Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (31)

Трета глава
На раздумка край огъня

Нощта бързо превземаше хоризонта на изток и всички се захванаха да скалъпят лагер, където да пренощуват. Намериха сухи вършини и ги оплетоха в полукръг около едно ниско дърво. Върху провисналите му клони метнаха едно старо платно, за да ги пази от влагата и донесоха камъни да подредят огнище. Запалиха огън, седнаха около него и погледите им потънаха в пламъците му.

— Anely acht aiggs, therr iz, bit ma bellie o’mine be stuck tae ma baakbeen likker dokker’s an me micht ait ae stot, aa alane an by masel. (Има само осем яйца, а тумбакът ми залепнал е за гръбнака като на докер и мога да изплюскам цяло теле.)

— Сега да имаше няколко картофа… — положи Йоланда глава на рамото на боцмана. — Истина ли е, че картофът произхожда от Америка?

Боцманът раздроби жарта и зарови яйцата в нея.

— Истина е — кимна той. — Родното му място са платата около езерото Титикака, което се намира високо в облаците. Аймара, едно от туземните индианските племена, започнали да го култивират преди повече от 5000 години. На кечуа се нарича „папа“, но по света той се е разпространил е различни имена — тартюфел, картофел. Католическата църква пък го нарекла дяволска ябълка и дори анатемосали грудката под предлог, че носела проказа и сифилис.

— Ама че… идиоти! — възкликна Хлапето.

— Интересен факт е първата среща на кралица Елизабет I е картофите — рече боцманът.

— Разкажи ни — настоя Йоланда.

— Ами когато прочутият мореплавател сър Уолтър Райли занесъл картофа в Ирландия, той засадил цели 40 акра в имението, подарено му от кралицата. После поканил кралската особа на гости, като наредил във всяко ястие да има картофи. Поради непознаването на странния зеленчук, готвачите му ги сготвили направо с листата, които обаче не са ядливи и предизвикват стомашно разстройство.

След като целият кралски двор се продрискал, Елизабет I издала декрет никога повече да не й се сервират картофи.

Всички дадоха воля на смеха си. Само капитанът, потънал в пълзящата сянка на отчаянието, изглеждаше като каменна купчина.

— А готови ли са вече яйцата? — облиза се Псето.

— Сър Уолтър Райли — рече Хлапето. — Онзи, който е търсил Ел Дорадо, нали?

— Същият — разрови жарта и изтърколи яйцата навън от огнището боцманът. — Та картофите и досега са неизменна част от битието на индианците. Освен храна, те са и тяхната природна аптека. Компрес напоен е изцеден картофен сок цери изгорено или премръзнало място, а такъв от настъргани кори облекчава мускулните болки. При главоболие пък, към челото се привързват сурови резени.

Йоланда взе обеленото яйце, подадено й от боцмана и го помириса.

— Ухае превъзходно — рече тя, след което отхапа хапка чак до жълтъка. — А откъде знаете всичко това?

— Живял съм в Перу и по-точно в Куско — отвърна боцманът. — Перуанците са изключително гостоприемни хора, а древната им кухня е уникална. Трябва да опитате пачаманка, ястие приготвено на нагорещени камъни. Четири вида месо се мариноват в уакатай и се гарнират с картофи, царевица и юка.

— Уакатай? — духаше в пръстите си Хлапето, докато отчупваше от черупката на яйцето. — Юка?

— По ония ширини виреят растения и корени, които ги няма на другите континенти. Освен картофите, царевицата, тютюна и боба, които вече са стигнали до нашата трапеза, съществуват още десетки храни, които чакат да бъдат открити за света.

— И кои са те? — попита Псето с пълна уста.

— Ами… Плодовете черимоя, лулума, гуанабана, каму каму. Корените якон, мака и юка. Бататът камоте, лютите чушки ахи, зърнените култури таруи, киноа, амарант. Перуанците оплитат вкусовете на всички тези храни по невероятен начин. Пил съм чача — бира от черна царевица и такава от юка наречена масато. Пил съм напитка, приготвена от смляна кора на дървото лапачо, както и писко — алкохолна напитка, правена от гроздето, което испанците започнали да култивират по тамошните земи. Ял съм себиче, прясна риба, приготвена във ферментиралия сок на плода тумбо. Опитвал съм месо от лама, алпака, тапир, броненосец, куй, но несъмнено първото място печели масамора морада — сладкиш, направен с брашно от лилава царевица.

— Масамора какво? — дообираше загорелия по черупката белтък Йоланда.

— Самият сладкиш е с арабски произход, понеже испанските конквистадори са взимали мароканки за наложници. С една дума, когато техните кулинарни умения срещнали перуанското брашно от лилава царевица, ананаса и сладкото брашно, се родило масамора морада.

— Какво си дирил в Перу? — докопа второ яйце Псето и пръстите му чевръсто започнаха да го белят. — Заради някоя фуста ли си се озовал там?

— Изпълнявах една поръчка на шотландския ботанист Чарлс Алстън — отвърна боцманът. — Събирах информация за месните растения. Прекарах там цели девет месеца.

— И се влюби в най-засуканата индианка? — продължи да упорства Псето.

— По-скоро най-засуканата индианка е попаднала в лепкавата му паяжина! — рече Йоланда. — Не забравяйте, че мъжките разговори не се водят в присъствието на дама!

— Какво му е? — извърна Хлапето поглед към капитана.

— Не бери грижи, Хлапе — отвърна боцманът. — Всеки човек има нужда понякога да остане сам с мислите си.

— В крайна сметка оказа се, че наследството на инките ще окаже се накрая — развя ключето пред погледа си Псето. — А какво ли се отключва с този двоен ключ?

— Трябва да си признаем, че капитан Суейн е много хитър и изобретателен — рече Йоланда. — Вероятно…

— Дори не подозирате колко, слънчице — прокара пръста си по бузата й боцманът, за да получи в отговор очарователната й усмивка.

— А как въобще е успял да го напъха до дъното на кривата дупка? — стисна зъби Хлапето. — Ключето?

— Много просто — добута една дебела цепеница в огъня боцманът. — Напълнил е дупката с вода и е го пуснал, прикрепено към кожата. Водата бавно се е изпарявала, а кожата, която има способността да плува, бавно е слизала по кривините, докато не се е озовала на дъното.

— Забеляза ли това, Боцман? — приведе се към огъня Псето, за да използва светлината. — Като че ли на кожата има нещо… издълбано.

— Дай да видя!

Щом го огледа, боцманът бръкна в торбата и изкара разпърпания си тефтер. Започна да разлиства, докато не откри рисунката, която отговаряше на тази от кожата.

— Какво е това? — надничаше зад гърба му Хлапето.

— Нека първо Йоланда прочете последната загадка и тогава ще ви разясня подозренията си.

Йоланда се изправи, измъкна от пазвата си сгънатия на четири лист, след което прокара ръце по талията, за да оправи корсета си. Топлата светлина на огъня се плъзгаше по извивките на тялото й и подчертаваше неговата привлекателност. Тя се покашля и започна да чете:

„Аз главата ти не мътя, две очи ти сочат пътя.

Или рачо осмокрачо, или драги ми палячо!

… Ала за кръвта ти млада дебне господарката от ада!“

— Докато обикаляхме из острова наблюдавах и си записвах това-онова. Едно от нещата, които ми грабна впечатлението — заби пръст върху рисунката си боцманът, — са именно тези стърчащи като очи камъни. Разположени в една и съща равнина, точно под един стръмен връх, на разстояние един от друг не повече от 50 ярда.

— И какво? — попита Псето.

— Това, което пропълзява в мислите ми сега е, че ако двете огледала се сложат пред тези каменни очи, слънцето ще се отрази в тях — вдигна двете си ръце с разперени длани боцманът. — И когато двете зайчета от отраженията на огледалата се срещнат в полето разстлало се пред тях, там ще да е заровено съкровището. Или както се казва в загадка: „Две очи ти сочат пътя“.

— Така представено изглежда доста логично — съгласи се Хлапето.

— А и рисунката на кожата ни насочва право натам — прибра листа Йоланда и седна.

— А тия… рачовци-палячовци? — попита Псето.

— Все още не мога да кажа, какво е скрил зад тези думи капитан Суейн — отвърна боцманът, — но тая надежда, като отидем при каменните очи, да разберем.

— А не е ли странно… — хвърли обелените черупки в огъня Хлапето, — че капитан Суейн всеки път ни насочва към поредната загадка?

— Странно е, Хлапе! Странно е! — отвърна боцманът. — Тръгваме час преди изгрев-слънце, за да избегнем жегите! Без вода преходът ще е същински ад!

— Да продължим с урока по шотландски, а милейди? — изхлузи се Псето към Йоланда. — Един ден ще ви трябва, защото целият свят ще говори на него. Кълна се!

— Нима очите ми не ви предупреждават, че съм ви сърдита? — нацупено попита Йоланда.

— Birina stunkit o’misel, mileddy! Bit A sikk tae be freens agayn. (Не ми се лютете, милейди! Просто ща да сме си дружки пак.) — търсеше извинение погледът му.

— Давам ви прошка, господин Доди, само защото не мога да тая злоба в сърцето си.

— Аз ще посочвам нещото — оживи се Псето, — а вие, милейди, ще му редите името.

— Да започваме тогава!

— Това? — посочи дясното си око той.

— Ee (Око) — отговори тя.

— Това?

— Lug. (Ухо.)

— Това?

— Nib. (Нос.)

— Това?

— Moo. (Уста.)

— Това?

— Haun. (Ръка.)

— Това?

— Sheen. (Обувки.)

— А това? — протегна ръка към небето той.

— Уфф, уморих се вече. Ъъъъ… — замисли се Йоланда, после добави: — Meen (Луна).

— Verra gweed, Missie Jollanda! (Много добре, госпожице Йоланда!) — изръкопляска театрално Псето. — Nae singles mistak deen! (Без грешка!)

— Колко ли различен би съществувал светът — постави ръка пред устата си Йоланда и се прозя, — ако всички хора говореха на един и същ език?

— Можеше и да живеем в такъв свят — заразният ефект на прозявката налази и боцмана, — но бог се видял принуден да се противопостави на хитростта на дявола.

— В случая шотландските диалекти не са друг език — включи се Хлапето, — а английски думи изкилиферчени до безобразие.

— Ye sneck yer geggy! (Затвори си плювалника!)

— А какво имате предвид хитростта на дявола? — попита Йоланда. — Обосновете се!

— Ами — започна боцманът, — според светото писание, след потопа всички човеци на земята съществували като единен народ, който говорел на един общ език. След опустошителния катаклизъм, който им отнел духовния мир, хората бленували час по-скоро да се завърнат в лоното на бог. Така те се събрали в земята Сенаар по долното течение на Тигър и Ефрат и започнали да умуват как да си изградят име пред Господ. Дяволът обаче съзрял в това възможност да обсеби мозъците им и започнал да говори през техните уста. Скоро у хората се зародила идеята да построят спираловидна кула с 22 мери и 56 помещения, която да докосва небесата, и която да приюти всички люде, за да не се разпръсват те по цялата земя. Човеците веднага започнали да изпичат тухли от земна кал и да ги слепват с дзифт и за 43 години я издигнали. Широчината й отивала на 203 тухли, а височината на 5433 кубита и 2 палми. Когато Бог слязъл на земята, за да види кулата и града около него, той установил, че говорейки единен език, човеците могат да сторят всичко, което дяволът им нашепне. Затова той объркал езиците им, за да не могат да се разбират един друг и ги пръснал по цялата земя. Именно затова градът приел името Бабел, което на тогавашния език означавало „Объркан“.

— Интересна гледна точка — рече Йоланда. — Става дума за Вавилоновата кула, нали?

— Така например името Yohanan — кимна боцманът, — което на иврит значи „Бог е милостив“ се пръснало по езиците като Jean (Жан), John (Джон), Joao (Жоао), Juan (Хуан), Jon (Йон), Jan (Ян), Janos (Янош), Johan (Йохан), Ivan (Иван), Giovanni (Джовани) и т.н. — всяко носещо своите морфологични особености на дадения език.

— Кептън — Хлапето изтърколи последното яйце към капитана и то се спря в бедрото му. — Ето, хапни, за да натрупаш сили за утрешния ден.

— Не съм гладен! — отрони смръщено капитанът.

Боцманът бръкна в торбата, изкара кожената си манерка и я подаде на капитана.

— Това е всичко, което остана от бъчонката с ром.

— Жадна съм — рече Йоланда.

— И аз умирам от жажда! — облиза се Хлапето.

Капитанът тромаво се изправи.

— Може да съм убиец и лъжец, може да съм негодник, но не бих предал екипажа си — отпи той глътка ром и върна остатъка на боцмана. — Ще предложа тялото си на природата. По-добре змиите да влеят отровата си в мен и вените ми да се пръснат, отколкото да пресъхнат като речни корита в пустиня и да се смачкам като мумия.