Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на капитан Мафо (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2019 г.)

Издание:

Автор: Дого Танкарт

Заглавие: Проклятието на Шибалба

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2016

Тип: Роман

Националност: българска

Печатница: GAIANA Book&Art Studio

Редактор: Нели Господинова

Художник: Илиана Атанасова

ISBN: 9789548633918

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9174

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Историята на госпожица Дичет

Хлапето изскочи на палубата с кофа в ръка и подсвирквайки си продължи към фокмачтата. Вятърът духаше с постоянна сила, а слънцето оставяше своите дири по намръщените лица на моряците. Трима от тях жулеха прогизналите дъски и миризмата на гнилоч пушеше измежду пръстите им. Тод Фъштън и мистър Камън отново чепкаха оспорван разговор. Седнал на една обърната кофа, Псето забиваше гълито си в начертан на палубата квадрат. Качен на квартердека, боцманът мушеше поглед в далекогледа към безкрайния хоризонт.

Щом получиха посланието, Псето и боцманът успяха да се изнижат незабелязано от палубата и да се спуснат към покоите на капитана. Когато влязоха в каютата, момичето скочи в прегръдката на Хлапето и положи глава на рамото му.

— Страх ме е, Исо — рече през сълзи тя.

Изненадата наля олово в ботушите на боцмана. Той обстойно премери младата дама от главата до петите с поглед, в който се преплитаха възторг и нямо възхищение. Адамовата му ябълка заподскача, все едно смучеше бонбон.

— Мили Боже! — рече той.

Puss onty brod! Arrrrgh… Verra baad freit! (Женска на борда! Ъъъъърррр… Много лоша поличба!)

— Не се бой! — хвана треперещите й ръце Хлапето и повдигна брадичката й с пръст. — Дал съм ти дума, че нищо лошо няма да ти се случи!

Псето хвана капитана за рамената и го разтърси.

Shaa ae leg, Cap’n! (Събуди се Кептън!)

— Ъъъъъ… Какво стърчите там? — прозя се капитанът. — Митс, налей на всички от серума на истината!

Боцманът се добра до бюфета и започна да вади и подава чашите към масата.

— Някой ще ми обясни ли произхода на случващото се тук? — попита той. — Напрягам ум, но бога ми, не мога да вдяна мисъл, откъде изникна тази очарователна дама!

— Любопитството те огризва като кокал, а Митс?

— И още как!

— Сега вие двамцата — рече капитанът — всичко ще си изчуруликате. Улавям лъжата от мили разстояние, така че няма как да измамите нито едно от сетивата ми.

— Ами… — поде Хлапето, — ние също сме жертва на болните амбиции на капитан Суейн. Дори мислехме да…

Veectim! Gee me nat yon keech, ye son o’ ae draggle-tail bick! (Жертва! Не на мен тези говна, копеленце недно!)

— Псе! — укори го е поглед боцманът.

’Е jiss appen ’is moo an lat ’is kyte rummle! Gin ye speir ’im, fit ’e be deein’ onty brod, ’at’ll gaur ’im ela a, far ’fis nae yokie. (Дърдори врели-некипели! Ако го питаш какво дири на борда, ще започне да се дръгне там, където не го сърби.)

— Нищо не му разбирам — начупи устни Хлапето.

— Борим се да изкореним упадъчните му навици, но сама ще се убедите, милейди, че усилията ни са обречени — рече капитанът. — Хайде сега нахранете ушите ми е историята ви. И ако обичате, не ни насочвайте по пътя на съжалението! Невъзможно е да събудите състраданието у мен!

— Казвам се Йоланда Дичет и съм родом от Лондон — вдигна поглед момичето. — Баща ми…

— Ако сте от Лондон, както твърдите — прекъсна я боцманът, — тогава защо долавям бруми акцент в изказа ви?

— Защото… — започна тя да чупи пръсти. — Защото отраснах в Бирмингам при родителите на баща ми.

Псето огледа младата дама и греховният му поглед започна да мята недвусмислени сигнали.

— Дичет! Дичет! — облиза устни той. — Звучи ми доста пикантно това Дичет.

— Подложена сте на „социална аутопсия“ госпожице… — пусна няколко къдрици дим капитанът и се обърна към нея. — Мога ли за по-кратко да ви наричам госпожица Йо?

— Както ви е най-удобно, капитане — устните й поеха от ароматния ром и страните на лицето й пламнаха. — Все още съм госпожица, макар че…

— Макар че?… — попита боцманът.

— Макар че вече съм сгодена! — скри лицето си в ръце тя и заплака.

— Ако сте сгодена, както твърдите — поде боцманът, — тогава защо не виждам годежен пръстен по пръстите ви. А и към кого са адресирани тези горчиви сълзи?

Forr be ye waddin rin’, ye bliddy gype? (Къде е годежният пръстен, ти проклет загубеняк?) — изстреля Псето ревнивия си поглед към Хлапето.

— Кротко, Псе! — укроти капитанът. — Моля продължете, госпожице Йо!

— Ийнкс омагьосал гръмовержеца Зевс да се влюби в прекрасната нимфа Йо, дъщеря на Арголийския цар, Инах, син на Океан — рязко отплесна темата боцманът. — За да я скрие от жена си Хера, Зевс я превърнал в снежнобяла юница. Царицата на Олимп, обаче усетила изневярата и поискала кравата само за себе си, като я дала на великана Аргус да я пази, а той гледал със сто очи и никога не спял. Зевс обаче не могъл да понесе страданието на любовницата си и пратил сина си Хермес да я отвлече. Сладкодумният Хермес успял да приспи Аргус, след което с един замах му отсякъл главата. Щом разбрала за случилото се, Хера много се ядосала и изпратила един огромен стършел, да прогони Йо надалеч. Жилена и гонена от стършела, след дълги лутания из широкия свят, тя се озовала в страната на скитите, където по заповед на Зевс, на една скала висял прикован титанът Прометей, защото откраднал огъня от Олимп, за да го даде на хората. Прометей предсказал на Йо, че само в Египет ще се избави от мъките си и без да чака и секунда повече, тя веднага се отправила на юг. Минала през един проток, който всички и досега наричат Босфор, което значи „Говежди брод“, след това преплувала едно море, което още носи името „Йонийско море“, за да се добере най-сетне до бреговете на Египет. Там Зевс й върнал човешкия образ и тя родила сина му Епаф. Епаф станал първия цар на Египет и родоначалник на поколения от герои. Историята за нимфата Йо е от епохата на боговете, но както виждат очите ми… женската красота не е загубила образ и подобие.

Капитанът стовари юмрука си в масата и всички се стреснаха от неочаквания пукот.

— Госпожице Йо… — рече той. — Ако обичате…

— Както казах… — продължи Йоланда. — Казвам се Йоланда Дичет и съм родом от Лондон. На 21 години съм и съм дъщеря на губернатора на Порт Роял, Дик Дичет.

— Дявол да го вземе! — плесна по бедрата си Псето с разперени длани. — Дик Дичет!

— Мисля… — понечи да се включи и Хлапето.

Hawd yer weishd, ey bittie mamsy! (Затваряй си плямпалото, мамино синче, такова!)

— Дръж здраво юздите на омразата, Псе! — посъветва го капитанът.

— Не сега е времето и не тук е мястото да разтовариш агресията си.

— Що се отнася до личния ми живот — сведе поглед към стиснатите си юмручета Йоланда, — едва ли има нещо, което би ви заинтересувало.

Боцманът разлистваше някаква книга, но погледът му лазеше по раменете й.

— Нима? — отрониха устните му.

— А как попаднахте тук, госпожице Йо? Как по дяволите се озовахте в дрешника на „Рагнарок“?

— Всичко е заради баща ми, губернатор Дик Дичет. Той и капитан Суейн направиха задруга, с която… — Йоланда направи кратка пауза, след което изстреля: — За да трупат незаконни богатства!

Хлапето заклати енергично глава като потвърждение на казаното от Йоланда.

Капитанът надигна чашата и носоглътката му започна да пропуска рома на порции.

— Значи затова капитан Суейн е станал капер — избърса той уста. — Убеден съм, че тази алчна невестулка напада не само вражески, а и британски, и съюзнически кораби, а после чрез протекциите на корумпирания ви баща и онези глупаци от адмиралтейския съд изкарват, че всичко е законно. Пая си залагам, че контето от Бристол е отклонявал от плячката, за да могат двамата с губернатора да продават стоката на контрабандистите, за да прибират мангизите само за себе си.

— Порочна практика — изпусна боцманът.

— Право ли казвам, госпожице Йо? — повдигна наежените си вежди капитанът.

— Баща ми наистина търгува със самите пирати, като препродава плячкосаното от тях — посърна тя изведнъж и добави с тих стон: — А аз се оказах залог, който той предложи на капитан Ейвън Суейн. Негова годеница съм.

— Продал те е значи! — разкъса горчивата тишина гласът на Псето.

Боцманът изрови официалния каперски документ „Letter of Marque“, принадлежащ на името на капитан Ейвън Суейн и го разпъна на писалището.

— По-скоро я е предал — добави той.

— Разчитам болката в тревожните ви очи, госпожице Йо — рече прочувствено капитанът. — Баща ви… заслужава да бъде разчекнат от впряга на белгийски тежковози!

— А кучето пазач? — изръмжа Псето към Хлапето.

— Това е… брат ми — опита се да се усмихне Йоланда. — Той е тук, за да…

— Ако сте брат и сестра, както твърдите, госпожице Дичет — присви боцманът очи, — защо тогава в неговия изказ долавям кентиш акцент?

— Защото съм отраснал в Маргейт — побърза да отговори Хлапето. — Живях там почти десет години при родителите на майка ми.

— И вие, дечурлига, очаквате да повярвам на всички тия небивалици? — разчеса брадата си с нокти капитанът. — Давате ли си сметка, че прозорливият ми поглед може да проникне през очите дълбоко в мислите ви.

— Това е самата истина — рече Йоланда. — Просто сме се озовали на неправилното място и в неправилното време!

— От думите ви лъха искреност, но… — надвеси се капитанът към нея — я ме погледнете в очите!

— Аз всъщност се казвам Исидор Дичет, но в екипажния списък съм записан като Исо Бъдъм — подхвана Хлапето. — И държа да се знае, че не ме е пратил… баща ми на кораба, а се качих по собствена воля. Ден преди отплаването на „Рагнарок“ заставих капитан Суейн да ме качи на борда, за да не разкрия измамите, които правят с… баща ни.

Ni’er haurd sae doonricht lee, A daed nae. Crack ye owre yer backet ye gonny pipe oot yer mammie’s milk, ye bliddy Buddy boy! (Не съм чувал по-безсрамна лъжа! Ако те фрасна по тиквата, ще си кажеш и майчиното мляко, проклето Хлапе!)

— Озапти език, Псе! — захапа лулата между предните си зъби капитанът. — Колко лета си живял, Хлапе?

— Лета?

— На колко си години?

— На… 19, но скоро ще стана на 20.

— А какви таланти притежаваш?

— Таланти?

— За какво си проектиран да съществуваш?

— Ами… — замисли се Хлапето. — Мога да се дуелирам с няколко човека едновременно!

— А какви планове кроеше? — звучно премлясваше мундщука в устата си капитанът. — Да отровиш виното във вените на капитан Суейн с арсеник, да освободиш сестра си и да раздадеш заграбеното на бедните?

Хлапето глътна рома от чашата на Йоланда и рече:

— Исках просто да съм сигурен, че на… сестра ми няма да й се случи нищо лошо.

— Престани да пиеш — прошушна му тя в ухото.

— Пълни чашите, Митс! — извика капитанът.

Боцманът духна по чашата на Йоланда и нарисува с пръст едно цветенце върху запотеното стъкло.

— А откога сте на борда на „Рагнарок“? — попита той.

— Вече седмица съм затворена тук.

— И докога щяхте да се криете? — връчи й той чашата с вежлива усмивка. — Нека сложим липсващата брънка от веригата, за да видим какво се крие в нейния край.

Щом погледът й попадна върху цветето, усмивката, макар и малко скована, разчупи мраморните й бузи.

— Благодаря, но пих достатъчно… — бутна чашата тя.

— Забелязахте ли, че на борда се шляе капелан? — грабна думата Хлапето. — Капитан Суейн дебнеше удобен момент, за да представи „годеницата“ си на екипажа. Възнамеряваше да се венчаят на дванайсети октомври на остров Гуанахани.

— Капелан! — изръмжа капитанът. — Тия крастави кучета са плъзнали навсякъде!

Боцманът стовари погледа си в деколтето на Йоланда, което силно пристягаше гърдите й.

— Дванайсети октомври?! Остров Гуанахани?! По моему нито деколтето… ъъъ имам предвид датата — побърза да се поправи той, — нито пък мястото са случайни.

— Какво имаш предвид, Митс? — попита капитанът.

— Може ли отново да се отскубнем от корените на основната тема и да се върнем в онази повратна точка на човешката история, която преобърна хода на човечеството?

— По-накратко — отвърна капитанът.

— На дванайсети октомври 1492 година, 33 дни след като „Санта Мария“ с капитан Христофор Колумб, „Пинта“ с капитан Мартин Алонсо Пинсон и „Ниня“ с капитан Висенте Янис Пинсон потеглят на запад от Канарските острови, очите на редовия моряк, Родриго Де Триана зърват дългоочакваната суша. Скоро след това, корабите акостират на остров Гуанахани, както и досега си го наричат туземците. Христофор Колумб обаче му дава името Сан Салвадор и го обявява във владение на испанската корона. Така, тръгнал да търси пряк път на запад към Индия, той уж случайно открил Америка.

— А не е ли случайно? — полюбопитства Хлапето.

— Напълно гнило е и схващането — разклати в отговор глава боцманът, — че Новият свят е наречен на Америго Веспучи, който всъщност само е картографирал Южна Америка от 1500 до 1502 година. Защо му е на Христофор Колумб да нарича новооткритите земи на друг търсач на слава, като е можел да увековечи собственото си име? А и ако отдаваше почит на Америго, Новият свят би трябвало да се казва Веспучия или Веспуча. Кой нарича нещо на първо име?

— Никой — отсече Хлапето.

— Истината е, че това, което изрових в Лондонските хроники, докато служих във флота, обръща общоприетото с кила нагоре. Венецианският мореплавател Джовани Кабото, обявен за неплатежоспособен длъжник, бяга от Венеция и подвизавайки се с имена като Жан Кабот във Франция и Хуан Кабото в Испания, в един момент се озовавал в Лондон, приемайки името Джон Кабот. По стечение на обстоятелствата, английският крал Хенри VII му връчва писмен патент, даващ му право да търси непознати земи и да прави открития под английски флаг. На 20 май 1497 година Джон Кабот с екипаж от 18 души отплава от пристана на Бристол с каравелата „Матю“. 34 дни по-късно, точно в деня на Йоан Кръстител, той достига бреговете на остров Нюфаундленд и Нова Скотия и забива там знамето на Тюдорите. След като картографира района, той се връща в Англия на 6-ти август, същата онази 1497 година, а крал Хенри VII го награждава с цели 10 паунда, джентълмени, а след това и с доживотна пенсия от 20 паунда за заслугите към кралството.

— Тогава защо Новият свят не се казва Каботия — пресуши чашата си на един дъх Хлапето, — а Америка?

— Защото е наречен на Ричард Ап Мерик, собственикът на кораба „Матю“ — отвърна боцманът.

— Ап Мерик? — повдигна рамене Хлапето.

— Богатият уелски търговец от Бристол, спонсорирал цялата експедиция на Джон Кабот. Без неговите пари и разбира се влияние, това е нямало как да се случи. И в знак на…

— Благодарност, Джон Кабът кръщава новооткритите земи на името на благодетеля си — довърши Хлапето.

— Всъщност „ap Meryk“ на къмрайг означава „син на Мерик“. Нали така, Кептън? — хвърли боцманът един въпросителен поглед към капитана. — Сигурно сега се чудите как от „ap Meryk“ става „Америка“?

— Как? — попита Хлапето.

— С времето „ар“ се англизирало само в „а“. Така от „ap Meryk“ фамилното име станало „Ameryk“, а окончанието „е“, което се залепило в края на думата, останало от намесата на викингите в езика на англичаните, се произнасяло като „а“ — прокара ръка по брадичката си боцманът. — И така…

— Се родила Америка! — довърши Хлапето.

— Освен че е стигнал до шериф на Бристол, Ричард Америк произхождал от рода на графа на Гуент, а след това родът му по благороден път се оплита с този на тюдорите. Въобще няма да се учудя, ако един ден Америка извоюва независимостта си от британската корона, флагът й да е заимстван от семейния герб на фамилия Америк. Райета и звезди!

Y Ddrayg Gogh ddyry gychwyn! (Червеният дракон ще ни покаже пътя!) — езикът на капитана не си намери покой, докато не изрече горделивата фраза.

— Съвсем отделен е въпросът, че нито Христофор Колумб, нито пък Джон Кабот са първите европейци, стъпили на Новия свят — продължи боцманът. — Викингите са открили тези земи векове преди…

— Достатъчно, Митс — прекъсна го капитанът. — Мотивите са ясни. Капитан Суейн, в чиито жили тече испанска кръв е планирал да се ожени на острова, където за пръв път е стъпил кракът на Христофор Колумб.

— Проклети испанци! — изруга Псето.

— Чувайте ме сега внимателно — заговори със сериозен глас капитанът. — Боцманът излиза от каютата на Големия Ник и там се нанася госпожица Йо. Вие тримата се качете на квартердека, а аз след малко ще изведа госпожица Йо, за да я представя на екипажа.

— А дали това е разумно? — неспокойно се завъртя на стола си Хлапето.

— Разликата между неразумието и благоразумието, Хлапе, е твърде малка, за да й отдаваме такова прекомерно значение — повдигна едната си вежда капитанът. — И в двата случая едното може да се окаже другото!

Капитанът се изправи, направи крачка встрани и привика боцмана и Псето към себе си.

— До острова ни остават още няколко дни и не можем да я крием, при положение че Тод Фъштън и хрътките му са станали толкова подозрителни — зашушука той. — Ако я намерят, има голяма вероятност да я наранят. Не искам излишно напрежение, между двете групи. За Хлапето няма да казваме нищо. Нека си остане Исо Бъдъм или Бъди Хлапето, или както там иска да се нарича и нека си я варди. По-добре да не знаят, че й е брат и че баща им ги ограбва. В противен случай това ще е последният им валс с дявола.

— А как може да сме сигурни, че Хлапето и кокетната млада дама са от нашата група? — попита боцманът. — Ами ако са поставени тук от самия капитан Суейн, за да саботират намирането на съкровището при ситуация като тази?

— Това ме обижда, господин Боцман! — резонира в прозорците гласът на Йоланда.

— Приемете искрените ми извинения, милейди! — поклони се боцманът. — Просто искам да съм сигурен, че от тук нататък ще сме от една и съща страна на монетата.

Капитанът скръсти ръце зад кръста и започна да крачи пред събеседниците си.

— За да заковеш лъжата, трябва да познаваш всичките й лица. Има лъжи и лъжи — благородни, долни, красиви, недорасли, ялови, узрели… Не крия факта, че съм подчинил лъжата, за да извличам с лекота екстракта на истината от фалшивите думи. Знаеш, Митс, че угадя ли измамата, лявата ми скула започва да подскача. Да виждате нещо подобно? — той се наведе и всички се втренчиха в гранитното изражение на лицето му.

— Благодаря ви за доверието, капитане! — разголи Йоланда белите си зъби в смутена усмивка.

— Удобно ли е, госпожице Йо — кимна й капитанът, — да ви сътворя неудобство с няколко въпроса, които като червеи човъркат любопитството ми?

— Разбира се, капитане.

— Какво знаете за битието на истинския капитан на „Рагнарок“ Анн ван Сопо? Жив ли е? Къде е?

— Нямам представа за кого говорите!

— А къде се дянахте през онази въпросна нощ, когато нахълтахме в тази каюта, докато капитан Суейн къртеше като дембел в сатенените си чаршафи — имитира похъркването му капитанът. — Нима спите в дрешника?

Напрежението от лицето на Йоланда се свлече и небесните й очи започнаха да излъчват спокойствие.

— Думите ви са като кинжал, който пробожда лошото настроение право в сърцето, капитане. Ако се върнем няколко дни назад, ще се натъкнем на онази кошмарна нощ, когато вълните блъскаха с извитите си рога гърдите на кораба. Така ужасно ми се гадеше от вълнението и толкова се страхувах, че се почувствах като малко зрънце, изгубено в полето на забравата.

Капитанът я погледна. Непокорната му уста очевидно нямаше търпение да направи невидимите му мисли достояние на всички.

— Хъм… — разтърка той чело. — Дали пък алкохолът не добави този финес на върха на езика й или пък просто черпи думите от извора на целомъдрието?

— После слухът ми долови странното потракване към вратата на каютата, което впоследствие се оказа, че долита от дървения ви крак — продължи Йоланда. — Нямах време да събудя капитан Суейн, а нямах и желание. Всъщност тайно таях надежда, екипажът да е вдигнал метеж, затова бързо се шмугнах в дрешника и останах там, докато не ме открихте. А що се отнася до съкровището, то…

Ye treisur… (Съкровището…) — започна да потрива потните си ръце Псето.

— Ще ни разкажете всичко за него, когато му дойде времето, госпожице Йо. Сега можете да отидете в каютата си и да си напудрите носа. Господа! — обърна се капитанът към мъжката аудитория.