Стив Олтън
Пророчеството на маите (14)

8

9 октомври 2012 г.

Вашингтон

Президентът Марк Малер влезе в овалния кабинет от личния си офис и зае мястото си зад бюрото. Пред него седяха членовете на кабинета му.

— Добре, хора, да се захващаме. Ще започнем с темата за номинацията на нов кандидат за вицепрезидент. Кати?

Началникът на кабинета Катрин Глийсън започна да чете от лаптопа си:

— Това са резултатите от анкетата за общественото мнение, проведена миналия четвъртък. Когато са ги попитали кого предпочитат да видят да се кандидатира за вицепрезидент, регистрираните гласоподаватели са избрали сенатор Енис Чейни пред Пиер Борджия с 53% на 39%. Темата за доверието изглежда е ключовият им мотиватор. Когато са ги накарали обаче да определят кое смятат, че е централният проблем при ноемврийските избори, 89% от хората са посочили, че основата им грижа е трупането на стратегически оръжия в Русия и Китай, като само 34% от регистрираните гласоподаватели са заинтересовани от конструирането на радиотелескоп на Луната. Свободно преведено — Чейни получава кандидатурата, ние съсредоточаваме кампанията си върху стабилизирането на отношенията с Русия и Китай, а вие не вземате страна по въпроса с радиотелескопа, поне докато не ви преизберат.

— Съгласен съм. Някакво ново развитие в НАСА?

— Да, сър — Сам Блумнър беше главният икономически съветник на президента. — Получих предварителния бюджет на НАСА за построяването на тази измишльотина на Луната.

— Колко е зле?

— Нека да ви го кажа така, г-н Президент. Имате два шанса да прокарате това през Конгреса — малък и никакъв — и малкият току-що напусна града с бившия ви вицепрезидент.

— Мислех, че НАСА ще обвържат проекта с предложението за база на Луната, което вече мина през камарата.

— Опитаха. За нещастие, тази лунна база е проектирана да бъде построена на близката страна на Луната, близо до полярния район, където НАСА откри ледени образувания, а не на тъмната страна. Ще извините играта на думи, но с финансови термини — говорим за разлика, колкото между нощта и деня, тъй като слънчевите панели вече не са опция, когато Слънцето не свети.

Кати Глийсън поклати глава в знак на несъгласие.

— Сам, една от причините американското общество да е толкова против това начинание е, че хората го възприемат като интернационален проект. Радиосигналът не е бил излъчен към Съединените щати, бил е получен от цялата ни планета.

— И в края на краищата Америка пак е тази, която ще плати по-голямата част от сметката.

Кал Каликсти, прессекретарят на президента, вдигна ръка.

— Г-н Президент, по мое мнение, радиотелескопът ни осигурява средство да наливаме средства в икономиката на Русия, особено в светлината на скорошните намалявания на разходите от Международния валутен фонд. Може би дори ще успеете да го обвържете с новия договор „Старт — V“.

— Същото се каза и за Интернационалната космическа станция — прекъсна го Блумнър. — Тази гигантска тенекиена играчка струва на Америка 20 милиарда долара без преувеличение, плюс милиардите, които заехме на руснаците, за да могат да си позволят да участват. Междувременно, точно руснаците са тези, които продължават да отлагат завършването на проекта.

— Сам, спри да гледаш на всичко от финансова гледна точка — рече Кати. — Това е също толкова политически въпрос, колкото е космическа програма. Защитаването на руската демокрация си струва повече, отколкото самия телескоп.

— Демокрация? Каква демокрация? — Блумнър разхлаби вратовръзката си. — Ето ти бърз урок за гражданската ситуация, Кати. Онова, което създадохме, е икономика на изнудването, при която руските богаташи стават още по-богати, бедните умират от глад и изглежда, че на никого не му пука, стига да го наричаме демокрация. Съединените щати и Международният валутен фонд са дали на руснаците милиарди долари. Къде са отишли всички пари? От финансова гледна точка моята 3-годишна дъщеря е по-отговорна, отколкото Елцин или Виктор Грозни някога са били.

Блумнър се обърна към президента, пълното му лице беше червено.

— Преди да започнем да одобряваме милиарди, нека да помним, че този радиосигнал от дълбокия космос може да е бил просто случайност. От онова, което разбрах, НАСА все още не са открили модел, който да докаже, че предаването е бил истински опит за общуване. И защо не сме уловили следи от втори сигнал?

Кал поклати глава.

— Изпускаш идеята. Хората на Грозни умират от глад. Гражданското недоволство започва да добива опасни размери. Не може просто да обърнем гръб на една отчаяна нация с ядрен арсенал, способен да унищожи света десет пъти поред.

— По моите представи, това пак си е изнудване — каза Блумнър. — Създаваме фалшив проект като средство да плащаме на пропадаща суперсила и корумпираните й лидери милиарди долари, за да не започнат ядрена война с нас, която не могат и да се надяват да спечелят така или иначе.

Президентът вдигна ръка, за да се намеси.

— Мисля, че идеята на Кал все пак е основателна. От Валутния фонд вече дадоха да се разбере, че няма да дадат нито цент повече на Русия, освен ако парите не се инвестират в технологии, които да дадат тласък на икономиката й. Дори радиосигналът да се окаже фалшив, телескопът пак ще даде на учените истински прозорец, през който да изследват дълбокия космос.

— Бих помогнал на руския народ повече, ако отворим няколко хиляди McDonalds и им дадем да ядат безплатно.

Малер пренебрегна забележката на Блумнър.

— Срещата на Г-9 е след две седмици. Искам ти и Джойс да подготвите предварително предложение, което да използва радиотелескопа като средство за наливане на средства в Русия. В най-лошия случай може би ще потушим част от параноята около предстоящите съвместни тестове на ядрени оръжия в Азия.

Президентът се изправи.

— Кал, за кое време е насрочена пресконференцията довечера?

— Девет часа.

— Добре. Ще се срещна с нашия нов вицепрезидент след час. Тогава искам да го инструктираш за преизбирането. Кажи му и да си стегне един куфар. Искам Чейни да се включи в участията по кампанията още от тази вечер.

 

 

Щатски университет на Флорида

Доминик седеше в коридора пред кабинета на ръководителя на докторантурата й, като се въртеше некомфортно на дървената пейка без възглавнички. Обмисляше дали да не отскочи още веднъж до тоалетната, когато вратата на кабинета се отвори.

Д-р Марджъри Оуен, която държеше безжичен телефон, притиснат до ухото си, я покани вътре с бърз жест. Доминик влезе в светилището на разхвърляния офис на декана и седна, като чакаше професорът й да приключи разговора по телефона.

Марджъри Оуен преподаваше клинична психиатрия от двадесет и седем години. Тя беше неомъжена и необвързана. Слабото й жилесто 57 годишно тяло бе запазило приличната си форма благодарение на планинското катерене. Жена, която не говореше много, тя беше много уважавана. Имаше репутация и че е строга със студентите, търсещи следдипломна квалификация.

Последното нещо, което Доминик искаше, беше да попадне в черния й списък.

Д-р Оуен затвори телефона и отново прибра късо подстриганата си сива коса зад ухото.

— Добре, млада госпожице, изслушах касетата и прочетох доклада ви за Майкъл Гейбриъл.

— И?

— И какво? Той е точно това, което д-р Фолета казва, че е, параноиден шизофреник, който притежава необикновено високо IQ — усмихна се тя — което спомага за някои очарователни заблуждения, трябва да добавя.

— Но това дава ли основание да го държат затворен? Той вече е лежал единадесет години и не съм видяла доказателства за престъпно поведение.

— Според досието, което ми показахте, д-р Фолета току-що е направил годишната му оценка, оценка, на която сте се подписали. Ако сте имали някакви възражения, е трябвало да говорите тогава.

— Сега осъзнавам това. Можете ли да ми препоръчате нещо, каквото и да е, което мога да направя, за да оспоря препоръките на д-р Фолета?

— Искате да оспорите оценката на вашия ръководител? На какво основание?

„Ето, започва се…“

— На личното ми убеждение, че… ами че твърденията на този пациент може да заслужават разследване.

Д-р Оуен стрелна Доминик с известния си „изумен поглед“, поглед, който беше разбил надеждите на много студенти да завършат следдипломно.

— Млада госпожице, казвате ми, че г-н Гейбриъл наистина ви е убедил, че светът свършва?

„Исусе, изгорях…“

— Не, госпожо, но изглежда, че знае за радиосигнала от дълбокия космос и…

— Не, всъщност, според касетата, той нямаше идея какво ще се случи, само че нещо ще се случи по време на равноденствието.

Тихият поглед отново я стрелна и накара струйки пот да потекат под мишниците й.

— Д-р Оуен, единствената ми задача е да се уверя, че пациентът ми получава възможно най-добрите грижи. В същото време се тревожа, че, ами че може да не е бил справедливо оценен на първо време.

— Разбирам. Значи, да видим дали съм разбрала — работите с първия си пациент почти от месец — Оуен погледна бележките си. — Не, чакайте, моя грешка, всъщност е минало повече от месец. Пет седмици, за да сме точни — Оуен отиде при вратата на кабинета си и я затвори властно. — Пет пълни седмици на работата и вече не само се съмнявате в последните единадесет години от лечението на пациента, но сте готова и да оспорите оценката на директора на заведението, надявайки се да върнете г-н Гейбриъл обратно в обществото.

— Осъзнавам, че съм просто стажантка, но ако виждам, че нещо не е правилно, нямам ли морално и професионално задължение да го докладвам?

— Добре, значи въз основа на огромния ви опит в областта, вие мислите, че д-р Антъни Фолета, многоуважаван клиничен психиатър, не може да оцени правилно собствения си пациент? Така ли?

„Не отговаряй. Дръж си езика зад зъбите“.

— Не стойте просто така и не си дръжте езика зад зъбите. Отговорете ми.

— Да, госпожо.

Оуен седна на края на бюрото си, като нарочно се разположи така, че да се извисява над студентката си.

— Нека да ви кажа какво мисля, млада госпожице. Мисля, че сте изгубили обективността си. Мисля, че сте направили грешката да се обвържете емоционално с вашия пациент.

— Не, госпожо, аз…

— Той определено е умен мъж. Като е казал на своя млад нов психиатър жена, че е бил сексуално насилен в затвора, се е надявал да напипа слабо място и очевидно е успял. Събудете се, Доминик. Не виждате ли какво се случва? Подхождате емоционално към пациента заради вашата собствена травма от детството. Г-н Гейбриъл обаче не е бил насилван от братовчед си в продължение на три години, нали? Не е бил пребиван почти до смърт.

„Млъкни, просто млъкни, по дяволите…“

— Много жени, които са преживели подобни неща като вас, често се справят с посттравматичните симптоми като се присъединяват към женски движения или се записват на уроци по самозащита, точно както сте направили вие. Избирането на клиничната психиатрия като професия е било грешка, ако смятате да я използвате като алтернатива на терапията. Как се надявате, че ще помогнете на пациентите си, ако се въвличате емоционално?

— Разбирам какво казвате, но…

— … но нищо — Оуен поклати глава. — По мое мнение, вече сте изгубили обективността си. За Бога, Доминик, този лунатик всъщност ви е убедил, че всички хора на света ще умрат след десет седмици.

Доминик избърса сълзите от очите си и се засмя сподавено. Беше вярно. Мик толкова много я беше оплел емоционално, че вече не му угаждаше като част от неговата терапия, а бе позволила заблужденията му за гибелния ден да започнат да й влияят.

— Чувствам се засрамена.

— Така и трябва. Като съжалявате г-н Гейбриъл, сте разрушили същината на отношенията доктор — пациент. Това ме принуждава да се свържа с д-р Фолета и да се намеся заради г-н Гейбриъл.

„О, мамка му!“

— Какво ще правите?

— Ще изискам Фолета да ви назначи към друг пациент. Незабавно.

 

 

Маями, Флорида

Мик Гейбриъл вървеше из двора от шест часа.

Крачеше на автопилот и обикаляше около умствено неадекватните и криминално невменяемите, докато умът му се бе съсредоточил върху преподреждането на парчетата от пъзела за гибелния ден, които летяха из него.

Радиосигналът и спускането на пернатата змия. Тъмният процеп и Шибалба. Не прави грешката да смесваш всичко заедно. Отделяй причината от действието, смъртта от спасението, злото от доброто. Тук действат две сили, две отделни единици, замесени в пророчеството на маите. Добро и зло, зло и добро. Кое е добро? Предупрежденията са добро. Календарът на маите е предупреждение, както и рисунките от Наска и равноденствената сянка на змията върху пирамидата Кукулкан. Всяко предупреждение, оставено ни от брадатия бял мъдрец, всичко предвещава пристигането на злото. Злото обаче вече е тук, било е тук. Усещал съм го и преди, но никога по този начин. Как може предаването от дълбокия космос да го е задействало? Някак си го е засилило? Ако е така, къде е то?

Той спря, като остави слънцето на късния следобед да стопли лицето му.

Шибалба — подземният свят. Мога да усетя, че Черният път, водещ до подземния свят, става по-силен. В „Попол Вух“ се твърди, че владетелите на подземния свят влияят на злото на Земята. Как е възможно това… освен ако злото присъствие на Земята не е било тук винаги?

Мик отвори очи.

Ами ако не е било тук винаги? Ами ако е пристигнало отдавна, преди еволюцията на човека? Ами ако е лежало заспало, чакащо този радиосигнал да го събуди?

Бръмченето на говорителя в пет часа за известяване, че е настъпило време за вечеря, отключи далечен спомен. Мик си представи как стои в пустинята Наска и претърсва плоското плато с метален детектор. Електрическото бръмчене не детектора го кара да започне да рови в мекия жълт пясък, докато болният му баща стои отстрани.

Във въображението си той изкопа цилиндър от иридий и извади древна карта. Съсредоточи се върху червения кръг… отбелязващ мистериозно място в Мексиканския залив.

Мексиканският залив… цилиндърът — направен от иридий!

Очите му се разшириха от изумление.

— Дявол да го вземе, Гейбриъл, как си могъл да си толкова сляп!

Мик изтича по двете бетонни стълбища до мецанина на третия етаж и пристройката за терапия. Разбута няколко пациенти и влезе в компютърната зала.

Поздрави го жена на средна възраст.

— Хей, здравейте. Казвам се Дороти и съм…

— Трябва да използвам един от компютрите ви!

Тя отиде при лаптопа си.

— А вашето име е?

— Гейбриъл. Майкъл Гейбриъл. Търсете под Фолета.

Мик забеляза празен компютър. Без да чака, той седна и после забеляза, че гласовата система за активиране не работи. Той активира интернет връзката с помощта на мишката.

— Почакайте минутка, г-н Гейбриъл. Тук си имаме правила. Не може просто да скочите на някой компютър. Трябва да имате разрешение от…

Достъпът отказан. Моля въведете парола.

— Трябва ми парола, Дороти. Ще отнеме само минутка. Можете ли да ми дадете вашата, моля ви…

— Не, г-н Гейбриъл, без пароли. Има трима пациенти преди вас, а и ще трябва да говоря с терапевта ви. Тогава мога…

Мик се съсредоточи върху идентификационната й карта: Дороти Хигинс, #Г45927. После започна да пише пароли.

— … да ви насроча бъдеща среща. Слушате ли ме, г-н Гейбриъл? Какво правите? Хей, спрете…

Десетина пароли не станаха. Той отново се съсредоточи върху картата с името й.

— Дороти, какво хубаво име. Родителите ви харесваха ли „Магьосникът от Оз“, Дороти?

Изуменото й изражение я издаде. Мик въведе ОЗГ45927.

Невалидна парола

— Спрете с тези глупости веднага, г-н Гейбриъл, или ще извикам охраната.

— Злата вещица. Тенекиеният човек, Плашилото… ами ако попитаме магьосника.

Той написа МАГГ45927.

Свързване с Интернет…

— Край, викам охраната!

Мик я пренебрегна, докато търсеше в Мрежата, като написа „кратер Чиксулуб“, припомняйки си онова, което беше казал на Доминик. „най-голямото събитие в историята ще се случи на 21 декември, когато човечеството ще загине“. Това не беше изцяло вярно, осъзнаваше сега, най-голямото събитие в историята, поне досега, се беше случило преди шейсет и пет милиона години и се беше случило в Мексиканския залив.

На екрана се появи първият файл. Без да си прави труд да го чете, той натисна „Разпечатай всичко“.

Чу как охранителите наближават от близкия коридор.

„Хайде, хайде…“

Мик грабна трите разпечатани листа и ги напъха в джоба на панталоните си, когато няколко души от охраната влязоха в компютърната зала.

— Три пъти го помолих да си тръгне. Дори успя да ми открадне паролата.

— Ние ще се справим с това, госпожо — мускулестият червенокос охранител кимна към другите двама, които хванаха Мик за ръцете.

Мик не оказа съпротива, докато червенокосият пристъпи гордо напред, като застана пред лицето му.

— Пациент, помолили са ви да напуснете тази стая. Това проблем ли е?

С крайчеца на окото си Мик видя, че д-р Фолета влезе в залата. Той хвърли поглед към идентификационната карта на охранителя и дари червенокосия с усмивка.

— Знаеш ли, Реймънд, и всички мускули на света няма да ти помогнат да вкараш мацка в леглото, ако дъхът ти вони на чесън…

Фолета се приближи.

— Реймънд, недей да…

Ъперкътът удари Мик право в слънчевия сплит, като изкара въздуха от дробовете му. Той падна напред, като се преви от болка. Двамата охранители все още придържаха тялото му от двете страни.

— Дявол да го вземе, Реймънд, казах ти да почакаш…

— Съжалявам, сър, мислех, че вие…

Мик се изправи на крака и с едно движение изви гърба си и вдигна коленете си до гърдите, преди да изрита напред. Петите му, обути в спортни обувки, се забиха здраво в лицето на червенокосия, като разбиха носа му, а от горната му устна рукна кръв.

Реймънд рухна на купчина на пода.

Фолета се наведе над охранителя, който беше в полусъзнание, и се взря в лицето му.

— Това беше ненужно, Мик.

— Око за око, а, докторе.

Още двама санитари влязоха, като размахваха електрошокови пистолети. Фолета поклати глава.

— Придружете г-н Гейбриъл до стаята, после доведете лекар тук, за да се погрижи за този идиот.

 

 

Беше станало късно, когато Доминик спря черния си Пронто Спайдер на паркинга на комплекса. Тя влезе в лобито, после плъзна магнитната си идентификационна карта, за да мине през първия контролно-пропускателен пункт на охраната.

— Няма да проработи, слънчице.

Гласът беше слаб и малко приглушен.

— Реймънд, ти ли си?

Доминик едвам можеше да види големия червенокос мъж през вратата на охраната.

— Използвай скенера за лице.

Тя въведе кода си, после притисна лицето си към гумената вдлъбнатина. Инфрачервеният лъч сканира чертите й.

Вратата се отвори.

Реймънд се облегна назад на стола си. Около главата му беше увит дебел бинт, който покриваше носа му. И двете му очи бяха посинени.

— Господи, Рей, какво се е случило с теб?

— Твоят проклет пациент превъртя в компютърната зала и ме изрита в лицето. Кучият син ми счупи носа и ми разклати два зъба.

— Мик е направил това? Защо?

— Кой да знае, по дяволите? Човекът е шибана откачалка. Виж ме, Доминик. Как се очаква да се състезавам в конкурса Мистър Флорида, като изглеждам така? Кълна се в Бог, че ще пипна този кучи син, ако ще това да е последното нещо, което ще направя…

— Не, няма. Няма да му направиш нищо. Ако нещо се случи, няма да се поколебая да повдигна обвинения срещу теб.

Реймънд се наведе заплашително напред.

— Такива ли ще бъдат нещата между нас? Първо ме отсвирваш, после ще караш да ме арестуват?

— Хей, не съм те отсвирила, задържаха ме на среща с Фолета. Ти си този, който мина нощна смяна. Колкото до Майкъл Гейбриъл, той е мой пациент и проклета да бъда, ако…

— Вече не. Този следобед Фолета получи обаждане от твоя ръководител. Изглежда, че пациентите ти тук ще се сменят.

„Проклета да си, Оуен, трябва ли винаги да си толкова ефективна“.

— Фолета тук ли е още?

— В този час? Трябва да се шегуваш.

— Рей, слушай ме, знам, че си ядосан на Мик, но ще… ще ти предложа сделка. Стой далеч от него, а аз ще ти помогна да се подготвиш за състезанието по бодибилдинг. Дори ще гримирам тези очи като на енот, за да не уплашиш съдиите.

Реймънд скръсти ръце пред издутите си гърди.

— Не е достатъчно добре. Все още ми дължиш една среща — той показа жълтата си усмивка. — Не просто бърза италианска вечеря. Искам да се позабавляваме, нали знаеш, малко танцуване, малко романтика…

— Една среща, това е. И не съм заинтересована от никаква романтика.

— Дай ми шанс, слънчице. Имам способността с времето да се харесвам на хората.

— Една среща и ще стоиш далеч от Гейбриъл.

— Съгласен.

Тя мина покрай пропускателния пункт и влезе в асансьора.

Реймънд я гледаше как си тръгва. В очите му се четеше похот, докато съзерцаваше очертанията на бедрата й.

 

 

На седмия етаж имаше само един пазач на смяна и вниманието му беше съсредоточено върху националното първенство по бейзбол.

— Здрасти, Марвис. Кой води?

Марвис Джоунс вдигна поглед от телевизора.

— Къбс водят с два ининга, като пропадат в осмия. Какво правиш тук толкова късно?

— Дойдох да видя пациента си.

Марвис изглеждаше разтревожен.

— Не знам, Дом. Малко късничко е — един рев от тълпата го накара да се обърне обратно към екрана. — Мамка му, Филис току-що изравни.

— Хайде, Марвис.

Пазачът погледна часовника.

— Ще ти кажа какво. Ще те заключа при него за петнадесет минути, стига да си тръгнеш, когато сестрата дойде да му даде лекарството.

— Дадено.

Марвис я придружи до стая 714, после й подаде химикалката предавател, свързана с пейджъра му.

— По-добре вземи това. По-рано прояви насилие.

— Не, ще бъда добре.

— Вземи химикалката, Доминик, или няма да влезеш.

Тя знаеше, че не бива да спори с Марвис, който беше толкова старателен, колкото и любезен. Прибра устройството в джоба си.

Пазачът включи интеркома.

— Пациент, имаш посетител. Ще й позволя да влезе, когато видя, че си напълно облечен и седиш на края на леглото си — той надникна през шпионката. — Добре, готов е. Влизаш.

Той отвори вратата и после я заключи след нея. Светлините в стаята бяха приглушени. Тя видя тъмна фигура, която седеше на леглото.

— Мик, аз съм Дом. Добре ли си?

Мик се облегна на стената. Доминик видя лицето му, когато се приближи. Лявата му скула беше лошо насинена, а окото му — подуто и затворено.

Пулсът й се ускори.

— О, Господи, какво са ти направили?

Тя хвана една кърпа за ръце, потопи я в студена вода и я притисна към лицето му.

— Ох!

— Извинявай. Ето, дръж това на окото си. Какво се случи?

— Според официалния доклад съм се подхлъзнал под душа — той я погледна, като половин усмивката му причиняваше болка. — Липсваше ми. Как мина в Щатския университет на Флорида?

— Не добре. Ръководителят ми не мисли, че подхождам професионално към задълженията си.

— Той мисли, че си емоционално разсеяна заради мен, това ли е?

— Тя, и да. От утре ще бъда назначена при друг пациент. Съжалявам, Мик.

Той стисна ръката й, после я сложи върху сърцето си.

— Ако има значение — прошепна той, — ти си единствената, която някога е успявала да ме достигне.

Тя преглътна буцата в гърлото й.

„Не се сривай отново“.

— Какво се е случило, докато ме нямаше? Видях какво си направил на Реймънд.

— Той нанесе първия удар.

— Чух, че не си искал да напуснеш компютърната зала.

— Трябваше ми достъп до Интернет.

Той пусна ръката й и извади няколко намачкани разпечатани страници от джоба си.

— Огромно парче от пъзела за гибелния ден ми хрумна внезапно днес. Беше толкова невероятно, че трябваше да потвърдя фактите, преди да мога да го приема.

Тя взе страниците от него и започна да чете.

Кратерът Чиксулуб

През 1980 г. награденият с Нобелова награда физик Луис Алварес предположил, че извънземен сблъсък преди 65 милиона години е станал причина за масовото изтребване, което накрая е приключило господството на динозаврите, като завинаги е променило еволюционния модел на живота на Земята. Тази дръзка теория е в резултат от факта, че Алварес открива глинен седиментен слой с дебелина един сантиметър, натрупан по повърхността на планетата по време на катаклизма с астероида между геоложките времеви периоди креда (К) и терциер (Т). Открито е, че в тази глина от границата К/Т се съдържала висока концентрация на иридий, изключително рядък метал, за който се смятало, че съществува само дълбоко в земното ядро. Иридият е единственият метал, който може да издържа на температури над 2200 градуса по Целзий, и е практически неразтворим дори от най-силните киселини. Фактът, че високи концентрации на иридий са били откривани в метеорити, накарал Алварес да изгради теорията, че седиментът от К/Т е бил останка от уталожен прашен облак, образуван от сблъсъка на огромен (широк повече от 11 километра) астероид, който ударил Земята преди 65 милиона години. Всичко, което трябвало на Алварес, за да докаже теорията си, било да намери мястото на сблъсъка.

През 1978 г. пилотът на хеликоптер и геофизик Глен Пенфийлд летял над Мексиканския залив, правейки въздушните проучвания, за да измери леките вариации в магнитното поле на Земята, знаци, разкриващи наличието на петрол. Като минавал над район с вода точно на северозапад от полуостров Юкатан, Пенфийлд засякъл симетричен пръстен от високо магнитен материал с диаметър 160 километра, заровен на хиляда и шестстотин метра под океанското дъно, по-късно анализът на това огромно образование с форма на поничка потвърдил, че районът, покрит и от суша и вода, бил кратер — място на сблъсък с гигантски метеорит.

Кръстен на града в Юкатан, намиращ се между Прогресо и Мерида, кратерът Чиксулуб е най-големият басейн, образуван на нашата планета вследствие на сблъсък през последния един милиард години. Приблизителният център на мястото е под вода, на 21.4 градуса северна ширина и 89.6 градуса западна дължина, заровен под 300 до 900 метра варовик.

Кратерът е широк от 177 до 290 километра в диаметър, простиращ се върху северозападния бряг на полуостров Юкатан и Мексиканския залив. Участъкът от кратера, който е на сушата, е заобиколен от кръгъл пръстен от дупки. Вярва се, че тези източници на прясна вода, наречени сеноти от местните жители на Мексико, са били формирани в релефа на Юкатан в резултат на силното начупване на варовиковия басейн по време на сблъсъка с астероида. Преди 65 милиона години сушата на Централна Америка все още е била под вода.

Доминик вдигна поглед, леко раздразнена.

— Не разбирам, какъв е големият знак?

— Картата на Пири Рейс, онази, която намерих на платото Наска. Намерих я запечатана в кутия от иридий. Картата отбелязваше мястото на кратера Чиксулуб. Чичен Ица е разположен точно покрай външния ръб на пръстена на сблъсъка. Ако прокараш линия от пирамидата Кукулкан до централната точка на кратера, ъгълът ще е равен на 23.5 градуса — точния ъгъл на оста на Земята при въртене — наклон, който е отговорен за смяната на сезоните през годината.

„Отново се започва“.

— Добре, какво означава всичко това?

— Какво означава ли? — Мик потръпна, когато скочи на крака. — Означава, че пирамидата Кукулкан нарочно и точно е била разположена на полуостров Юкатан във връзка с кратера Чиксулуб. Това не може да се сбърка, Доминик. Няма друга древна структура близо до мястото на сблъсъка и ъгълът е прекалено точен, за да бъде случайност.

— Но как са моглите древните маи да знаят за сблъсък с астероид отпреди 65 милиона години? Виж колко дълго трябваше на съвременните хора да установят това.

— Не знам. Може би са имали същата технология, която картографът на Пири Рейс е използвал, когато е рисувал топографията на Антарктика, въпреки че е била покрита със слоеве лед.

— Тогава каква е твоята теория — че човечеството ще бъде унищожено от астероид на 21 декември?

Мик коленичи на пода до краката й. На подутото му лице личеше силно страдание.

— Заплахата за човечеството не е астероид. Вероятността друг астероид да удари на същото място е пренебрежимо малка, че дори да я вземаме под внимание. Освен това пророчеството на маите посочва към тъмния процеп, а не към падащо небесно тяло.

Той облегна болящата го глава на коляното й. Доминик приглади назад дългата му кестенява коса, която беше покрита с пот и мазнина.

— Може би трябва да си починеш?

— Не мога, умът ми няма да ме остави да почивам — той се изправи и притисна компреса към подутото си лице. — Нещо винаги ме е притеснявало за местоположението на пирамидата Кукулкан. За разлика от подобните й в Египет, Камбоджа и Теотихуакан, структурата винаги е изглеждала някак си не на място — като изящен палец, географски разположен без синхрон или причина, докато останалите пръсти са пръснати на почти еднакви интервали по лицето на Земята. Сега мисля, че разбирам.

— Какво разбираш?

— Добро и зло, Доминик, добро и зло. Някъде в пирамидата Кукулкан се крие добро — ключът към нашето спасение. Някъде в кратера Чиксулуб се крие зла сила, която става все по-силна с приближаването на слънцестоенето.

— Откъде знаеш… няма значение, забравих, можеш да го почувстваш. Извинявай.

— Дом, нуждая се от помощта ти. Трябва да ме измъкнеш оттук.

— Опитах…

— Забрави за молбите, няма време. Трябва да изляза сега!

„Той губи контрол“.

Мик хвана китката й.

— Помогни ми да избягам. Трябва да стигна до Чичен Ица…

— Пусни ме! — тя се пресегна към химикалката със свободната си ръка.

— Не, почакай, не викай пазача…

— Тогава се дръпни, плашиш ме.

— Извинявай, извинявай — той отпусна захвата си. — Просто ме изслушай, става ли? Не знам как ще загине човечеството, но мисля, че знам целта на радиопредаването от дълбокия космос.

— Продължавай.

— Сигналът е бил като будилник, пътуващ по Черния път, звезден коридор, който се е изравнил с онова, което е заровено в Залива.

„Фолета беше прав. Заблужденията му става по-лоши“.

— Мик, успокой се. Там няма нищо…

— Грешиш! Мога да го усетя, точно както усещам, че Черният път към Шибалба се отваря по-широко. Пътят става по-изразен…

„Говори несвързано…“

— Усещам как се разширява. Не знам защо, но усещам, кълна се! Има и нещо друго…

Тя видя как сълзи от яд потекоха от очите му. Или бяха от искрен страх?

— Усещам присъствие, което се надига от другата страна на Черния път. И то може да ме усети!

Сестрата влезе, последвана от трима внушителни санитари.

— Добър вечер, г-н Гейбриъл. Време е за лекарствата ви.

Мик забеляза спринцовката.

— Това не е зипрекса!

Двама от санитарите хванаха ръцете му, третият го хвана за краката.

Доминик гледаше безпомощно как той се бори.

— Сестра, какво става тук?

— Г-н Гейбриъл ще получава по три инжекции торазин на ден.

— Три?

— Фолета иска да ме превърне в мекотело! Дом, не му позволявай — Мик се мяташе диво на леглото, докато санитарите се бореха да го удържат. — Не му позволявай да го направи, Доминик, моля…

— Сестра, аз съм психиатърът на г-н Гейбриъл и…

— Вече не. Д-р Фолета пое случая. Може да говорите с него за това сутринта — сестрата разтри ръката на Мик със стерилизиращо памуче. — Дръжте го неподвижно…

— Опитваме се. Просто го бодни…

Мик вдигна глава. Вените по врата му бяха изпъкнали.

— Дом, трябва да направиш нещо! Кратерът Чиксулуб — часовникът тиктака — часовникът…

Доминик видя как тъмните очи се забелиха нагоре. Главата му се отметна назад към възглавницата.

— Ето, така е по-добре — изгука сестрата, като извади иглата. — Сега може да вървите, стажант Вазкез. Г-н Гейбриъл вече няма нужда от услугите ви.