. Фолета нарочно го сложи нощна смяна в моето отделение месец преди първото ми оценяване. Старият Григси правеше обиколките си към два сутринта.

Доминик усети как сърцето й тупка силно.

— Тридесет пациенти на отделение, като всички спяхме с една китка и един глезен закопчани към тръбите на леглата ни. Една нощ Григс влезе пиян, като търсеше мен. Предполагам, че беше решил да направи едно хубаво попълнение към харема си. Първото нещо, което направи, бе да ме овлажни малко, като набута една дръжка на метла…

— Спрете! Къде са били другите пазачи?

— Беше само Григс. Тъй като не можех да направя нищо, за да го спра, го прилъгах със сладки приказки. Опитах да го убедя, че ще се наслади много повече, ако и двата ми крака са свободни. Тъпият кучи син откопча бележниците на крака ми. Няма да ви отегчавам с подробностите около това, което последва…

— Чух. Направили сте яйцата му бъркани, така да се каже.

— Можех да го убия, но не го направих. Не съм убиец.

— И затова сте прекарали остатъка от дните си в изолация?

Мик кимна.

— Единадесет години в бетонната майка. Студена и груба, но тя винаги е там. Сега вие разкажете. На колко години бяхте, когато братовчед ви ви е насилил?

— Ще ме извините, не ми е комфортно да го обсъждам с вас.

— Защото вие сте психотерапевтът, а аз съм лудият?

— Не. Искам да кажа, да — защото аз съм доктор, а вие сте мой пациент.

— Наистина ли сме толкова различни — вие и аз? Мислите ли, че екипът на Розенхан може да определи на кого от нас мястото му е в тази килия? — той се облегна на стената. — Може ли да ви наричам Дом?

— Да.

— Дом, държането в изолация може да съсипе човек. Вероятно страдам от сензорна депривация и може би дори ви плаша малко, но съм също толкова с разсъдъка си, колкото и Фолета или онзи пазач, сложен на вратата. Какво мога да сторя, за да ви убедя в това?

— Не мен трябва да убедите, а д-р Фолета.

— Казах ви, Фолета работи за Борджия, а Борджия никога няма да остави да ме пуснат.

— Мога да говоря с него. Да го притисна да ви даде същите права и привилегии като на останалите пациенти. След време мога…

— Господи, сега вече мога да чуя Фолета. „Събудете се, стажант Вазкез. Хващате се на известната теория на конспирацията на Гейбриъл“. Вероятно ви е убедил, че аз съм още един Тед Бънди.

— Въобще не. Мик, аз станах психиатър, за да помагам на хора като…

— Хора като мен. Лунатици?

— Оставете ме да довърша. Вие не сте лунатик, но мисля, че се нуждаете от помощ. Първата стъпка е да убедите Фолета да ви назначи оценяващ екип…

— Не. Фолета няма да го позволи и дори да го направи, няма време.

— Защо няма време?

— Моята годишна оценка и изслушване са след шест дни. Не разбрахте ли защо Фолета ви е назначил при мен? Вие сте студентка, лесна за манипулиране. „Пациентът показва някои окуражаващи признаци на подобрение, стажант Вазкез, но все още не е готов да се включи обратно в обществото“. Вие ще се съгласите с неговата диагноза, която е всичко, което оценяващата комисия трябва да чуе.

„Фолета е прав, добър е. Може би не е толкова добър, когато не контролира разговора“.

— Мик, хайде да поговорим за малко за работата на баща ти. В петък спомена четири Ахау, три Канкин…

— Денят на гибелта за човечеството. Знаех, че ще познаете датата.

— Това е просто легенда на маите.

— В много легенди има истина.

— Тогава вие вярвате, че всички ще умрем след по-малко от четири месеца?

Мик се втренчи в пода, като клатеше глава.

— Простичко „да“ или „не“ ще е достатъчно?

— Не си играйте умствени игрички, Доминик.

— Как така да си играя умствени игрички?

— Адски добре знаете, че въпросът, както е зададен, е пропит с параноидна шизофрения и заблуждения за…

— Мик, това е просто въпрос.

„Започва да се разстройва. Добре“.

— Започвате умствена битка, за да намерите слабост. Недейте. Не е много ефективно. Ще загубите, което означава, че всички ще загубим.

— Искате от мен да оценя способността ви да се върнете в обществото. Как да го направя, без да задавам въпроси?

— Задавайте въпросите си, но не ме тласкайте към провал. Ще се радвам да обсъждам теориите на баща ми с вас, но само ако сте наистина заинтересована. Ако целта ви е да видите до каква степен може да ме изкарате от равновесие, то просто ми дайте Теста на Роршах или Теста за тематична аперцепция и да приключваме.

— Как така ви тласкам към провал?

Мик се изправи на крака и се приближи към нея. Пулсът на Доминик се ускори. Тя се пресегна към химикалката.

— Самото естество на въпроса ви ме обрича. Все едно да питате един набожен човек дали жена му знае, че той мастурбира. При всички положения той ще изглежда зле. Ако отговоря „не“ на предсказанието за гибелния ден, тогава ще трябва да обяснявам защо изведнъж съм променил мнението си след единадесет години. Фолета ще го изтълкува като хитрина, измислена, за да заблудя оценъчната комисия. Ако кажа „да“, вие ще се съгласите, че съм просто още един луд, който вярва, че небесата се срутват.

— Как тогава предлагате да оценя разумността ви? Не мога просто да подмина темата.

— Не, но може поне да изследвате доказателствата с отворено съзнание, преди да започнете да съдите. Някои от най-великите умове в историята са били заклеймени като луди, докато истината не е излязла наяве.

Мик седна на другия край на леглото. Доминик усети гъдел по кожата си. Не беше сигурна дали е развълнувана или изплашена, а може би и двете. Тя премести тежестта си, като разкръстоса крака, докато държеше небрежно химикалката в ръка.

„Той е достатъчно близо, за да ме удуши, но ако бяхме в бар, вероятно щях да флиртувам…“

— Доминик, много е важно, много, много важно да си имаме доверие един на друг. Аз се нуждая от вашата помощ, а вие се нуждаете от моята, просто още не го знаете. Кълна се в душата на майка си, че никога няма да ви излъжа, но вие трябва да обещаете, че ще слушате с отворен ум.

— Добре, ще слушам обективно. Въпросът обаче остава. Вярвате ли, че човечеството ще загине на 21 декември?

Мик се наведе напред с лакти на коленете. Взря се в пода, като потриваше носа си с палец и показалец.

— Предполагам, че сте католичка?

— Бях родена католичка, но ме отгледаха в еврейски дом, след като станах на тринадесет. Ами вие?

— Собствената ми майка беше еврейка, баща ми — член на Епископалната църква. Смятате ли се за религиозен човек?

— Не особено.

— Вярвате ли в Бог?

— Да.

— Вярвате ли в злото?

— Злото? — въпросът я стресна. — Това е доста обширно понятие. Може ли да го разясните?

— Не говоря за хора, които вършат противни убийства. Говоря за злото като единица, част от самата материя на съществуването — Мик погледна нагоре, като фокусира погледа си върху нея. — Например, юдейско-християнско вярване е, че злото се е персонифицирало за пръв път, когато е влязло в Райската градина, маскирано като змия, която изкушила Ева да отхапе от ябълката.

— Като психиатър вярвам, че никой от нас не е роден зъл. Или добър, в този ред на мисли. Вярвам, че имаме капацитет и за двете. Свободната воля ни дава право на избор.

— Ами ако… ами ако нещо влияе на свободната воля, без да го съзнавате?

— Какво имате предвид?

— Някои хора вярват, че има зла сила някъде там, част от природата. Интелигентна форма, която е съществувала на планетата през цялата история на човека.

— Изгубихте ме. Както общо има това с предсказанието за деня на гибелта?

— Като рационален човек, вие ме попитахте дали вярвам, че човечеството ще загине. Като рационален човек, аз ви моля да обясните защо всяка успешна древна цивилизация е предвиждала края на човечеството. Като рационален човек аз ви моля да ми кажете защо всяка голяма религия предсказва апокалипсиса и чака месията да се върне, за да избави света от злото.

— Не мога да отговоря на това. Като повечето хора, просто не знам.

— И моят баща не знаеше. Но тъй като беше рационален човек на науката, той искаше да разбере. Затова посвети живота си и жертва щастието на семейството си в преследване на истината. Той прекара десетилетия в изследване на древни руини в търсене на улики. Накрая онова, което откри, беше толкова необяснимо, че буквално го бутна към ръба на лудостта.

— Какво е открил?

Мик затвори очи, гласът му омекна.

— Доказателства. Доказателства, нарочно и старателно оставени за нас. Доказателства, които сочат съществуването на присъствие, присъствие толкова зло, че неговото въздигане ще означава края на човечеството.

— Отново, не разбирам.

— Не мога да го обясня. Всичко, което знам, е, че някак си усещам, че присъствието става по-силно.

„Той се бори да остане рационален. Продължавай да го караш да говори“.

— Казвате, че това присъствие е зло. Откъде знаете?

— Просто знам.

— Не ми давате много, откъдето да продължа. А календарът на маите не е нещо, което бих нарекла доказателство…

— Календарът е само върхът на айсберга. Има необикновени, необясними означения по земята, пръснати по лицето на тази планета, удивително изравнени чудеса, всички, от които са парчета от един гигантски пъзел. Дори най-големите скептици на света не могат да отрекат тяхното съществуване. Пирамидите в Гиза и Чичен Ица. Храмовете Ангкор Уат и Теотихуакан, Стоунхендж, карите на Пири Рейс и рисунките по пустинята Наска. Трябвали са десетилетия тежък труд, за да се издигнат тези древни чудеса, като методологията на работа все още е мистерия за нас. Баща ми откри единен разум зад всичко това, същия разум, който е отговорен за създаването на календара на маите. По-важен е фактът, че всеки от тези земни знаци е свързан с обща цел, чието значение е било изгубено през хилядолетията.

— И тази цел е?

— Спасението на човечеството.

„Фолета е прав. Наистина го вярва“.

— Да видим дали съм разбрала. Баща ти е вярвал, че всеки от тези древни обекти е бил създаден, за да спаси човечеството. Как може една пирамида или куп рисунки в пустинята да ни спасят? И да ни спасят от какво? Това зло присъствие?

Тъмните очи се взряха в душата й.

— Да, но нещо безкрайно по-лошо — нещо, което ще пристигне да унищожи хората в деня на декемврийското слънцестоене. С баща ми бяхме близо до разкриването на мистерията, преди той да умре, но от пъзела все още липсват важни парчета. Само ако ръкописите на маите не бяха унищожени.

— Кой ги е унищожил?

Мик поклати глава така, сякаш беше разочарован.

— Не знаеш ли историята дори на собствените си предци? Създателят на календара с деня на гибелта, великият учител Кукулкан, оставил жизненоважна информация за древните ръкописи на маите. Четиристотин години след неговото заминаване Испания нахлула в Юкатан, Кортес бил побелял мъж с брада. Маите го сбъркали за Кукулкан, ацтеките — за Кветцалкоатъл. И двете цивилизации практически са се отказали и са позволили да бъдат превзети, като са мислели, че белият месия се е върнал, за да спаси човечеството. Католическите свещеници взели ръкописите. Трябва да са били доста изплашени от онова, което са прочели, защото глупаците изгорили всичко, като практически са ни обрекли на смърт.

„Разпалва се“.

— Не знам, Мик. Инструкциите за спасяването на човечеството изглеждат прекалено важни, за да бъдат оставени на група индианци от Централна Америка. Ако Кукулкан е бил толкова мъдър, защо не е оставил информацията някъде другаде?

— Благодаря ви.

— За кое?

— За това, че мислите. За това, че използвате логическото полукълбо на мозъка си. Информацията е била прекалено важна, за да бъде оставена на уязвима култура като маите или която и да е древна култура, в този ред на мисли. На пустинята Наска в Перу лежи визуално символично послание, прецизно издълбано в равнината, 120 метрови пиктограми. С баща ми бяхме близо до разтълкуването на значението на посланието, когато той почина.

Тя погледна невинно часовника си.

Мик скочи на крака като котка, като я стресна, когато я хвана за раменете.

— Спрете да се отнасяте към това като към изискване за завършването ви и слушайте онова, което казвам. Времето е нещо, с което не разполагаме…

Тя се взря в очите му, когато той приказваше бързо. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— Мик, пуснете ме да си вървя — тя хвана химикалката.

— Слушайте ме — попитахте дали вярвам, че човечеството ще загине след четири месеца. Отговорът ми е „да“ — освен ако не успея да завърша работата на баща си. Ако не, всички ще умрем.

Доминик щракна химикалката два пъти отново и отново. Сърцето й препускаше, а съзнанието й беше изпълнено със страх.

— Доминик, моля ви. Трябва да ме измъкнете от тази болница преди есенното равноденствие.

— Защо?

„Накарай го да продължи да говори…“

— Равноденствието е само след две седмици. Пристигането му ще бъде обявено на всяко място, което споменах. Пирамидата Кукулкан в Чичен Ица ще означи събитието по северната си балюстрада чрез спускането на сянката на змията. В този момент Земята ще попадне в изключително рядка галактическа подредба. Един портал ще започне да се отваря в средата на тъмния процеп на Млечния път и началото на края ще ни връхлети.

„Говори несвързано…“

Като си спомни снимката на едноокия Борджия, тя премести тежестта си, като приготви коляното си за действие.

— Доминик, не съм лунатик. Трябва да ме вземете на сериозно…

— Наранявате ме…

— Съжалявам, съжалявам — той отпусна захвата си. — Слушайте ме, това е жизненоважно. Баща ми вярваше, че злото все още може да бъде спряно. Нуждая се от помощта ви, трябва да ме измъкнете преди равноденствието…

Мик се обърна, когато Марвис вдигна юмрука си пред лицето му. Лютивият спрей го заслепи.

— Не! Не, не, не…

Твърде развълнувана, за да говори, Доминик блъсна пазача настрани и изтича от стаята. Спря във фоайето с ускорен пулс.

Марвис заключи стая 714, после я изведе от отделението.

Мик продължи да блъска по вратата, като я викаше като ранено животно.