Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (34)

Шеста глава
Горчивата истина за загадките на капитан Суейн

Щом Боцманът и Йоланда се присъединиха към полуголите си спътници, темите на разговор започнаха да се размиват една в друга, докато дрехите им не изсъхнаха и групата не потегли. Водени от компаса на капитана и записките на боцмана, те прекосиха някакво пресъхнало водно корито и се изкачиха на един хълм, пред който се разля едно огромно поле. Боцманът им показа скалите в неговия край, на които ясно се открояваха двата издигнати камъка, приличащи досущ на очи. Щом ги зърнаха, у никой не остана съмнението, че се намираха още по-близо до съкровището.

Скалата, висока към 40 ярда и простираща се на около кабелт дължина от север на юг, се издигаше като естествена стена. Гола и привидно обла, на определени височини от нея стърчаха плоски тераси обраснали с треволяк или ниски дървета.

Предвид умората и пъклената жега, изкачването до първото каменно око отне на капитана кански усилия.

— Гръм да убие напудрения нос! — избърса струящата от челото си пот той. — Ровихме в земята като слепи кучета, гмуркахме се във водопада като сомове, бихме се с прилепите, а сега ни кукна при орлите.

— Ако е оцелял и го срещна пак, ще му схрускам гръцмуля — рече Псето. — Контето от Бристол!!! Пфю…

Боцманът прокара ръка по издигнатия камък и се завъртя около него, за да го огледа.

— Като издялан от каменоделец! — рече той.

— Вижте тук — клекна Хлапето, за да покаже нещо в самата основа на каменното око. — Като че ли минава улей, като да пъхнеш нещо в него.

— Госпожице Йо — провикна се капитанът, — бихте ли, драга, прочели последната загадка?

Йоланда присви устни и зачете:

„Аз главата ти не мътя, две очи ти сочат пътя.

Или рачо осмокрачо, или драги ми палячо!

… Ала за кръвта ти млада дебне господарката от ада!“

— Псе — извика боцманът. — Подай огледалото!

— Идва — изкара го от торбата Псето и го подаде.

Боцманът го пое от ръцете му и внимателно го постави в изрязания камък.

— Пасва идеално! — позволи си усмивка той.

— Другото огледало отива на другото каменно око, нали? — посочи към втория камък Хлапето, намиращ се на около 50 ярда отстояние от тях.

— Трябва да побързаме — нарами торбата боцманът. — След малко слънцето ще преваля хребета и ще започне да се отразява в огледалата.

— А когато зайчетата от отраженията се съберат в една точка — събра двата си показалеца в стрелка Псето, — ще ни покажат къде е заровено наследството на инките.

Капитанът разклати манерката и изражението на лицето му се сбръчка в траурна маска.

— Не целя, джентълси, да внасям смут, но ми се чини, че напускането на острова ще се окаже проблем!

— Не и ако се доберем до „Рагнарок“ със съкровището преди Черепа и главорезите му — рече Псето.

— А как ще изровим толкова много злато? — попита Хлапето. — И как въобще ще го пренесем до кораба?

Изведнъж всички застинаха на местата си и само погледите им останаха закачени за гърба на боцмана, който напредваше през каменния лабиринт.

— Не се косете за това! — спря той и се обърна. — Решението е просто. Само локализираме съкровището и го оставяме там, където си лежи сега. Отплаваме и след време се връщаме с друг кораб и хора да го натоварим. Важното е Черепа и гавазите му да не разберат, че сме го открили.

— А как ще си върнем владението на „Рагнарок“? — продължи да упорства с бодливите си въпроси Хлапето. — Хванат ли ни ония зверове, ще ни хвърлят на акулите!

— Ако вече са на борда, може да употребим хитрост — рече Йоланда. — Мога да отида на кораба и да ги… забаламосам нещо. Знаете ги, мъже! А вие да свършите останалото.

— Не берете грижа за „Рагнарок“! — рече капитанът. — Кучето винаги се връща при стопанина си. Просто се придържайте към Несъразмерния и ще се измъкнем от този прокълнат остров хем живи, хем богати.

— Мисля, че си противоречите, капитане. И то не за първи път — рече Йоланда. — Дори, позволявам си да твърдя, че го правите твърде осезаемо и подозрително често!

— В марша на историята човек е длъжен да променя възгледите и принципите си, за да може да се справи с безочливата арогантност на живота. Нима не е така, госпожице Йо?

Йоланда очевидно още преглъщаше горчилката от обидата, нанесена й от капитана в нишата. Погледът й го пробождаше, устните й му се цупеха.

— Първо казвате, че напускането на острова ще се окаже проблем, а след няколко минути, че не представлявало грижа да се измъкнем живи и богати. Не ви ли се струва, че всеки път отстоявате позиция угодна само за…

Тя размаха ръце и загуби равновесие. Точно преди да полети в пропастта, обаче, капитанът успя да я улови за кръста. Лицето му се озова току на два-три инча от нейното.

— Въпреки че виждам неродените ви мисли, госпожице Йо, макар и злъчни, думите, изречени от вашите уста, лъхат на розово масло — смръкна той от аромата й, след което я вдигна и пусна с престорен поклон. — Цялото ми същество ви умолява за прошка!

— Толкова са съвършени — оглеждаше каменното око с възхита Хлапето, — сякаш наистина някой ги е издялал и ги е сложил тук горе.

— Няма по-истински творец от природата — разтовари багажа боцманът. — Какво има в основата му?

— В нишата не постъпихте като човек, който цени приятелството, капитане. Само този, обаче, който няма сърце, не може да даде прошка на разкаял се — усмихна се най-сетне Йоланда. — Заслужавате няколко морални тояги в гърба!

— Абсолютно същият изрязан улей като този, в който поставихме предното огледало — прокара пръст по цялата му дължина Хлапето.

— Човек има сърце не за да прощава — закапаха думите като повехнали листа от устата на капитана, — а да го боли за тези, които не отвръщат на чувствата му и да изпитва безразличие към онези, даряващи го е безграничната си любов!

— Псе, подай другото огледало! — извика боцманът.

— От векове мъжете правят една и съща грешка с жените — обърна се Йоланда към капитана. — Влюбват се в плътта, а не в душите им!

— „Или рачо осмокрачо, или драги ми палячо?“ — повтори си боцманът изпаднал в размисъл.

— Да знаете как да се отдадете на един мъж не значи само да изхлузите розовите кюлоти от душата си, госпожице Йо, а да накарате вселената да ви предложи своята вечност!

— От името на нараненото мъжко съсловие ли се изказвате, капитане… или… от ваше?

— А вие, госпожице Йо… Предвид крехката ви възраст, да не би да пазите спомени от предишни прераждания, в които тялото ви е поело позора на безнравствени деяния?

— Удобно ви е да бягате всеки път от въпроса е въпрос — пусна му една лисича усмивка тя, — но рано или късно ще ми паднете в лапите.

Капитанът кимна към Йоланда, знак, че напуска разговора и застана пред каменното око.

— Ето, Боцман! — подаде огледалото Псето.

Боцманът постави огледалото в улея и погледна към небето. Вятърът отпращаше последните облаци, а слънцето напредваше към зенита си.

Щом преговориха всичко наново, те се разделиха на групи. Йоланда, Хлапето и боцманът останаха при второто каменно око, а капитанът и Псето се върнаха при първото. Когато слънцето застана под подходящ ъгъл, затаили дъх, всички впериха погледи към отразяващата се от огледалата светлина. Зайчетата първо залазиха по самите скали, а после заподскачаха по полето. Колкото повече се отдалечаваха обаче, толкова по-малки и бледи ставаха те. Дори не се и срещнаха, преди напълно да се изгубят от погледите им.

Покачени на отсрещния хълм, Черепа и главорезите му забелязаха отраженията. Използвайки ги като маяк за загубили се моряци, те се спуснаха в равнината и се отправиха към изгубената плячка.

— Съжалявам! — в погледа на боцмана бушуваше хаос. — Подведох се по зайчетата, с които като деца се заслепявахме в очите. И сгреших!

— Не се обвинявай! — хвана ръката му Йоланда.

— Къде избягаха проклетите зайчета, Боцман? — запъхтян дотича до тях Псето.

— Нещо сигурно не е както трябва — престърга огледалото в улея Хлапето.

— Какво по дяволите става, Митс?

— Заблудих се, че толкова малки огледала могат да хвърлят отраженията си далеч в полето — изпусна оловна въздишка боцманът.

— Не е само това — рече Хлапето. — Отраженията дори не се срещнаха.

— Горе главите! — рече Йоланда и задърпа боцмана да става. — Сигурна съм, че пропускаме нещо.

— Следвайки нишката — подхвана Хлапето, — мисля, че тя се къса поради липсата на последния отговор. А именно… какво точно цели да каже капитан Суейн с това: „Или рачо осмокрачо или драги ми палячо“?

Псето боязливо надникна в огледалото и клепачът му затрептя срещу призрачното лице, което се звереше насреща му.

— Me beard o’mine be sae fluffy likker… dokker ba’s. ’Tis heech time tae hiv ae close shavie, A says! (Брадата ми е настръхнала като… топките на докер. Викам май вече трябва да се остържа гладко!)

Боцманът застана зад Псето и се взря в напрегнатите отражения на двете лица.

— Иска да каже, че ние сме палячовците — измъкна той огледалото от улея и го метна в камъните. — Ето това иска да каже, капитан Суейн!

— Какво те прехваща, Митс! — замига срещу обстрелващите го златни стрели капитанът.

— Реалността е, че тия огледала въобще не са нужни за намирането на съкровището — трепереше от очевиден гняв гласът на боцмана. — Ако има въобще такова!

— Как така? — скочи Хлапето. — А загадките? А знаците, които ни оставяше капитан Суейн?

— Капитан Суейн е измислил тази зловеща игра, за да ликвидира всички онези, които дръзнат да тръгнат по следите на това, което е скрил. А огледалата са, за да подмята подигравки към тези, които успеят да стигнат до истината — вдигна уморения си поглед боцманът. — Ние сме тези палячовци!

— Та чак и с проклятие ни заплаши — опря гръб в каменното око Псето и се свлече по него.

— Шибалба!!! — очите на боцмана казваха това, което устата му не смогваше. — Девет месеца съм живял в земите на инките и смея да твърдя, че това не е дума нито от техния речник, нито от техния фолклор.

— Значи всичко, през което преминахме досега е напълно безсмислено, така ли? — попита Йоланда.

— Напротив! — отвърна боцманът. — Всичко е толкова добре измислено и нагласено, че е истинско чудо, дето животът още тече по вените ни.

— Какво имаш предвид? — попита Хлапето.

— Капитан Суейн е поставил верен страж при всяка една загадка, самата смърт — натърти боцманът. — Тя броди из острова и денем, и нощем. В ковчега не тракаха челюстите на Анн Ван Сопо, а опашката на гърмяща змия. Капитанът изкара неимоверен късмет, че змията го ухапа по дървения крак, защото инак щеше да се наложи или да му отрежа здравия крак, или да го убия, пред това да го гледам как се гърчи и агонизира от смъртоносната отрова.

— Искам само да ви припомня, че Несъразмерния й видя сметката с един удар!

— Пръстите ти, Хлапе — продължи в същия тон боцманът, — не хванаха синкаво от мастилото, а от страниците на библията, обилно напоени с отрова. Най-вероятно от жабата стрела или някоя друга отровна твар по тези ширини.

— Отровна жаба?! — потръпна Йоланда.

— Индианците във Венецуела пускат малки жълти жабки в огъня, за да отделят самата смърт от кожата им. Само капка отрова, по-малка от сълза дори, може да убие възрастен за няколко минути. Късметлия си, Хлапе, че докато си разлиствал библията не си близал пръстите си!

— Мили Боже! — възкликна Йоланда.

— Освен че хапят като кучета — продължи боцманът, — вампировите прилепи от нишата принасят и самата смърт — бяс. Посеят ли веднъж заразата в тялото ти, скоро изпадаш в дезориентация, появява се мускулна слабост, халюцинации, гърчове… Добре че успя да се предпазиш, Псе, инак те очакваше такава страдалческа смърт, че щеше да се молиш да те застрелям, за да свършат земните ти мъки час по-скоро.

— Да, но ключът е реалност — размаха го пред погледите им Йоланда. — Мисля, че подигравката с огледалата не снема необходимостта да търсим решението другаде. А и щом във всяка от загадките ни е дебнела смъртта, то значи накрая ще ни чака нещо изключително ценно.

— Има логика — съгласи се Хлапето, преди да повтори цялата загадка:

„Аз главата ти не мътя, две очи ти сочат пътя.

Или рачо осмокрачо, или драги ми палячо!

… Ала за кръвта ти млада дебне господарката от ада!“

— Очите ги намерихме — рече Йоланда, — палячовците да предположим… сме ние, остана само…

— Осмокракият рак — включи се Псето.

— Вероятно нещо свързано с цифрата осем — предположи Хлапето. — Или с краката му.

— Накъде върви ракът? — попита капитанът.

— Weel… Sooth! Orr aist! (Ами… На юг! Или на изток!)

— Аз пък мисля… настрани — отвърна Йоланда.

— Това имах предвид, милейди — рече Псето.

— Значи — поде Хлапето, — решението се крие зад една от тези думи — цифрата осем, крак, вървене настрани, а може би и зад нещо свързано с… щипци!

— Ако има решение на последната загадка — огледа се боцманът, — логично е то да е тук, около тези каменни очи. Нека се пръснем и потърсим нещо, за което да можем да се хванем — дело от човешко присъствие: струпани камъни, знаци издълбани в скалата… или пък природно такова — вдлъбнатини, ниши, просеки… Но, бъдете нащрек за господарката от ада!

Капитанът се усамоти на един камък далеч от ушите на другарите си и плесенясалият му поглед се втурна към безбрежния океан.

— Ех, Каня!!! Що за ангел си ти? Що за дявол си! Накара сърцето ми да пърха от възхита, а мислите ми като кукувича прежда ти оплете. Вкусното ти име оставаше по устните ми захаросан мед. Косата ти пееше песен тъй гальовна, сякаш майка приспиваше отроче. Очите ти — цъфнали божури, дъхът — омайна мараня! И колко щастие ни предстоеше!

Вплетените багри в прочувствената изповед на капитана бързо заредиха въздуха с непознат мирис. Една ръждива сълза се изтърколи по повехналата му буза, а потрепващите му устни побързаха да я изпият, преди да продължат да впрягат като волове думите, които дърпаха ралото на тъгата през буренясалото поле на живота.

— Сега сърцето помпа ли помпа отровна кръв към съдраните ми вени! Черните очи на самотата поглъщат красивите ми мисли! Времето размахва прокажените си ръце и ме кани в своите вертепи! Що за ангел си ти? Що за дявол си! Защо ли не повярвах на дяволските речи, че любовта ражда своите чудовища с образ на богиня!