Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (2)

Първа глава
Загубата на „Огнения Дракон“

Ветрилата уловиха вятъра и „Огнения дракон“ се понесе по лазурните води на Карибско море. Носът му яростно пореше вълните. Хълбоците му отпращаха сребърната пяна встрани, оставяйки след себе си дантелена пътека. Загърнало забодения в облаците флагщок пиратското знаме плющеше с размаха на орлови криле.

На борда кипеше глъчка. Ръждивият мирис на ром се стелеше като кървава омара над главите на полуголите моряци. Някои от тях доближаваха бордовата ограда размахвайки канчета в ръце и жадно се взираха в хоризонта, а солените морски езици блажено ближеха настръхналата им кожа. Други се събираха в групи и гласовете им политаха към небесата, за да възпеят благодатните рейдове срещу търговските кораби на испанския крал Карлос III. Имаше и такива, които не откъсваха поглед от преливащия трюм — чувалите със захар и какао се разпаряха по шевовете; обръчите на буретата едва удържаха буйния ром; балите с тютюн и памук опираха глави в тавана. Сандъците, преяли със слитъци злато и сребро, монети, произведения на изкуството, посуда от благородни метали и скъпоценни камъни пъшкаха от сладка болка.

А когато най-сетне нощта наметна своя покров над уморените плещи на морето, бездънната и тишина превзе и борда на „Огнения дракон“. Луната лениво се прозя и едва се дотътри в зенита си. Звездите се пробудиха една подир друга, за да изографисат небесния купол с тайнствените си образи.

Кормчията на вахта се пулеше в опит да улови поредната падаща звезда. Хилавият му поглед обаче всеки път се оплиташе в паяжината на вантите.

Малко след полунощ сънят го налази и той заби глава в руля. Галеонът се отскубна от деспотството на компаса и се отплесна към стърчащите от водата рифовете.

Трясъкът от свирепия удар разпори небето над „Огнения дракон“.

Дъските под тялото на дългокосия моряк, който изхвърча от копката си, зяпнаха като многозъба морска твар и се опитаха да го погълнат в дълбоката си паст. Той обаче успя да се хване за едно мятащо се въже и се издърпа. Затича се към капитанската каюта и нахълта заедно с вратата. Щом изтръгна капитана от коварната прегръдка на нощния блян, двамата се хвърлиха през прозореца малко преди галеонът да се разцепи на две и да поеме към дъното.

Плуваха напосоки, докато не се сблъскаха с откачилото се от галеона джоли. Отчаяният зов за помощ ги накара да загребат с ръце в посока на гласа. Заровиха изпод изпокъсаните ветрила и натрошени дъски и попаднаха на вкопчилия се в една от прекършените мачти кормчия. После дългокосият продължи да търси още оцелели, но в отговор не долиташе нито дума.

Очите на луната трескаво бродеха по безжизнените отломки. Корабната камбана, чийто глас доскоро проглушаваше ушите на екипажа, скимтеше в предсмъртни стонове, прикована за парче дърво. Уханието на ванилия, носещо се от пръснатите във водата съсухрени шушулки, губеше битката с водорасловия дъх на океана. Едно ведро с неохота гълташе вода, докато собствената му тежест не го завлече към дълбините.

Когато сериозността на ситуацията впи отровните си нокти в гърдите на тримата корабокрушенци, те се съсредоточиха върху оцеляването си. Успяха да докопат масивна дъбова лавица, приютила пет бъчонки в скута си. Натъкнаха се и на едно гребло. Придърпаха една фалина и торба с тютюн. Пред погледите им изплуваха и други ценни вещи, но безразсъдният вятър, изпуснат сякаш от устата на дявола, понесе лодката към градините на необятната водна шир.

Капитанът се изправи и сгромоляса поглед върху кормчията. Ноздрите му пулсираха като на разярен глиган, готов да използва глигите си за смъртоносна атака. Капчици алена кръв избиваха от разранената кожа на гневните му устни. Зъбите му скърцаха все едно дъвчеше пясък.

— Да не ми е името Несъразмерния, ако не ти избода проклетото око, кучи син такъв! — изграчи той.

— Гръм да ме удари, ако нося виновност! — смотолеви кормчията.

— Вместо след ден песента на дублоните да разнася подвизите ми по кръчмите в Тортуга, сега трябва да приютя мисълта, че съм по-жалък и от шута на краля! Ти, празноглаво нищожество такова…

Думите свистяха покрай ушите на дългокосия, без да възбудят реакция у него. Той избърса с опакото на ръката тревожното си чело, сведе поглед и преплете пръсти пред корема си. От устата му като нощни пеперуди политаха откъслечни думи от молитва, които бързо губеха енергията си сред нехармоничните обертонове на капитана.

— От дни вонеше на… бунт! — додаде кормчията.

— Бунт?!

— Онзи отвратителен ирландец, Голди Пехлин, който Ти направи квартирмастер, отдавна ти кроеше чувала — продължи да упорства кормчията.

— Кратуната ти е по-куха и от хралупа в изгнил дънер! — облещи очи капитанът. — Къде е той сега, Псе?

— Amna dumm likker dokker, na’me. Jiss A… (Не съм глупав като докер. Просто…)

— Само веднъж да те докопам, проклетнико!

Дългокосият успя навреме да се вклини между двамата и да ги изтика по краищата на лодката. Погледът му укорително ги ръчкаше в ребрата.

— За бога, джентълмени! — рече той. — Току-що загубихме другарите си!

— Проклет да си, Псе! — изсумтя капитанът.

— Умолявам ви! — продължи с напрегнат глас дългокосият. — Запазете разсъдък и съхранете сили за изпитанията, на които ще ни подложи природата.

— А „Огнения дракон“, Митс? — попита капитанът. — А златото, Крази Митс? Не живях живот на бесен вълк, за да си ида като… смирена овца! Собствените ми очи да ме сторят свидетел как цялото ми богатство отлита към дъното на океана. И то заради това еднооко чучело, жалък нехранимайко, въшлив трюмен плъх, безполезна твар с мутра на сушена мерлуза!

Кормчията вдигна ризата над главата си и се сви на кълбо, сякаш да се скрие от очите на света.

— Fer ae puir aderdonian… A wid says we ging baak o’ ayond orr be fond o’watchin we dancy wi Jack Ketch, bit… A winna dee’t. (Като абардинец… щях да ти река да вървиш на майната си или че ще ми чини радост да те видя как танцуваш с Джак Кетч, ама… няма да го сторя.)

— Шотландският ти бълвоч, Псе, е като… конска пръдня във въздуха. Само още един миризлив звук и кълна се… ще ти затъкна проклетите думи дълбоко в гърлото!

— Укротете езици най-сетне! — извика Крази Митс.

— Боцманът е прав — изломоти кормчията. — Глуповатост е да хвърляме сили в препирни!

— Да… Глупостта е като глист, който вирее в главите на такива като теб, Псе — слюнките на капитана отново полетяха към кормчията. — Когато изгризат гузната ти съвест, червеите ще изпълзят през ушите и носа ти!

Боцманът опря гръб в борда и вдига глава. Погледът му се затича по осветените улици на нощното небе, докато не спря върху най-ярката звезда.

— Гнети ме мисълта, че се движим на изток!…

Думите му дълго отекваха в тишината като отдалечаващи се стъпки на една окуцяла надежда.

А вината очевидно сучеше жилавите си пръсти около врата на кормчията. Всеки път, когато си поемаше дъх, гърлото му свиреше като на прострелян в гърдите бивол. Страхът от другарски съд, жигосан на лицето му като пропуск за преизподнята, прогаряше огнени жлебове по челото му. Осиротелият поглед подскачаше от устата на боцмана към ръцете на капитана.

— … Но не бива да губим вяра, че североизточните пасати ще проявят благосклонност и ще ни изтикат обратно към Западните Индии — доизказа мисълта си боцманът.

— А Гълфстрийм?… — попита кормчията.

— Попаднем ли в обятията му, надали ще спечелим благоразположението на вечно сърдития Атлантик.

— А ако ни връхлети Папагайо?

— Една беда ни стига, Псе! — отвърна боцманът.

— Историята е сляпа кучка, Митс — губеше мощ гласът на капитана. — Не съм отстоявал талантите си, за да окичи на голите ми гърди доспехите на позора.

— Ако наистина вярваме — нае се боцманът, — ще се изплъзнем от прокажените ръце на Дейви Джоунс.

— Да вярваме в какво? — попита едва чуто капитанът. — В гангренясалите си мисли?

— В силата на единството! — отвърна боцманът. — Мислете позитивно, джентълмени!

— Как да остана в хармония с мисли, думи и действия, Митс — погледът на капитана излъчваше примиреност, — когато гласовите струни на ценностната ми система се затлачиха от горчилката, която изпих до дъно?

Боцманът му подаде бъчонката.

— Нека тогава влеем конска доза морал в жадните вени на реалността! — рече той с пресилена усмивка.

Чевръстите пръсти на капитана измъкнаха тапата, носът му си открадна от благоухания аромат, а езикът обърса залепените по ъгълчетата устни. Две капки тъга се отскубнаха от скърбящите му очи. Събрали топлината на лунната светлина в себе си, те се плъзнаха по мършавите му бузи, оставяйки по пътя си следа от ярки спомени.

— Горчива жал ме дави за верните другари! — изпусна той. — Проклетите дръвници обичаха рома и златото повече отколкото обичаха клетите си майки!

— Мир на душите им! — въздъхна боцманът.

Кормчията на няколко пъти облиза провисналите си устни, докато бъчонката не се озова в неспокойните му ръце. Отпи, без да отрони ни една прощална дума.

Притихнали в полите на нощта, тримата корабокрушенци продължиха да въртят бъчонката помежду си, без да говорят и скоро един по един започнаха да потъват в тревожните си сънища. Последен се отнесе капитанът.

Малко след полунощ кормчията се събуди с ням вик. Той се изправи пред лунния фон, затвори око и започна жадно да поглъща напоения с йодни пари въздух. Прогизналата на гърба му риза подчертаваше кокалестите му плешки. Под щръкналите косми на гърдите му надничаха грозна русалка и акула с големи тъжни очи. Превръзката на лявото му око едва се държеше на изтънелите върви. Бретонът му наподобяваше магарешка опашка, ресана с парче овча лой. Веждите се протягаха като прогорели сламени чардаци. Набола по изпъкналите му скули, брадата скриваше част от болезнените белези. Извивката на носа му следваше тази на пълнолунието. Изразените му кучешки зъби носеха очарованието на усмихващ се койот.

Когато се освести, той слепи длани пред гърдите си и вдигна поглед към небето.

— Awmichtie!… ’Tis needin hae ae newse wi’ ye, A be. A kenna, fit’s adee wi’ aat aul bastrit… caiptain Maffo, bit ’e waffs ’is moo likker toorn pootch. Fit drinks en wits oot! Sae mukkul rum micht ca ae min till ’is graff. Ama me richty, ye lee Gad? (Господи!… Изпитвам нужда да поговорим! Не знам какво го прихваща този дърт копелдак, капитан Мафо, но мръсната му уста плямпа като разпран джоб. Пиячката му е изпарила мозъка. Толкова ром може да утрепе човек. Не съм ли прав, драги Боже?)

Капитанът се размърда, изстреля няколко осиротели думи в просъница и замлъкна. Секунди след това арогантното му хъркане продължи да се вее над лодката.

— Aye aye, Michty. Me gat bluitert likker dokker last bliddy nicht, bit me hae nae wyte! ’Tis betwixt me an’ ye, bit… ’Ere’s eih deevil hissel, sae it is, foo gar me dee aa thir doitit ’hings. Ye speir me: D’ye makk it en yer life. Dug? (Така е, натаралянках се като докер проклетата минала нощ, но не у мен вината е, Боже. Между нас да си остане, но… дяволът е този, който ме ръчка да върша всички онези безразсъдни неща. Питаш ме: Успя ли в живота, Псе?)

Кормчията погледна към боцмана, който малко преди това притвори очи, за да се престори, че спи.

— An’ me repone be: Awa an’ bile yer heid, ye Gad! Dodee MacStann, A are. Dug foe Aiberdeen. Forgit not ’at, me freen! Noo… Jiss ye leuk aroon. Waater a’place. Me affa waabit an’ a-dirt-deen, bit still A mynd me faither wurds fae me baimheid: „Ye winna achieve nithin inty thon warrld, gin ye dinna ettle“. An’ me… keep fechten, Awmichtie, keep fechten… (И аз ти връщам: Не ставай за смях, Боже! Аз съм Доди МакСтан. Псето от Абърдийн. Не забравяй това, друже! Сега… Просто се огледай. Навсякъде… само вода. Съм ужасно изтощен и изхабен, но още помня думите на баща си от моето детство: „Няма да постигнеш нищо в този живот, ако не положиш усилие“. И аз… продължавам да се боря, Господи, продължавам да се боря…)