Стив Олтън
Пророчеството на маите (41)

28

Челюстите на влечугото се затвориха зад него. Третата глава се прибра в устата на втората.

Мик стоеше в пълен мрак. Сърцето му биеше като тимпани. Изведнъж входът го засмука напред, без всъщност да го мести. Във вътрешните му органи се надигна усещане за гадене, сякаш червата му се разплитаха. Замаян, той стисна очи и притисна обсидиановото острие към гърдите си. Светлина.

Отвори очи. Гадното чувство го нямаше. Вече не беше в устата на змията. Стоеше на игрището на маите, което сега беше обградено от огромен въртящ се цилиндър от смарагдова енергия.

„Влязох в портала… на границата на друго измерение съм…“

Сякаш гледаше света през ярко оцветени очила. Отвъд въртящите се околности той виждаше лавандулово небе, небесата блестяха с милиони звезди, всяка от които излъчваше калейдоскоп от енергийни вълни, докато се движеше през вселената. Точно над главата му беше черният процеп, простиращ се като назъбена космическа река от аленочервен газ през самия център на пурпурния космос.

Той пристъпи напред. Заобикалящите го обекти се размазваха пред периферното му зрение така, сякаш се движеше по-бързо, отколкото очите му можеха да фокусират.

На 90 метра, в далечния край на ограденото игрище, той видя втората уста на змията. Отворът беше разположен под Храма на брадатия мъж.

От отворените челюсти излезе една фигура — обгърната от главата до петите в черно наметало.

Крайниците на Мик затрепериха от адреналин и страх. Той стисна камата по-силно.

Съществото се приближи. Дълги ръкави се вдигнаха към двете страни на качулката, невидими ръце я дръпнаха назад и откриха лицето…

Очите на Мик се разшириха от неверие. Мускулите на краката му се превърнаха в желе. Той рухна на колене. Интензивността на емоциите му давеше всяка мисъл в претоварения му им.

Мария Гейбриъл погледна надолу към сина си и се усмихна.

Отново беше млада, пленителна жена на тридесет и малко години. Ракът го нямаше, бледността на смъртта беше заменена от здрав блясък. Вълнисти черни кичури се спускаха по врата й. Абаносовите й очи го гледаха с майчина любов.

— Майкъл.

— Не… не можеш… не е възможно да си истинска — той се задави, докато изговаряше думите.

Тя докосна бузата му.

— Но съм, Майкъл. Липсваше ни толкова много.

— Господи, и вие ми липсвахте — той хвана ръката й и погледна към лицето й. — Мамо… как?

— Има толкова много, което не разбираш. Целта на живота, преобразяването при смъртта — всяко нещо е процес, който ни позволява да се отърсим от оковите на физическото, за да можем да еволюираме и да отидем в по-висше измерение.

— Но защо си тук? Какво е това място?

— Кръстопът, жив портал, свързващ един свят с друг. Бях изпратена, за да те напътствам, Майкъл. Беше заблуден, мили мой, измамен от Пазителя. Всичко, което те са ти казали, е лъжа. Отварянето на портала е Второто пришествие. Пазителят е злият. Духът на Шибалба пътува през космоса. Ще мине над Земята и ще донесе мир и любов на човечеството. Това е съдбата на човечеството, синко мой… и твоята.

— Не… не разбирам.

Тя му се усмихна и отметна косата от челото му.

— Ти си Първият Хунапу — Първи Баща. Ти ще бъдеш водачът, каналът между плътта и другия свят.

Мария вдигна грациозно ръка и посочи към края на игрището. Още една фигура се появи от устата на змията, тази загърната в бяло.

— Виждаш ли? Първата Майка чака.

Устата на Мик зейна. Това беше Доминик!

Майка му го спря.

— Почакай. Бъди внимателен, Майкъл. Тя е объркана, все още е в състояние на промяна.

— Какво искаш да кажеш?

Мария се обърна и хвана ръката на Доминик. Очите на момичето бяха широки и невинни като на агне, красотата й беше абсолютно пленителна.

— Не можа да понесе да живее без теб.

— Тя е мъртва?

— Самоубийство.

Мик си пое рязко дъх, докато майка му нежно отметна кичури черна коса от дясното слепоочие на Доминик и откри кървяща дупка от куршум.

— О, боже…

Докато гледаше, раната се затвори сама.

— Съдбата й е преплетена с твоята. Тя ще бъде твоята Ева, а ти — Адам. Вашите духове ще доведат нова ера на Земята, ново разбиране за света на духовете.

Той гледаше как сякаш хипнотизираните очи на Доминик фокусираха.

— Мик?

На лицето й разцъфна огромна усмивка. Тя залитна към ръцете му и го прегърна.

Страст изпълни сърцето на Мик, когато той я пое в прегръдките си.

И после той се раздвои. Малък гласец в измъченото му съзнание настояваше да си възвърне контрола.

— Чакай… какво имаш предвид с нашите духове? Аз мъртъв ли съм?

— Не, мили, още не — Мария посочи към обсидиановото острие. — Трябва да го извършиш сам — великата жертва — за да спасиш народа ни.

Мик се втренчи в ножа, ръцете му трепереха.

— Но защо? Защо трябва да умирам?

— Смъртта е триизмерно понятие. Има много неща, които не е възможно да разбереш, но трябва да ми се довериш… и да се довериш на създателя — Мария докосна бузата му. — Знам, че се страхуваш. Всичко е наред. Просто миг болка, за да счупиш физическите окови на живота, нищо повече. След това — вечен мир.

Доминик го целуна по другата буза.

— Обичам те, Мик. Сега разбирам. Влязох в друг свят. Усещам присъствието ти със сърцето си. Писано ни е да сме заедно.

Докосна острата като бръснач кама с пръст и си пусна кръв.

Кървеше в синьо!

Подсъзнателен образ на залата на Тецкатлипока премина през ума му, последван от думите на Пазителя, прошепнати в най-дълбоките гънки на мозъка му. „Злите подземни владетели ще излязат напред, за да те предизвикат. Ще опитат да ти попречат да запечатиш портала, преди да пристигне Той…“

— Мик, добре ли си?

Доминик се приближи, изражението й беше угрижено. Тя стисна ръката, която държеше камата.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Момичето го прегърна и зарови лице в шията му, като хвана ръката му около ножа още по-здраво.

— Жертвах живота си на Земята, защото не можех да понеса да живея без теб. Някак си знаех, че ни е писано да сме сродни души.

„Сродни души?“

Мик се обърна към Мария.

— Къде е баща ми?

— Джулиъс е в друго измерение. Трябва да умреш, преди да можеш да го видиш.

— Но виждам Доминик. Виждам теб.

— Доминик е Първата Майка. Аз съм твоят водач. Ще видиш другите, когато преминеш.

В ума си той видя как баща му душеше майка му с възглавница. Мик вдигна ножа и го погледна.

— Мамо, Джулиъс наистина те обичаше, нали?

— Да.

— Той винаги казваше, че двамата сте сродни души, които е писано да бъдат заедно — завинаги…

— Както и ние — каза Доминик, като все още стискаше ръката му.

Мик я пренебрегна, умът му се съсредоточаваше.

— Онова, което ти причини, наистина го унищожи. Страда до края на живота си.

— Да, знам.

— Аз бях такъв егоист. Така и не си позволих да разбера какво наистина направи той и защо го направи — Мик погледна майка си. — Татко те обичаше толкова много, пожела да изживее остатъка от дните си в нещастие, вместо да те гледа как страдаш още една минута. Но така и не се самоуби. Задържа курса, беше силен при трудностите. Направи го за мен.

Мик се обърна към Доминик, приближи се към нея и погали бузата й с едната си ръка, докато стискаше камата с другата.

— Сега разбирам. Онова, което баща ми направи, да убие сродната си душа, да я избави от мъката й. Избра по-трудния път, направи великата жертва.

Мария се усмихна.

— Време е и ти да направиш същата жертва, Майкъл.

Доминик отпусна захвата си, когато Мик притисна върха на острието към гърдите си. Погледна към небесата, емоциите му, сдържани толкова дълго, се изливаха от сърцето му.

— Татко, обичам те! Чуваш ли ме, татко! Обичам те, прощавам ти!

Тъмните му очи се втренчиха в тези на Доминик, два абаносови фара, оглеждащи душата й. Гърдите му спряха да се повдигат неравномерно, гърлото му се стегна, когато кръвоносните съдове във врата му изпъкнаха от гняв.

— Аз съм Хунапу — извика той, очите му се разшириха — и знам кои сте вие!

С едно бързо движение Мик се обърна и заби ножа в гърлото на Доминик. Ударът я повали на земята по гръб. Мик натисна по-надълбоко. От раната започна да тече черно вещество, приличащо на силиций, когато той завъртя острието настрани с намерението да обезглави врага.

Създанието се загърчи в агония, като ръмжеше. Кожата му се набръчка и потъмня до овъглено яркочервено, маскировката се разпадаше пред очите на Мик.

С боен вик Майкъл Гейбриъл отсече главата на демона.

Съществото, маскирано като майка му, изсъска срещу него. Златните зеници в пурпурните й очи светеха от омраза. В устата й имаше дълги предни зъби, от които капеше черна отрова.

С едно движение Мик се врътна и заби обсидиановото острие в сърцето на подземния владетел.

Кожата от лицето на Мария се обели и за част от секундата разкри изгорени дяволски черти, преди да се разложи във въздуха.

Доминик изпищя, когато тялото на извънземната змия се изпари пред очите й. Тя се хвана за сърцето и припадна, преди Чейни да може да стигне до нея.

 

 

На борда на „Джон К. Стенис“

Началникът на военноморските операции Джефри Гордън нагласи бинокъла си върху плаващия извънземен кораб, когато ракетата „Томахок“ избухна до металния корпус.

— Последната ракета се взриви! Щитът е свален, продължавайте да стреляте!

Беше изстрелян залп от насочващи се ракети „Томахок“ за нападение на суша. Докато адмиралът гледаше, снарядите се забиха в иридиевия кораб и го унищожиха напълно.