Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (19)

Десета глава
Раздумка на палубата

На здрачаване, Карукера ги посрещна без фанфари. „Рагнарок“ кротко акостира на около един кабелт от брега в „Залива на костенурките“. Въпреки добрата си репутация, островът не изглеждаше никак привлекателен. Голите му възвишения стърчаха като дяволски рога в двата му края.

Придържайки се стриктно към първоначалния план, капитанът даде нареждане лодките да бъдат спуснати чак на сутринта. Той позволи ром на корем и се оттегли в каютата си, за да си скалъпи канче грог и да потъне в прегръдката на люлеещия се стол.

Видимо отегчена от прищевките на дългия ден Йоланда реши да почете книга. Боцманът остана на палубата, където будните пирати пируваха с ром и пастърма.

— Нека някой разкаже история — извика един съдран глас. — Истинска!

Псето потърси с поглед притежателя на гласа.

— Боцманът разказва най-интересните истории, Бярн Чослинг! — рече той.

Въпреки неконтролируемите тикове на очите, скептичният поглед на Бярн Чослинг прониза боцмана. По обръсната му зад ушите и до върха на темето глава личаха белезите на житието му. Рижата му брада се стичаше като плачеща върба. Той очевидно я ползваше като скривалище, понеже между преплетените вършини надзъртаха тасми пастърма и дори топчета тютюн за дъвчене.

Бярн Чослинг мушна пръст изпод сърдитите си мустаци и зачовърка с нокът между зъбите си.

— Нека чуем! — избоботи той.

— Ами… — замисли се боцманът. — История…

— Истинска! — напомни му Бярн Чослинг.

— Искате ли да ви разкажа как Гай Юлий Цезар попаднал в плен на пирати? — попита боцманът.

— Щем, как да не щем — побърза да отговори от името на всички Псето.

— Нека чуем! — измляска Бярн Чослинг.

Боцманът се подпря на парапета.

— Ще подхвана малко по-рано от епохата на нашия герой — започна той. — Както можете да се досетите, откакто хората започнали да търгуват по море, оттогава съществува и пиратството. Ормузкият проток в Персийския залив се явява една от първите бази, откъдето пиратите атакували корабите пренасящи злато, сребро, коприна и подправки от Близкия изток и Индия. Не малко владетели се опитвали да се отърват от нашите събратя — от асирийския цар Сенахериб през Александър Македонски до римския император Траян, но усилията им винаги завършвали с пълен крах.

— Скучно — възропта Бярн Чослинг.

— Шъъъъъъът — сложи пръст пред устата си Псето. — Подсигурете си малко търпение!

— Пиратите в Средиземно море пък нападали търговските кораби на финикийците, които превозвали кехлибар, мед и калай от Сидон и Тир. По пътя им към римското пристанище Остия на прицел попаднали и морските превози на римляните — уханни аромати от Арабия, памук от Индия, корали от Червено море, зърнени храни от земите около Черно море. Така през 78-ма година преди раждането на Христос, на път от Рим за остров Родос, потеглил един търговски кораб, на чийто борд се намирал бъдещият римски диктатор Гай Юлий Цезар, тогава още млад патриций. Когато корабът преминавал покрай остров Фармакуза, откъм скалистия бряг на Кария, се появили либурните на киликийските пирати. Обречени да бъдат разбити, римляните се предали без бой, за да запазят живота си.

— Как мразя страхливците! — разтропа се брадата на Черепа. — Щях да им изсмуча кръвта с бамбукова сламка през вените на вратовете.

— Киликийските пирати обаче, скоро разбрали, че са заловили представител на висшата римска аристокрация и решили да поискат откуп за него. И докато се чудели дали 20 таланта злато са достатъчни за живота на един римски аристократ, Гай Юлий Цезар високомерно им съобщил, че струва цели 50.

— Колко много са 50 таланта злато? — разчекна уста в крива прозявка Ян Стоунец.

— Ами… има-няма… 3560 фунта.

— 3560 фунта злато! Пфююю… — изсвири Гал О’ Гор.

— И какво станало с младия пар… тиций? — попита мистър Камън.

— След 38 дни в плен, вестта за събрания откуп отплавала към пиратите. Докато я чакал обаче, Гай Юлий Цезар подхвърлил на своите похитители с цинична усмивка на уста, че след като го освободят, той ще се върне, за да ги залови и екзекутира. Така и станало — кимна боцманът. — След размяната в Милет, той събрал армия и щурмувал леговището на киликийските пирати. Заловил ги и им отнел всичко плячкосано, включително и 50-те таланта злато, дадени като откуп за него. Скоро след това разпънал телата им на кръст, за назидание на…

— Пълни небивалици! — надигна вой Бярн Чослинг. — Що за история е това, когато накрая добрите отиват по дяволите!

— Какво нещо е съдбата! — заклати глава Тод Фъштън. — В един момент животът ти виси на косъм, а в следващия възкръсваш като феникс от пепелта.

— Господа — кимна припряно към придирчивата си публика боцманът и се оттегли.

Псето се изтъпани пред всички и рече:

— Lat mysel lowsen me cannie toung an spin ae yairn fer ’ee. (Чакайте, аз да ви разкажа една история.)

— Да не е някой… безсолен буламач? — развя сваления си чепик Гал О’ Гор.

— От истинския живот е. Всеки… рано или късно ще се разпознае в нея — прекръсти се Псето. — Кълна се!

— Нека чуем! — рече Бярн Чослинг.

— Един пират — започна с тих глас Псето, — който след дълго странстване акостирал в Лондон, тръгнал на път по Дъ Странд за Ковънт Гардън Маркет, а пред него не щеш ли, приятел от детството — вече заможен и влиятелен адвокат.

„Къде се загуби толкова време, приятелю?“ — попитал загрижено, но някак си високомерно адвокатът.

„Търся, друже. Търся“ — отговорил пиратът, без да се притеснява от унилия си вид.

„Търсиш?“ — свъсил вежди адвокатът. — „И намираш ли това, което търсиш?“

„Търся си жена“ — признал си пиратът.

„Сигурно още не си я намерил, щом си такъв посърнал, а?“ — подострил дългите си тънки мустачки между палеца и показалеца на дясната си ръка адвокатът.

„Търся я от дълго време и… нищо“ — безпомощно вдигнал рамене пиратът.

„Нали знаеш, че който търси, накрая намира“ — рекъл е угодническа усмивка адвокатът и приятелски потупал пирата по рамото.

„Aot… bliddy puss fivver jiss makks me… A cudna thole’t ony mair, me freer)“ („Това… проклето търсене на женска направо ме… Вече почти не издържам, друже“) — пиратът изглеждал като… смачкано лайно.

— На английски, Псе! — подвикна Пасѐ Д’Ериш.

Псето разкърши врат, разтърка бумтящите си слепоочия, след което продължи с подбрани думи:

„Търсенето те изморява, а?“ — не преставал да задава въпроси адвокатът.

„Не точно, друже. Съвсем друго нещо ме убива. Не съм докосвал жена от…“ — след кратко пресмятане на пръстите на ръцете, пиратът добавил: — „… точно четири години.“

„Това ли те трови?“ — попитал е усмивка адвокатът. — „Обърни го в месеци и ще звучи далеч по-маловажно, друже“ — посъветвал го той в ухото.

„В месеци?!“ — попитал объркано пиратът.

„Еми, да! 48 месеца, какво толкова“ — отговорил със сериозен глас адвокатът.

„48 месеца?!…“ — попитал пак пиратът.

„Или пък, ако някой те попита, приятелю, откога не си пипал жена, кажи му… от няколко дни“ — дал ново предложение адвокатът.

„От няколко дни?!…“ — опулен, пиратът разбрал, че дяволът не е толкова черен.

„Ами, да, приятелю, ама без да споменаваш, че са 1460 дена… Ха-ха-ха…“ — изхилил се в лицето му адвокатът и невъзмутимо продължил по пътя си.

Псето замлъкна и няколко секунди никой не посмя да откъсне дума от устата си. Когато обаче първата обувка полетя към него, той попадна под обстрела на свистящи във въздуха канчета, обувки и ругатни.

— Що за небивалици!

— Махай се оттам, изчадие адово!

— Словесна смрад!

— Какви са тая говна, дето ни ги сервираш?

— Помия!

— Устата ти е гробища за думи!

— Гняс!

— Kenna onyhin avo, not ye. A boin’t oe rum-gogger on me wirds isno tilly-tolly, three skips o’ oe loose. ’Tis oe puir… dramaturgy! (Въобще нищо не разбирате! Аз не съм разказвач на фалшиви истории и небивалици! Това си е чиста… драматургия!)

Бярн Чослинг се изправи рязко и чорлавата му брада започна да ръси скритата в нея пастърма.

— Свършиха ли истинските истории? — изграчи той. — Тези за кървави битки, ром, жени и злато?

Тод Фъштън избута арогантно Псето настрани и изпъчи гърди пред всички.

— Ще ви разкажа как през 1588 година Сър Франсис Дрейк заедно с лорд Хауърд разбили на трески испанската армада командвана от херцог Медина Сидония — започна той. — Първо обаче нека започна с увертюрата за „Nuestro Senora de lo Concepcion.“

— Да отдадем чест на „Непобедимата армада“ — подаде тон Гал О’ Тор, а след него всички запяха в един глас:

If catch a glimpse of Golden Hinde

La gran armada start to blind

Buenas dias, señorita

La gran armada turns to shitter.

* * *

Щом зърне Златната кошута,

Армадата велика започва да се лута.

Буенос диас, синьорита,

Армадата велика на пух и прах разбита.

Тод Фъштън изчака, докато и последният звук не замря и започна своя разказ:

— След като капитан Дрейк минал през Магелановия проток и необезпокояван започнал да опустошава испанските селища по Тихоокеанското крайбрежие, се натъкнал на два пъти по-голям от неговия кораб. Точно на 1-ви март 1579, в деня на Свети Давид, „Златната кошута“, командвана от сър Франсис Дрейк, настигнала и превзела испанския галеон „Nuestra Senora de la Concepcion“. Веднага след като стъпил на борда му, капитан Франсис Дрейк му дал цветущото име „Cacafuego“, което както знаете, другари, на испански не значи нищо друго, освен „Лайнян огън“.

— Лайнян огън! — полетяха в небесата възторжените възгласите на пиратите.

Тод Фъштън им даде знак да утихнат.

— Това, другари, се оказал най-големият трофей, плячкосван някога в седемте морета, като стойността на плячкосаното отговаряла на не по-малко от 200 000 лири стерлинги. Разбира се по-голямата част попаднала в дълбоката хазна на кралица Елизабет, защото сър Франсис Дрейк плавал под каперски патент, но от купищата печалба имало предостатъчно за всички заинтересовани джобове.

— 200 000 лири стерлинги! — плесна се по челото Псето. — Мили боже!

— А що се отнася до потапянето на Испанската армада… — прокара ръка по кокалестите си бузи Тод Фъштън. — Ударете по гълток и се пригответе да чуете неща, от които космите на гърба ви ще настръхнат като опашката на язовец.

След не дотам изчерпателните разкази на Тод Фъштън, дойде редът на мистър Камън, които разказа друга вълнуваща история, а след него и на Гал О’ Тор. Когато към полунощ Хлапето и Псето се тръшнаха в хамаците, Тод Фъштън веднага събра хората си на съвещание. С всеки по-важен, той проведе личен разговор, след което пръсна седянката.

* * *

Слънцето още се прозяваше, когато боцманът и Псето влетяха като хали в каютата на капитана.

— Кептън!

— Събуди се, Кептън!

— Какво има? — изпразненият от съдържание поглед на капитана се рееше из каютата. — Каква е тази суматоха?

— Тод Фъштън и хората му са се изпарили — отвърна боцманът. — Откраднали са картата, взели са каквото им е нужно — вода, храна, мускети, барут, ром и са повредили румпела на кораба, за да не можем да отплаваме.

— Всички до един? — грабна чашата от масата капитанът и я пресуши. — Дори капеланът?

— Всички до един, Кептън — потвърди Псето. — Дори и капеланът.

— Без Хлапето и Йоланда — побърза да поправи малката неточност в думите му боцманът.

— И кога са офейкали?

— Вероятно призори — отвърна боцманът.

— И колко ром са заграбили?

— Много — изстреля Псето.

— Не е важно колко ром са заграбили, Кептън — напрегна се боцманът, — а че на острова ще броди враг, който рано или късно ще пожелае да се отърве от нас, за да запази и кораба, и съкровището само за себе си.

— Не е важно? — заби юмрук в масата капитанът. — За мен е важно, Митс, защото са плячкосали моя ром и са отхапали залък от моята чест. Не, Несъразмерния, а самият дявол ще накаже тази разпасаната пасмина, тези жалки нехранимайковци, тези… безмозъчни нищожества за неразумната им постъпка.

— Сега сигурно ни се присмиват, но… — озверя погледът на Псето — скоро ще ближат люти сълзи!

— Нима думите на Ромео, Псе, не възпяват най-добре предстоящото им нещастие?! — издуха се гърдите на капитана и устата му започна да подрежда думите: „He jest at scars that never felt a wound“^[1] („Този, който се надсмива над белега не познава какво е рана!“)

— Не познава, Кептън!