Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (17)

Осма глава
Заровете на лъжеца

Преди ромът да потече в нетърпеливите им гърла, капитанът държа пламенна реч за живота и смъртта, завършвайки с една от сентенциите си: „Животът е гарсонът, който ти взема поръчката, а смъртта е бирникът, който ти носи сметката!“.

След като пресуши канче ром, Йоланда най-накрая се успокои. Воднистият й поглед все още проблясваше на светлината, но устните й възвръщаха розовината си. Тя се доближи до боцмана и докосна рамото му.

— Бих желала да ви благодаря за всичко, което направихте за мен и… брат ми!

— Нищо повече от това, което би сторил всеки един джентълмен, за да е в мир със себе си.

— Нима бог дава право на хората да съдят и убиват себеподобните си? — издърпа тя канчето от ръката му. — И колко наказания ли сте измислили!?

Боцманът отлепи поглед от прогнилите дъски на палубата и я погледна в очите.

— Суров е нашият свят, милейди! Човекът за човека е звяр, а животът пази ужасяващи истории.

— Какви истории?

— Например като тази за смъртта на Рагнар Лодброк и за отмъщението на неговите синове.

— Рагнар Лодброк! — отпи тя. — Разкажи ми!

— Не мисля, че след всичко, което преживяхте, е удачно да ви сервирам… десерт е вкус на кръв.

— Предпочитам ордьовър от нежност — пропълзя по устните й усмивка, — но явно менюто днес е за… вълци.

— Щом настоявате… — върна й усмивката той. — Та англосаксонските хроники говорят, че легендарният викинг Рагнар е живял в края на осми — началото на девети век. Прозвището си Лодброк или „Рунтавите гащи“ той придобил заради облеклото си. Направени от неощавена кравешка кожа, варена в смола, овъргаляна после в пясък и накрая сушена на слънцето, докато се втвърди, гащите и жакетът му имали за цел да го предпазят от огнедишащите дракони и змейове.

— Рунтавите гащи!? — хлъцна тя.

— Роден да бъде велик воин, вярващият в бог Один, Рагнар Лодброк отплавал от земите си и насочил корабите си на запад, за да достигне бреговете на християнска Англия. Там той започнал да опустошава и ограбва всичко по пътя си, като започнал от кралството на крал Ела, Нортумбрия, за да стигне до кралството на крал Екбърт — Усекс.

— Бог Один?!

— Свирепи и безпощадни, викингите палили църквите е монасите и абата в нея, изнасилвали жените и убивали дори децата изпречили се на пътя им!

— Неееееее!

— Рагнар Лодброк тероризирал Англия и Франция с години, но при едно корабокрушение, което претърпял до бреговете на Нортумбрия, той попаднал в ръцете на своя враг крал Ела. Наказанието предвидено за езичника, изпълвало е религиозен трепет християнския крал Ела — изкашля се боцманът и добави: — Пуснали Рагнар Лодброк в яма с пепелянки и той издъхнал в страшни мъки.

— Да, но… нали Рунтавите гащи служили именно да го пазят от огън и отровни зъби?

— Ами… Крал Ела го съблякъл гол!

— Искам да ви призная — хлъцна отново тя, — че историята ви въобще не ми е страшна, Боцман!

— Кълна се — погледна я той, — че краят й би хвърлил в потрес и най-безчувствения изверг!

— Вече нищо не може да ме изплаши!

— Когато синовете на Рагнар Лодброк — Бьорн Железни, Айвър Безкостни, Сигурд Змия в окото, Уббе и Хвитсерк, разбрали за смъртта на баща си, те дали дума пред боговете, че ще отмъстят за него по техните отколешни традиции и ще пратят крал Ела в царството на Хел. Тяхното желание да го накажат с „Rista Blodam“ или иначе казано с „Кървавия Орел“, скоро щяло да разтърси християнския свят.

— Ъъъъъъхххх…

— През 866 година братята повели великата езическа войска и след като преплавали Северно море, викингите дебаркирали в кралство Източна Англия. После през устието на река Хъмбър те се отправили към Нортумбия, за да се сблъскат с войските на крал Ела край Йорк. При последвалата битка англосаксонците претърпели разгром, а крал Ела попаднал в плен. Айвър Безкостни спазил обещанието дадено пред техните богове и наказал убиеца на баща си с…

— Кървавия Орел… — устата й изричаше едно, но очите й шептяха друго. — Продължавайте, господин Боцман!

— Накарали крал Ела да падне на колене, вдигнали ръцете му встрани и приклещили юмруците му между еленски рога. После с нож разрязали гърба му до гръбнака, а с брадва отделили ребрата от гръбначния стълб, за да разтворят торса му. Докато квичал от нечовешка болка, извадили белите му дробове и ги поставили на раменете му като символ на прибраните криле на орел. И за да заслужи името си на най-мъчителната смърт, всеки от синовете на Рагнар Лодброк хвърлил по шепа сол в димящите рани на крал Ела.

Йоланда не направи коментар. Когато боцманът повдигна главата й, тя с мъка отвори очи.

— Заспала сте на рамото ми — рече той. — Мисля, че трябва да си починете, мис Йоланда.

— Нима койката не е твърде… широка — сграбчи го тя за ръката — за такова крехко създание като мен?

— Няма пладне, милейди! — усмихна се той.

— Да, да — хлъцна тя. — Алкохолът е най-лошият съветник на жената! Или поне така твърди капитанът!

— Внимавайте със стъпалата!

Хлапето вече се радваше на симпатиите на капитана, а ромът му помогна да изясни отношенията си с боцмана. След мъжки разговор, двамата си стиснаха ръцете и ознаменуваха събитието с няколко канчета ром.

Взел здравословната си дажба, капитанът се оттегли в покоите си в ранния следобед. Алкохолната оргия обаче продължи да се вихри е пълна сила през целия ден.

На здрачаване Псето продължаваше да марширува с канче в ръка и да си търси бъбриви събеседници. Той се спря до Пасѐ Д’Ериш и дърводелеца, които стояха един до друг, но не си говореха.

— Gee’s yerclaik, loons? (Какви са клюките, момчета?)

— Кой си ти? — пулеше се дърводелецът срещу слънцето.

— А ти кой си? — попита го Псето.

— Аз ли кой съм?

— Ти? — посочи го Псето.

— Ама аз първи попитах…

— А аз пък първи си го помислих.

— Ти си онзи, нали?

— Кой? — попита Псето.

— Псето — отвърна дърводелецът.

— От Абърдийн — допълни Псето.

— Ян Стоунец съм — рече дърводелецът. — Холандец!

— Frogiarider! (Холандец!) — отмери го Псето с пренебрежителния си поглед.

— Но…

— Какво?

— Не съвсем.

— Какво не съвсем?

— Месец преди да се родя, майка ми Анеке Стоунец преминала английския канал и се озовала в Лондон. Проплакал съм в една съборетина близо до Севън Дайълс, там, където Литъл и Грейт Ърл стрийт, Литъл и Грейт Уайт Лайън стрийт, Литъл и Грейт Сейнт Андрюс стрийт и Куйн стрийт се събират в една точка.

— И оттогава винаги си гладен… — рече Пасѐ Д’Ериш.

— Израснах в един от най-покварените квартали на Западен Лондон, Сейнт Джайлс, но не се хваля, че познавам мизерията във всичките й варианти.

— Свърталище на ирландски пияници и проститутки! — заклати глава Псето.

— Един ден обаче се случи да помагам на един дърводелец близо до Олдгейт в Източен Лондон — вдигна и развъртя ръце пред погледа си Ян Стоунец — и тогава сръчността предначерта съдбата ми.

— Плямпаш като… хрокни! — рече Псето.

— Кокни — поправи го дърводелецът.

— Може да си се отделил от утробата на беднотията, но — подуши го Пасѐ Д’Ериш — тая твоя смрад…

— Първо станах калфа, после си стъкмих собствен дюкян — продължи Ян Стоунец. — Скоро обаче онези мерзавци ме вербуваха да плавам под адмиралтейски флаг. Там научих устройствата на всички ветроходи и ей ме тук сега от правилната страна на закона.

— Холандец ли си — заклати глава Псето, — миналото ти ще се влачи зад теб като тенекиена кутия!

Въпреки че хранеше силно и здраво тяло, в погледа на дърводелеца достатъчно красноречиво се четеше, че той не принадлежеше към расата родена да воюва. Чертите на широкото му лице — правилният нос, дебелите устни и вдлъбнатите скули, загатваха за вродена боязливост. От голямата му глава стърчеше остра като борови иглички коса. Прогорялата кърпа на челото му събираше стичащата се пот. А от опушването на трюмовете дрехите му ужасно воняха на сяра.

— Холандците са най-великите мореплаватели! — замижа той с усмивка на добронамерен идиот.

— Я не ми се прави на умен — сряза го Пасѐ Д’Ериш.

— А кой е открил Австралия, а? — ядоса се гласът на дърводелеца. — А Великденските острови? А…

— Тая сяра ти е изпила мозъка, Янси — почука Пасѐ Д’Ериш с показалец на слепоочието си.

— Слушайте, момчета — танцуваше окото на Псето ту към Пасѐ Д’Ериш, ту към Ян Стоунец. — Вместо да се дърлите като докери, да вземем да метнем заровете на лъжеца и ако един от вас двамата загуби, ще си разплетете езиците за това, което се случва тук на кораба с вашата дружина.

— А ти откъде знаеш, че нещо се случва, Псе? — извърна рязко поглед Пасѐ Д’Ериш към дърводелеца.

— Гроб съм! — кръстоса пръсти пред устата Ян Стоунец. — Не съм отковал ни дума!

— Е? — попита Псето.

— А ако загубиш какво ще ни предложиш? — премляска тютюна в устата си Пасѐ Д’Ериш.

— Ако загубя, ще ви дам по два дублона.

— По два дублона, викаш, а? — сбра вежди Пасѐ Д’Ериш и проточи мазна плюнка в краката си.

— Давай, давай заровете! — буташе думите една през друга алчният език на Ян Стоунец.

— Мятаме по веднъж — бръкна в джоба си Псето и изкара една шепа зарове.

— Дай да видя дублоните! — избута заровете и скръсти ръце на гърдите Пасѐ Д’Ериш.

— А ти ще ми изпееш ли половината от тайните ви?

— Хайде, хайде — рече Ян Стоунец. — Няма да ни излъже, я!

Тримата изгълтаха останалия в канчетата си ром и пуснаха по пет кокалени зарчета в тях. Щом ги раздрънкаха добре, те захлупиха канчетата пред себе си. После и тримата предпазливо ги надигнаха, за да видят какво говореха заровете. Псето имаше 2 тройки, 2 четворки и 1 шестица. Пасѐ Д’Ериш 1 единица, 1 четворка и 3 петици. Ян Стоунец 1 двойка, 1 тройка, 2 четворки и 1 шестица.

— 2 тройки — отвори играта Псето.

— 3 тройки — покачи веднага Ян Стоунец.

— Ye wee slee-dug! If ye dee nat leuk lyke ae bitty o’ ae swick! (Ах, ти, хитрец такъв!) Май малко мошеник си падаш!) — размаха пръст пред лицето му Псето.

— Дери? — подкани го Ян Стоунец.

— 4 тройки — включи се Пасѐ Д’Ериш.

— Mony ae pukkul makks ae mukkul! (Капка по капка вир става!) — наклони се Псето в опит да зърне заровете му.

— Стига си дърдорил на тоя клоунски език, а обявявай, Псе! — почеса се с куката по бузата Пасѐ Д’Ериш.

— Ами… — избърса потните си слепоочия Псето и дълбоко си пое дъх — 5 четворки.

— Лъжец! — закова го Ян Стоунец.

— Открийте заровете! — рече Пасѐ Д’Ериш.

— Няма как да има 5 четворки по заровете, Дери! — разкри изгнилите си зъби в саката усмивка Ян Стоунец.

— Млъквай! — цапардоса го с поглед Пасѐ Д’Ериш.

Псето вдигна канчето си, откъдето се показаха 2 четворки. Когато Пасѐ Д’Ериш вдигна неговото, оттам ги гледаха още 2 четворки. Ян Стоунец започна да се върти неспокойно и да се чеше по врата.

— Канчето, Холандецо! — подкани го Псето.

Когато Пасѐ Д’Ериш видя петата четворка, той се изправи рязко и замери дърводелеца с канчето си.

— Идва ми да ти издърпам езика с куката и да го отрежа — изграчи той.

— Амааааа… — сбърчи уста Ян Стоунец.

— Wrong spy, matey! (Грешно предположение, друже!) — потупа го Псето по рамото. — …Bit ye dinno be stunkit we me! ’Tis nae loss, fin ae freen gits! (… Но ти се сърди! Не е загуба, когато приятел печели!)

— Мислех, че ни мами, Дери — изправи се Ян Стоунец и размаха ръце. — Пусти 5 четворки!

— Мисля, че спечелих честно и почтено, така че започвайте да чуруликате — рече Псето.

— Когато падне нощта — изсумтя Пасѐ Д’Ериш, — ела в трюма до кацата с катран. Там ще се окичиш с наградата, Псе!

— До кацата с катран!… Ако сте решили да ме направите за посмешище, като ме омацате в катран и ме поръсите с перушини, да знаете, че няма…

Псето се обърна назад, за да види, как готвачът и дърводелецът се шмугнаха през вратата под квартердека.

Преди да се спусне към трюма и да се упъти към уреченото място, Псето напъха гълито в чорапа си. Когато стигна до мъждукащата светлина, лицата на Черепа, мистър Камън, Гал О’ Гор, Ян Стоунец и Пасѐ Д’Ериш едно по едно започнаха да изплуват от тъмнината.

— Защо по дяволите сте се събрали? — попита разтревожено Псето.

— Ами то… всеки иска да го види — отвърна Гал О’ Гор.

— Да го види, викаш! — огледа се Псето.

— Млъквайте! — надигна глас Черепа. — Стъпвайте тихо и си дръжте езиците мирни. Ако някой провали представлението, ще му откъсна главата като на кокошка.

Петимата се наредиха в редица и запристъпваха по стъпките на Черепа, който ги поведе през мрака със свещ в протегната си ръка. Минаха покрай буретата с барут, прескачаха каси, чували, сандъци и празни бутилки. След още няколко препятствия се изправиха пред преграда.

Черепа вдигна фенера.

— Да не съм чул ни гък — просъска той.

— Хайде, Псе! — посочи му Пасѐ Д’Ериш тънкия сноп светлина, преминаващ през цепнатина в дървената преграда. — Ти си първи!

— Какво съм първи? — взе да върти глава Псето. — Какво по дяволите трябва да сторя?

— Не виждаш ли дупчицата в стената? — прошушна Ян Стоунец. — Пробих я преди ден!

Псето предпазливо се наведе и провря боязлив поглед през цепнатината.

— Но това е сес… — рече той и замлъкна.

— Айде, махай се вече оттам! — избута го Черепа и се нагласи на неговото място.

— Госпожица Йоланда! — изломоти с неразбиращ поглед Псето. — Разгръща някаква книга.

— Сега плюнчи страниците, но след малко ще започне да се разпряга, за да си тури нощницата — рече мистър Камън. — Първо роклята, а после и… корсета…

— Мустакът ти пак се накокошини като перушината на разгонен петел — ухили се Пасѐ Д’Ериш.

— Не знам какво ще дирим на онзи остров — изправи се Гал О’ Гор и разтърка очи, — но мисля, че истинското съкровище е заровено между кълките й.

— О, как искам да пусна котва в нейната лагуна — залепи око на дупката Ян Стоунец.

— Аз пък — да се покатери на гротмачтата ми — изфъфли Гал О’ Гор. — Флагщокът ми направо рипа, рипа.

— А аз да намъкна оръдието си през… амбразура й — къкреше похотта в очите на мистър Камън. Псето изтласка Ян Стоунец и закова крака пред малката цепнатина, разделяща двата свята.

— Госпожица Йоланда е изискана дама — смръщи вежди той, — не можете просто така да…

— Получи си наградата, а сега се разкарай оттам, докато не съм изкарал и другото ти око — Пасѐ Д’Ериш улови ризата на Псето с куката и го издърпа настрани, за да се намести пред малката дупчица в стената.

Шум от дъното на трюма накара всички да се обърнат и да изкарат оръжията си. Когато тромавите стъпки се отправиха към преградата, Черепа пристъпи напред и вдигна свещта. След още няколко крачки блещукащата светлина озари лицето на боцмана. Той вървеше уверено, вперил поглед напред, сякаш светът около него не съществуваше.

— Крази Мист! Гъъъъър… — изръмжа той.

— Боцман, ние такова… — започна Псето. — Не е това, което си въобразяваш, Боцман. Аз никога не бих…

— Просто опушваме трюма със сяра — подуши въздуха Ян Стоунец.

Но боцманът не спря до тях. Той ги подмина и продължи да крачи в тъмнината все така уверено между каците и сандъците, без да се блъсне или спъне в нищо.

— Какво по дяволите… — извърна суров поглед Черепа към Псето.

— Ами… — подхвана Псето. — Боцманът става вечер и ходи назад-напред, без да се блъска в нищо и без да падне зад борда. Вярно, очите му зяпат, ама нито говори, нито нищо. И на сутринта нито помни, нито нищо.

— Айде, пръждосвайте се оттук! — озъби се Черепа. — Без теб, Псе — заби той пръсти в рамото му. — Ти остани да си похортуваме.

Псето се наведе към дупката, но острието от камата на Черепа, опряно в гърлото му, го принуди да се изправи.

— Добре де — отмести се той. — Твой ред е!

Черепа се навря в лицето му и изпусна отровния си дъх в ноздрите му. Вената на челото му помпаше кръв. Треперещата му брадичка набираше скорост.

— На глупак ли ти мязам, Псе? Какво търсеше да кажеш с „това не е ли сее…“, а?

Изпращайки сигнали на пълна уязвимост, Псето като че ли се смали с една глава.

— Needna grush life oot o’ me, sae ye deenal Ye’m sae strang, ae rock-lyke gia’t! A’m sae waikish — ae wedder aman’ ae dizzen o’ hoggies ontae heat. (Не ме убивай! Ти си толкова силен — планина от мускули, а аз толкова слаб — скопен овен, сред дузина разгонени пръча.)

Черепа натисна ножа и на врата на Псето се появи малка червена точка кръв. Оскъдната светлина подчертаваше мимиките на дяволското му лице.

— Бля! Бля! Бля! — изграчи той. — Ако не търсиш да те обеся на дебелото ти черво, сега ще ми изпееш всичко. За капитана и боцмана. За Хлапето и апетитната госпожичка. И най-вече за съкровището, съкровище мое!

Псето внимателно отмести ножа от врата си.

— Weel-a-weel, jiss ye be tranquil eneuch, ye Skull! Canna blaa ye bliddy wirds wi ae blad upo me hause-pipe, A wull not! (Добре, но първо се успокой, Череп! Не мога да плямпам с острие опряно на гръцмуля ми!)