Стив Олтън
Пророчеството на маите (21)

14

25 ноември 2012 г.

Маями, Флорида

21:54 часа

Черният Пинто Спайдер зави надясно по 23-а улица, направи U-образен завой и спря до един телефонен стълб до тротоара, съвсем близо до 6 метровата чисто бяла бетонна стена. Страничната уличка, която граничеше с приюта от север, продължаваше още две пресечки на запад, преди да образува задънен край в изоставена текстилна фабрика. Кварталът беше западнал, улиците — пусти, с изключение на един микробус Додж, паркиран в далечния край на пресечката.

Доминик излезе от колата. Адреналинът бушуваше във вените й. Тя отвори багажника, увери се, че наоколо няма никого и извади 15 метрово бяло найлоново въже, дебело сантиметър и половина. По него бяха вързани възли през интервали от шейсет сантиметра. Като се наведе така, сякаш оглеждаше дясната си задна гума, Доминик завърза единия край към основата на телефонния стълб и се върна при багажника.

Отвори голям кашон и извади един 80 сантиметров хеликоптер, управляван с дистанционно. Под малките колесници висеше механична щипка. Доминик сложи последния възел при свободния край на найлоновото въже в щипката и я затвори.

„Добре, не оплесквай нещата. Дръж въжето далеч от бодливата тел“.

Тя включи работещия с батерии двигател на миниатюрния хеликоптер и се сви при силния висок вой на перките. Играчката се издигна, като се люшкаше, докато се бореше да вдигне въжето със себе си. Доминик я нагласи за стръмно вертикално изкачване високо над бетонната стена, като издигна цялата свободна част на въжето.

„Добре, бавно и полека…“

Като използваше джойстика, тя насочи играчката зад стената и през двора. После задейства щипката, като пусна въжето.

Освободеният възел падна на двора и дължината на въжето се плъзна между намотките на бодливата тел, стигайки до бетонната бариера.

„Идеално. Давай!“

Доминик наклони джойстика надясно. Хеликоптерът се спусна към текстилната фабрика в края на улицата и изчезна над покрива на изоставената собственост. Тя изключи дистанционното управление и чу издайническия звук от пластмаса, разбиваща се в далечината.

Като затръшна багажника, тя се качи отново в откритата кола и я подкара към паркинга за служителите.

Погледна часовника си — 22:07 часа.

„Почти е време“.

Тя се пресегна към жабката, извади износената запалителна свещ и ключ за свещи, после изключи двигателя на колата и махна покрива.

Затвори го три минути по-късно, като използва мокър парцал, за да избърше маслото от ръцете си. След като оправи грима си, отдели момент, за да нагласи плътно прилепващия си топ без презрамки, преди да покрие наполовина откритото си деколте с розов кашмирен пуловер.

„Добре, Мик, сега нещата зависят от теб“.

Тя забърза към входа на заведението, като се молеше Мик да е с толкова ясен ум, с какъвто беше по време на разговора им по-рано този следобед.

 

 

22:14 часа

Майкъл Гейбриъл седеше на ръба на тънкия колкото вафла матрак. Празните му черни очи се взираха в пода. Устатата му беше отворена, а от долната му устна капеше слюнка. Насинената долна част на лявата му ръка беше обърната с дланта нагоре и почиваше на бедрото му — като удобство за касапина. Дясната му ръка беше прибрана отстрани, юмрукът й леко свит.

Той чу, че санитарят се приближава.

— Хей, Марвис, вярно ли е? Това е последната нощ на това мекотело?

Мик си пое дъх, като опита да успокои ускорения си пулс.

Присъствието на охранителя на седмия етаж усложняваше нещата.

„Имаш само един шанс. Отстрани и двамата, ако се налага“.

Марвис изключи телевизора в отделението и избърса петната от гроздов сок по масичката за кафе.

— Да. Фолета ще го води в Тампа утре.

Вратата се отвори. С периферното си зрение Мик видя, че садистът се приближава, имаше сянка и на друг мъж, който чакаше до вратата.

„Още не. Марвис ще затвори вратата, ако скочиш. Изчакай, докато не е чисто. Остави животното да те бодне“.

Санитарят хвана лявата китка на Мик, после заби иглата в подутата вена, като почти счупи върха й, докато инжектираше торазина в насинения кръвоносен съд.

Мик стегна коремните си мускули от силната болка и направи усилие горната му устна да не трепне.

— Хей, Барнис, леко с него или ще те докладвам отново.

— Майната ти, Марвис!

Марвис поклати глава, после си отиде.

Очите на Мик се забелиха нагоре. Тялото му се превърне в желе и той падна на лявата си страна, като се взираше право напред на леглото като зомби.

Барнис се увери, че Марвис си е тръгнал и разкопча ципа си.

— Хей, гадже, искаш ли да вкусиш нещо?

Той приклекна и се наведе по-близо до лицето на Мик.

— Какво ще кажеш да си отвориш красивата малка уста и…

Санитарят така и не видя юмрука, само експлозията лилава светлина, когато кокалчетата на показалеца и средния пръст на Мик се забиха в откритото му слепоочие.

Барнис рухна на пода, разтърсен, но все още в съзнание.

Мик го издърпа за косата и го погледна в очите.

— Трик или бонбони, кучи сине?

Той заби коляно в лицето на санитаря, като внимаваше никаква кръв да не попадне по униформата му.

 

 

22:18 часа

Доминик въведе числовата си парола, после изчака, докато инфрачервената камера сканираше лицето й. Червената светлина мина в зелена, като й позволи да влезе в централния пост на охраната.

Реймънд се обърна към нея.

— Брей, виж кой е това? Дойде да поднесеш последни почитания на твоето откачено гадже?

— Той не ми е гадже.

Реймънд заби юмрук в металното заграждение.

— И двамата знаем за кого говоря. Малко по-късно ще му направя едно хубаво посещение — той пусна жълтата си усмивка. — Да, слънчице, аз и твоето момче ще си прекараме наистина добре.

— Прави каквото искаш.

Тя тръгна към асансьора.

— Какво трябва да означава това?

— Аз приключих — Доминик извади един плик от дамската си чанта. — Виждаш ли това? Това е молба за оставка. Излизам от стажантската програма и напускам университета. Фолета в офиса ли си е?

— Знаеш, че не е.

— Хубаво, тогава ще оставя това на Марвис. Отключи ми седмия етаж, ако мислиш, че можеш да се справиш.

Реймънд я огледа подозрително. Той задейства асансьора, като натисна копчето за седмия етаж на неговия пулт за управление. После започна да гледа Доминик на монитора на охранителната камера.

 

 

Марвис щеше да стане от бюрото си, за да търси Барнис, когато вратите на асансьора се отвориха.

— Доминик? Какво правиш тук?

Тя го поведе за ръката и го накара да заобиколи бюрото, като го обърна с гръб към асансьора и коридора, който водеше към отделението на Мик.

— Исках да поговоря с теб, но не искам онзи санитар Барнис да чуе.

— Какво да чуе?

Доминик му показа плика.

— Напускам.

— Защо? Семестърът ти почти свърши.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Баща… баща ми загина в инцидент с лодка.

— Дявол да го вземе! Хей, съжалявам.

Тя изхлипа, после позволи на Марвис да я утешава. Облегна глава на рамото му, като погледа й бе фокусиран върху коридора, водещ към отделение 7-C.

Мик излезе, залитайки, от стаята си, облечен в униформата на Барнис и с бейзболна шапка. Затвори вратата и тръгна към асансьора.

Доминик сложи ръка на врата на Марвис, сякаш го прегръщаше, за да е сигурна, че няма да се обърне.

— Ще ми направиш ли услуга да се увериш, че д-р Фолета ще получи това писмо?

— Да, разбира се. Хей, искаш ли да поостанеш, нали знаеш, да поговорим или нещо?

Вратите на асансьора се отвориха. Мик влезе вътре с олюляване.

Тя се дръпна.

— Не, вече закъснявам. Трябва да потеглям. Погребението е утре сутрин. Барнис, задръж асансьора, моля те…

Един бял ръкав попречи на вратите да се затворят.

Доминик целуна Марвис по бузата.

— Пази се.

— Да, ти също.

Доминик забърза към асансьора, като влезе вътре точно когато вратите се събраха. Вместо да погледне Мик, тя се взря право към камерата, разположена в далечния ъгъл на тавана на асансьора.

Небрежно бръкна в дамската си чанта.

— На кой етаж, г-н Барнис?

— Трети.

Тя чуваше изтощението в гласа му. Вдигна три пръста към камерата, после само средния, като продължи да се взира в обектива, докато Мик взе тежки ножици за рязане на тел от другата й ръка и ги прибра в джоба си.

Асансьорът спря на третия етаж. Вратите се отвориха.

Мик излезе с препъване навън, като почти падна по лице.

Вратите се затвориха.

Той се озова сам в коридора. Той се запрепъва напред. Застланият със зелени плочки коридор се въртеше пред очите му. Тежката доза торазин го смазваше и той не можеше да направи нищо, за да се бори срещу това. Падна два пъти, после се облегна на една стена без хоросан и се насили да отиде до двора.

Нощният въздух моментално го съживи. Успя да стигне до бетонното стълбище и прегърна металния парапет. Пред очите му се въртяха три етажа стълби. Той премигна силно, неспособен да изчисти мъглата пред него.

„Добре, можеш да направиш това. Вдигни крак… сега стъпи“.

Той се препъна по първите три стъпала, после се стегна.

„Съсредоточи се! Едно по едно. Не се навеждай…“

Той падна през последните десет стъпала, като се приземи болезнено по гръб.

За един опасен момент остави очите му да се затворят, като даде възможност на съня да спечели предимство.

„Не!“

Той се превъртя, надигна се на крака, после се запрепъва към бетонното чудовище, което се въртеше пред него.

 

 

Доминик разкопча кашмирения си пуловер, пое си дълбоко дъх и излезе от асансьора. Когато се приближи към поста на охраната, тя насочи поглед към дузината монитори при гърба на Реймънд, които постоянно осигуряваха движещи се образи от комплекса.

Тя забеляза изгледа към двора. Една фигура, облечена в униформа, се мъчеше да стигне до чисто бялата бетонна стена.

Реймънд вдигна очи и се взря в деколтето й.

Ръцете на Мик бяха като гумени. Колкото и да се опитваше, изглежда не можеше да накара мускулите си да се подчиняват на командите му.

Усети как найлоновият възел се изплъзна между пръстите му и той падна от два метра и половина, като почти строши и двата си глезена в твърдата почва.

Доминик видя, че Мик падна и сподави един вик. Преди Реймънд да може да реагира, тя свали пуловера си и разкри деколтето си.

— Господи, защо държиш толкова топло тук?

Очите на охранителя се бяха ококорили. Той стана от стола си и застана до вратата.

— Обичаш да се бъзикаш с мен, нали?

С периферното си зрение тя видя, че Мик се изправи. Започна да се катери отново. Образът се смени.

— Рей, нека да си го признаем, с всички тези стероиди, с които е наблъскано тялото ти, не можеш да издържиш достатъчно, за да ме задоволиш.

Реймънд отвори вратата.

— Доста мръсни приказки за момиче, което почти ми счупи гръкляна преди три седмици.

— Не схващаш, нали? Никое момиче не може да се наслаждава, когато я насилват.

— Дразниш ме, опитваш се да ме накараш да си наруша изпитателния срок, нали?

— Може би просто се опитвам да се извиня.

„Хайде, Мик, размърдай си задника…“

 

 

Болката го държеше в съзнание.

Мик стисна зъби по-силно и изстена, когато се издърпа по-нагоре, ходейки по стената като алпинист.

„Още три стъпки, само още три, задник такъв, хайде! Сега са две, още две, работи с ръцете, стискай юмруци по-силно. Добре, добре. Спри, поеми си дъх. Добре, последна, хайде…“

Той стигна горната част на стената. Като се държеше с всички сили, бързо нави въжето шест пъти около лявата си ръка, за да не падне. Намотката бодлива тел беше на сантиметри от челото му. Мик извади ножиците за рязане на тел от задния джоб и ги насочи към една част от телта, която беше точно вдясно от въжето.

Стисна и ги затвори с всичка сила, докато металът не се пречупи на две. Премести остриетата и се помъчи да се съсредоточи върху следващия участък от телта през торазиновата мъгла, която сега се сгъстяваше бързо около периферното му зрение.

 

 

Реймънд се облегна на стената и се втренчи в двете перфектни издатини, които се надигаха изпод блузката на Доминик.

— И така, ето сделката, слънчице. С теб дивеем и обещавам да оставя момчето ти на мира.

Тя се престори, че изпитва желание, като метна бърз поглед към монитора през кабинката на охраната. Мик все още режеше бодливата тел. „Размотавай прасето“.

— Искаш да го направим тук?

Ръката му се протегна по-нависоко по нейната.

— Няма да си първата.

Заля я вълна на погнуса, когато той потри очертанията на зърното й с върха на показалеца си.

 

 

Мик освободи един участък от бодливата тел, после се издърпа отгоре на стената, като едва-едва крепеше равновесие на гърди. Приближи се малко до ръба и погледна надолу от другата страна към 6 метровото спускане.

Като охкаше, той издърпа свободния край на найлоновото въже към себе си и после го уви няколко пъти около останалите намотки бодлива тел, докато те раздираха плътта му. После завърза свободния край около китките си и се прехвърли от другата страна на стената — и падна.

Падна три метра и шейсет сантиметра, преди въжето да се опъне на телта и да го спре. Като висеше за китките си, той усети как тежестта му откъсва телта от горната част на циментовата стена и падна на тротоара долу.

Секунди по-късно той се беше изправил на ръце и колене и се взираше в идващите светлини като дезориентиран елен.

 

 

— Чакай, Рей, казах спри!

Доминик отблъсна ръката му от гърдите й и извади малък лютив спрей от дамската си чанта.

— Шибана курво — ебаваш ли се с мен?

Тя отстъпи назад.

— Не, просто реших, че животът на Мик не струва цената, която искаш.

— Ти, малка кучко…

Тя се обърна и притисна лице към термалния скенер.

„Хайде!“ — тя зачака бръмченето, после натисна силно дръжката на вратата и се измъкна навън.

— Добре, слънчице, направи избора си. Сега твоето момче ще трябва да живее с него.

Реймънд отвори чекмеджето на бюрото си. Извади едно парче гумен маркуч, дебел сантиметър и половина и се запъти към асансьора.

 

 

Доминик стигна до паркинга и облекчена видя, че микробусът Додж отби на шосе 441. Тя отвори капака на своята кола, после набра предварително зададения телефонен номер на спешна пътна помощ.

 

 

Асансьорът спря на седмия етаж. Реймънд изключи захранването и пристъпи навън. Марвис вдигна очи.

— Нещо не е наред ли?

— Просто си гледай телевизора, Марвис.

Реймънд мина през отделение 7-С и спря при стая 714. Отключи и влезе.

Стаята беше слабо осветена. Миризма на гранясало от дезинфектант и подгизнали дрехи изпълваше въздуха.

Пациентът лежеше на матрака с гръб към охранителя. Чаршафът беше дръпнат до ухото му.

— Добър вечер, задник. Ето ти един малък подарък от твоята приятелка.

Реймънд замахна силно с гумения маркуч през лицето на спящия мъж. Вик на агония. Мъжът опита да се изправи. Мускулестият червенокос мъж го ритна обратно долу и започна да го удря отново и отново по гърба и раменете, докато тестостеронният гняв не се изпари.

Охранителят се надвеси над тялото, задъхан от усилията.

— Хубаво ли ти беше, копеле такова? Надявам се, защото на мен определено ми беше хубаво. Дръпна чаршафа надолу.

— О, мамка му…

 

 

Равин Щайнберг спря микробуса Додж отстрани на пътя, като паркира до кофата за боклук зад магазина за хранителни стоки. Той плъзна страничната врата, извади найлоновото въже и бързо го метна в боклука. После се качи обратно и помогна на Мик да се надигне от пода и да седне на седалката.

— Добре ли си?

Мик вдигна празните си очи.

— Торазин.

— Знам.

Равинът вдигна главата му и му даде глътка бутилирана вода, като потръпваше при вида на синините по ръцете му.

— Ще се оправиш. Само почивай, предстои ни дълго возене.

Мик изпадна в безсъзнание, преди главата му да се допре до седалката.

 

 

Паякът вече вдигаше Пронто Спайдера на рампата си, когато първите полицейски коли от Дейд Каунти пристигнаха. Реймънд изтича от входа, за да ги посрещне, после забеляза Доминик.

— Това е тя! Арестувайте я!

Тя симулира изненада.

— За какво говориш?

— Майната ти! Знаеш за какво говоря. Гейбриъл е избягал.

— Мик е избягал! О, боже мой, как? — тя погледна към полицаите. — Не мислете, че съм имала нещо общо с това. Бях заклещена тук двайсет минути.

Шофьорът на паяка кимна.

— Вярно е, г-н полицай, гарантирам за това. И не видяхме абсолютно нищо.

Гумите на един кафяв Линкълн Континентал изсвириха, когато той спря пред главния вход. Антъни Фолета излезе от него, облечен в бледожълт костюм за бягане.

— Реймънд, какво… Доминик, какво, по дяволите, правиш тук?

— Спрях да си оставя молбата за напускане. Баща ми беше убит в инцидент с лодка. Напускам програмата — тя хвърли поглед към Реймънд. — Изглежда, че твоят тъпак тук доста е оплескал нещата.

Фолета я погледна, после дръпна един от полицаите настрана.

— Г-н полицай, аз съм д-р Фолета. Аз съм директорът на това заведение. Тази жена работеше с пациента, който е избягал. Ако са планирали това заедно и тя е трябвало да го откара надалеч от тук, има голям шанс той все още да е вътре.

Полицаят нареди на хората си да влязат в комплекса с куче. После насочи вниманието си към Доминик.

— Млада госпожице, вземете нещата си, идвате с мен.