Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (36)

Осма глава
Краят на приключението

Псето и капитанът гребаха толкова дълго и усърдно, че съвсем изгубиха острова от погледите си. Когато мощните океански течения ги подхванаха, те вдигнаха греблата и се проснаха в лодката, убити от умора. Скоро след това нощта ги приюти под полите си, за да ги скрие от злите очи на деня.

Сутринта пристигна с вик:

— Кептън! Събуди се, дявол го взел!

— Какво става? — надигна глава капитанът. — Какво си се разврякал такъв?

— Кораб на хоризонта!

— Къде? Под какъв флаг е?

— Мяза ми на… арабско корито.

— Нося в себе си таланта бързо да се сприятелявам с арабите, Псе! — изправи се веднага капитанът и замаха с шапката си. — Ехоооооо…

— А… съкровището?

— А по-здравословно ли е отново да се окажем в менюто на някое туземно племе?

— Няма ли да… хвърлим едно око поне?

— За да се курдисаме в лодката аз, ти и… проклятието? За нищо на света, Псе!

— Майната му на съкровището! — свали ризата си Псето и замаха редом с капитана. — Готов съм да го разменя за бутилка ром и печена свинска зурла.

— Чувай сега, Псе! — рече капитанът. — Не бива да надуваме фанфари, че в сандъка има съкровище. Ще кажем, че сме йезуити и че в него държим Божиите писания, които не трябва да бъдат осквернявани от неверни погледи.

— А ако ни… видят сметката! — посърна Псето и се свлече в лодката. — По полята на Цигуларя ли ще се озовем, или ще останем завинаги тук във владенията на Дейви Джоунс?

— И раят и адът са тук на земята, Псе! — спря да маха и седна до другаря си капитанът.

— На земята?

— Нима не е ад, когато грабливите нокти на нещастието късат кървави съсиреци от душата ти? Когато загубиш близък, без да си му казал сбогом? Когато от семката любов, която си посял, започваш да жънеш… омраза?

— Ад е!

— Нима не е рай, когато видиш усмивката на отрочето си? Когато душата ти се задъхва от щастие по величествената красота на природата? Когато има на кого да промълвиш… обичам те?

— Рай е!

— Виждаш ли? Всичко е…

— Да, но владенията на Дейви Джоунс?…

— Знаеш какво е сняг нали, Псе? — намръщи се капитанът на упорството му.

— Deen mony snaw-men intae Scotlan’. (Правил съм много снежни човеци в Шотландия.)

— Когато оформиш от снега топка — престори се, че държи такава пред погледа си капитанът, — ти имаш някаква форма в ръката си, нали? После топлината ти, превръща снежната топка във вода, нещо течно, което просто изтича между пръстите ти. А накрая водата се изпарява и се превръща в пара, нещо, което дори не се вижда.

— Не вдявам, Кептън!

— Живот се нарича това, в което се намираме в момента, Псе, а телата, които обитаваме, са формата, която сме придобили.

— Снежната топка значи… — замисли се Псето.

— Няма значение как изглеждаме, защото ние сме гости на тази земя, а тялото ни е дадено назаем, за да го подложим на пороците, които дяволът ни праща всеки ден.

— Всеки ден, Кептън!

— Съвсем съзнателно слугуваме на това тяло, с цел да избягваме болката и неразположението, за да му даваме наслада. Ако те болят проклетите зъби, няма как да се насладиш на вкуса на салмагундито, ако ти е запушен носът, няма как да се насладиш на аромата на рома, ако ти пищят ушите, няма как да се насладиш на хармонията в музиката, ако ослепееш, няма как да се насладиш на красотата, която те заобикаля, ако ти е разбито сърцето, няма как да се насладиш на… живота.

— Значи… животът ми…

— Това е отрязъкът от съществуването ти, в който целта е само една, Псе — притежанието. Искаме да притежаваме всичко, а когато имаме всичко, искаме още и още, и още.

— А полята на цигуларя?…

— Няма живот след смъртта! Няма и никакво прераждане, Псе! Ако имаше такова, сега щях да усещам какво съм работил преди. Крал ли, просяк ли, господар ли, слуга?… А аз усещам само това, което съм си Аз, капитан Несъразмерни и не желая никой след мен да бъде мен. Полята на Цигуларя и владенията на Дейви Джоунс са небивалици, измислени от хора целящи да подчинят умовете ни за собствена угода.

— Колко ли има да патя още!?

— Хъм… Една от големите заблуди на мислещия човек, е да си въобразява, че има време за всичко, но… Така както живите води на реката се спускат от върха на планината, минавайки през бързеи, за да заспят след това в блатата, така и животът ти минава през определени етапи, за да стигне дотам, откъдето няма обратен път назад. Това, което не си направил, когато е трябвало да го направиш, няма полза да го правиш, когато вече няма полза да го правиш!

— Nae baak wey, ye seysi? (Няма връщане назад, викаш!?)

— Няма!

— Да, но… чичото на баща ми се ожени за първи път чак на 76 години за комшийката си в Инвърнес. Една сочна фуста с 35 години по-млада от него. Даже сватбата се проведе в имението му до гробищата, а гробарите стояха с лопатите, защото го чакахме всеки момент да гушне китките. И когато, няколко седмици след тържеството, на което за първи път пих какаова напитка, дяволът го отнесе, оная шафрантия, дето твърдеше, че между тях цъфтяла любов, узурпира всичките му имоти и пристана на 10 години по-младия от нея коняр на чичо ми. Скапаният дъртофелник! Дори от ушите му извираха мангизи! Господ да му прости греха, че ме научи да пуша, но душата му мира да не види, задето ме остави без пукнато пени!

— Нейният живот още се е спускал по бързея, докато този на чичо ти Юън се е въргалял вече в блатото.

— А този на любовника й клокочел във вира?!…

— Казано живописно, животът е едно прекрасно пътешествие към вечната койка. Когато стигнеш края на своето приключение и се обърнеш назад, какво по-красиво от това да видиш зад гърба си щастливите лица на всички онези прогизнали девици, които неведнъж си пресушавал, на всички онези дечурлига, на които си подхвърлил пени. Да чуеш ехото от мъдрите си думи, да доловиш аромата на благородните си дела, окачени по просторите на нищетата. Да ти е драго да умреш, Псе!

— Право редиш, Кептън!

— А щом те пременят в дървения костюм и те завият с една каруца пръст, тялото ти започва да губи формата си — червеите превръщат материята в смилаема течност, а душата ти, макар и с мъка си проправя път през сбитата пръст.

— Превръщаш се в пара!

— Вероятно продължаваш да съществуваш, но какви са устоите и ценностите на идното съществуване… не храня интерес, Псе. То вече не е живот! За мен е важно, когато настъпи моментът да ме посеят в земята, да съм изцедил и последната капка сила от това тяло. За какво ми е да предам тялото си в прекрасно здравословно състояние и с добре съхранена цяла външност? — погледна към дървения си крак капитанът. — Да има повече храна за червеите ли?

— Я, бе!

— Всичко, което трябва да сториш, Псе, е да си в хармония с нотите в симфонията на живота. В квинтовия кръг на пороците се крие част от щастието на всеки човек, но внимавай! Не трупай ненужни знания, а само крещящи за глътка въздух впечатления, за да можеш да храниш с тях сетивата си — същите онези, които денонощно се борят да откупят още един ден от проклетия живот.

— Животът е… кучка, Кептън!

— Користна търгашка, Псе!

Псето се изправи и гласът му прониза небесата:

— Hark me, ye aul fishmonger, ye bliddy bunter! Ye gonny gee’s aatheing A pey fer, orr A shaggy yer erse free o’debt! (Чуй ме, дърта… курво, вулгарна уличнице такава! Ще ми дадеш всичко, за което си плащам, иначе ще те онодя, без да ти дам и пукната пара!)

— Чувай, Псе! — придърпа го капитанът към себе си. — Не знаем на какви дяволи ще попаднем този път, затова лапни тая тел в устата си и се прави на по-ням и от немия.

Псето понечи да каже нещо, но вместо това, капитанът му набута парче тел в устата и я затвори. След това двамата отново се изправиха и започнаха да махат към приближаващия ги ветроход.

Когато корабът ги доближи, едно въже полетя към лодката. Псето го хвана и започна да го набира към себе си, а капитанът изпрати поглед към бордовата ограда. Там, въоръжени до кокал, стърчаха моряците на кораба. Мургавата им кожа и мустакът, който неизменно присъстваше на всяко едно лице ги отличаваше от ординарните моряци в Атлантика. Облечени в шарени и везани одежди, с тюрбани на главите, те подхвърляха загърляни в мистерия думи.

— Ахой, джентълси! — закашля се капитанът, докато не докара тембър, с който очевидно целеше да внуши респект. — С тия увити чаршафи на главите или сте избягали от някой цирк, или въобще не сте от тези ширини?

— السلام عليكم^[1] (Ас-саляму-алейкум) — направи небрежен поклон дебелакът, който пъчеше тумбак пред всички. — Ние сме берберски корсари.

— Бъъ… — запъна се Псето.

— Шъъъъът — наведе се капитанът към ухото му. — Араби са. В паметта ми още битуват думи от онзи проклет турски такелажник Ерол… Сега ще подредим спасението си, Псе!

Дебелакът се надвеси над лодката.

— Пристигаме чак от Барбария, за да вземем нашия пай от индианското злато, докато испанците не са го изнесли до последната унция. Няма само проклетите англичани да плячкосват препълнените испански галеони и да се бият по гърдите пред крал Джордж III.

— Sen… bir eşek gibi büyük, bir köpek gibi aç! (Голям си като магаре и гладен като куче!) — закима капитанът.

— Мисля, че не сте в положение да ме заливате с обиди, еднокраки! — намръщи се дебелакът. — Ако пръдна и мога да ви потопя черупката! — разтресе се от истеричен смях желираната му гуша.

Екипажът му също се включи в забавата.

— Ако настоявате, че сте берберски корсари — кимна капитанът в знак на извинение, — значи не може да не сте настанили спомени за братята Барбароса — Арудж, Иляс, Исхак и Хизир. Та аз съм техен… далечен наследник. Ако не вярвате, мога да ви покажа, че съм…

— А обрязан ли сте спрямо обичаите?

— Не само, че е играл ножа, ефенди, но и липсващата от мен част е на поклонение в Мека!

Дебелакът го погледна невъзмутимо, грабна един овнешки бут от позлатения поднос, който едно голо до кръста хлапе държеше, и хищните му зъби се забиха в плътта, за да откъснат сочна хапка.

— Голям лъжец сте! — измляскаха мазните му устни. — Братята Барбароса са при Аллах от има-няма 200 години, а всички техни наследници от мъжки род са с червени бради.

— И моята е червена, но в момента е… опушена… А откъде измъкнахте тази… антика? — потупа корпуса на кораба капитанът, все едно тупаше задницата на кобила.

— По борда на тази шебека е крачил самият султан — вледени рязко тона дебелакът, размахвайки бута пред себе си.

— Да, да! — смотолеви капитанът. — А преди това по него се е разхождала Шехерезада!

Пухкавите възглавнички, бухнали изпод диамантените пръстени на дебелака, обърсаха устата му.

— Владеете много лош английски! — намуси се той. — Трудно ви отделям думите? Да не би да сте… грък?

— А вие да не сте се пръкнал в Ливърпул? — попита на свой ред капитанът.

— Когато си отраснал на Касъл стрийт — думите излизаха от устата на дебелака е натъртено хъркане, — няма как да говоря като проклет йоркширец.

— Еничарският корпус?! — изгледа го капитанът.

— Може и да познавате историята, но едва ли умеете да я ухажвате — отвърна дебелакът. — Приех исляма по волята на Аллах! А знанията, усвоени в корпуса на аджами-огланите, ме превърнаха в личност.

— Аха… Увереността ви крещи в ушите ми, че вие сте капитанът на шебеката!

— Капитан Вели Бен Дениз или казано по нашенски Дениз реиз — рехавите мустачки на дебелака започнаха да хвърлят гьобеци върху тънката му горна устна. — Слуга на турския султан Мустафа III, син на султан Ахмед III.

— Капитан Мафо — свали шапката си капитанът с артистичен поклон. — Като близък другар обаче, можете да ме наричате просто капитан Несъразмерни.

Дебелакът отново се надвеси над борда и от устата му заваляха слузести лиги.

— Та каква вяра изповядвате, Несъразмерни? — изправи се той и ръката му отнесе от подноса една голяма сребърна чаша. — Този път подредете думите в правилния ред, за да задушим недоразуменията!

— Йезуити сме — рече капитанът. — Този, немият до мен, е пръв приятел на Исус Христос, а аз съм му роднина по майчина линия.

— Обрязан йезуит! — започна да се гали по корема дебелакът и да се превива от смях. — Мисля, че ако започна да ви изтезавам, ще стане още по-забавно!

— Чувай, капитан Дениз реиз! — извика капитанът. — Имам неустоимо предложение за теб, друже.

— Да го чуем!

— В сандъка се спотайва… безценно съкровище. А това тук е ключът за него — развя го капитанът. — Всичко е твое, ако ни откараш до Тортуга.

Дебелакът махна белия си тюрбан и двама полуголи африканци веднага размахаха към спарената му глава огромни ветрила от паунови пера.

— И какво има в него?

— Пълен е догоре със златни слитъци.

— Освен лъжец и шегобиец, сте и изтънчен шарлатанин, Несъразмерни! — рече дебелакът, прекарвайки още едно топче от броеницата през тлъстите си пръсти. — А има ли кой да плати истински пари за вас?

— О, демони от тъмнината! — възропта капитанът. — Нали това ти втълпявам, берберино, че ако ни откараш на Тортуга, всичкото злато ще е твое.

— Сандъкът и без това вече ми принадлежи, Несъразмерни — езикът на дебелака се плъзна по горната му устна и облиза запотените му ноздри.

— Аааа, не така! — даде знак капитанът и двамата с Псето вдигнаха сандъка, за да го подпрат на борда на лодката. — Не стига, че не умееш да посрещаш гости, а ще се окаже, че с теб не може да се върти и бизнес.

— Щом го вдигате с такава лекота, значи вътре няма злато. А мен друго не ме интересува — нареди нещо на хората си дебелакът и те насочиха пистолетите и пушките си към капитана и Псето.

— Ако ни гръмнеш, сандъкът отлита към дъното на океана, а повярвай, че зад нас се ниже цяла флотилия, която иска да ни го отнеме — наведе се и целуна капака капитанът. — Толкова е ценно съдържанието му, че…

— Пак те питам, Несъразмерни! — острите нокти на дебелака ровеха в пъпа му и скубеха вътъци мъх от него. — Има ли кой да плати достатъчно пари за вас, или още сега да ви сервирам на акулите?

— Каня, капитан Реиз Бен Дениз — отвърна капитанът. — Съдържателка е на кръчмата „Малката русалка“ в Тортуга и ще плати колкото пожелаете. Би дала и последното си пени за любовта на живота си. А именно моята скромна персона!

Капитан Вели Бен Дениз махна с кърпичката си и хората му отдръпнаха насочените към капитана и Псето дула. При второто помахване, двама здравеняци пуснаха въжета, за да ги издърпат на палубата направо със сандъка.

Капитан Мафо тутакси се опита да се пазари с берберския капитан, но дебелакът бързо му окастри мераците. При подаден от него знак, двамата здравеняци ги приспаха с по един удар в тила и ги оковаха в трюма.

* * *

Измина неопределено време, когато нещо в тъмнината се разшава и глухият вой на масивните пранги изкънтя в празния трюм.

— Псе! Съвземи се, мътните те взели! — изпълзя гласът на капитана в мъчително грачене.

— Уъъъ… — изломоти Псето.

— О, главата ми! — изстена капитанът. — Колко ли време сме лежали мъртви?!

— Да плюя ли телта вече? — завъргаляха се като парче лой думите в устата на Псето.

— Странно!

— Че сме живи ли?

В отворилата се пауза се чу как телта започна да човърка в устата на катинара.

— Амплитудите на клатене ми подсказват, че нито сме на котва, нито плаваме по вълните — рече капитанът. — На борд сме и дрейфуваме по течението.

— Може просто…

— Плашещо тихо и спокойно е, Псе!

— Сигурно си говорят с Аллаха.

— Чувал съм как се молят мюсюлманите — отвърна капитанът. — Ако го правеха, щеше да се чува, като си блъскат главите в палубата. Нима не забеляза грубите като мечешка лапа мазоли по челата им?

— Значи вече са по койките!

— Ако казваш самата истината, то онзи хипопотам, капитан Бен Вели… Дениз, така щеше да хърка, че ушите ни щяха да кървят.

— Готово! — рече Псето. — Можеш да изхлузиш веригите от краката си.

— Ставай и да ходим да превземаме кораба, Псе!

— Ама… няма ли да е по-добре да се скрием… в някоя бъчва, докато…

— Спри да нижеш кухи думи! — сгълча го капитанът. — Може да се спотайваме в тъмнината, но не може да се скрием от очите на времето. Хайде!

В дъното на трюма се мержелееше лунната светлина. Тя се процеждаше през пролуките на люка и лазеше по влажните стъпала чак до прогнилия под.

Когато ситните крачки на двамата пленника се умълчаваха, се чуваше само учестеното им дишане и цвърченето на плъховете. Тъкмо когато призрачните им силуети доближиха стъпалата, Псето се препъна в нещо и се изтърколи на пода.

— Помо…

— Шъъът! — успя навреме да му запуши устата капитанът.

— Какво по дяволите е това? — попита Псето.

Капитанът хвана два крака, подаващи се в периферията на светлината, и издърпа едно безжизнено тяло със забита във везания елек стрела. Щом я измъкна той помириса острието й и я поднесе пред очите си под сноповете лунен дъжд.

— Познавам тази стрела, Псе! — издърпа той ризата си надолу, за да разкрие безформен белег малко под ключицата си. — Това е печатът, който ми остана от войнственото племе Кариба, докато се опитвах да разменя дарове с тях. Острието е намазано е отровната мъзга от дървото манчинела. Аз изкарах късмет навреме да ми наложат лапа от корените на ароурут като противоотрова, но много мои другари издъхнаха в агония.

— Значи все пак ще умрем! — изскимтя Псето.

— Прехапи език, Псе! — заключи устните си с пръст капитанът. — Интуицията ми говори, че сме вън от опасност, но… Вземи му ятагана и ме последвай!

Псето издърпа оръжието от ръката на мъртвия берберин и двамата с капитана запристъпваха към дъното на тесен коридор. Там те се натъкнаха на врата и залепиха ушите си на нея. Открехнаха я колкото да могат да се промушат и ловко се шмугнаха в капитанската каюта. Трептящият пламък на догарящата свещ сякаш си играеше на криеница с провиращия се през пукнатините на прозореца вятър. Гранивият дъх на нечистоплътието се стелеше на слоеве като сива лепкава мъгла. Една от вратичките на бюфета хапеше няколко подали се морски карти. Поднос с мръвки месо и гарафа пълна с прозрачна течност танцуваха по масата в ритъма на кораба.

Сякаш забравил за опасността, Псето метна ятагана встрани и се нахвърли върху храната.

— Умирам от глад? — откъсна парче месо от една плешка и го глътна, без да дъвче. — Ама че лакомство!…

Капитанът взе свещника и поднесе светлината над леглото, за да се вторачи в това, което лежеше на него.

— Вече няма съмнение, че шебеката е претърпяла нападение от индианци, Псе!

Псето спря да мляска и пристъпи до леглото.

— … Скалпирали са го!!! — изломоти той.

Засъхнали потоци кръв се спускаха между облещените в тавана очи на капитан Вели Бен Дениз. В сърцето му имаше забит овнешки кокал. На лоените му устни още крещеше ужасът от срещата му със смъртта. Тлъстините на голото му тяло се разливаха в леглото като остатъци от мъртво вълнение.

— Ето какво е станало, докато сме се въргаляли в безсъзнание, Псе! — отиде до малкото прозорче капитанът и надзърна навън. — Останали без вода и храна, тези дръвници са акостирали на някой остров, обитаван от племето Кариба. Индианците вероятно са ги атакували с пирогите си през нощта, както сториха и при моята среща с тях преди много години, и са ги изтрепали до крак. Плячкосали са каквото им трябва, отрязали са въжето на котвата и отново са се скрили в джунглата.

— И сега се носим без посока?

— Залагам си главата, че половината от берберите са мъртви, а другата половина…

— Какво?

— Изядени — отвърна капитанът. — Кариба се славят като племето с най-добрите рецепти за… човешко месо.

— Мили боже! А нас защо са ни пропуснали?

— Защото сме изглеждали по-мъртви и от мъртвородено. Дори и диваците обичат прясна мръвка, Псе!

— Можели са поне да ни скалпират!…

— Кариба скалпират само враговете си. Взели са ни за мъртви, един вид врагове сме на друг, не техни.

— А… — заоглежда се Псето — съкровището ни?…

— Нямам способността да надничам в бъдещето, но сетивата ми подсказват, че то е все още тук на кораба. Кариба се интересуват само от оръжия, а аз дълбоко се съмнявам, че в сандъка е имало… пищови!

— Да си го потърсим тогава!

— Ще го сторим, Псе — улови гарафата капитанът, — но първо довърши вечерята си. Ако се окаже, че греша и на палубата, пременена в балната си рокля, ни чака смъртта, не искам да те изпратя при твоя Свети Петър с празен търбух.

— И аз го чувам как скрибуца — поглади корема си Псето, — и това не е защото съм влюбен, Кептън.

Капитанът облиза устни, след което надигна гарафата. Носоглътката му едва смогваше да пропуска течността, а вените по ръцете му се наляха като черешови коренища.

— Не знам, какво лочат тия бербери, но имам усещането, че някой ми налива лава в гърлото.

— Дай да видя! — изля част от течността в устата си Псето и се задави. — Огън! Изгори ми червата!

— Знай, Псе! Не годините, а изпитанията те правят по-мъдър и смел!

Псето оглозга хрущялите на кокала със злобата на чакал, облиза си пръстите и посегна към друга мръвка.

— Много съм преживял, Кептън!

— Ще използвам тялото си като оръжие, за да разнищя възела на тази история — върна си притежанието на гарафата капитанът и я надигна, за да я пресуши.

— Какво пак си си надумал, Кептън?

— Шибалба! — рече с ирония в гласа капитанът. — Ако сандъкът е на палубата, остави на мен да се справя с това проклятие!

— А ако ослепееш? Аз как ще се…

— Мен такива дребни проклятия не ме ловят, Псе, защото прокобата, което тегне над моята скромна личност е много по-могъща — опита се да прекрачи към вратата капитанът, но коленете му се подгънаха и той залитна върху масата. — Прокобата да бъда Несъразмерния!

— Кептън!

Псето обърса ръце в брича си, подхвана другаря си и двамата напуснаха капитанската каюта. Щом се добраха до стълбите водещи към палубата, капитанът се отскубна от опеката на Псето и залази нагоре по дирята на лунната светлина.

— Чувай, Псе! — рече заваляно той. — Ако нещо се случи с мен, каквото и да е то…

— Ама…

— Първо… предай лично на Каня ето това писмо.

Капитанът бръкна в джоба си, изкара намачкан лист хартия, развя го пред лицето на Псето, след което отново го прибра там, откъдето го извади.

— Очите ти, Кептън, по-червени са и от… — прокара ръка пред погледа му Псето — кървава луна!…

— Чуваш ли ме, дявол те взел, Псе?

— Чувам, Кептън!

— Второ… — гласът на капитана изведнъж се спусна с няколко октави надолу и загуби експлозията си. — Няма второ, Псе! Просто няма второ!

— Няма второ, Кептън!

Капитанът сграбчи желязната халка на люка и прегракналите панти изскимтяха. Тежестта на движенията му го караха да изглежда като човек в края на дните си. Той подаде глава и блуждаещият му поглед залази по палубата.

— О, демони от тъмнината!

— Какво по дяволите… — отстъпи няколко стъпала Псето. — Какво видя?

— Палубата е осеяна със скалпирани берберски трупове, Псе. Платната са спуснати, въжетата на котвата са отрязани. Сандъкът зяпа отворен до гротмачтата, а около него се блещят парчета огледала и се въргалят фъндъци вълна.

— Нашият сандък?! Съкровището!? Вълна!?

— Наближава буря, Псе! — обърна се капитанът и стисна другаря си за рамото. — Стой тук и да не си посмял да тръгнеш подире ми!

Псето заклати глава.

Капитанът се покатери на палубата, олюля се, но успя да установи равновесие и да закрачи към сандъка. Една по-остра вълна обаче връхлетя шебеката на борд, той загуби баланс, изтърколи се и тресна глава във фалшборда. Луната сякаш изпищя в ням ужас и разхвърли облаците около себе си, за да се надвеси над неподвижното тяло.

Тъпият удар стресна Псето и той се сви на кълбо, кръстейки се и с двете ръце.

— Bein masel agayn, Awmichtie. Ye Dug fae Aiberdeen. Still A byde yer croun-office luggage, richty? (Пак съм аз, Господи. Псето от Абърдийн. Помниш ме, нали?)

— Няма да ме спреш, животно такова! — промуши се из пукнатините на прогнилата палуба гласът на капитана, за да се гмурне в дълбините на океана.

Залепил длани пред гърдите, Псето не откъсваше поглед от проблясващите през процепите на люка звезди.

— A ken, Ah’m kinna pyne en eih erse, bit… winna ye gee’s ae haun, gin A chum ye, me freen? Aiblins ter ye last time. (Знам, че съм голяма досада, но… няма ли да ми свършиш една услуга, ако те замоля, друже? Може би за последен път.)

— Ще свърша това, за което съм се пръкнал на този проклет свят — отлепи кървавата си уста от палубата капитанът и разтърси глава, — защото, този който не постига целта си, винаги плаща с честта си!

— Ye speir masel agayn: Fit eih de’il een ye deen wi yer ain life, Dug? Gin ye drap aaf ye hooks thy day, ye win awa yon warrld wioot nae ae wirthy deed deen, nae ae single trace left. Zatny affa, Dug? Noo… ’tis feart, A are. An geil’t tae ye marra A’Il fin’ docht tae repone ye: ’At iz affa ’at, Gad. (Пак ме питаш: Какво по дяволите направи с живота си, Псе? Ако пукнеш днес, ще напуснеш този свят, без да си сторил ни едно достойно дело, без да си оставил ни една-единствена следа след себе си. Не е ли ужасно това, Псе? Сега… вцепенен съм като докер, но ще намеря сили да ти отговоря. Ужасно е, Боже!)

— Ето ме, животе — изправи се капитанът. — Ще забия дървения си крак в задника ти и дори сто урагана няма да могат да ме помръднат.

— A ain’t tryin be braisant, bit A wid sikk tae hiv me ain grog-shop, me ain home, me ain wifie an berrens. Tae deek ye bliddy sun an ging ter me wisses, ’tis aa A wint fae eih mom, noo. A howp, ’tis ’ithin yer pouer, Awmichtie. A dinna doot’t. Nae ava, Gad. Nae ava. (Не ща да ставам нагъл, но ми се ще един ден да въртя собствена дрогерия, да имам дом, да храня жена и дечурлига. Всичко, което ща сега обаче е на сутринта окото ми да види проклетото слънце и да хукна подир мечтите си. Тая надежди, че това е по силите ти, Господи. И не храня съмнения. Ни най-малко, Боже. Ни най-малко!)

— Да — хвана се капитанът за оградата и направи следващите си няколко крачки, — човек може да издърпа душата от тялото си и да избяга от нея, но не може да избяга от покварата на времето. Нито съм се родил алчен, нито пък убиец и лъжец. Ти ме издяла такъв, за да можеш да ме контролираш, но се провали, животе!

— Жив ли си, Кептън? Какво има в проклетия сандък? — започна да муши въпрос след въпрос през пролуката на люка Псето, без да смее да го отвори и погледне.

Капитанът застана пред отворения сандък и дълго време съзерцава съдържанието му. Там, върху легло от вълна, лежеше кристален череп с естествена големина. Той внимателно го извади и го вдигна високо нагоре, за да го огледа с нескрито страхопочитание. В този момент с тих, свистящ звук проблеснаха искри и върховете на мачтите се озариха от огньовете на свети Елмо. Синият оттенък от електрическия заряд сякаш се настани в самия череп, за да разкрие изящната му изработка.

— Да не ослепя и падна във водата? Какво става там, по дяволите? А писмото? Как да го взема сега?

— Черепът на проклятието! — доближи късчето история пред лицето си капитанът. — Госпожица Йо е объркала инките с маите, Псе.

— Gweed Laird! (Мили, Боже!) — изпусна дълбока въздишка на облекчение Псето. — Ye’s alive! (Жив си!)

— И през ум не ми е минавало, че през цялото време сме драпали по следите на нещо много по-ценно от наследството на инките — говореше като изпаднал в транс капитанът. — Когато прекалеше с рома, капитан Анн Ван Сопо често ме привикваше в каютата си и ми разказваше легендата за маите! Мислех, че е някаква негова измишльотина, но кълна се, той нито веднъж не изглеждаше щастлив от купищата злато, които плячкосвахме. През цялото време е търсил именно Черепа на проклятието, а добирайки се до тайната му, явно контето от Бристол е решил да извеза прокаженото си име по корицата на човешката история, като му го отмъкне.

— Златен ли е поне?

— Изработен е от един-единствен прозрачен къс планински кристал. Можеш дори да съзреш вътрешните му вени. Безценно, Псе! Нещо извън човешките възможности! Нещо извън нашата реалност!

— И колко ли дублона може да припечелим от него, Кептън? — попита Псето.

— Това е последният от 13-те черепа, който трябва да заеме мястото си в свещения храм в Паленке, за да проговорят и разкрият ужасната си тайна за края на света — върна кристалния череп в сандъка капитанът и старателно го покри с вълна. — Другите дванадесет са притежание на анонимен колекционер, който иска да си купи удоволствието да общува с дявола.

— Ще му одерем кожата, Кептън! Ами… проклятието? — изведнъж ентусиазираният глас на Псето премина в боботене. — Да не ни застиг…

— Проклятие! — прекъсна го капитанът. — Какво по-зловещо проклятие от това да знаеш кога е краят на света, Псе! Право е чула, госпожица Йо, че всеки дръзнал да „види“ съкровището ще ослепее, но не очите, а душата ще загуби способност да вижда озарената от луната пътека към дверите на рая.

— Аз… Такова… — запелтечи Псето.

— В какво би се превърнала любовта, ако краят на света е отбелязан в ума ти е голям и черен кръст? Ще стане ли тя по-чиста или просто… ще се превърне в пепел?! Какво ще стане тогава с мечтите ни?!

— Мечтите ни, Кептън…

Капитанът вдигна глава към луната.

— Ти, приятелко драга, си летописецът на моя скромен живот. Отбележи този ден, като деня, в който думите ми кървят върху белия лист, но в душата ми се роят желания за нежност и любов — изкара той писмото от джоба си и го пусна до кристалния череп. — Денят, в който слагам ръката си на гърдите и усещам как сърцето ми все още бие за някой, който ме чака!

— Признавам, че малко попрекалих… — продължи своята изповед Псето. — На острова на човекоядците, Кептън… За обеците… Направо те излъгах, че аз и…

— За да окрадеш историята, Псе, не ти трябват уменията на ловък джебчия, а куражът на наивен хлапак, тичащ през тръните на своите блянове!

Капитанът сложи дузина гюлета в сандъка и след като го заключи, хвърли ключа зад борда.

— … Ама и ти си го и заслужаваше, Кептън…

Гърдите на капитана се издуха до пръсване и думите полетяха от устата му:

— „All the world’s a stage, and all the men and women merely players; They have their exits and their entrances!“^[2] („Светът е една голяма сцена, а хората са само актьори. Всеки има своята роля, която трябва да изиграе!“) — изрита той сандъка с дървения си крак, за да прати тайната на кристалните черепи в необятната шир на океана.

— Бог с нас! — прекръсти се Псето.

— За някои, бог е самият дявол, за други — дяволът пък е бог — изтърколи искрящ поглед по златистата лунна пътека капитанът. — Покачи се на върха на света, Псе, вдигни ветрилата и ме откарай при най-безценното съкровище — обятията на моята Каня!