Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

Дневникът на Джулиъс Гейбриъл

Какво бедно създание е човекът — роден с пълно съзнание за собствената си смъртност — той е обречен да изживее хилавия си живот в страх от неизвестното. Движен от амбиция, той често губи ценните моменти, които притежава. Изоставя другите и се впуска в егоистични приключения в преследване на слава и богатство, позволява на злото да го съблазни и да го накара да донесе нещастие на онези, които наистина обича. Неговият живот, толкова крехък, винаги люлеещ се на ръба на смъртта, която той не е бил благословен със способността да разбира.

Смъртта е великата уравновесяваща сила. Всичката наша власт и мечти, всичките ни надежди и желания накрая умират с нас — заровени в гроба. Очевидно ние пътуваме егоистично към вечния сън, като мислим за важни нещата, които не са, само за да ни бъде напомнено в най-неподходящите моменти колко крехък е животът ни.

Като създания на емоциите, ние се молим на Бог, за чието съществуване нямаме доказателства, нашата разюздана вяра, създадена само за да успокоява изначалния ни страх от смъртта, докато се опитваме да убедим умовете си, че животът след смъртта трябва да съществува. Бог е милостив, Бог е справедлив, казваме си, и после се случва немислимото — дете се дави в басейн, пиян шофьор убива любим човек, болест поваля годеник.

Къде отива вярата тогава? Кой може да се моли на Бог, който краде ангели? Какъв божествен план може да има, за да се оправдае толкова отвратителен акт? Дали милостивият Бог беше този, който реши да повали моята Мария в разцвета на силите й? Дали справедливият Бог беше този, който реши, че тя трябва да повехне в болка, страдайки в агония, докато той най-накрая не реши да се заеме с божествената задача да се смили над изтерзаната й душа?

Ами нейният съпруг? Какъв човек трябваше да съм, за да стоя, без да правя нищо и да позволя любимата ми да страда така?

С натежало сърце аз позволявах на дните да се нижат, докато ракът замъкваше Мария все по-близо до гроба. И тогава една нощ, докато седях, подсмърчайки, край леглото й, тя ме погледна с хлътналите си очи, измъчено създание, по-скоро мъртво, отколкото живо, и ме замоли за милост.

Какво можех да сторя? Бог я беше изоставил, отказваше да я избави от непрекъснатото мъчение. Наведох се, тялото ми трепереше, целунах я за последен път, като се молех на Господ, чието съществуване сега едновременно поставях под въпрос и проклинах, да ми даде сили. Притиснах възглавницата към лицето й и угасих последния й смъртен дъх, като много добре знаех, че угасям пламъка на собствената ми душа.

Когато делото беше свършено, аз се обърнах и шокиран видях, че синът ми, неволен съучастник, се взираше в мен с тъмните ангелски очи на майка си.

Какъв гнусен акт бях извършил? Какви смели думи можех да измисля, за да върна изгубената невинност на детето? Съблечен от всякакви преструвки, аз стоях там гол, слаб, заблуден баща, който несъзнателно беше подложил психиката на собствения си син на действие, което само преди минути вярвах, че е и хуманно, и неегоистично.

Безпомощен гледах как синът ми изскочи от дома и затича в нощта, за да успокои яростта си.

Ако имах оръжие, щях да си пръсна главата още там и тогава. Вместо това паднах на колене и захлипах, проклинайки Бог, крещейки името му напразно.

След по-малко от година животът на семейството ми се беше превърнал в гръцка трагедия. Дали Бог беше измислил целия този развой на събитията или Той беше просто зрител, гледащ и чакащ, докато неговият паднал ангел манипулира живота ни като някакъв диаболичен кукловод?

Може би е бил самият Луцифер, мислех в скръбта си, тъй като кой, освен него, може да повали жена ми и после толкова изкусно да нареди събитията, които последваха? Дали наистина вярвах в дявола? В този момент — да, или поне в присъствието на злото, персонифицирано като същество.

Дали нещо толкова неосезаемо като злото може да е същество? Измъченият ми ум си зададе въпроса и ми подари момент, лишен от печал. Ако Бог беше същество, защо да не е и дяволът? Дали доброто наистина може да съществува без зло? Дали Бог наистина може да съществува без дявола? И кой наистина е породил кого, тъй като винаги страхът от злото е бил този, който е подхранвал религията, не Бог?

Теологът в мен надделя. Страх и религия. Религия и страх. В историята двете са преплетени, катализатори на повечето от злините, извършени от човека. Страхът от дявола подхранва религията, религията подхранва омраза, омразата подхранва злото, а злото подхранва страха сред масите — това е дяволски кръг, а ние сме попаднали в ръката на дявола.

Докато се взирах в небесата, мислите ми се върнаха към пророчеството на маите. В делириума и скръбта си се чудех дали присъствието на злото е това, което режисираше последното падане на човечеството и което ни водеше към затриване на собствения ни вид.

После друга мисъл премина през ума ми. Може би Бог съществуваше, но беше избрал да играе пасивна роля в съществуването на човека, като ни беше дал средствата да определяме собствената си съдба, като все пак позволяваше на злото да оказва по-активно влияние в живота ни, за да тества нашата твърдост — да потвърди нашата пригодност, когато искаме разрешение да влезем в неговия отвъден свят.

Мария ми беше отнета, повалена в разцвета на силите й. Може би имаше причина зад безумието на този момент, може би аз се приближавах към истината, може би наистина бях на път да спася човечеството.

Като проклинах дявола, аз погледнах звездите, в очите ми имаше сълзи и се заклех в душата на любимата ми, че нито раят, нито адът ще ме спрат от това да разгадая пророчеството на маите.

Изминаха повече от десет години, откакто направих тази клетва. Сега, докато седя зад сцената и пиша този последен абзац, докато чакам да ме извикат на подиума, се мръщя при мисълта, че ще трябва да се изправя срещу циничните си колеги.

И все пак какъв избор имам? Въпреки най-големите ми усилия, парчета от пъзела за гибелния ден все още липсват и спасението ни като вид е поставено на кантар. Влошаващото ми се здраве ме накара да предам щафетата на сина си по-рано, отколкото се надявах да му стоваря товара и задачата да завърши маратона.

Казаха ми, че Пиер Борджия ще ме представя на тълпата. Коремът ме свива от очакването да го видя отново. Може би годините са смекчили гнева му към мен. Може би е осъзнал какво е заложено на карта.

Надявам се да е така, защото ще се нуждая от неговата подкрепа, ако искам да убедя учените в залата да действат. Ако слушат с отворен ум, самите факти може да са достатъчни, за да ги убедят. Ако не, страхувам се, че тогава видът ни е обречен да изчезне, както са изчезнали и динозаврите преди нас.

Финалните записки са сложени в един сейф в Кеймбридж с конкретни дати кога може да бъде счупен печатът. Ако оцелеем през наближаващия холокост, ни чака още едно последно изпитание — за двамата малки, които още не са родени.

Когато ръководителят ме вика да изляза на сцената, поглеждам към Майкъл. Той кима в знак на одобрение. Абаносовите му очи искрят към мен и излъчват интелигентността на майка му. Ограбен откъм невинност преди толкова много години, той е станал затворен и отчужден от хората и се страхувам, че таи скрит гняв, който моето отвратително дело със сигурност е насърчило. И все пак усещам дълбоко чувство за цел у сина си, такова, което се моля, че ще го крепи, докато върви по орисания му път към неговото спасение — и към нашето.

Последна извадка от дневника на Джулиъс Гейбриъл

24 август 2001 г.