Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (24)

Пета глава
Незаслужената съдба на Анн Ван Сопо

Още преди изгрев-слънце Хлапето върза едно въже за дървото и отмери с възли 50 ярда от него. Когато останалите от групата се събудиха, той им обясни, че ще държи въжето изпънато в посока смаляващата се сянка, докато върхът й не достигне най-крайния възел.

Главорезите на капитан Суейн наблюдаваха всичко с почуда, докато Тод Фъштън не разгада, че сянката се явява духът на воина. Черепа обаче не пропусна да изрази съмнение, вероятно, за да поддържа огъня между тях тлеещ.

А слънцето едва пъплеше измежду полупрозрачните облаци. Капитанът сипваше ром и поеше всеки с полагащия му се пай. Хлапето сновеше назад-напред с въжето, докато смаляващата сянка не докосна възела. Тогава то заби една пръчка в земята, намота въжето на нея и се провикна:

— Ето оттук трябва да отмерим ония дължини!

— „Една дължина е равна на ОМД“ — прочете Йоланда е леко завалян говор.

— Да — облиза устни капитанът. — Забулени в потайност и мистификация, тези три букви са заключили тайната вътре в себе си.

— Тази мярка трябва да е нещо, което е тук, пред очите ни — огледа се Хлапето.

— „130 дължини на юг те чакат и 65 на запад“ — сгъна листчето Йоланда и го стисна в ръката си.

— Да мерим с… крачки — рече Псето и закрачи на юг.

— Стой там, Псе — провикна се боцманът. — Хлапе, отброи сега ти 130 крачки в същата посока.

Хлапето взе компаса на капитана в ръка и започна да крачи. Когато стигна до 130 между него и Псето останаха почти 7 ярда разлика.

— И сега кои крачки да вземем за верни? — разклати глава боцманът. — Трябва ни точната мерна единица, инак ще копаем собствените си гробове.

— Да пийнем ром и да помислим трезво! — рече капитанът и се отправи към сянката на дървото.

Всички го последваха. След втория ред резултатите не закъсняха и отвсякъде заваляха предложения какво би означавало ОМД. Скоро обаче темата се разводни и дебатиращите дори не се изслушваха един друг. Госпожица Йоланда стана доста напориста и на няколко пъти тайно от очите на другите се опита да ухапе ухото на боцмана.

Дързостта й не остана незабелязана от капитана.

— Алкохолът разгражда мъжа до смел мечтател, а жената до разгонена кучка — подшушна той в ухото на Псето. — А хармонията в комбинацията от двете сглобява картина, пред която дори „Трите Грации“ на Рубенс биха изглеждали като цапаници на слепец.

— Съвършена истинност, Кептън — съгласи се Псето.

Последва мълчание.

— Вие двамата що не вземете да се… вземете? — подхвърли капитанът. — Тук и сега!

— Защо пък да не се… вземем? — заклепа с очи тя. — Красиво ми е с джентълмен като боцмана, а и през последните седмици преживях не по-малко луди неща. Кълна се, че приятелките ми не биха повярвали на нито едно от тях.

— Freebooter tae heuk ye bight tae ye Gov’nor’s dochter! (Пират да надене хамута на губернаторска щерка!)

— Както е казал Несъразмерния, тоест моята скромна персона: „Всичко е възможно е изключение на невъзможното, но да не забравяме, че невъзможни неща… няма!“

— Аз… — стисна зъби Хлапето и ръката му се плъзна към дръжката на ножа — нямам нищо против!

— Да, ама тя няма да е съвсем… — повдигна рамене Йоланда. — Без истински свещеник няма как да…

— Гръм и мълнии, жено! — надигна вой капитанът. — Истински свещеник?! Тези, които наричат себе си слуги на бога са по-черни и от дявола. Църквите притежават повече земя от крал Джордж III, отчетата щипят монахините по задника, току пред разпнатия Христос, лъжат и крадат повече от Джак Шепърд и са червиви от мангизи. На всичкото отгоре се крият като плъхове в ония лисичи бърлоги и те карат да си изпееш и майчиното мляко, за да може после цялото село да разбере, чий чаршафи си омачкал!

Йоланда грабна ръката на боцмана.

— Майната им тогава! — изхълца тя. — Да го направим!

— Ама това е някак… детинско — подаде се на общото вълнение гласът на боцмана.

— Хайде, Митс — потупа го по рамото капитанът. — Всеки носи актьора в себе си. Нека разръчкаме затлачените си мисли и ще видиш как решението на загадката само ще изплува пред проклетите ни погледи.

Боцманът погледна във влюбените очи на Йоланда и усмивката му разцъфна.

— Никога не съм влизал в образ, но… — пое той ръката й — готов съм и за това предизвикателство!

— За да създадем съответното празнично настроение и да спазим церемониалността — поде капитанът, — предлагам Псето и Хлапето да се превъплътят в шаферки.

Капитанът пое инициативата и възложи задачите. Когато приготовленията приключиха, той даде знак обредът да започне. Боцманът и Йоланда се появиха иззад дървото е тържествена крачка, а Псето и Хлапето носеха задната част на роклята. Хлапето държеше ръце възможно най-ниско, а Псето възможно най-високо.

Когато боцманът и Йоланда застанаха пред капитана, той ги посрещна с насмолената чаша в ръка.

— Вие, Йоланда…

— Ди-чет.

— Вие, Йоланда Дичет, дъщеря на корумпирания губернатор на Порт Роял, който един ден ще си плати всичко до последния фартинг, приемате ли във вашия свят тоя добре обучен и образован морски разбойник?

— Да! Да! Да! — сами заръкопляскаха ръцете й.

— Виждам, че фанфарна радост облива сетивата ви — отпи капитанът глътка ром.

— Да! Да! Да! — повтори тя.

— Вие, Крази Митс, още боцманът, който ми спаси кожата край бреговете на Веракрус, нахлузвате ли брачните окови на тази пленителна омайна прелест?

— Ами… Да! Да!

— Проклевам ви да сътворите поне… дузина деца, като едното гордо да носи моето име. И нека оттук нататък, дори и в дни тежки, когато се случи недостиг на ром, да останете все така влюбени, докато наказателният док или самият дявол не изтръгне душата ви. Целунете булката, Митс!

Боцманът и Йоланда се вкопчиха в страстна целувка, след което кръстосаха ръце и отпиха от насмолената чаша.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга! — обърса с въздишка потното си чело капитанът. — Можете да преминете към консумация на брака.

Хлапето извърна поглед и изсумтя. Треперещите му пръсти спряха да барабанят по дръжката на камата и посегнаха към канчето с ром.

— А сега да празнуваме! — извика капитанът.

Псето изкара от джоба си една гайдуница и облиза устни, за да ги подготви за целувката с нея.

— Откъде пък се сдоби това? — попита боцманът.

— Намерих го на кораба.

— А умееш ли да свириш?

— Трябва да ти призная, че само шотландците имат гайди и никъде другаде! Така че като шот…

— Всъщност, мисля, че тя е принесена по британските земи от един друг народ.

— Невъзможно! — настръхна Псето.

Всички седнаха на земята в кръг и вдигнаха високо канчета за наздравица.

— И кой е този народ? — побърза да оформи зародиша на нов разговор Хлапето, вероятно, за да отскубне мисли от примката на ревността, която го душеше.

Боцманът отпи и рече:

— Ирландските предания „Lebor Gabala Erenn“ или казано инак „Книга на нашествията в Ирландия“ са написани от един ирландски монах, за да ни разкажат истории, като тази за „Fir Bolg“ или казано инак „Народът на Болгите“.

— Народът на Болгите? — изкриви се в знак на безразличие устата на капитана.

— Та… осем века преди да се роди Исус Христос, с многобройна флотилия, владетелят Немед отплавал от Скития, земите на Болгите, който под перото на някои гръцки летописци носили името и българи, и скити, и сърмати и…

— А какво ще рече… Скития? — попита Хлапето.

— Скитските племена са имали статут на пришълци по онези земи. Доколкото ми е известно на езика на сегашните българи думата „скитник“ означава точно „скитащ се човек“.

— Сигурно са… мургави, не много стройни и с черни къдрави коси? — изведнъж се оживи капитанът. — Тия проклети… сърмата, Митс?

— Сарматите са обитавали западните части на скитската земя, която наричали Бул-Карк — отвърна боцманът. — Представители на иранския нордически тип, те растели големи и здрави мъжаги със светла кожа, изпъкнали носове и светли рижи коси.

— Ъъъъ… — изпусна глухо капитанът.

— И после? — подкани го Хлапето.

— Легендата твърди, че флотилията на Немед случайно се натъкнала на една златна кула по средата на океана и човешката алчност ги накарала да я превземат. Морето обаче се разбунтувало и се разлютила страшна буря. От десетките кораби, останал само този на владетеля Немед със съпругата и синовете му на него. След известно лутане в необятната морска шир, корабът доближил северните ирландски брегове, където попаднал под атаката от фоморийците, които тогава управлявали островите. Немед ги победил в три люти битки, преди да акостира на ирландския бряг.

— А златната кула? — попита капитанът.

Боцманът повдигна рамене и продължи:

— Скоро обаче чумата покосила Немед и фоморийският крал Конайнг, който ближел рани на остров Тори, решил да си възвърне владенията. Той подчинил пришълците, наложил им непосилен данък и наследниците на Немед нямали друг избор, освен да се върнат към родните земи.

— От земите на скотите в земите на скитите! — рече Хлапето. — Ама то дори и имената са им почти еднакви.

— Така е — потвърди боцманът. — 117 години след напускането на Ирландия обаче, наследниците на Немед, потискани от гръцкото робство, решават отново да отплават към острова. Петимата братя — Слайнге, Ругруд, Ган, Ганан и Санган, синове на Дела, син на Лох, син на Техт, син на Триобут, син на Оторб, син на Густе, син на Ойртахт, син на Симеон, син на Арглан, син на Беоан, син на Старн — едва си пое дъх след тирадата, която произнесе — акостирали там, където преди столетие акостирал техния предтеча Немед.

— А как помниш всичко това? — хлъцна Йоланда.

— Боцманът притежава специална дарба, госпожице Йо — погледна към своя другар капитанът. — Умът му е като гъба, попива информацията, а после може да възпроизведе всичко до най-пикантната подробност.

— И какво станало после? — попита Хлапето.

— 1130 кораба акостирали на ирландския бряг и петимата братя разделили острова на пет части. Живели дълги години в мир до поредното нашествие, описано в ирландските предания. На острова нахлули „Thuata dé Danann“, или „Народът на богинята майка Дану“, който дошъл на острова носейки със себе си камъка на съдбата, наречен „Лиа Файл“, който сложили на възвишението Тара, копието на Луг, което гарантирало победата, без значение с кого се сражават, меча на Нуада, от който никой не можел да избяга и казана на Дагда, от който никой не оставал незадоволен. Те се сблъскали е хората на Фир Болг и ги победили, а после сторили това и е Фоморийците. Когато обаче при последното нашествие на острова нахлули предците на келтите — Милесианците, дошли от Иберия, те разгромили хората от „Thuata dé Danann“ и засвидетелствали своето господство над целия остров.

— Да, ама… — заоглежда се Псето. — Какво общо има това с… гайдата?

— В земите на някогашните скити текла река Дон — погледна го боцманът, — а Абърдийн, доколкото ми е известно означава „Устието на река Дон“. Вероятно хората на Фир Болг, освен наименованията, са донесли от земите си гайдата и тъпана, под чиито звуци влизали в…

— Искаш да ми натрапиш — нагъна се лицето на Псето, — че шотландската гайда и традицията, келтите да влизат в бой под звуците й, е някакво си… скитско?

— Например — поде боцманът, — древнобългарските жреци наричали себе си „Колобри“, а самите „Дроиди“, най-високата каста при келтските жреци носели званието „Кол“. Ранг, вероятно наследен от претопеното население на Фир Болг!

— И защо ти е да знаеш всичко това? — докосна с пръст рамото му Йоланда.

— Ами… аз самият по майчина линия съм разклонение от ирландския род Болгер, който датира още от времето на Фир Болг.

Доколкото знам все още имам далечни роднини в малкото селце Борис-ин-Осори.

— Когато жена от рода Болгер пристане на англосаксонец — включи се капитанът, — се ражда чист англичанин!

— Дядото на майка ми е носил името Муртаг, така както се е казвал ирландският крал, владял Ълстър през 12-ти век, чието име вероятно се е родило от същите древни корени родили името на кан Омуртаг, владетел, управлявал българските земи през 9-ти век.

— А твоето… странно име? — попита Йоланда.

— Името Крази произлиза от думата за „Красив“ — игриво докосна нослето й боцманът. — Никога не съм стъпвал по онези земи, но при една случайна среща с френския консул на българското черноморие, Шарл Клод дьо Пейсонел, разбрах, че всички деца там са изключително красиви.

— Значи си носят съкровището в гащите — прокара пръст по волевата форма на носа си Псето. — То и аз съм от видно потекло. Дядо ми е от…

— Хайде, стига сте ми дуднали врели-некипели! Псе, накарай тая свирка да запее като славей — рече капитанът и започна да пълни канчетата с ром. — Май забравихте, че прекъснахме сватбеното тържество.

Псето лапна гайдуницата и след няколко плахи опита успя да докара една що-годе сносна мелодия. Йоланда започна да танцува джига, а щом се включи и боцманът, тя събу обувките си и съдра част от дантелата на роклята си, за да догони набиращия скорост ритъм.

Мятайки перверзни погледи към заголените й глезени, в окото на Псето пламна огънят на страстта. Когато видя, че капитанът го наблюдава, той разтърси глава и зениците му се свиха. После погледът му на няколко пъти скочи от танцуващите й крака към събутите й обувки.

— Махни си лепкавия поглед от краката й, Псе! — подшушна му капитанът с изражение симулиращо пристойно поведение. — Надувай проклетата свирка и…

— Ама… — треперещата ръка на Псето сочеше събутите й обувки. — Ходилата й… Мярката… ОМД… Обувката на Мисис Дичет!

Боцманът свали поглед в краката й.

— Спомням си… — рече той. — Наскоро ми споделихте… С баща ви сте посетили дома на Ейвън Суейн и едната ви обувка… мистериозно изчезнала?

— После се намери — отвърна тя.

— А вече като негова съпруга — разчепкваше мислите си пред всички боцманът, — капитан Суейн винаги би имал мерната единица на разположение.

— Ето как ромът прави чудесата да се случват — рече капитанът. — Съзнанието ти отново се пробуди за небесна енергия, Псе. Признавам, че потентността на мислите ти започва да ме озадачава!

Псето грабна другата обувка и се затича към забитата в земята пръчка. Останалите го последваха със същия ентусиазъм. Капитанът изкара компаса и започна да ги напътства, а Хлапето и Псето слагаха обувка подир обувка, за да отмерят 200 дължини на юг и 100 на запад. Щом сложиха обувката за последен път, върхът й почти опря в един огромен камък. Боцманът развъртя кирката, за да оголи основата му и е помощта на останалите мъже го изтърбушиха настрани. Пренебрегвайки обедната жега, мъжете в групата моментално се заловиха да копаят. Сменяха се един подир друг и дори самата Йоланда изхвърли няколко лопати пръст.

Когато Псето скочи върху лопата и тя заби зъби в нещо твърдо, всички притаиха дъх и впериха туптящите си погледи в дъното на дупката.

— A theink us fand ye gaddang gowd, thay daed! (Мисля, че ударихме върху проклетото злато!)

Йоланда прокара ръка по лицето си и мръсните й пръсти оставиха черни дири.

— Дано си струва усилията! — пое си дъх тя.

— Гръм да го удари, капитан Суейн! — изплези език капитанът. — Проклетото му име стои като пъпка на езика ми и ми пречи да си оближа устните. Я подайте бъчонката с ром, че се обезводних.

— Но това не е ли… — свъси вежди Хлапето.

Кракът на Псето раздроби буците пръст, за да разкрие кръст върху дървена плоскост.

— Ковчег — измърмори той.

— Ама… как така ковчег? — намръщи се Хлапето.

Псето доизчисти ъглите и всички видяха очертанията на огромния дървен ковчег. Щом прокараха въжета под него, те започнаха да го теглят.

Докато вадеха ковчега Черепа следеше всичко през далекогледа си.

— Какво по дяволите?!… — изсумтя той.

— Да им видим сметката! — рече Пааво Коси. — Протакането ме убива!

— Изровиха не сандък, а… ковчег — натърти Черепа.

— Ковчег ли? — изграчи Пасѐ Д’Ериш. — Колко злато можеш да набуташ в един прост ковчег?

— Не ми се нрави цялата тая работа — заигра в неравноделни спазми брадичката на Черепа.

— Какво ще правим сега? — попита Бярн Чослинг.

— Не е трудно да прозрем бъдещето — рече Тод Фъштън. — Очевидно съкровището ще се появи… накрая.

Самодоволната усмивка на Тод Фъштън не остана незабелязана от прекия му конкурент за овакантеното лидерско място. Черепа изръмжа със стиснати в чукове юмруци, издърпа Бярн Чослинг настрани и му зашепна в ухото:

— Lyt, Bjorn… (Слушай, Бярн…)

 

 

А Псето пристъпваше около ковчега, оглеждаше го, почукваше по капака, после залепяше ухо по стените му.

— Чини ми се, тракане чувам някакво… — даде той знак на останалите да запазят тишина.

— Сигурно на този вътре му трепери ченето от страх — посегна за лопатата капитанът.

— Прекалено е лек, за да пази злато. А и тези дупки по страните му — сниши се към една от тях боцманът.

— А… проклятието? — попита Йоланда.

— Мръдни оттам, Псе — замахна с лопатата капитанът и изкърти капака, след което го бутна настрана.

— Пазете се! — извика боцманът.

От отвора и от дупките по ковчега изпълзяха змии и размахаха двуостри като мечове езици. Всички успяха да се отдръпнат навреме, само капитанът не помръдна. Една змия се намота около дървения му крак и го захапа. Той не се поколеба да я разсече със сабята си. Когато влечугите се изпокриха, боцманът клекна до разполовената змия, за да я разгледа. После хвана главата й с две пръчки и я захвърли надалеч.

— Добре, че не обърка краката, Кептън! — рече той.

— Мили Боже! — закри очи Йоланда, провесила се над ковчега. — Скелет!

Всички се наредиха около ковчега.

— Какви дълги ръце и крака! — отмери с поглед целия скелет Хлапето.

— Ръцете му осеяни с вендузи като пипалата на спрут. Краката по-дълги от гротмачтата на ман-о-уор. Пръстите подвити и остри като вили. Прешлените, обръчи на каца. Черепът чист чугун. Гръдният му кош, дънер на баобаб. Косата, диви бурени. Брадата дрянови вършини. Ченето силно като на косатка. Зъбите остри като рога на нарвал. Езикът му едва се побира в устата, размаха ли го не остава винена мушица около него. Нюхът му по-чувствителен от този на вълк, а погледът по-зорък от орлов. Нравът му по-свиреп от тасманийски дявол — обличаше скелета с думи капитанът. — Погледне ли те, мозъкът ти се сковава. Сетивата ти отказват да приемат сътворение, което хвърля сянка от бизанмачтата, та чак до бушрита. Очите му светят като нажежени изумруди. От ушите му пухтят облаци син дим. Ноздрите му сипят огън и жупел. Отвори ли уста, думите хвърчат оттам като гюлета и дълбаят като кратери дълбоки дупки по палубата.

— Нима това е… — закима Псето, — той ли е?

— Анн Ван Сопо!!! — изрече името му с героичен патос капитанът. — Страшилището на плитките морета!!!

— Ann Van Soppo!!! (Ан Ван Сопо!!!) — побърза да се прекръсти Псето. — Gone tae diet o’ wirms! (Умрял!)

— А какво проблясва там под главата? — надничаше през разтворените пръсти на ръцете си Йоланда.

Боцманът повдигна леко черепа с лопатата и под него се облещи едно прашасало огледало. След като изследва всеки инч под скелета, той измъкна внимателно огледалото, проучи го от всички страни и рече:

— На задната му страна е надраскано: „Следвай слънцето“.

— Следвай слънцето ли? — попита Хлапето.

Боцманът се обърна назад и погледът му се затича по обраслата с мускатови храсти криволичещата пътека, която се вливаше в джунглата.

— По моему… — подхвана той, — това е нишан да продължим на запад!

— И какво идва да рече всичко това, Митс? — нагрочи се капитанът. — Решихме първата загадка е цената на половин бъчонка ром, а не открихме и пени!

— Ако е това, което си мисля и на другите две места не ще да открием никакво съкровище.

— Ама как така? — попита е напрегнат глас Хлапето.

— Ако успеем да разгадаем следващите две загадки — поде боцманът, — най-вероятно в тях ще намираме само предмети като това огледало, които предполагам ще са нужни за решаването на последната загадка.

— Значи наследството на инките — заклати глава Псето, — се спотайва… най-накрая!

— Млъкни, куче краставо! — сряза го капитанът. — С „Огнения дракон“, сега на дъното на океана лежи и моята чест. Вместо да си редя на купчини златните дублони и да се гушкам в пазвата на Каня, аз съм се изправил като посмешище пред мощите на Неприятния холандец!

— Аз съм един… — посърна изведнъж Псето и сведе поглед — некадърен… и…

— Отърви се гнилите мисли, Псе! — рече капитанът загледан в разтушканите кокали на Анн Ван Сопо. — Падението на човешката душа започва именно със самосъжалението!

— Трябва да си призная, че…

— Шъъъъъъът! — постави ръка върху зеещите очни ями на черепа капитанът. — Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите!!!