Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (21)

Втора глава
Капитанът разголва миналото си

Боцманът, Псето и Хлапето се освободиха от досадните дрехи, запасиха се с вода, провериха готовността на оръжията си и се мушнаха в лабиринта на джунглата.

Въпреки че на няколко пъти погледите им се завързаха, нито Йоланда, нито капитанът предприеха опит за размяна на думи. И тъкмо когато главата на капитана започна да клюма, тя наруши мълчанието:

— Очевидно не се чувствате по мъжки комфортно в присъствието на млада дама?

— Ъъъ — сепна се капитанът.

Йоланда повдигна долния край на роклята си малко под коляното и босите й крачета заприпкаха по парещия пясък към водата.

Линеещият поглед на капитана се съживи и се затича подире й като хрътка.

— „Frailty, the name is woman!“^[1] („О, слабост, името ти е жена!“) — откъсна се тежък стон от устата му.

— Какво казахте, капитане? — вдигна поглед тя. — Не ви чух от тези… досадни чайки.

— Вълшебни думи, госпожице Йо, родени изпод перото на лебеда на Ейвън.

— Оставете Шекспир сега! — нагази тя във водата и блажена усмивка украси лицето й. — Питая странното усещане, че присъствието ми някак си ви провокира да мълчите. Изглеждате доста по-различно, отколкото когато сте сред… как да го поставя… други хора… публика!

— Напротив, драга, дори и бегло не подозирате колко ми е възторжено да споделям нежните трепети на живота в компанията на млада и умна и очарователна хубавица с… мъжко чувство за хумор.

— За да не внеса разочарование в душата ви, ще ви… благодаря за комплимента!

— Не мога да си позволя да пестя вежливи думи за сияйна прелест като вас! — отскубна поглед от шляпащите й ходила той и стана, за да сипе ром в насмолената чаша.

— Изглеждате ми… самотен. Вероятно ви измъчва носталгия или… любовна мъка?

— Самотата е онази галантна госпожица, с която разговорът тече по-гладко, отколкото е нужно. Липсва й само малко грим, за да бъде самото съвършенство. Право е, че при нея липсва любовната игра, но за сметка на това, нима съвкуплението с нея не е безопасно?

Без да откъсва поглед от капитана, сякаш да не прекъсне нишките на крехката връзка, Йоланда пусна роклята си и се настани до него, облягайки гръб в палмата.

— Знаете ли — рече тя, — връхлита ме желание да утоля страстта на любопитството си и да ви попитам…

— Знам, че за всеки въпрос си има отговор, макар понякога самият отговор да звучи като въпрос.

— Не се измъквайте с каламбури!

— Нима животът е нещо повече от игра на празни думи?

— От всички мъже, които крачеха по борда на „Рагнарок“ вие, капитане, сте най-странно оперената птица. Решителността ви успя да възбуди интереса ми към вашата личност, но с почуда установих, че дори Крази Митс и господин Доди не знаят истинското ви име. Да не би да сте наложил цензура на личния си живот?

— Капитан Мафо Не-съ-раз-мер-ни-я — започна с тих глас той, но всяка следваща сричка се раждаше по-помпозна от предната. — Ето това съм Аз, госпожице Йо.

— Да, но не може да не сте раснал като дете и да сте нямал живот и имена като всички останали? Ще предизвикате радост в сетивата ми, ако ми позволите да уловя загадъчния дух на вашето минало.

— Миналото, госпожице Йо, е като мираж от ярки цветове, които избледняват до сиви сенки! Като палач преоблечен в чувство на задоволство! Като песен на гургулица, която модулира в печален камбанен вой! Като ухание на роза, което прогаря дробовете с остротата на барутен дим!

— Каква риторика! Какъв изящен изказ! Вие владеете словото не по-зле от великите елински философи. Един ден трябва да дарите на света мемоарите си, които сигурна съм ще са една от най-одумваните книги.

— Един ден, драга ми Йоланда…

— Интересно ми е, как човек се въздига до това, което сте вие в момента. Как сте възпитаван? Чия обич сте приемал? През какви тегоби сте преминал? За какво сте мечтал?

— Истината ли желаете да изтръгнете, госпожице Йо?

— Стига това да не ви нарани.

— Ако добре се вгледате в очите на човек — обърна се той към нея, — можете да прочетете живота му.

— Бих желала да познавам мислите ви, но… — обърса с пръсти лъщящата си гръд тя. — Каква адска жега!

— А давате ли си сметка, че вие ще сте единствената, която ще разполага с моето минало?

— Всъщност, докато лежахте оковани, аз успях да отскубна къшей информация за вас от капитан Суейн.

— Не си спомням той да е особено словоохотлив.

— Може да притежавам мъжко чувство за хумор, но… аз съм жена, капитане!

— О, да… И какво ви разкри той?

— Че сте вълк-единак затворен в човешко тяло. Че забиете ли крак в сушата, бързо профуквате дяла си от плячкосаното, най-вече, за да доставите наслада на сетивата си. Че в бумагите на адмиралтейството живеете живот на уелсец от Ландейло, но че носите сходни на сарацините черти. Че африкански жрец отвъд Средиземно море ви пуснал в издълбан дънер, за да преминете през Гибралтар и доплувате до бреговете на Уелс.

— Продължавайте…

— Че противоречивите слухове, които бродели по ваш адрес, приемали форма от вашата уста, за да внушават тайнственост около произхода ви.

— Ако ви окича с хартиена корона, хорската фантазия ще ви направи кралица! Повярвайте!

— Че сте убиец, лъжец и крадец. Че не познавате думата чест, че сте…

— „О, train me not, sweet mermaid, with thy note to drown me in the sister’s flood of tears!“^[2] („О, русалке сладка! Не ме примамвай да се давя в сълзите на сестра ти!“) — бавно отмираше смехът в гърдите му. — Не съм се кикотил така откак превзех ложите на Друри Лейн за всички представления на „Комедия от грешки“.

— Не му повярвах!

— И знаете ли колко струваше билетът? Цели пет шилинга!

— Сега можете спокойно да разгърнете страниците на житието си, капитане. Очевидно ревностно пазени в непробиваемия сейф на вашата душа!

— Историята ми, госпожице Йо, започва като… приказка. Едни селджукски турци намерили в Черно море оплетено в рибарските си мрежи буре. Когато го изкарали и раздънили, открили в него едно ревящо чудовище. Косата ми, черна и къдрава, стърчала като рога, а под повивката съм криел…

— Капитан Суейн ми сподели, че не е присъствал на разговора между вас и капитан Сопо — позволи си тя половинчата усмивка, — но ми разкри съдържанието му.

— И…

Срамежливите й очи не смееха да го погледнат. Ръцете й се плъзнаха по външната страна на бедрата и оставиха мокра пътека по шарките на роклята. Алените й устни потръпваха като венчелистчета на горска теменуга.

— Не берете срам от разгонените думи, госпожице Йо! Без тях истината не може да възтържествува.

— Ами… Легендата говори, че когато онзи капитан Сопо ви зърнал гол, той останал шокиран колко щедър може да бъде създателят и казал: „По всичко изглежда, друже, че когато бог е сътворил света, един от… зверовете е попаднал в… гащите ти“.

— А аз?

— Вие смирено до безразличие сте му отвърнал: „Твоят бог няма нищо общо с това, кептън Анн. Всичко по мен е… дяволска работа!“.

— А хората изпадат в заблуждение, че прозвището ми е пришито поради липсата на крак! Но… нима очите ви не станаха свидетел на…

— Признавам — смути се тя, — че ъгълът от дрешника и лошата светлина ми спестиха зрелището.

— О-о… Не се поддавайте на угризения по пропуснати възможности! Животът е в краката ви!

— А истина ли е това, което господин Доди ми сподели? За жертвата, която сте дали, преди да попаднете в плен на човекоядците?

— Негодникът заспа и натресе…

— Говоря за решението да си отрежете ухото, за да спасите умиращия си другар.

Капитанът прибра косата си назад и безформеното му ухо се показа изпод къдрите.

— Свикнал съм да мамя смъртта ежедневно, госпожице Йо, а идеята за саможертва всеки път ме замайва като непознат за сетивата опиат.

— И какво се случило после е бурето?

— Ами… Турците първо решили да задържат бурето и да се отърват от мен, но намерили една плочка закачена на китката ми, на която пишело: „Дар за дявола от българите“. Помислили, че съм… антихриста. Пребледнели от ужас и метнали бурето пак в морето.

— Правдоподобно! — възкликна тя.

— После един гръцки търговски кораб видял бурето и моряците го качили на борда. Отворили го и вътре пак Аз, ревящото изчадие от ада. Чудели се, маели се какво да сторят с мен и накрая пробутали бурето на едни италиански моряци, като ги подлъгали, че в него има мазнина от маслини и то екстра качество.

— Екстра качество!?

— Италианският кораб скоро претърпял атака от френски корсари, които взели бурето, покрай другите бурета като плячка. Още обаче, преди да угадят, че съм вътре, уелски пирати щурмували френския кораб и прехвърлили бурето на техния кораб, като си мислили, че в него има коняк. Когато ме открили, пиратският капитан Ашли Крокс, наредил никой да не ме докосва, защото това, тоест Аз, съм се явявал някакво си… предзнаменование. Понеже не можело дечурлига да се шляят на борда, той ме дал на един негов чичо, свинар, който ме отгледа в Ландейло.

— Значи свинарят с бременната свиня…

— С първите думи, откъснати от гръдта ми: „Мафи, Мафи“, дошло и името ми. Старият Крокс, беден и неграмотен чиляк, не ми струпал други имена, нито пък засвидетелствал съществуването ми пред властите. Така отраснах, госпожице Йо, между блеещите овце и вечно гладните прасета.

— И аз веднъж, като дете, държах малко жълто пиленце в ръцете си.

— Човек колкото повече помъдрява, толкова повече долавя вкуса на своето детство — заблужда погледът му в шумолящите листа на палмата. — Бих разменил всичкото злато на света, за да се върна в онази епоха.

— Сигурно е царяла… романтика?

— Да погаля пълното овче виме, а след като издоя млякото и махна нападалите в него барабонки, да отпия жадна глътка, за да усетя вкуса на природата. Да подхвърля зрял мамул и разчеша калния гръб на прасето. Да ме подгони гъсокът. Да обера яйцата на кокошките от полозите пълни е кокошинки. Да отида за гъби на торището. Да слушам нощните симфонии на онзи виртуозен изпълнител славея. Да погледам със затаен дъх как врабците се къпят в прахта. Да проследя полета на онази вълна от скорци, която залива бреговете на небесния рай. Да се насладя на мириса на прясно окосената трева. Да мечтая… О-о, само как ухае прясно окосената люцерна, госпожице Йо!

— И кога ви отвя вятърът? — натъжиха се очите й.

— Ами… след кратко странстване из острова, когато станах на 13, се озовах юнга и при нужда — корабна маймунка в търговския флот.

— Корабна маймунка?

— Момчето с бързите боси крака, което фучи из оръдейната палуба, за да носи барута и мунициите.

— На 13 години?

— И така стъпка по стъпка, година след година, или мънисто след мънисто, както се казва в загадката, докато не се превърнах в това, което съм в момента, госпожице Йо — Капитан Мафо — Несъразмерния.

— А… как е съшита цялата история с бурето, след като турците не са говорили с гърците, а пък гърците са излъгали италианците за съдържанието в него? А да не говорим, че писмото на плочката сигурно е носело езика на българите, който вероятно няма общо с този на турците.

— А как знаят, че Христос е възкръснал? Да не би някой да го е видял, като отлита в небесата?

— Историята говори така.

— Просто купчина кухи думи — напрегна се той, — а аз съм тук от плът и кръв, госпожице Йо!

— Дар за дявола от българите?! Значи Вие сте…

— Проклети варвари!…

— Вероятно се чувствате, така както звучите — откликна прочувственият й глас на настроението му. — Не като обичан син, а като… копеле, ненавиждано от цял един народ!

— Не е важно коя кучка те е раждала, госпожице Йо, а коя вълчица те е кърмила!

— А…

— Какво още терзае душата ви?

— Имате ли деца?

— Моите деца са моите дела, милейди!

— А жените в живота ви? Истински ли са, или са изваяни от въображението ви според нуждите, които ви връхлитат?

Йоланда загреба пясък с босия си крак и го остави бавно да изтече между пръстите си. Прикритата еротика в сцената подтикна капитана да разпъне вратни жили.

— Радвам се на привилегията да познавам плътските удоволствия, госпожице Йо.

— Просто се възползвате от всяко красиво момиче, което ви попадне на прицел…

— И…

— Когато се… облажите, то на часа се превръща в прочетена книга, ненужен предмет, който само събира прах на полицата в храма на вашите завоевания!

— Вие да не сте… — навря поглед в пазвата й той — мъж, пременен в женски дрехи?

— Осмелявам се да твърдя, че отлично познавам философията на мъжкия ум!

— Или страховете ви говорят?…

— И усмирете този огнен поглед! — загърна се тя. — Та вие можете да ми бъдете баща.

— Първо… — рече той — никога не се интересувам от жизнения цикъл на жената. Освен че е неетично е и нетактично, и най-вече непрактично. Та любовта подвластна ли е на природните закони?

— Въпросите ви хапят като зло куче! — удиви се тя. — Нямам безопасен отговор!

— Второ, не аз попадам в примката на любовта, госпожице Йо, а точно обратното — заподскачаха веждите му. — Ни най-малко желая да прозвучи като хвалба, но не живее на света красавица, която да устои на чара ми.

— Простете ми откровението, но… — отмъкна тя чашата от ръцете му, — мисля, че ромът поддържа нивото на разговор удобно само за вас. А и забелязах, че се нагаждате към всеки един е различен подход. Изборът на думи и езикът на тялото ви превръща в многолик събеседник. Не ми убягна и това, че от всеки разговор извличате лична угода.

— И трето — взря се той в младото й лице, — когато книгата предлага вълнуваща драматургия, та макар и е пожълтели страници, аз обожавам да я… препрочитам.

— Признавам, че думите ви понякога притежават и чисто лечебни свойства — благородно му се усмихна тя. — Цялото ми съществувание акламира последната точка от житейската ви философия.

— Попадам разбира се и на… мумии, инати като магарици същества, които си въобразяват, че съм недостоен да им доставя изтънчени страдания.

— Нима им причинявате болка?

— Когато обаче Несъразмерния реши да впримчи една жена в негова любовна робиня… Арсеналът ми за поваляне на плячката е толкова гъвкав, че няма шанс да не извоювам желаната победа.

— Поваляне на плячката?

— Що се отнася до самия акт на копулиране… — продължи без свян той, — то е като… актьорската игра. Въпреки натрупания опит, мисълта за провал те кара преди спектакъла да си припомняш всяко едно действие.

— Копулиране! — секна дъхът й. — Господи!

— Говорите за зверове в гащите, а се плашите от смисъла на думите?!

— Липсата на изтънченост у вас ме озадачава, но не мога да отрека, че ме… ободрява.

— Ако желаете, мога да поставя нецензурираните думи под карантина?

— Не всички, ако обичате!

— Та… — сипа още ром в чашата той, — откакто започнахме да ги четем, съм омаломощил 69 фусти, без разбира се онези, за които не пазя спомени. 32 от времето, когато крачех по борда е два крака, останалите — откакто ползвам само един. Само с две по-малко от боцмана, ако може да се хване вяра на думите на разбойник като него.

— Аз дори не познавам толкова на брой… момичета — сложи ръка пред устата си Йоланда.

— Не пропадайте в заблуда, че познавам цялата си колекция. Тълпяха се пред леглото ми на сюрии. Дори на половината не помня имената… — замисли се капитанът. — Ъъъъ… Румелия, Денита, Магда-Лена, Ъъъъ… Даяна, Ника, Марая, Ъъъъ… Мериън, една лакома Арменка, Ъъъъ…

— Лакома Арменка?!

— Аууууу, каква арменка ми прати дяволът, госпожице Йо! Очите й планински езера. Устните й по-сочни от праскова. Косата й букет от разцъфтели хризантеми. Кожата й хималайски кашмир. Дъхът й по-свеж от утринно ухание — галеше думите езикът му. — И славеят, е неговите 40 мелодии, би завидял на вълшебния й глас, а в кюлотите й…

— Чакайте! Поспрете! — изведнъж се накокошини тя. — Само с две по-малко от… Нима ми говорите за Крази Митс?

— И винаги ревеше, че е гладна — усмихна се той. — Арменката, госпожице Йо.

— С две по-малко, значи? — залепна ръката й за пламтящото чело. — Той ми сподели, че е преживял три любови, което е… нормално предвид възрастта му.

— Три любови? Хммм… — уви той пръст около една буйна къдрица, пружинираща по слепоочието му. — Митс вероятно е пропуснал условието, че ги е реализирал за една вечер. Признавам, че рязко набъбващата му на моменти сметка предизвика и у мен почуда.

— Жените не са план, който чака да бъде реализиран! Ние сме живи създания. Разцъфваме и вехнем като цветята. Умеем да обичаме и да мразим — сведе тя поглед. — Сигурно за всичко ме е лъгал!

— Дори и най-изтънченият джентълмен е в състояние да наруши своята лоялност към истината, за да запази достойнството на любимата.

— Каква глупачка съм си аз!

— Не се корете, госпожице Йо! Като приятел би трябвало да съхраня неговата интимност, но аз ще сторя нещо далеч по-скучно. Ще ви предоставя хлъзгавия отговор, който умело ви се изплъзва, откакто сме зачекнали този разговор.

— Накъде ме водите?

— Ако ме питате дали не сте попаднала в ноктите на колекционер на невинни женски сърца, то отговорът ми е — не, милейди, Митс жадува да съблече кожата на фатален любовник и да се премени в тази на верен съпруг и грижовен баща.

— Тази мъжка солидарност!

— Пише го в ирисите му.

— Както и да е — пое тя чашата с ром. — Желаете ли сега аз да ви разкрия част от моя свят?

— Нещо, което би озадачило вселената! — захлупи той шапката на лицето си. — За да бъдем квит, госпожице Йо. За да бъдем квит.