Стив Олтън
Пророчеството на маите (18)

11

18 ноември 2012 г.

Маями, Флорида

Стаите за групова терапия в центъра за оценяване и лечение на Южна Флорида бяха разположени на третия етаж, срещу гимнастическия салон между стаята за гледане на телевизия и компютърната зала.

Доминик седеше в задната част на стая 3-B, като слушаше разсеяно следобедната сесия по групова терапия на д-р Блекуел, когато забеляза, че един санитар добута Майкъл Гейбриъл в инвалидна количка в стаята за гледане на телевизия. Тя изчака той да си тръгне и се измъкна от учебната стая.

В стаята беше тъмно. Единствената светлина идваше от един телевизор с голям екран. Осем пациенти, пръснати по тридесетина сгъваеми стола, гледаха последния филм от поредицата „Стар Трек“.

Инвалидната количка беше на последния ред. Доминик седна, като плъзна стола си близо до Мик. Той се беше навел на една страна, прегърбен напред. Един колан, закопчан през гърдите му, беше всичко, което му пречеше да падне по лице. Тъмните очи, едно време силни фарове, сега представляваха безжизнени черни езера, отразяващи телевизионния екран. Дългата му кестенява коса беше хваната назад. Доминик долови мириса от мазния му скалп и после натрапчивата миризма, която идваше от гранясалите му дрехи. Тъмните сенки на 17:00 часа следобед минаваха по лицето му и прерастваха в дебела брада, която покриваше всичко, с изключение на назъбения белег покрай челюстта му.

„Дявол да те вземе, Фолета!“

Тя извади една мокра кърпичка от палтото си и попи слюнката, която се стичаше от долната му устна.

— Мик, не знам дали можеш да ме разбереш, но ми липсваш, наистина. Мразя това, което ти е причинил Фолета. Беше абсолютно прав за него и се чувствам ужасно, че не ти повярвах — тя сложи ръката си върху неговата. — Иска ми се да можеше да ме разбереш.

За нейна изненада лявата ръка на Мик се обърна и пръстите му се сплетоха с нейните.

— О, мили боже! — прошепна тя.

Той й намигна.

Тя едва сдържа вълнението си.

— Мик, има толкова много неща, които трябва да ти кажа…

— Шшшт — очите му останаха празни.

Тя се наведе небрежно напред, като се преструваше, че се интересува от филма.

— Реймънд, пазачът, който те нападна, се опита да ме изнасили. Отстранили са го временно от работа, но чух, че може да се върне още следващата седмица. Внимавай. Той заплаши да те нарани, за да си го върне на мен — тя стисна ръката му в отговор. — Спомняш ли си, че ти казах за СПЗН? Убедих Ис да използва системата, за да провери координатите в Залива, които ми даде. Мик, беше прав. Оказва се, че там долу определено има нещо. Заровено е на малко повече от километър и половина под океанското дъно. Ис обеща, че ще разследва.

Мик стисна ръката й по-силно. Без да мърда устните си, той прошепна:

— Прекалено е опасно.

— Прекалено опасно? Защо? Какво мислиш, че има там долу?

Тя пусна ръката му, тъй като терапевтичната сесия на д-р Блекуел свърши.

— Мик, Фолета излъга за всичко. Разбрах, че отива в Тампа, за да стане директор на нов комплекс с максимална сигурност. Ще те местят следващата седмица.

— Помогни ми да избягам.

— Не мога…

Тя се изправи, когато д-р Блекуел се приближи.

— Стажант, не знаех, че сте такава почитателка на „Стар Трек“. Да разбирам, че този филм е по-важен от моята терапевтична сесия?

— Не, сър. Аз просто… просто проверявах този пациент. Той почти падна от инвалидната си количка.

— Затова имаме санитари. Ето, вземете тези — той подаде дебел куп досиета на пациенти и после я отведе далеч от Мик. — Искам всяко досие да е обновено и да е изпратено за таксуване до час. Уверете се, че ще включите и днешната терапевтична сесия. Когато приключите, може да се присъедините към срещата на нашия екип в заседателната зала на втория етаж.

— Да, докторе.

— И, стажант, стойте далеч от пациента на д-р Фолета.

 

 

Мексиканският залив

14.6 метровата риболовна лодка „Морска крава“ пореше водата на югозапад през 60 до 90 сантиметрови вълни. Носът й беше окъпан в златна светлина, докато залязващото слънце целуваше хоризонта.

Под палубата Ис Екслер си наля каничка кафе, докато неговият най-добър приятел, Карл Робен, готвеше вечеря в малкия камбуз.

Пенсионираният зъболекар потърка оплешивяващия си скалп с кърпа за ръце и после избърса парата от дебелите си бифокални очила.

— Господи, тук долу е горещо. Колко близо сме до това твое мистериозно място?

— Още почти пет километра. Какво има за вечеря?

— Вече ти казах, махи махи на грил.

— Това обядвахме.

— Хвани омар и ще ядеш омар. Разкажи ми за това място. Казваш, че там няма риба?

— Точно така. Наричаме го мъртва зона.

— Защо е мъртва?

— Не знам. Затова искам да погледна.

— И колко време смяташ да ни държиш в тази мъртва зона?

— Колко време има до вечеря?

— Двадесет минути.

— Ами, ако в района има петролна платформа, както подозирам, ще влезем и ще излезем, докато стане време за десерта.

Ис излезе от камбуза и се запъти нагоре към палубата, като вдишваше аромата на морския въздух, подправен с мириса на печена на грил риба. За него, Карл и Рекс Симпсън ежегодното петдневно излизане за риба беше върхът на годината. След дълъг сезон на урагани, водите на Залива се бяха успокоили, времето беше утихнало и предлагаше идеални условия за плаване. Двата дни бяха донесли дузина риби махи махи, осем жълти опашки и един групер. Обърнат към залязващото слънце, Ис затвори очи и вдиша, като позволи на топлия полъх на вятъра да успокои изгорялото му от слънцето лице.

Едно глухо тупване го накара да се обърне. Рекс местеше една кислородна бутилка и после приключи със завързването й към гърба на една жилетка за контролиране на плаваемостта.

— Смяташ да се гмуркаш малко ли, Рекс?

Петдесет и две годишният собственик на Клуба на търсачите на съкровища от Санибел погледна назад през рамо.

— Защо не? Тъй като не можем да ловим никаква риба на това твое тайно място, помислих, че мога да отида на малко нощно гмуркане.

— Не съм сигурен, че ще има много за разглеждане.

Ис се върна на капитанския стол. Той хвана бинокъла и огледа празния хоризонт, после потвърди местоположението с глобалната система за позициониране.

— Това е странно.

— Кое е странно?

Ис изключи автопилота и двигателите на „Морска крава“.

— Пристигнахме. Това е мястото, за което ти разправях.

— Няма нищо друго, освен вода — Рекс зави дългата си сива коса на опашка. — Мислех, че каза, че ще има нефтена платформа.

— Предполагам, че съм сгрешил — Ис включи радиото вода — суша. — „Морска крава“ вика Алфа-Зулу-три-девет-шест. Алфа-Зулу, обадете се. Ийд, там ли си?

— Казвай, „Морска крава“. Как е риболовът?

— Не е зле. Предимно жълти опашки и махи махи. Рекс хвана групер тази сутрин. Ийд, току-що пристигнахме на мястото над кратера Чиксулуб. Тук няма нищо.

— Няма нефтена платформа?

— Нищо. Водата обаче е идеална и морето е спокойно. Мисля, че ще останем тук за през нощта, докато не направя някои тестове.

— Само внимавай.

— Ще внимавам. Ще ти се обадя по-късно.

Сега слънцето представляваше разтопена топка червенина, залязваща великолепно зад левия борд на носа. Ис пресуши каничката кафе, после включи сонара на лодката, за да провери дълбочината на водата.

Малко повече от 610 метра.

Рекс гледаше как Исадор тършуваше из отделението за съхраняване на сухи принадлежности.

— Хей, Ис, провери си компаса, откачил е.

— Знам. Под океанското дъно има заровен голям кратер, около сто километра в диаметър. Близо сме до централната точка, която има много силно магнитно поле.

— Какво правиш?

Ис приключи с прикачването на подводен микрофон към огромна макара фиброоптичен кабел.

— Искам да чувам какво се случва долу. Ето, вземи този микрофон и го пусни през десния борд на носа. Размотавай кабела бавно.

Ис взе свободния край на кабела и го свърза с един амплитуден модулатор. Той включи компютъра, включи чифт слушалки към акустичната система и се заслуша.

„Исусе Христе…“

Рекс се върна.

— Микрофонът е спуснат. Какво слушаш? Синатра?

Ис му подаде слушалките за глава.

Металически удрящи звуци, приличащи на пронизителни хидравлични бутала и машини, нахлуха в ушите на Рекс.

— Какво, по дяволите, е това?

— Не знам. СПЗН засече звуците преди няколко седмици. Идват от около километър и половина под морското дъно. Аз просто предполагах, че е нефтена платформа.

— Доста странно. Казал ли си на някого за това?

— Подадох доклад към военноморските сили и НОАА, но досега никой не ми е отговорил.

— Твърде жалко, че не взехме „Барникъл“.

— Не знаех, че подводницата ти може да слиза толкова надълбоко.

— Може, по дяволите. Спускал съм я на 1800 метра на Бахамите.

Карл се качи горе. Лицето му беше цялото почервеняло.

— Хей, хора, ще ядете ли или какво?

 

 

21:22 часа

Килим от звезди покриваше безоблачното нощно небе.

Карл се беше облегнал на кърмовата греда и подреждаше кутията си с принадлежности за трети път през този ден. Рекс беше долу и чистеше след вечеря, докато Ис слушаше подводните звуци в лоцманската кабина.

— „Морска крава“, обади се.

— Казвай, Ийд.

— Слушам СПЗН. Шумовете става по-силни и по-бързи.

— Знам. Звучи почти като потеглящ локомотив. — Ис, мисля, че трябва да напуснете този район. Ис?

Звуковото скърцане изгори ушния му канал като нажежен до бяло шиш. Ис хвърли слушалките от главата си от силната болка и падна на едно коляното, като беше изгубил ориентация. Звъненето в ушите му беше непоносимо.

— Рекс! Карл!

Той чуваше само приглушено ехо.

Една неземна зелена светлина го накара да погледне нагоре. Вътрешността на лоцманската кабина светеше с преливащ смарагдов блясък, който се излъчваше от водата.

Рекс издърпа Ис на крака.

— Добре ли си?

Ис кимна. Ушите му още звъняха лекичко. Двамата мъже се препънаха върху екипировката за гмуркане и се присъединиха към Карл на кърмата, като бяха прекалено съсредоточи върху ярката светлина, за да забележат дима, който излизаше от пращящото електронно табло на амплитудния модулатор.

„Мили боже!“

Ис и двамата му приятели се взираха потресени в океана. Лицата им светеха в призрачно зелено заради неуловимата светлина.

„Морска крава“ се люлееше по повърхността в кръгове над един участък от осветеното море, който бе поне километър и половина в диаметър. Ис се наведе през борда, изумен от сюр реалната видимост, създадена от пламенния фар, намиращ се някъде на дъното, на около 610 метра под лодката.

— Ис, Рекс, косите ви!

Карл посочи към косите им, които се бяха изправили по краищата. Рекс опипа опашката си, която стърчеше като индианско перо. Ис прокара длан по косматата предна част на другата си ръка и усети искрите на статичното електричество.

— Какво, по дяволите, става? — прошепна Карл.

— Не знам, но се махаме оттук.

Ис забърза обратно към лоцманската кабина и натисна копчето за включване на двигателя.

Нищо.

Натисна го още три пъти. Провери радиото, после навигационната система с GPS.

— Какво има? — попита нервно Карл.

— Нищо не работи. Каквото и да свети там долу, то е накарало цялата ни електроника да даде накъсо — Ис се обърна и видя, че Рекс си слагаше костюма за гмуркане. — Какво правиш?

— Искам да видя какво е това.

— Прекалено опасно е. Може да е радиация.

— Тогава вероятно ще бъда в по-голяма безопасност в костюма си, отколкото ще сте вие на борда — той стегна ремъците на жилетката, която държеше кислородната му бутилка, провери регулатора, после си сложи плавниците. — Карл, подводната ми камера е до краката ти.

Карл му я метна.

— Рекс…

— Ис, търсенето на тръпка е моето хоби. Ще нащракам няколко бързи снимки и ще съм обратно на палубата след пет минути.

Ис и Карл гледаха безпомощно как Рекс се плъзна през борда.

— Карл, хвани едно гребло. Местим лодката.

 

 

Океанът беше толкова видим, че Рекс се почувства така, сякаш плува към подземните светлини на дълбок басейн. Той се задържа на 1.8 метра под корпуса, като се чувстваше напълно спокоен. Тялото му и излизащите мехурчета въздуха се носеха в мекото смарагдовозелено сияние.

Движение над главата му го накара да погледне нагоре.

„Мили боже…“

Рекс премигна два пъти, като се взираше невярващо в гротескното създание, което се бе закачило по дължината на средата на кила на „Морска крава“. 11 метрови тънки пипала излизаха от желеподобно лигаво тяло като на гъсеница. Кремавото въжеподобно тяло беше разделено на не по-малко от сто коремни звена с форма на камбанка, като всеки храносмилателен участък имаше своя собствена ужасна уста и израстъци, напомнящи на пръсти.

„Невероятно!“

Рекс никога не беше виждал жив екземпляр, но знаеше, че съществото е аполемия, животно от подкласа на сифонофорите. Тези странни форми на живот, които можеха да пораснат до 4 или 30 метра на дължина, обитаваха само най-дълбоките води и в резултат бяха рядко виждани от човека.

„Светлината трябва да го е прогонила към повърхността“.

Той направи няколко снимки, като остана на безопасно, както се надяваше, разстояние от отровните жила на съществото. После изпусна въздух от жилетката си и слезе по-надълбоко.

Сюр реалната светлина му създаде странно усещане, сякаш потъваше на забавен каданс. Рекс размърда крака като ножици на 18 метра дълбочина, за да прекрати спускането си. Налягането около ушите му се увеличаваше. Той стисна носа си и го изравни, като с изненада откри, че болката става по-лоша. После, докато гледаше надолу, той забеляза, че нещо се надигаше към него от осветените дълбочини.

Рекс се усмихна и разпери ръце, докато хиляди мехури с размерите на Фолксваген се издигаха около него.

„Невероятно“.

Болката в синусите го накара да прехвърли вниманието си другаде. Тъп баритонов рев изпълни ушите му и накара маската на лицето му да завибрира и да започне да гъделичка носа му.

Рекс Симпсън спря да се усмихва, когато усети, че долната част на стомаха му се сви. Усещането беше като това, когато човек стига до върха на влакчето на ужасите и точно започва спускането си надолу. Ревът се усили.

„Това е подводно земетресение!“

На 610 метра под него една огромна част от дъното от варовик се срина и разкри зеещ отвор, приличащ на тунел. Морето започна да се върти, тъй като водата биваше засмукана в уголемяващата се дупка. Течението завличаше всичко в потъващия водовъртеж.

Смарагдовозелената светлина се усили, като почти го заслепи.

 

 

Ис и Карл бяха успели да закарат „Морска крава“ в периферията на искрящото петно в морето с помощта на гребла, когато невидима сила изглежда подхвана кърмата и започна да влачи лодката назад. Двамата мъже се обърнаха ужасени. Сега морето се пенеше във водовъртеж, обратен на часовниковата стрелка.

— Това е водовъртеж! Греби по-бързо!

За секунди „Морска крава“ беше уловена и задърпана назад по външния край на водния вихър.

 

 

Мощното засмукване беше стегнало тялото на Рекс с плашеща сила и го беше повлякло в по-дълбоки води. Той риташе по-силно. Налягането се трупаше около ушите му, докато се мъчеше да отвърже колана с тежестите с една ръка и да хване убягващия гумен маркуч зад главата му с другата.

Коланът се изплъзна от кръста му и изчезна в силната светлина. Рекс напипа устройството за контролиране на плаваемостта и стисна дръжката, като наду жилетката си.

Потъването му се забави, но не спря.

Едно ужасно силно течение изведнъж го удари отстрани и той беше засмукан като от самолет. Мъжът се наклони настрани, като течението заплашваше да откъсне регулатора и маската от лицето му. Той захапа силно и сграбчи скъпоценната маска, като безуспешно опита да се завърти срещу безжалостната турбуленция.

Морето под него се отвори. Той се взря сто етажа по-надолу в искрящото зелено око на водовъртежа, дупка в морето, чиято центробежната сила сега го прикова към вътрешната стена на разширяващия се бушуващ тунел.

Сърцето на Рекс биеше лудо от страх. Напрежението върху торса му се усили и разкъса залепващите се презрамки, които бяха всичко, което предпазваше кислородната бутилка да бъде откъсната от жилетката му. Той затвори очи и му се догади, когато водовъртежът го замята по стената със замайващата скорост. Всичко това, докато го засмукваше по-близо към устата си.

„Ще умра, о, Боже, моля те, помогни ми…“ Маската на лицето му се спука. Натиск като от менгеме обхвана лицето му. От ноздрите му рукна кръв. Той се задави, после стисна очи толкова здраво, колкото можеше, като крещеше в регулатора си, когато очните му ябълки бяха издърпани от очните нерви и изскочиха от кухините си.

Един последен писък бе заглушен, когато мозъкът на Рекс Симпсън се пръсна.

 

 

Чудовищните сили на притегляне, създадени от водната фуния, бяха притиснали корпуса на „Морска крава“ към стръмните въртящи се стени, като късаха части от лодката с всяко обръщане. Центробежната сила бе приковала несъзнателното тяло на Карл Робен към задната част на краката на Ис, като натискаше смазващо ужасения биолог към напречната греда от фибростъкло.

Ис сграбчи предпазния парапет пред него с две ръце. Ревът от водовъртежа изпълваше ушите му, а замайващата скорост го тласкаше към безсъзнанието.

Той се насили да отвори очи и фокусира поглед върху източника на зелената светлина. Смъртта беше само на минути, мисъл някак си и плашеща, и успокояваща.

Искрящият фар изведнъж потъмня. Ис протегна врата си напред, като се наведе предпазливо над гредата. Той видя вряща тиня, приличаща на катран, която бълваше от огромна дупка в морското дъно. Черното вещество избликваше — Ис можеше да усети вонята на сяра и гнило — после закриваше смарагдовото сияние, докато продължаваше да се издига във водната фуния, потъмнявайки все още кипящото море.

Ис затвори очи и се насили да мисли за Еди и Доминик, докато подлудяващият водовъртеж буташе „Морска крава“ надолу по спиралата.

„Господи, нека да е бързо“.

Карл се протегна. Той стисна ръката на Ис, когато черната тиня се надигна да ги посрещне.

Лодката се удари в гъстата катраноподобна течност и се обърна, нос през задна част, и запрати двамата мъже с главите напред към мастиления водовъртеж.