Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (9)

Осма тава
Псето и Големия Ник в смъртоносна схватка

Въпреки че останаха без пряк надзор, тримата пленници не направиха опит да се освободят от веригите. Вместо това обаче, боцманът и Псето заринаха капитана с купчина парещи въпроси. Приковал поглед към вратата под квартердека, той не отрони ни дума.

Когато Тод Фъштън излезе на палубата, той бързо се качи на халфдека — при кормчията на вахта. Разгорещеният им разговор издърпа вниманието на пленниците към тях. Ръцете им ръкомахаха, погледите се боричкаха за надмощие, а когато накрая си кимнаха, те скочиха на палубата.

Тод Фъштън пръв отвори дума:

— Не видях целия гръб, но кълна се в осемте си деца, че това, което се мяркаше, приличаше на карта — стържеше гласът му по въжетата. — Досега винаги съм си мислел, че са просто някакви… драсканици.

— Мога да изгреба мозъка на продажник като капитан Суейн с лъжица, но не и с… оковани ръце! — рече капитанът. — Сега е моментът да се освободите от бремето на пошлостта!

Езикът на вахтения кормчия ту заглаждаше, ту разрошваше наежения му мустак. Номадският му поглед скачаше от руля към океана до пленниците и обратно. Сплъстената коса стоеше на главата му като сламен покрив на колиба и не помръдваше дори при по-резките тласъци на кораба. Краката му нервно потропваха по палубата. Примитивните черти на лицето му загатваха за характер на студенокръвен хищник.

— За да се добереш до капитан Суейн — обади се най-сетне той, — първо трябва да се справиш с Големия Ник, а той е пъргав като ягуар, има девет живота и се бие като вълк. Виждал съм го да се разправя с дузина испански мерзавеца.

— Ти пък кой си? — изплю се Псето в краката му.

— Аз ли кой съм? — наведе се вахтеният кормчия и навря бодливия си мустак в лицето на Псето. — Запомни това име… мистър Камък!!!

— Гръм и мълнии, джентълси! Махнете железата от мен и ще видите как ще хвърчат перушини от трътките им! Само преди това ми донесете пинта ром, че думите лепят по сливиците ми — сниши внезапно тон капитанът.

— Очевидно можеш да ги задушиш с ругатните си — заклати глава Тод Фъштън, — но това няма да ги убие!

— Историята не обича страхливците. Тоди!

— Няма начин, Мафо! — отсече Тод Фъштън. — Хайде, мистър Камън! Рулят те чака!

— И ще оставиш другаря си от детството на гаргите и озверелите кучета? — простена капитанът.

— В живота ми отдавна няма място за съчувствие — отвърна Тод Фъштън.

Мистър Камън разкърши плешки, прокара език по мустака и дръпна Тод Фъштън за ръката.

— Да поговорим насаме Тод! — рече му той.

— Beyd ae wee! Beyd ae wee! (Чакайте! Чакайте!) — извика Псето.

— Щом се боите да участвате, идете и просто кажете на Големия Ник, че Псето се раздрънкал за заровените съкровища на капитан Мафо, с цел да си спася кожата.

— Какво се гледате като разгонени котараци? — кресна капитанът.

— Не виждате ли, че нощта е трудна, морони такива? Помогнете ми да изродим порочно заченатото й отроче, и ви обещавам, че ще получите награда за всичките си житейски страдания!

Тод Фъштън и мистър Камън отстъпиха няколко крачки настрани и започнаха да се съвещават. Говореха си шепнешком, ръкомахаха. На моменти си повишаваха тон, но бързо притихваха. Когато си кимнаха. Тод Фъштън се спусна към каютите, а мистър Камън се покачи на халфдека, за да поеме руля.

— Историята неведнъж е преобразявана от времето — посрещна с лице буйния вятър боцманът. — Херуските, предвождани от Арминии, са избили до крак три римски легиона в Тевтобургската гора. Дъжд, буря, гръмотевици, природата може да надвие всеки!

— Затворя ли очи, виждам как танцувам на наказателния док в Лондон — думите на капитана сякаш престъргваха на заседнала в гърлото му рибя кост. — Отгоре гарвани ми пият очите отдолу озверели кучета ми ръфат краката.

— Какво си наумил, Псе? — огледа се боцманът. — Тук, накъдето и да се обърнем, ни грози среща със смъртта. Няма златен мост, по които да избягаме! Сигурен ли си, че това, което ще сториш, няма да влоши още повече положението?

— Ще захвана да го баламосвам — изпусна глух стон на раздразнение Псето, — а вие се опитайте да го изритате във водата. Отървем ли се веднъж от това чудовище…

— Гениално, Псе! — рече капитанът. — Големия Ник е свиреп като гризли, а ти искаш да му видя сметката със завързани ръце и крака. И като цопне във водата, как ще спечелим доверието на екипажа, след като картата е татуирана на гърба му?

— Един съвет — обърна се боцманът към Псето. — Дори и да се чувстваш длъжник на историята, не загърбвай съветите на разума. Ако…

Една гръмотевица разпори небето и хищният й рев погълна думите на боцмана. Настроението на времето рязко модулира в минорна тоналност. Облаците задушиха луната. Звездите се изпокриха от страх. Светкавици прорязаха хоризонта и се забиха като копия в океана. Вятърът заръмжа с гнева на куче, което пази храната си. Вълните заблъскаха рога в носа на кораба. Дъждът развя коси като камшици, които залющиха смолата, подаваща се измежду дъските на палубата.

Тод Фъштън се върна увит в една мушама и си застана на мястото. Малко след това на вратата под квартердека се появи Големия Ник. Той излезе на палубата по бяла разпасана риза, изпръхтя с енергията на буен жребец, след което пъргавите му като на пантера крака го поведоха към тримата пленници. Корабът така се кандилкаше, че едно буре непрестанно се блъскаше от борд в борд. Той обаче успяваше да държи права линия, сякаш вървеше по въже.

Висок поне шест фута и пет инча, Големия Ник изглеждаше като издялана от мълния гранитна канара. Кръглите му очи всяваха суров респект. Юмруците му приличаха на огромни чукове. Отровният му поглед предупреждаваше всички, че по вените му тече змийска отрова. Вятърът разнасяше стъклените му коси. Дъждът плющеше по червендалесто лице и му предаваше вид на непознат за човечеството звяр. Сатанинският му глас, като че ли се издигаше от недрата на преизподнята:

— Чуваш ли стъпките на смъртта, Псе?

— Помогни ми, Господи! — прекръсти се Псето.

Големия Ник го улови за яката на ризата и го изправи пред себе си. Хвана го за врата и го вдиша така, че краката му останаха да махат във въздуха. Наплю го в лицето, пусна го и заби юмрук в корема му. Псето се строполи на палубата опитвайки се да си поеме глътка живот. Големия Ник му нанесе няколко конски ритника в ребрата, след което отново го вдигна и го закова на стената на квартердека. Очите му се наляха с алена кръв. Злъчта извираше от ноздрите му като драконов огън.

— Тук съм, за да те освободя от нереалните ти мечти, едноока скумрио!

— Капитан… — понечи да каже Псето, но един отсечен удар в ребрата парализира волята му.

— Ако смяташ да ми плямпаш небивалици, кълна се, че ще ти измъкна червата през пъпа и ще те обеся с тях на нока, а с карантията ти ще нахраня акулите — стовари коляното си в слабините му Големия Ник. — Преди това обаче ще ти натъпча кълчища в задника и устата, за да няма откъде да си поемеш и глътка въздух!

— Капитан Мафо е заров… — закашля се Псето и се хвана за корема.

— Думите ми ли ти бучат, хлебарко нещастна? — замахна с юмрука си срещу зъбите му Големия Ник.

Псето успя да си поеме дъх и развя език:

— Pox on ee, ye Big Nick! A’m gonny sin’ me teeth inty yer bliddy pipe-lyke, wi ae wannion, tuli yer bliddy keekers be likker tredden paddock. Gonny makk mice-feet o ’ee, ye bilge-souckin blaggard, addlit buffoon, ye bull-cauf duke o’ limps, happit, oogly, mangy ratton, ye ooten yon yird cuif! (Чумата да те тръшне, Големи Ник! Ще те захапя за проклетия гръцмул така яростно, че проклетите ти комбали ще изскочат като на настъпена крастава жаба. Ще те унищожа, ти, смърдящ негоднико, побъркан палячо, непохватен мерзавец, ти — безполезен, грозен, крастав плъх такъв, ти безмозъчен варварин!)

— Затвори си плювалника! — сграбчи го за гушата Големия Ник и започна да го души.

— Гъхххъххрхъър…

Предсмъртните хрипове на Псето едва намираха пролука. Лицето му сменяше цвета си като хамелеон, докато не стана мораво. Агонията в окото му крещеше.

— Извикайте веднага капитан Суейн! — настоя боцманът пред Тод Фъштън.

— Никой да не мърда и инч! — извика капитанът.

Мистър Камън прокара език по мустака, пусна руля и се спусна към Тод Фъштън. Ветрилата на „Рагнарок“ внезапно увиснаха, носът му свърна с няколко градуса и една чудовищна вълна го връхлетя на борд. Псето залитна вдясно и повлече Големия Ник със себе си. Двамата се завъртяха във валсова стъпка и Големия Ник заби глава в гротмачтата. Строполиха се близо до люка към оръдейната палуба. Докато Големия Ник се съвземаше от тежкия удар, Псето го омота във веригите си и впи кучешките си зъби в гръкляна му. Големия Ник напразно се опитваше да се откопчи. Той блъскаше Псето в гърба и хълбоците, но зашеметен от удара, юмруците му нямаха нужната сила, за да накарат Псето да разхлаби захапката. Когато изчерпа и последния си поет дъх, той пририта и се отпусна.

Мистър Камън се надвеси над бездиханното тяло и опря пръсти в гушата на Големия Ник.

— Върни се на руля, мистър Камън! — извика капитанът. — Това не е твоята битка. Скоро ще ти отворя възможност да се докажеш в далеч по-стойностни начинания!

— Мъртъв е! — запълзя по лицето на мистър Камън една тънка усмивка.

— Поплачи си, приятелю! — наплюнчи пръсти капитанът и обърса кървавата уста на Псето. — Тоди, слез в оръдейната, кажи на всички да се качат на палубата и изнеси десет галона с ром. Митс, ела с мен!

Капитанът и боцманът се спуснаха по стълбите и нахълтаха в капитанската каюта с тупурдията на стадо бизони. Докато капитан Суейн се кокореше, те го приковаха за един стол. Яростната му съпротива раждаше викове, но минали през ситото на натъпканите в устата му чорапи, излизаха като скимтене на бито куче. Не му проговориха ни дума.

Когато капитан Мафо се появи на квартердека с шпагата и шапката на капитан Суейн, ругатните от страна на струпаните на палубата моряци изведнъж секнаха. Тътенът на гръмотевиците, бушуващият между мачтите вятър, плющенето на дъжда по палубата, грохотът на разбиващите се в носа вълни и пъшкането на „Рагнарок“ им разкриваха, че очите им виждат реалността.

Капитанът отмени кодекса и наказанията на капитан Суейн и нареди всеки да получи ром и топла храна на корем. Той извика Псето, боцмана, Тод Фъштън и мистър Камън и заедно застанаха пред трупа на Никълъс Рийд Чуприс. Когато разказа цялата история относно капитан Суейн и скритите на остров Карукера съкровища, шокираните възгласи на екипажа полетяха в небето като ято вампири, готови да изсмучат до последна капка кръвта на продажния си капитан. Развенчал мита за деветте живота на Големия Ник, Псето получи няколко потупвания по рамото, очевидно от онези, понесли през годините куп страдания от безчовечността на избухливия квартирмастер.

Капитанът се вслуша в съветите на Тод Фъштън, който получи овакантения от Големия Ник пост на квартирмастер, и назначи нови хора на ключовите длъжности. Разбраха се да се понасят, докато намерят и поделят съкровището. Когато ромът си каза думата, капитан Мафо засвидетелства върховенството си, като собственоръчно одра кожата от гърба на Големия Ник. Щом показа татуираната на нея карта, бандата главорези изпадна в луд възторг и започна да скандира в един глас: „Да живее кептън Мафо! Да живее кептън Мафо!“.

Въпреки кървавото настроение на борда, капитанът реши да не линчуват публично капитан Суейн, а да оставят океанът да се разправи с него. Той нареди в едно джоли да бъдат сложени две бъчонки с вода, три бъчонки с ром, едно гребло, една фалина — дълга 35 фута, торба с тютюн, лулата на капитан Суейн, три френски луидора, едно джобно ножче, а накрая метна в него и левия си ботуш.

Когато изкараха капитан Суейн на палубата, той започна да крещи към екипажа си, настоявайки моментално да убият капитан Мафо. В замяна обаче получаваше само ругатни и плювни в лицето си.

По знак на капитана, двама цветнокожи здравеняка съдраха дрехите на капитан Суейн и го провесиха през борда.

— Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв… ухо за ухо — рече капитанът. — Това е един много справедлив природен закон, мистър „Алчност“.

— Чакай! — долетя като писък на сова гласът на капитан Суейн. — Знаеш, че съм натрупал купища пари. Пощади ме и имаш думата на един английски джентълмен, че ще ви дам всичко до последния фартинг.

Нова порция от ругатни, хвърлени обувки и дребни монети залетяха към него.

— Английски джентълмен!? — присмя му се капитанът. — Ти не си нищо друго, освен един долен мерзавец! В лодката имаш тези неща, с които ние успяхме да измамим смъртта, а те събличам гол, защото там, накъдето духа вятърът, дрехите няма да ти трябват. Уверявам те в това, приятелю…

— Чакай! — изписка отново капитан Суейн. — Познавам точните хора, които без много шум могат да ви издействат помилване. На теб и другарите ти.

Давайки израз на своята ирония, смехът на капитана сякаш вкаменяваше тежките капки дъжд, които налитаха към лицето на капитан Суейн като рояк стършели.

— Толкова бездарен актьор няма дори в панаирджийските театри. Лъжите ти прозират дори през платното на гротмачтата! А и не ми е притрябвала твоята милостиня!

— Все още можеш да запазиш достойнството си и да се извиниш на екипажа си за подлото предателство, което си извършил спрямо тях — предложи му боцманът.

— Дори и на джуджетата им е по-голям! — посочи Псето към слабините на капитан Суейн.

Всички гракнаха в необуздан смях.

Капитан Суейн забеляза липсващата кожа от гърба на Големия Ник и лицето му се изкоруби.

— Merda! (По дяволите!) — изруга той.

— Има ли победени, има и победители! — махна с ръка капитанът. — Спущайте го!

— Презирам… всички ви! — просъска капитан Суейн.

— Така като те гледам — нахили се капитанът, — ако пребориш океана и попаднеш при диваците с големите дървени тотеми, няма да имаш никакви шансове, друже!

— Сега се храниш с гордостта ми, без да дъвчеш, но… — изръмжа капитан Суейн — ще дойде време да платиш с честта си ти, еднокрак злодей!

Изведнъж вятърът рязко стихна и кадифена мъгла забули кораба в призрачния си воал. Капитанът очевидно намери момента за сгоден, за да изхвърли думите, които разширяваха гръдния му кош до пръсване:

— Ушите ми кънтят от думите на трите вещици: „Fair is foul, and foul is fair, hover through the fog and filthy air!“^[1] („Злото е добро, а доброто зло. В мъгла и непрогледен дим помежду им ний кръжим!“)

Поклонът на капитана придаде настроение на публиката и главорезите от екипажа се впуснаха в бурни аплаузи, досущ като отявлени театрали.

— Уилям Шекспир — обяви Псето.

— Великият Уилям Шекспир! — поправи го капитанът с тържествена усмивка.

— Eih dandy o’ Bristol! (Контето от Бристол!) — замери го с плювня Псето. — Тар о ye nicht foe ’ee, ye rickle o’ beens! (Приятна вечер, купчино кокали!)

В пламналите от ярост очи на капитан Суейн проблясваха знаците на отмъщението.

— Vais a arder en el infierno, miserable escoria de la tierra! (Ще горите в ада, нищожества такива!) — изграчи той.

— Adios, mi amigo mio! (Сбогом, приятелю!) — махна му с ръка капитанът.

Скришом от погледите на моряците капитан Суейн сряза ръката си с ножа и напръска корпуса на кораба с кръвта си.

— Нека всеки, дръзнал да види съкровището, бъде застигнат от проклятието на Шибалба! — прокле ги той. — Прах при прахта отива, кръв при кръвта застива!

Дъждовната завеса се накъса. Вълните губеха мощ. Внезапният порив на вятъра прокуди мъглата. Луната освети пътя на лодката, която бързо се отдалечаваше в посока различна от тази на „Рагнарок“.

Капитан Мафо пресуши поредното канче ром и замаха с ръце към екипажа да млъкне.

— Знаете, другари, че разликата между пирата и капера не е в желанието за по-бързо забогатяване, а в лист хартия, който от свободен човек те прави слуга на краля. Човек се ражда свободен и волята му е да си остане свободен! От днес нататък няма да се криете зад каперския патент на контето от Бристол, а ще стоите рамо до рамо с Несъразмерния и гордо ще се наричате пирати. Няма да се делим нито на бедни и богати, нито пък по раса и религия. Всеки ще има право свободно да изразява гласа си, да пие ром на корем и подробно да разказва преживяванията си с шафрантиите по пиратските пристанища.

— Нека обаче, преди да се отправим към Карукера и вземем това, което по право ни принадлежи — взе думата Тод Фъштън, — да изречем думите, с които великият сър Франсис Дрейк е покорил моретата и океаните.

Обвитите в история слова се понесоха от устите им:

There must be a begynnyng of any great matter, but the contenewing unto the end untyll it be thoroughly ffynyshed yeldes the trew glory.^[2]

* * *

Всяко едно велико дело има своето начало, но довеждането до успешния му край носи истинската слава.

— Амин! — извика Псето.

Възторжените възгласи на екипажа се покатериха чак до върха на гротмачтата. Мокрите им шапки политаха нагоре и се сгромолясваха на палубата като отстреляни диви патици. Канчетата в ръцете им блъскаха потни чела едно в друго и създаваха хорово изкуство.

Когато глъчката утихна, капитан Мафо вдигна картата и изкрещя колкото му глас държеше:

— Пълен напред, мистър Камън! Нека видим какво се крие в търбуха на остров Карукера!