Стив Олтън
Пророчеството на маите (37)

24

15 декември 2012 г.

На борда на американския кораб „Буун“, Мексиканският залив

Стомахът на съдията от върховния съд Шеймъс Маккафри все още беше леко развълнуван от возенето на хеликоптер през ранното утро.

Той прекоси палубата на бойния кораб и последва мичмана втори ранг в суперструктурата, после мина по тесните коридори, които водеха към заседателната зала на капитана.

Седнали на малка заседателна маса бяха вицепрезидентът Енис Чейни, генерал Джоузеф Фекондо и капитан Луус.

Мъжете се изправиха, когато съдията извади Библията си. Той кимна на Чейни.

— Изглежда, че и вие не сте спали много. Готов ли сте?

— Да приключваме с това — той постави лявата си ръка върху книгата и вдигна дясната. — Аз, Енис Уилям Чейни, тържествено се заклевам, че ще изпълнявам честно задълженията си като президент на Съединените щати и че ще правя всичко възможно, за да пазя, защитавам и браня Конституцията на Съединените щати, затова помогни ми, Господи.

— Бог да помогне на всички ни.

Влезе един лейтенант.

— Генерал Фекондо, екипът на рейнджърите е на борда. Хеликоптерите са готови, когато и вие сте.

Пирамидата Кукулкан, Чинен Ица

Мик поведе Доминик през малък коридор със задънен запечатан край. Когато наближиха, вратата изсъска и се отвори и им позволи да влязат в херметизирана заключена зала.

— Това е изходът.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Не знам. Просто е така.

— Но тук няма нищо?

— Гледай.

Мик сложи ръка на тъмна клавиатура, разположена срещу далечната стена. В металния корпус моментално се появиха очертанията на гигантска кръгла врата.

— Исусе… предполагам, че не знаеш и как направи това?

— Пазителят трябва да е вкарал знанието в подсъзнанието ми. Просто нямам идея кога го е направил… или как.

Външната врата в корпуса се отвори и откри тесен проход, изрязан във варовикови скали. Мик включи фенерчето си и те излязоха. Вратата на космическия кораб се затвори зад тях.

Тесният колкото раменете на човек коридор беше катраненочерен. Въздухът беше натежал от влага. Лъчът от фенерчето на Мик разкри тесни стъпала на стръмно кръгло стълбище, което се издигаше почти вертикално през варовика.

Той се протегна назад и хвана ръката й.

— Внимавай, хлъзгаво е.

Трябваха им петнадесет минути, за да стигнат върха. Усуканото стълбище свършваше като задънен край в един таван, изграден от полиран бял метал.

— Добре, сега какво?

Преди Мик да успее да отговори, един двуметров панел се издигна на четири хидравлични подпори и разкри ослепителната светлина на деня пред очите им.

Мик се изкатери навън и след това помогна на Доминик. Те се обърнаха към светлината и изненадани откриха, че стоят в северния коридор на храма Кукулкан.

Горната част на металния панел, скрита под 1.2 метра плътен варовик, се плъзна обратно на мястото си и отново запечати входа към кораба.

— Не е чудно, че така и не открихме този проход — прошепна Мик.

Доминик излезе на платформата.

— Трябва да е почти обяд, но паркът е пуст.

— Трябва да се е случило нещо.

Те чуха бумтящото ехо от перки на хеликоптер, когато две военноморски машини се приближиха от запад.

— Мик, може би е по-добре да вървим.

Червенокосият мъж лежеше опънат на земята. Тялото му беше скрито под гъстата растителност на джунглата. Като гледаше през мощния мерник на ловната си пушка, той наблюдаваше как Мик Гейбриъл и момичето излязоха на северната платформа на пирамидата. Реймънд свали предпазителя и се усмихна, когато насочи кръста на мерника върху сърцето на жертвата му.

Пилотът на хеликоптера забави машината, за да кръжи над Великото игрище.

— Господа, точно под нас.

Чейни и генерал Фекондо се взряха в крилатия черен обект, кацнал в почти точния център на I-образната арена на маите.

— Исусе, това е още един от онези обекти с чисто сливане!

— Защо не се е взривил?

Звукът от стрелба отекна през еспланадата. Чейни посочи към пирамидата.

— Закарай ни там!

Мик лежеше по гръб и се мъчеше да диша. Кръвта бликаше от парещите му гърди. Той погледна към обедното небе. Сянката от лицето на Доминик закриваше слънцето. Той усети как сълзите й падат по бузата му, устата й се движеше бавно, докато тя притискаше длан върху раната му и все пак не можеше да чуе нищо друго, освен биенето на собственото си сърце.

— Пазителю?

— Затвори очи…