Стив Олтън
Пророчеството на маите (29)

19

4 декември 2012 г.

На борда на американския кораб „Буун“, Мексиканският залив

Държавният секретар Пиер Борджия излезе от хеликоптера, за да бъде поздравен от капитан Едмънд Луус.

— Добро утро, г-н секретар. Как беше полетът ви?

— Скапан. Директорът от психиатрията в Маями пристигна ли вече?

— Преди около двадесет минути. Чака ви в заседателната зала.

— Какви са последните новини за Гейбриъл?

— Все още не сме сигурни как е успял да избяга от ареста. По ключалката има следи, че е била насилвана, но нищо съществено. Предполагаме, че някой го е пуснал.

— Момичето ли е било?

— Не, сър. Тя беше получила сътресение и беше в лазарета в безсъзнание. Все още провеждаме пълно разследване.

— И как е успял да слезе от кораба?

— Вероятно се е качил на някой евакуационен хеликоптер. Те идваха и излитаха цял ден. Борджия стрелна капитана със студен поглед.

— Надявам се, че не управлявате кораба така, както пазите затворниците си, капитане.

Луус отвърна на погледа.

— Аз не съм шеф на агенция за бавачки, г-н секретар. Сериозно се съмнявам, че някой от хората ми би рискувал бъдеще в затвора, за да освободи вашата откачалка.

— Кой друг може да го е пуснал?

— Не знам. На борда имаме екипи учени, нови пристигат всеки ден. Може да е бил някой от тях или дори някой от придружителите на вицепрезидента.

Веждите на Борджия се повдигнаха.

— Както казах, все още провеждаме пълно разследване. Уведомихме и мексиканската полиция за бягството на Гейбриъл.

— Никога няма да го намерят. Гейбриъл има прекалено много приятели в Юкатан. Ами момичето? Какво знае тя за извънземния обект?

— Твърди, че единственото нещо, което си спомня, е как мини подводницата й е била засмукана в някакъв тунел. Един от нашите геолози я убеди, че съдът е бил уловен в теченията около тунел с лава, образувана от спящ подземен вулкан, който отново се е активирал — Луус се усмихна. — Той обясни, че сиянието е било предизвикано от подземно поле с лава, която е могла да се види, докато е текла покрай ямата на дъното. Дори й показа няколко подправени инфрачервени сателитни снимки на водовъртежа, като твърдеше, че той е бил причинен от сриване на подземни джобове под морското дъно. Тя вярва, че това е потопило лодката на баща й и е убило него и двамата му приятели.

— Къде е тя сега?

— В лазарета.

— Дайте ми няколко минути да говоря с директора на психиатрията насаме и после доведете момичето. Докато разговарям с нея, накарайте да зашият това в подплатата на дрехите й.

Той подаде на Луус малко устройство с размерите на батерия за часовник.

— Проследяващо устройство?

— Подарък от АНС. А, и, капитане, когато водите момичето при мен, сложете й белезници.

 

 

Двама въоръжени моряци поведоха окованата и изплашена Доминик Вазкез през няколко тесни коридора, после по три стълбища до каютата, означена като „капитанска заседателна зала“. Един от пазачите почука. Вратата се отвори и те я въведоха вътре.

Доминик влезе в малката зала.

— О, Боже…

Антъни Фолета вдигна поглед от масата за заседания и се усмихна.

— Стажант Вазкез, влезте — дрезгавият глас имаше бащински тон. — Г-н секретар, белезниците наистина ли са необходими?

Едноокият мъж затвори вратата зад нея, после зае мястото си на масата срещу Фолета.

— Страхувам се, че да, д-р Фолета. Г-ца Вазкез е подпомагала и подстрекавала опасен престъпник — той й направи знак да седне. — Знаете ли кой съм аз?

— Пиер Борджия. Казаха… казаха ми, че ще дойдете преди три дни.

— Да, ами, имахме малък проблем в Австралия, който беше с предимство.

— Тук сте, за да ме арестувате?

— Това зависи изцяло от вас.

— Не искаме вас, Доминик — рече Фолета. — Искаме Мик. Знаете къде е той, нали?

— Как мога да знам? Той е избягал, докато още съм била в безсъзнание.

— Красавица е, нали, докторе? — погледът на Борджия накара струйка пот да текне над горната й устна. — Не е чудно, че Мик е бил привлечен от вас. Кажете ми, г-це Вазкез, какво ви накара да му помогнете да избяга от приюта?

Фолета се намеси, преди тя да успее да отговори.

— Била е объркана, г-н секретар. Знаете колко умен може да е Гейбриъл. Използвал е травмата от детството на Доминик, за да я принуди да му помогне да избяга.

— Това не е изцяло вярно — каза тя, като й беше трудно да не съсредоточи поглед върху превръзката над липсващото око на Борджия. — Мик знаеше, че в Залива има нещо. Знаеше и за радиопредаването от дълбокия космос…

Фолета сложи потната си длан върху челото й.

— Стажант, трябва да погледнете реалността. Мик Гейбриъл ви използва. Планирал е бягството си от момента, в който ви е срещнал.

— Не, не вярвам в това…

— Може би просто не искате да повярвате — каза Борджия. — Факт е, че баща ви все още щеше да е жив, ако Мик не ви беше заставил да му помагате.

Очите на Доминик се напълниха със сълзи.

Борджия извади едно досие от куфарчето си, като го прегледа за момент.

— Исадор Екслер, биолог, живеещ на остров Санибел. Определено е имал дълъг списък с препоръки. Не е бил истинският ви баща, нали?

— Беше единственият баща, когото съм познавала някога.

Борджия продължи да преглежда досието.

— А, ето — Едит Екслер. Знаехте ли, че двамата се срещнахме? Хубава жена.

Доминик усети как кожата й потръпна под военноморските й дрехи.

— Срещали сте се с Еди?

— Точно достатъчно дълго, че да накарам да я арестуват.

Думите я накараха да скочи на крака.

— Еди не участваше в бягството на Мик! Бях само аз. Аз уредих всичко…

— Не ме интересуват признания, г-це Вазкез. Онова, което искам, е Майкъл Гейбриъл. Ако не мога да го получа, просто ще заключа вас и майка ви за много дълго време. Разбира се, в случая на Едит, присъдата може да не се окаже толкова дълга. Тя ще влезе там на възраст, а и смъртта на съпруга й очевидно си е взела своето.

Пулсът на Доминик се ускори.

— Казах ви, не знам къде е той.

— Щом така казвате — Борджия се изправи и се запъти към вратата.

— Почакайте, нека да поговоря с нея — каза Фолета. — Дайте ни пет минути.

Секретарят погледна часовника си.

— Пет минути.

Той излезе от каютата.

Доминик облегна глава на масата. Трепереше отвътре, а сълзите й се събираха на металната повърхност.

— Защо се случва всичко това?

— Шшт — Фолета я погали по косата, гласът му беше успокояващ шепот. — Доминик, Борджия не иска да заключва вас и майка ви. Просто е уплашен.

Тя вдигна глава.

— От какво е уплашен?

— От Мик. Знае, че Мик иска да си отмъсти, че няма да се спре пред нищо, за да го убие.

— Мик не е такъв…

— Грешите. Борджия го познава много по-добре от вас и мен. Тяхната история тръгва отдавна. Знаехте ли, че Борджия е бил сгоден за майка му? Джулиъс Гейбриъл е откраднал бъдещата булка в навечерието на сватбената церемония. Между семействата има много вражда.

— Мик не се интересува от отмъщения. Той е по-загрижен за гибелния ден на маите.

— Мик е умен. Той не би казал на вас или на някой друг истинския си мотив. Предполагам, че се крие на Юкатан. Семейството му има много приятели там, които могат да му помогнат. Ще се покрива известно време, после ще тръгне след Борджия, вероятно по време на публична изява. Помислете, Доминик — наистина ли вярвате, че държавният секретар на Съединените щати би изминал целия този път дотук, ако не беше уплашен? След няколко години ще се кандидатира за президент. Последното нещо, което му трябва, е да се тревожи дали някакъв параноиден шизофреник с IQ 160 не планира убийството му.

Доминик избърса очи.

„Истина ли е? Мик наистина ли използва апокалиптичните изследвания на семейството си, за да ме измами?“

— Да речем, че ви вярвам. Какво мислите, че трябва да направя?

Очите на Фолета проблеснаха към нея.

— Нека ви помогна да сключите сделка с Борджия. Пълен имунитет за вас и майка ви, ако заведете властите при Мик.

— Последния път, когато сключих сделка с вас, ме излъгахте. Никога не сте имали намерението да правите нова оценка на Мик или да му осигурите лечението, от което се нуждае. Защо да ви вярвам сега?

— Не съм излъгал! — той се изправи и излая думите. — Работата в Тампа не ми беше дадена официално и всеки, който твърди противното, е проклет лъжец!

Той избърса потта от челото си, после прокара ръка през гривата си от сива коса. Пълното му лице беше станало яркочервено.

— Доминик, тук съм, за да ви помогна. Ако не искате помощта ми, предлагам да си намерите добър адвокат.

— Искам да ви помогна, докторе, просто не знам дали мога да ви имам доверие.

— Имунитетът ще бъде уреден от Борджия, не от мен. Онова, което ви предлагам, е старият ви живот обратно.

— Какво говорите?

— Вече говорих с ръководителя ви в Щатския университет на Флорида. Предлагам ви стаж в новия комплекс в Тампа, близо до дома на майка ви. Работата ви ще бъде да оглавите екипа за лечение на Мик, с постоянно място и всички ползи, които ви чакат, след като завършите.

Предложението предизвика у нея сълзи на облекчение.

— Защо правите това?

— Защото се чувствам зле. Не трябваше да ви назначавам към Мик на първо време. Един ден от вас ще стане добър психиатър, но не бяхте готова за пациент, толкова манипулативен, колкото е той. Смъртта на баща ви, вълненията, през които мина семейството ви — всичко това е по моя вина. Знаех, че не бива, но рискувах. Видях във вас силна жена, която беше идеално попълнение към моя екип, но прибързах с развитието ви. Съжалявам, Доминик. Дайте ми шанс да ви се реванширам.

Той предложи дебелата си длан.

Доминик се взира в нея един дълъг момент, после я стисна.

 

 

6 декември 2012 г.

Вашингтон

Вицепрезидентът Енис Чейни вдигна поглед от доклада, като поздрави президентския екип от Национална сигурност, докато хората влизаха в залата за обсъждане на военни действия в Белия дом и заемаха местата си около овалната заседателна маса. Половин дузина военни съветници и учени ги последваха, като запълниха допълнителните сгъваеми столове, поставени по периметъра на стаята.

Енис затвори документа, когато влезе президентът. Държавният секретар вървеше по петите му. Борджия подмина собствения си стол, за да се обърне към Чейни:

— С вас трябва да говорим.

— Г-н секретар, може ли да започнем?

— Да, г-н Президент.

Борджия намери мястото си, като отправи смутен поглед към Чейни.

Президентът Малер разтри кървясалите си очи, после започна да чете от един факс.

— Този следобед Съветът за сигурност на ООН ще пусне изявление, осъждайки тестването на оръжия с чисто сливане като противоречащи на „de facto“ мораториума върху тестването на ядрени оръжия и на глобалната програма за неразпространение на такива оръжия и на усилията за разоръжаване от ядрени оръжия. Освен това, Съветът иска незабавно потвърждение на нова резолюция, създадена, за да затвори вратичката, свързана с технологията с чисто сливане.

Малер вдигна доклад, означен с UMBRA, кодова дума, използвана за класифициране на документи, които са повече от строго секретни.

— Ще приема, че всички са прегледали този документ. Помолих автора му, д-р Брей Рудхоф, директор на Националния комплекс за лазерни термоядрени реакции в Ливърмор, Калифорния, да се присъедини към тази сутрин, тъй като съм сигурен, че всички имате въпроси, които бихте искали да зададете. Докторе?

Д-р Рудхоф беше на петдесет и няколко години, висок мъж със сива коса и загоряло сбръчкано лице и спокойно държание.

— Г-н Президент, дами и господа, искам да започна, като заявя съчувствено, че не Съединените щати са тези, които са детонирали оръжието с чисто сливане.

Енис Чейни изгаряше отвътре, откакто беше приключил с четенето на досието UMBRA. Очите му блестяха, когато погледна ядрения физик.

— Докторе, ще ви попитам нещо, но трябва да знаете, че отправям въпроса си към всеки човек в тази стая — тонът на гласа на вицепрезидента секна всяко периферно движение. — Онова, което искам да знам, е защо, докторе. Защо Съединените щати въобще участват в такъв вид проклети самоубийствени изследвания?

Погледът на д-р Рудхоф се стрелна около масата.

— Сър, аз… аз съм само директор на проекта. Не ми е работа да определям политиката на САЩ. Федералното правителство спонсорира лабораториите за ядрени оръжия, за да изследват чистото сливане през 90-те години на миналия век, а военните са тези, които оказаха натиск бомбите да бъдат създадени и построени…

— Нека да не свеждаме въпроса само до сочене с пръст, г-н Вицепрезидент — прекъсна ги генерал Фекондо. — Реалността на ситуацията е, че други чужди сили преследваха тази технология, което ни задължи да последваме примера. LMJ, или комплексът „Лазерен мегаджаул“, в Бордо, Франция, е провеждал експерименти с чисто сливане от началото на 1998 г. Англичаните и японците работят върху изследвания за неексплозивно магнитно сливане от години. Всяка или всички от тези страни са могли да се възползват от пролуката в закона, за да създадат термоядрени реакции без делене.

Чейни се обърна към генерала.

— Тогава защо останалата част от света, включително учени от собствената ни страна, изглежда смята, че ние сме отговорни за детонацията в Австралия?

— Защото всички от научната общност вярват, че ние сме стигнали най-далеч в изследванията си — отвърна д-р Рудхоф. — ИЕИПОС наскоро публикува доклад, в който се казва, че САЩ са на две години от полево тестване на устройство с чисто сливане.

— Прави ли са били?

— Енис…

— Не, съжалявам, г-н Президент, но искам да знам.

— Г-н Вицепрезидент, това не е времето…

Чейни пренебрегна Малер. Погледът му беше забит в очите на Рудхоф.

— Колко близо сме, докторе?

Рудхоф отвърна поглед.

— На четиринадесет месеца.

В залата избухнаха дузина странични разговори. Борджия се усмихна сам на себе си, а изражението на президента стана гневно.

„Точно така, Чейни, продължавай да клатиш лодката“.

Енис Чейни се облегна изморено на стола си. Вече не се бореше срещу вятърни мелници, бореше се срещу глобална лудост.

Президентът Малер удари с длан по масата, като възстанови реда.

— Достатъчно! Г-н Чейни, това не е нито времето, нито мястото да се включвате в отворен за всички дебат за политиката на това президентство или за тази на моите предшественици. Реалността е, че друго правителство е детонирало едно такова оръжие. Искам да знаем кое е било и дали времето на експлозията има нещо общо с иранското струпване на войски покрай протока Ормуз.

Директорът на ЦРУ Патрик Хърли отговори пръв.

— Сър, може да са били руснаците. Изследванията за магнитно насочено сливане, проведени в Лос Аламос бяха съвместни американско-руски проекти.

Д-р Рудхоф поклати глава.

— Не, не съм съгласен. Руснаците се отдръпнаха, когато икономиката им се срина. Трябва да са били французите.

Генерал Майк Костоло, комендант на военноморския корпус, вдигна дебелата ри ръка.

— Д-р Рудхоф, от онова, което чух, тези оръжия с чисто сливане съдържат много малко радиация, така ли е?

— Да, сър.

— Какво искате да кажете, генерале? — попита Дик Призтас.

Костоло се обърна към секретаря по отбраната.

— Една от причините, поради които Министерството на отбраната искаше развитието на тези оръжия на първо време, беше това, че знаехме, че руснаците и китайците снабдяват Иран с ядрени оръжия. Ако в Персийския залив избухнеше ядрена война, чистото сливане не само щеше да даде тактическо предимство на притежателя си, но и липсата на радиацията щеше да позволи на петролния поток да тече незасегнат. По мое мнение, няма значение дали французите или руснаците са били тези, които първи са постигнали технологията. Единственото нещо от значение е това дали иранците притежават оръжието. Ако е така, тогава самата заплаха променя баланса на силите в Средния изток. Ако Иран детонира някое от тези оръжия в Персийския залив, тогава Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Египет и други умерени арабски режими ще бъдат принудени да се откажат от западната подкрепа.

Борджия кимна в знак на съгласие.

— Саудитците все още дърпат да ни осигурят достъп до нашите предварително уговорени ресурси. Те изгубиха увереност в нашата способност да държим протока Ормуз отворен.

— Къде са самолетоносачите? — президентът попита Джефри Гордън.

— Подготвят се за предстоящото ядрено учение в Азия. Наредихме „Хари С. Труман“ и флотата му да отидат в Червено море. Бойната група на „Роналд Рейгън“ трябва да пристигне в Оманския залив след три дни. „Уилям Дж. Клинтън“ ще остане да патрулира в Индийския океан. Изпращаме послание на Иран, просто и ясно, че нямаме намерение да позволим протока Ормуз да бъде затворен.

— Трябва да се отбележи, г-н Президент — каза Чейни, — че френският посланик яростно отрича всякаква отговорност за тази експлозия.

— Какво очаквахте? — отвърна Борджия. — Гледай отвъд отричанията. Иран все още дължи на Франция милиарди долари, но французите все пак продължават да го подкрепят, както и Русия и Китай. Нека да изтъкна и че Австралия е една от страните, които продължиха да дават на Иран субсидирани заеми, които те използваха, за да изградят ядрения, химичния и биологичния си арсенал. Наистина ли смятате, че е просто съвпадение, че оръжието е било тествано в региона на Нуларбор.

— Не бързайте да сочите към австралийците — прекъсна го Сам Блумнър. — Ако си спомняте, огромните кредити на САЩ към Ирак от края на 80-те бяха тези, които доведоха до нападението на Саддам Хюсеин над Кувейт.

— Съгласен съм със Сам — каза президентът. — Говорих надълго и нашироко с министър-председателя на Австралия. Лейбъристката и работническата партии са направили обединен фронт, като заявяват, че инцидентът е военно действие. Много се съмнявам, че биха одобрили такова изпитване.

Генерал Фекондо прокара и двете си ръце през тънката си оттегляща се от челото му коса.

— Г-н Президент, фактът, че тези оръжия с чисто сливане съществуват, не променя нищо. Тестването на оръжие и използването му в битка са две различни неща. Никоя страна няма да предизвика Съединените щати на ядрено състезание.

Костоло погледна председателя на Съвета по отбраната.

— Кажете ми, генерале, ами ако ние имахме насочващата се ракета, която може да затрие всяка ракетна установка земя-въздух по иранските брегове, щяхме ли да я използваме?

Дик Призтас повдигна вежди.

— Изкушаваща мисъл, нали? Чудя се дали иранците ще бъдат по-малко изкушени да затрият „Роналд Рейгън“ и флота му?

— Ще ви кажа какво мисля — рече длъгнестият началник военноморските операции. — Тълкувам това действие като един вид предупредителен изстрел към нас. Руснаците ни дават да разберем, че притежават оръжия с чисто сливане, като се надяват малката им демонстрация да ни убеди да отменим изграждането на противоракетния щит.

— Което е нещо, което не можем да направим — заяви Призтас. — Броят на чуждите държави, имащи достъп до ядрени и биологични оръжия, се е удвоил през последните пет години…

— Докато ние продължаваме да харчим още пари по технологията с ядрените оръжия — прекъсна го Чейни, като изпращаме ясно послание към останалата част от света, че Съединените щати са по-заинтересовани от това да са първенци в ядрената надпревара, вместо от продължаването на разоръжаването. Светът е тръгнал право по пътя към ядрен сблъсък. Те го знаят, ние го знаем, но всички сме прекалено заети да се сочим с пръст един друг, за да сменим курса. Всички се държим като банда идиоти и преди да се усетим какво е станало, ще попаднем право в конфликта.

 

 

Борджия чакаше Енис Чейни в коридора, когато срещата свърши.

— Трябва ми минута.

— Говори.

— Разговарях с капитана на „Буун“.

— И?

— Кажете ми, Чейни, защо вицепрезидентът на Съединените щати ще помага и ще насърчава избягал престъпник?

— Не знам за какво говорите…

— Такова нещо може да разруши една политическа кариера.

Очите на енот пронизаха Борджия.

— Ако искате да ме обвините в нещо — направете го. Всъщност, какво ще кажете вие и аз да сложим всичко в пералнята и да видим кой ще излезе чист?

Борджия пусна нервна усмивка.

— Спокойно, Енис. Никой не иска голямо жури. Всичко, което искам, е Гейбриъл обратно там, където му е мястото, под грижите на персонала в психиатрия.

Чейни избута държавния секретар и мина покрай него, като потисна смеха си.

— Ето какво ще ви кажа, Пиер, аз бих си държал окото отворено за него.

 

 

7 декември 2012 г.

Мексиканският залив

04:27 часа

Непрестанното звънене вдигна Едмънд Луус от съня му. Той се препъна към телефона и прочисти гърлото си.

— Тук е капитанът. Говорете.

— Съжалявам, че ви будя, сър. Засякохме активност на дъното.

— Идвам.

 

 

Когато капитанът влезе в бойния информационен център, морето беше започнало да се бунтува.

— Докладвайте, командир — дежурният офицер посочи към една осветена маса, където във въздуха в реално време се проектираше триизмерно холографско изображение на морето и дъното с форма на куб. На дъното на призрачния образ, заровен в покрития със синьо-зелени сенки варовик, се намираше овоидният извънземен обект, оцветен в искрящо оранжево. Смарагдовозелен кръг от енергия блестеше по повърхността на гърба му и образуваше стълб светлина, издигащ се през вертикална дупка и отиващ към дъното. Виждаше се как образът на „Буун“ плава на повърхността.

Докато капитанът и неговият дежурен офицер наблюдаваха удивени, зеленият лъч изглежда се разшири, когато се образува един въртоп. След секунди вихрушката от вода се стесни до мощна подводна фуния, простираща се от дупката на дъното чак до повърхността.

— Исусе, сякаш гледаме как се образува торнадо — прошепна Луус. — Точно както каза Гейбриъл.

— Моля, сър?

— Нищо. Командире, дръжте ни настрана от водовъртежа. Нека от комуникации ме свържат със Северноамериканското военновъздушно — космическо командване, после пуснете ЛВМС. Ако нещо се появи от водовъртежа, искам да разбера.

— Да, сър.

 

 

Лейтенант първи клас Джонатан Еванс тичаше по задната палуба с каска в ръка. Неговият помощник-пилот и екип вече бяха на борда на противоподводния хеликоптер ЛВМС. Сумтейки и пуфтейки, той се покачи в кабината на „Сийспрайт“-а и закопча колана си.

Погледна към помощника си, който сви рамене, за да си поеме дъх.

— Проклетите цигари ме убиват.

— Искаш ли малко кафе.

— Бог да те благослови, синко — Еванс взе стиропоровата чашка. Преди три минути лежах на леглото си и мечтаех за Мишел, следващото нещо, което знам, е, че дежурният офицер ми крещи и ме пита защо още не съм във въздуха.

— Добре дошъл във военноморското приключение.

Еванс дръпна лоста за управление назад. Хеликоптерът се повдигна от площадката и се обърна на юг, като се изкачи на 90 метра. Пилотът задържа ЛВМС точно над въртящото се смарагдово море.

— Дявол да го вземе!

Еванс и екипът му се взираха в искрящата вихрушка, хипнотизирани от красотата й, изплашени от силата й. Водовъртежът беше чудовище, въртящата се спирала, която изглеждаше като извадена от Омировата „Одисея“. Стените му се люлееха със силата на Ниагарския водопад. Гледано от горе насред иначе тъмните води, светещото смарагдово око приличаше на искряща зелена галактика, като купищата й звезди сияеха, докато отворът на фунията се разширяваше.

— Мили боже. Иска ми се да ви бях взел фотоапарата.

— Не се тревожи, лейтенант, там отзад правим много снимки.

— Кой го е грижа за инфрачервените. Искам истинска снимка, нещо, което мога да пратя по имейла вкъщи.

Докато Еванс гледаше, центърът на водовъртежа изведнъж изпъкна и разкри ослепителна сфера светлина, която блестеше нагоре като смарагдово слънце насред напуканото дъно.

— Пазете очите си…

— Лейтенант, два обекта се надигат от фунията!

— Какво? — Еванс се обърна към своя радарен оператор. — Колко са големи?

Големи. Два пъти по-големи от ЛВМС.

Пилотът дръпна лоста обратно, докато два тъмни крилати обекта излетяха от фунията. Механизмите без лице се издигнаха от двете страни на „Сийспрайт“-а. Лейтенантът мерна светещ кехлибарен диск, когато лостът започна да се движи с мъка в ръката му.

— О, мамка му, губим мощност…

— Двигателите изключиха, лейтенант. Нищо не работи!

Еванс усети отвратителното чувство, докато хеликоптерът падаше от небето. После имаше разтърсващ костите удар — когато машината се заби в стената на водовъртежа. Перките се откъснаха, предното стъкло на кабината се разби, докато хеликоптерът се мяташе по вертикалната колона от вода, сякаш беше пуснат в блендер. Центробежната сила прикова Еванс настрани на седалката му. Писъците му бяха удавени сред тътнещия рев, изпълващ ушите му.

Светът се завъртя неконтролируемо, докато фунията поглъщаше ЛВМС.

Последното нещо, което лейтенант Джонатан Еванс усети, беше странно усещане как гръбначният му стълб пукаше под задушаващата прегръдка, докато тялото му биваше смачквано в гигантска преса за боклук.

 

 

8 декември 2012 г.

Национален парк „Гунунг Мулу“, Саравак, Федерация Малайзия

05:32 часа (малайзийско време) — 13 часа по-късно

Саравак, разположен на северозападния бряг на Борнео, е най-големият щат във Федерация Малайзия. „Гунунг Мулу“, най-големият национален парк в щата, покрива 880 кв.км., като пейзажа му е доминиран от три планини — Гунунг Мулу, Гунунг Бенарат и Гунунг Апи.

Гунунг Апи е планина, образувана от варовик, геология, която не само доминира из целия щат Саравак, но и из съседния остров на Ириан Джая/Папуа Нова Гвинея и почти из цяла южна Малайзия. Рушенето на варовика от леко киселинната дъждовна вода е довело до появата на забележителни скулптури на повърхността, както и на подземни образувания.

На половината път нагоре по склона на планината Апи, сочеща нагоре като поле от назъбени сталагмити, има вкаменена гора от остри като бръснач сребристосиви варовикови върхове, някои от които се издигат на повече от 45 метра над екваториалните гори. Под земята, издълбан във варовика от подземни реки, се крие лабиринт, състоящ се от повече от 645 километра пещери, които представляват най-голямата пещерна система от варовик в света.

Възпитаникът на Университета в Хонолулу Уейд Токъмайн учеше за пещерите в Саравак от три месеца, като събираше информация за дипломната си работа за магистърска степен, която се отнасяше за стабилността на подземните карстови кухини по света. Карстът се образува заради разрушаване на варовик от химични вещества, който съдържа поне 80% калциев карбонат. Мрежата на Саравак от подземни проходи се състои изцяло от тази просторна плетеница от карст.

Днешното пътешествие отбеляза деветото посещение на Уейд в пещерата Клиъруотър, най-дългият подземен проход в цялата Югоизточна Азия и една от само четирите пещери в Мулу, отворени за посетители. Геологът се наведе назад на седалката си в кануто, като освети белия таван на пещерата с карбидната си лампа. Лъчът проряза мрака, за да разкрие безброй сталактити, от които капеше влага. Уейд се вгледа в древните скални образувания, като се дивеше на природните форми.

 

 

Преди четири милиарда години Земята е представлявала много млад, враждебен и безжизнен свят. Докато планетата се е охлаждала, водни пари и други газове са се издигали към небето чрез яростни вулканични изригвания, образувайки атмосфера, наситена на въглероден диоксид, азот и водородни съединения. Условията са били подобни на тези, открити на Венера.

Животът на нашата планета е започнал в океана, като бульон от химични съединения, подредени в сложни структури — четири основни верижни молекули аминокиселини — оживени от външен катализатор, може би мълния. Двойните спирали на оживените аминокиселини са започнали да се делят и са довели до създаването на едноклетъчни форми на живот. Тези организми бързо са станали изобилни и са започнали да изчерпват океаните от тяхната бърза храна, състояща се от въглеродни съединения. После е еволюирало едно уникално семейство бактерии, за да създаде нова органична молекула, наречен хлорофил. Това зеленикаво вещество е могло да трупа енергия от слънчевата светлина, позволявайки на едноклетъчните организми да образуват въглехидрати с високо качество от въглероден диоксид и водород и да отделят кислород като остатъчен продукт.

Възникнала фотосинтезата.

Когато нивата на кислород на планетата се повишили, калциевият карбонат бил изтеглен от морето и заключен в скални образувания, като драстично са намалили нивата на въглероден диоксид в атмосферата на планетата. Този скално варовиков камък се е превърнал в запасите на Земята от въглероден диоксид. В резултат, нивото на въглероден диоксид, струпано в седиментните скали, сега е шестстотин пъти повече от общото въглеродно съдържание във въздуха на планетата, водата и живите организми, взети заедно.

 

 

Уейд Токъмайн насочи лъча светлина по тъмната повърхност на водите на пещерата. Подземният поток беше наситен с десет пъти повече от нормалната концентрация на въглероден диоксид. Тази част от въглеродния цикъл се случва, когато разтвореният CO₂ достига точката си на наситеност във варовика. Когато това се случи, въглеродният диоксид се утаява като чист калциев карбонат, създавайки сталактитите и сталагмитите, които сега изпълват пещерите в Саравак.

Уейд се обърна в кануто, за да погледне водача си Андрю Чан. Малайзиец и професионален изследовател на пещери, той водеше обиколки из пещерите на Саравак от седемнадесет години.

— Андрю, още колко има до този твой девствен проход?

Светлината от карбидната лампа улови усмивката на Андрю, на която липсваха два предни зъба.

— Не е далеч. Този участък от пещерата става проблемен напред и ще продължим пеш.

Уейд кимна, после изплю зловонни карбидни пари. Само 30% от пещерите на Саравак са проучени. Повечето от тях остават недостъпни за всички, освен за няколко от най-опитните водачи. Когато стане дума за обикаляне на неизследвани проходи, Уейд знаеше, че няма по-добър от Андрю.

Андрю насочи кануто към издатината, като го задържа стабилно, за да може Уейд да се изкатери навън.

— По-добре си сложи кофата за предпазване на мозъка, напред има много разклатени камъни.

Уейд затегна каската на главата си, докато водачът връзваше края на една много дълга намотка въже, известно като прасе към лодката, като преметна останалата част през рамо.

— Стой наблизо. Ще стане малко тесничко. Има много остри издатини, които стърчат от стените, затова внимавай за дрехите си.

Андрю тръгна напред, като го насочваше през катраненочерната пещера. Избра тесен наклонен проход и влезе, като остави въжето да се размотава, за да означава маршрута им. След няколко минути постоянно изкачване проходът се стесни до предизвикващ клаустрофобия тунел, като ги принуди да пълзят по колене.

Уейд се подхлъзна на мокрия варовик и раздра кожата си при кокалчетата.

— Още колко?

— Защо? Да не получаваш треска от влизането?

— Малко.

— Това е защото си клавиатурен пещерен изследовател.

— Какво е това?

— Клавиатурният изследовател е някой, който прекарва повече време в четене на имейлите на изследователите, вместо наистина да отиде… почакай. Хей, какво е това?

Уейд пропълзя напред по корем, като се промуши до Андрю, за да погледне.

Тунелът се отваряше към масивна яма. Като погледнаха нагоре, те видяха звезди, които блещукаха на ранното утрешно небе. Повърхността беше на 23 метра над главите им. Андрю светна с лампата надолу и разкри дъното на голяма дупка, която стигаше на още 9 метра надолу.

Искрящо кехлибарено сияние хвърляше странни сенки от вътрешността на ямата.

— Виждаш ли това?

Уейд се наведе напред, за да погледне по-отблизо.

— Изглежда, че нещо свети там долу.

— Тази яма не беше тук по-рано тази сутрин. Таванът на пещерата трябва да се е срутил току-що. Каквото и да има там долу, вероятно е пропаднало право надолу и се е приземило в дупката.

— Може би е кола? Някой може да е заклещен там.

Уейд наблюдаваше как малайзийският водач се пресегна към раницата си и извади телена стълба, направена от едно-единствено парче тел, като стъпалата бяха нанизани през средата му.

— Какво правиш?

— Стой тук, ще сляза долу да погледна.

Андрю закрепи единия край на стълбата към ръба, после я остави да се развие в тъмната дупка.

Небето отгоре беше станало сиво, когато водачът стъпи в ямата. Ранната сутрешна светлина едва пробиваше мрака и въртящите се облаци варовиков прах.

Андрю се взря в неживото създание, в сравнение, с което изглеждаше нищожен в подземната яма.

— Хей, Уейд, не знам какво е това нещо, но не е кола.

— Как изглежда?

— Като нищо, което съм виждал някога. Огромно е, като гигантска хлебарка, само че има големи криле и опашка и куп странни пипала, които стърчат из целия му корем. Изправено е на чифт крака. Трябва да са доста горещи, защото варовикът цвърчи под тях.

— Може би трябва да се махаш оттам. Хайде, ще се обадим на рейнджърите в парка…

— Няма проблем, нещото не е живо — Андрю се пресегна да пипне едно от пипалата.

Неоновосиня електромагнитна шокова вълна го запрати назад към далечната стена.

— Андрю, добре ли си? Андрю?

— Да, човече, този кучи син има дяволски сериозен заряд. О, мамка му…

Водачът отскочи назад, когато хидравличната метална опашка на съществото се вдигна и се изправи към небето.

— Андрю?

— Тръгвам, човече, не е нужно да ми повтаряш два пъти.

Водачът започна да се изкачва по стълбата.

Кехлибареното око отстрани на горната част на тялото на създанието започна да премигва и да потъмнява до алено.

— Хайде, катери се по-бързо!

Бял дим започна да излиза изпод ноктите му и да изпълва вертикалния тунел.

Уейд усети, че започва да му става замаяно. Обърна се и се плъзна с главата напред надолу по хлъзгавия тунел, докато Андрю се измъкна над ръба.

— Андрю? Андрю, зад мен ли си?

Уейд спря инерцията си и насочи светлината си обратно към тунела. Видя как водачът лежи с лицето надолу в тясното пространство, в което можеше само да се пълзи.

„Въглероден диоксид!“

Уейд се протегна и сграбчи китката на Андрю. Повлече го надолу по тунела, докато скалите под тях започнаха да стават горещи и да парят кожата му.

„Какво, по дяволите, се случва?“

Уейд се изправи с мъка на крака, когато тунелът се разшири. Метна изпадналия в безсъзнание водач на рамо и се запрепъва към кануто. Всичко изглеждаше, сякаш се върти, ставаше по-горещо. Той затвори очи и използва лактите си, за да напипва пътя покрай цвърчащите варовикови стени.

Уейд чу странен бълбукащ звук, когато стигна подземния поток. Падна на коляно и претърколи тялото на Андрю в кануто. После се качи тромаво, като почти го преобърна. Стените на пещерата пушеха. Силната жега караше подземната река да ври.

Очите на Уейд горяха. Ноздрите му не бяха в състояние да вдишват парещата атмосфера. Той нададе задушаващ писък и се замята диво, докато плътта му ставаше на мехури и се отделяше изгоряла от кокала, а очните му ябълки избухнаха в пламъци.