Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (25)

Шеста глава
Йоланда се промъква в миналото на Псето

Капитанът не можа да мигне цяла вечер. Отразявайки лунната светлина очите му проблясваха като на пума. В устата му вреше яхния от оглозгани думи. Веднага щом се развидели, той отиде до ковчега, за да огледа скелета. Когато откри белега, издълбан в костта на рамото му, сякаш да се увери, че мощите наистина принадлежаха на капитан Сопо, краката му отстъпиха назад. Върна се замислен, запали си лулата и започна да изпуща пухкави кълбета дим, които политаха като яребици, за да се скрият в короната на дървото.

— Надявам се, че умът ти си е отпочинал, Кептън? — прозя се боцманът. — Аз спах като… новородено яре!

— Спусна ли кепенци, пред погледа ми излиза тракащият скелет на капитан Сопо е кървав кътлас в ръка. Клати глава и ми вика: „Защо ме изостави, Мафи? Ах, ти, проклетнико!“ И замахваше, но за щастие в онзи момент сънят ме изплюваше — надъвкан като тасма конска пастърма.

— Капитан Анн Ван Сопо вече е минало. Сега трябва да се съсредоточим върху намирането на съкровището и час по-скоро да се махаме оттук.

— О-о, главата ми! — изстена Йоланда.

— Хайде, размърдайте се! — забърза се изведнъж капитанът. — На Тод Фъштън и хората му скоро може да им писне от нас и да решат или да ни очистят, или да ни заточат тук, за да умрем от жажда. Трябва да държим в непрестанно напрежение проклетите мерзавци!

— Няма да мръднат и инч, докато не се опитат да напъхат в джобовете си и последното зрънце злато на инките — рече Псето, поглеждайки към възвишението на север.

— Какво са плановете оттук нататък? — търкаше с юмруци сънените си очи Хлапето.

— Оттук нататък… — подхвана капитанът. — Митс…

— Оттук нататък — пое боцманът — нарамваме багажа и се отправяме на запад.

— А какво точно гласеше втората загадка? — попита Хлапето.

— Ами… — разгъна листчето Йоланда и лениво започна да декламира написаното на него:

И порасла зряла диня насред каменна пустиня.

Пред шумящата дъга, скрита тя е зад мъгла,

Щом дъждът заклокочи, една стрелка ще я посочи.

За да вкусиш от плода, ти не хвърляй го с ръка.

… Ала за кръвта ти млада, дяволският дъх лети от ада!

— Очевидно не ще дирим ни дъга, ни пък диня в каменна пустиня — рече боцманът, — а нещо, което да асоциираме с тия две неща.

Йоланда надигна глава от мърлявата торба с тютюн и започна да реше с пръсти сплъстена си коса. Изкара огледалото и се погледна. Очите, които я гледаха, се мръщеха.

— Изглеждам ужасно! — наплюнчи тя пръст и го разтри по нацапаната си буза.

— Прекрасна сте! — нямо изрекоха устните на боцмана.

— Хайде нарамвайте багажа и да се пръждосваме оттук, че след малко слънцето ще ни изгори на пепел — продължи да ги пришпорва капитанът.

— Къде ми е чадърчето? — попита Йоланда.

— Търкаляше се някъде по земята — отвърна Псето.

Йоланда се наведе, за да го потърси измежду пръснатия багаж, а Псето залепи поглед върху задника й.

— Ако нямаш срама от вашия бог, Псе — зашептя му капитанът, — имай поне от боцмана. Може да ползваш само едно око, но всяка мисъл, зачената в грях, плува като кораб в него! Я… впрегни бъчонката с ром в ремъците и ми я подай. Нея ще си я нося сам-самичък.

Щом накичиха багажа по себе си, групата пое по пътеката в посока запад. Не след дълго се гмурнаха в джунглата, където клоните на дърветата им предложиха защита от кръвожадното слънце. Капитанът вървеше най-отзад и постоянно изоставаше. Докато чакаха да ги догони, боцманът, Хлапето или Псето се покатерваха на някое високо дърво или възвишение, за да огледат района. Щом капитанът ги достигнеше, той раздаваше по един пай ром на всеки и после пак потегляха.

При поредната липса на капитана, Псето се върна назад, за да го открие седнал и подпрял гръб на ствола на едно дебело дърво с проядени кори. Той отиде, просна се до него и известно време никой не отрони дума. Капитанът хвърляше камъчета в една дупка пред себе си. Псето рееше поглед в короните на дърветата и чоплеше земята с една подострена пръчка.

— Тишината е по-силна от думите! — подаде му чашата с ром капитанът.

— Направо крещи, Кептън!

— Знаеш ли, Псе… как можеш да разбереш, кога някой ти е истински другар, а не използвач, подлизурко, лицемер или долен подлец?

— Как, Кептън?

— Не, когато можеш да си хортуваш часове наред с него — заизвираха сякаш от дълбок кладенец думите на капитана, — а когато можеш да си помълчиш в негово присъствие и да разбереш всичко, което ти казва.

— Но с жените не е така, Кептън — отпи Псето и му върна чашата. — Когато съм в обсега на госпожица Йоланда или някоя друга фуста и мълча, чувствам как нещо ме ръчка да говоря, да говоря безпределно, а когато разчекна уста, настъпва… Трагедия, Кептън, а аз се усещам нервен като докер!

— Комуникативността, или умението да общуваш с хората, се отдава на онези, които преди това са намерили общ език със себе си! А за да намериш общ език със себе си първо трябва да се научиш да говориш без думи — обърна се капитанът към своя другар. — И си нервен казваш?

— Verra mukkul! (Много!)

— И несигурен в действията си?

— Ay e, Cap’n… (Да, Кептън…)

— И когато се опиташ да бъ…

— Fit’s adee wi me? (Какво ми има?) — железни бръчки сковаха лицето на Псето.

— Синдромът на незадоволения нерез — отвърна капитанът. — Когато една жена е незадоволена, тя изглежда нещастна и потисната, а когато един мъж е незадоволен, той се усеща нервен и несигурен в действията си.

Псето стовари пръчката в земята и прахта се вдигна на малък облак, за да се наслои върху очуканите му кундури. Погребалната му физиономия издаваше душевна му кончина.

— Мисля, че просто ги изпълвам с отвращение. Проклетите фусти, Кептън! Храня чувството, че ако се озова с женска на самотен остров, тя ще предпочете да си легне с някой делфин, отколкото с мене.

— Градиш живота си върху грешки, които те лишават от удоволствието да се почувстваш специален.

— Специален? Аз?

Капитанът придърпа торбата на Псето, измъкна оттам огледалото и му го подаде.

— Какво виждаш тук?

— Weel… (Ами…) — пое го Псето е известна доза страх, застинала в погледа му. — A eese’t toe be ae verra eesome loon, bit A noo leuk lyke de… (Някога изглеждах красавец, но сега приличам на…)

Отражението в огледалото се хапеше по напуканите устни и мръщеше лице. Щръкналите му вежди образуваха възел в горната част на гърбавия нос. Острите косъмчета се подаваха от носа като сталактити. Между редките и пожълтели от тютюна зъби се подаваха жили от пастърма.

— Unbeost!!! (Чудовище!!!) — довърши той.

— Ето че проведеният тест потвърди диагнозата!

— Толкова ли е… безнадеждно?

— Как искаш жените да те харесват, след като ти самият не се харесваш? Жените виждат не това, което си, а това, което си мислиш, че си. Ако мислиш, че си беден, те ще виждат не друго, а един прошляк пред себе си, но ако се научиш да се преструваш на богат, би заблудил и най-обиграната кучка. Ако си мислиш, че си глупав, те ще виждат един лумпен пред себе си, но ако се научиш да се правиш на умен, ще засрамиш и най-начетената лейди. Ако си мислиш, че си грозен, пред тях ще стои едно плашило, но ако се научиш да се харесваш, в теб ще се влюби и най-претенциозната кокона. Нищо по нас не е наше, но въпреки това ние трябва да се грижим за това тяло. Е, някои го правят по-добре от други — погледна превръзката на окото му капитанът, а след това отмести поглед към дървения си крак, — но пък други са по-надарени.

— Мисля, че почнах да вдявам, Кептън.

— Една от тайните на живота, Псе. Ако искаш да си харесван, сам трябва да харесваш чудовището в теб!

— Ти си… — погледна го Псето.

— Аз съм висок, Псе. Отглеждам си руса коса и сини очи. Сладкодумен съм като пойна чучулига и не съм нито циничен, нито пък алчен. А също така ползвам и два крака, които изобщо, ама… изобщо не смърдят.

— Аз пък разполагам с две очи, носът ми е чип като на финландец, богат съм като евреин, усмивката ми е очарователна, интелигентен съм като французин и много кадърен любовник съм също.

— А що се отнася до госпожица Йо, мисля, че…

— Знам, Кептън. Боцманът разсеян е и изтървава нишката на разговора, което значи, че хлътнал е до уши по нея. Нито му завиждам, нито пък… ревнувам.

— Макар да никнат от една и съща грудка, между двете сестрички има съществена разлика, Псе — изправи се капитанът. — Някои люде обаче не правят разлика и доста често бъркат ревността със завистта.

— Завистта!!! — остана забит в земята безизразният поглед на Псето.

— Защо мислиш Яго предупреждава Отело? — протегна дясната си ръка капитанът, за да придаде театрална атмосфера. — „Oh, beware my lord of jealousy! It is the green-eyed monster which doth mock thy meet it feeds on.“^[1] („О, господарю, внимавайте с ревността. Това зеленооко чудовище се присмива над всички онези, с които се храни.“)

— Ревността! Нима човек способен е да надбори това демонично чувство?

— Интелигентният ти въпрос, Псе, ме провокира да разплета пред теб кълбото на живота. Ревността съществува откак свят светува. Пази се от нея, защото тя внушава слабост и дори дяволът не я толерира. Завистта обаче е измислена умишлено, защото тя е в основата на успехите. Успехите носят пари, парите пораждат насилие. Насилието води до чувства, чувствата създават изкуство, а изкуството… облагородява характера.

— Характерът… Той ключът към успеха е!

— Бързо учиш, Псе! Ако завиждаш на боцмана за госпожица Йоланда, скоро ще си намериш някоя фуста, която ще изглежда по-красива от нея в твоето око. Ако завиждаш на испанския крал за златото, което той краде от индианците, скоро ще станеш по-богат от него. Завистта не ти показва пътеката, която води до целта, а резултата, който те очаква, ако си… достатъчно упорит.

— A un’erstn, Cap’n! Envie iz necessar feelin! (Разбирам, Кептън! Завистта е задължително чувство!)

— Право в целта, Псе!

— Ето я и пътеката, по която дойдох — посочи пред себе си Псето.

— Ще минем от тук, Псе — закрачи към непробиваемата стена от лиани, храсти и шубраци капитанът. — Ако вървиш по отъпкана пътека, нямаш никакъв шанс да оставиш следа след себе си!

Щом се присъединиха към основната група, те продължиха пътя си на север, защото на запад останаха да стърчат само отвесните стръмни скали — дом на грабливите птици, които се рееха над високите хребети. Водена от боцмана, групата превземаше голи полета и обраснали е гъста растителност местности, катери хълмове и се спуска в долини, прегазва кротки реки и преминава въжени мостове, но така и не намери бримката, откъдето да започне разплитането на втората загадка. Боцманът често вадеше перото и мастилницата, за да запише или нарисува нещо в тефтера си.

— Питая усещането, че от известно време се въртим в кръг — залепи ръка на пламналото си чело Йоланда. — Вече не минахме ли оттук? Ето, това дърво… тоя камък…

— Нека отдъхнем за кратко — рече боцманът.

— Ето, там — вдигна ръка Псето. — Онова дърво хвърля тлъста сянка.

Когато капитанът се дотътри до тях, той стовари бъчонката и се просна на тревата.

— Защо спряхте пак? Ползвате чифт крака, а се влачите като… голи охлюви.

— Сестра ми пак има нужда от почивка!

— Не съм изморена — понечи да се изправи Йоланда. — Мога да вървя още…

— Камъкът се пука от жега! — хвана ръката й боцманът и я издърпа да седне до него.

— Чувате ли това? — започна да търка уши Псето.

— Нищо не чувам — отвърна Йоланда.

— Там някъде шурти вода — посочи посоката Псето. — Отивам да се налоча като докер.

Псето нарами празната бъчонка и нагази във високите треви. Йоланда бързо свали дантелената си шапка, разхлаби вървите на роклята си и се изправи.

— Чакай — извика тя, — идвам с теб да се освежа малко! Кожата ми пламти все едно съм прегърнала слънцето!

— Побързай, че мра от жажда!

Псето изчака Йоланда да го настигне и двамата се спуснаха по едно полегато надолнище. Тогава той запя:

On Monaday, at mornin

thy battle it began

on Satturday, at gloamin

ye’d kentna faa haed wan.

 

Wi a dree, dree dradie drumtie dree

A dree, dree drumtie dra.

 

Gin onybody spier at ye

for them that gaed awa.

Ye can tell their wives an bairnies

they’re sleepin at Hayrlau.

* * *

Понеделник на разсъмване

битката започна.

Събота на свечеряване

няма яснота кой е победил.

 

Уи а дрий, дрий дради друмти дреий

А дрий, дрий друмти дра.

 

Ако някой те попита

за онези, които вече ги няма,

кажи на жените и децата им,

че те спят в Харлоу.^[2]

— Какво послание носи тази песен? — спря тя, за да си поеме дъх. — Улових някои думи, но като цяло…

— Знам я от дядо ми, който я знае от неговия дядо, а неговият дядо от неговия дядо и така до моя пра, пра, прадядо, който живял е през 1411 година.

— Това са повече от… 300 години! Значи фамилията ви е… плод на добри гени.

— Не само на боцмана му сече пипето, милейди. И не само боцманът е от… виден род.

— А какво се е случило през тази 1411 година? Щом предавате песента от поколение на поколение…

— Помня историята, която дядо ми разказваше за лека нощ с най-завъртените подробности.

— Разкажете ми, моля ви! — настоя тя, ускорявайки хода, за да се изравни с него. — Интересно ми е да науча нещо повече за вашето минало.

— Иде реч за Червения Харлоу, една от най-кървавите битки по земите шотландски. Доналд Дъб Камерън, господарят на планинския клан Камерън застанал до Доналд МакДоналд, господар на островите, който пък искал да докопа графство Рос, което пък се намирало в ръчичките на онова изчадие Робърт Стюарт, който пък си играел на ре… ре… негат на Шотландия.

— Регент на Шотландия!?

— Към двата клана — кимна Псето — се присъединили и други планински кланове като МакЛийн, МакКинън, МакЛауд, които като нямали врагове, си се клали помежду си. Те обаче заровили старите вражди като в говеждо лайно, защото от тази битка щяло да зависи дали келтите, или саксонците ще властват по земите шотландски.

— Аха…

— Та планинските кланове, озверели като бесни кучета, се спуснали към низините. Островърхите шлемове на главите им пробождали небето до кръв, милейди, а жълтите им жилетки направили изгрева да изглежда жалък. Армията им, въоръжена е щитове от неощавена животинска кожа, мечове с две остриета, брадви, копия, лъкове и ножове се разгънала като вълна, която помитала всичко по пътя си.

— И всички носели поли?

— Не казва се пола, а фустанела — свъси вежди Псето. — Парче тартан, оформено като плащ, усуква се около кръста и пристяга се е колан. Едната му част пада надолу до коленете, това, на което ти викаш пола, а другата — се премята през рамото и се защипва с брошка.

— Прощавайте, господин Доди!

— След това планинските кланове се събрали със своите братя островитяните и щом превзели крепостта Дънгуол, те напреднали на изток през Морей, за да ги завари нощта в едно равно поле — Харлоу.

— Харлоу — повтори тя.

— На разсъмване проклетите саксонци, водени от графа на Мар, започнали да никнат като тръни по склоновете на хълма Бенохи, за да заприщят портата към Абърдийн. Келтите не трепнали, милейди, гайдите им подели един пиброх, а островитяните запели е пълни гърла:

Piobaireachd Dhonuil Dhuibh Piobaireachd Dhonuil

Piobaireachd Dhonuil Dhuibh Piobaireachd Dhonuil

Piob agus bratach air fairche Beinnachaidh.

— Келтски?

— Неук съм по гейлик, но пък още помня какво казват всички тези думи — изпъчи гръд и пусна гърляга Псето:

Зовът на гайдите на Черния Доналд.

Зовът на гайдите на Черния Доналд.

Зовът и знамето са сборното място на Бенохи.

— Черния Доналд! — напуши я на смях Йоланда, но някак си се сдържа.

Псето разтвори един храсталак и двамата преминаха в следващата поляна.

— Битката започнала при изгрев-слънце и завършила при залез. Никой не могъл да надвие другия, а дяволът прибрал при себе си 600 саксонци и 900 келти. На следващата сутрин около хълма Бенохи останал само графът на Мар, докато незнайно защо, хората на Черния Доналд се оттеглили и се върнали по планините и островите.

— А къде в цялата история е…

— Всички без един, милейди. Моят дядо, владетелят на клана МакСтан, Доналд МакСтан.

— А защо всички шотландци се казвате или Мак-този, или Мак-онзи?

— Само планинските кланове, милейди. „Mac“ на келтски идва да рече „син“, за да покаже кой на кой клан принадлежи.

— Значи МакСтан означава синът на Стан?

— Aye, aye (Точно така) — отвърна Псето. — Във вените ми тече келтска кръв, милейди.

— И какво се случило после с вашия дядо?

Псето спря и се огледа, за да посочи пътя, по който да продължат.

— Ранен смъртоносно, Доналд МакСтан изкарал късмет да бъде намерен от жена на име Фиона, която, вместо да го предаде на саксонците, го прибрала в къщата си и го излекувала. Между планинеца и жената от низините пламнала любов, така както сухата плява пламва от нагорещен въглен, милейди. Заживели в околностите на Абърдийн, а от любовта им се пръкнал син, когото нарекли Доди. „До“ от „Dhonuil“ (Доналд), което на келтски означава „свят“ и от саксонското „Dee“ (правя). Нещо като „Това, което светът сътвори“. Така от онзи ден насетне, вече толкова години наред, първородният син на нашата фамилия гордо носи името Доди МакСтан.

Йоланда повдигна долния край на роклята си, махна сухата клонка, закачена за дантелата, която я окрайчваше и забърза крачка, за да мине и спре пред него.

— Значи и вашият син се казва Доди МакСтан?

— За жалост — подмина я Псето, — още не съм свършил задължението към клана си.

— Вие май не сте толкова страшен, колкото изглеждате? — тичешком го последва Йоланда.

— A’mna aft gweed min, too mokks wey tae eih eemock! (Не съм и онзи добряк, който път на мравката прави!)

— Мисля, че зад тази сурова обвивка се крие един благороден човек с ранимо сърце. Разкажете ми за вашия живот!

Тя отново го задмина и напредна с няколко крачки пред него. Погледът му залепна за апетитно поклащащите се пред окото му полукълба.

— Ми… е пълна скука животът, милейди.

— Моля ви, господин Доди!

— Ами… — подхвана той. — Проплакал съм в къщата на презвитер и съм проходил между гробовете в двора на катедралата Свети Мачар. Закърмен със суровото мляко на майка Шотландия, милейди.

— Свети Мачар? Това не е ли онази катедрала, в която е зазидано част от тялото на…

— Уилям Уолъс.

— По нареждане на Едуард I Дългокраки разсекли тялото му на части и го пръснали из цяла Британия.

— Това е нашият герой, милейди!

— А когато порасна?

— На 17 реших, че е време да отлетя от гнездото и тръгнах да си диря късмета. Още помня последните си думи, преди да затръшна вратата на родния дом. Майка ми ридаеше с пръсти, забити в кълбо вълна, а баща ми ходеше зад мен с кръст в ръка и не спираше да повтаря, че бог присъства в живота на всеки един човек.

— А последните ви думи?

— „Дано бог прости греховете ми!“

— И вятърът ви понесе…

— Първо в проклетия Глазгоу, където чуках камъни за Вирджиния стрийт…

— Прекрасен град — кимна тя. — Каменните му сгради издигат снаги като вековни борове по широките улици.

— Парите все не стигаха, милейди. Делях един коптор в северния край на града с един несретник от Дънди, Рори Уилки и… не успях да подмамя ни една мома да се влюби в мен.

— Нима?

— После пътят ме отведе до доковете на Лейт. Още ме боли гърбът от тежките чували — разкърши той врат. — Когато стана нетърпимо, една вечер се скрих в трюма на някаква разчекната барка и отплавах за Саутхемптън. Там се цаних за готвач и развъртях ножове в малка кръчма на крайбрежната улица. Една вечер обаче се накърках и…

— Се влюбихте?

— Намушках собственика в шкембето с касапски нож!

— Господи!

— После съдбата ме изпрати в екипажния списък на „Горгона“ при капитан Марш.

— Изплъзнали сте се от правосъдието?

— И когато при една свирепа битка близо до протока Мона утрепаха кормчията, аз застанах на неговото място. И така вече години наред.

— Затова сега речникът ви е мешавица от пиратски жаргон и диалекти от местата, на които сте живял. Признавам, че често поставяте слуха ми на изпитание.

Устата му не отрони и звук, но погледът му пъплеше по деколтето й в необуздани крясъци.

— А истина ли е, че сте удушил големия Ник със зъби? Затова ли ви викат Псето?

— Викат ми така от дете, милейди, когато изпробвах кучешките си зъби по телата на английските деца.

— Всъщност и аз не съм от случайна фамилия — събу обувките си тя и продължи боса по ниската трева.

Псето разтърси глава, сякаш да озапти разбунтуваните си мисли.

— Мога да се обзаложа — изломоти той. — Нали баща ти е губернатор на Порт Роял.

— Не бих желала да прозвучи като самохвалство, но по майчина линия съм от къщата на Ланкастър.

— Не го познавам тоя.

— Ако сте гледали пиесата на Уилям Шекспир „Хенри VI“, в първа част има една сцена, в която група благородници, които се намират в градината на храма, късат бели или червени рози, за да покажат лоялността си към определена къща. Бялата роза се явява хералдическият знак на къщата на Йорк, а червената — на Ланкастър.

— Знаеш ли, че властелинът на перото е знаел… 30000 думи. Повечето от които чисти рими.

— Трябва да го кажете на онези, които оспорват съществуването му. А искате ли да ви разкажа за войната между двете къщи? — очите й го канеха да я придружи в приключението. — На червената и бялата роза?

— Защо пък не!

Щом превалиха възвишението, те се озоваха на ръба на една долчинка. В другия й край стърчеше не много висока скала, от която се стичаха водни кичури. Йоланда затвори очи, а вятърът, носещ свежия дъх на живота, ободри изсъхналото й от слънцето лице.

— Вижте! Вижте! Водопад! Бих дала всичко на света, само да мога да се потопя в него.

— A gee me wird hiv ae deidlicht onty yer claes, an nae keekin! (Обещавам да ти пазя дрехите и да не надничам!)

Щом слязоха по склона, те поеха по тучната морава. Скоро се потопиха в океан от пъстроцветни цветя и палитра от аромати.

— Какво красиво цветенце! — спря се Йоланда.

Застанал на няколко крачки от нея, Псето следеше всяко нейно движение като хищник, който изчакваше точния момент, за да атакува жертвата си. Дишаше толкова учестено, че гърдите му грачеха в агония.

Когато тя се наведе да помирише червената азалия, той захвърли бъчонката и стремглаво се спусна към нея.

Точно в този момент иззад гърбовете им долетя гласът на боцмана:

— Пазете се! — замахна той е рапирата и изхвърли надалеч змията, която лазеше до крака й. — Дяволът е пуснал слугите си навсякъде по този проклет остров.

— Любими! — скочи в обятията му тя.

Псето се олюля и сгромоляса на земята като прояден в основата си стар бор.

— Добре ли сте, господин Доди? — клекна до него Йоланда и повдигна главата му. — От жегата е. Трябва веднага да му наплискаме лицето е вода.

— Ъъъъъ… — раздвижи клепач Псето.

— Псето има панически страх от змии, но и за миг не се поколеба да ви се притече на помощ — подаде му ръка боцманът. — Благодаря ти, приятелю мой!

— Благодаря и на двама ви за загрижеността, която проявявате — прокара тя ръка по раменете на Псето, за да ги изчисти от полепналата пръст.

И двамата мълчаливо кимнаха.

Псето разтърка слепоочията си и се отправи към хвърлената на земята бъчонка. Тъкмо се канеше да се наведе и да я вдигне, когато погледът му попадна на нещо, което промени изражението на лицето му. Той първо направи няколко крачки вляво, след което пак се върна до бъчонката. После мръдна вдясно, после пак вляво и пак вдясно.

Боцманът и Йоланда го наблюдаваха в недоумение.

— Гарван да ми изкълве проклетото око, Боцман! — посочи му Псето нещо. — Какво виждаш оттук?

— Водопад?

— А… — направи няколко крачки встрани Псето и привика другаря си — оттук?

— Едно превито дърво — отвърна боцманът.

— А сега ела и погледни оттук — откри бързо точното място Псето. — От средата.

— Гръм и мълнии, Псе! Погледнато оттук се вижда дъга, половината, от която е водата, стичаща се от водопада, а другата половина е надвисналото превито дърво — прекара боцманът пръст по въпросната ос.

— Виждам я — замаха с ръка пред пламналата си гръд Йоланда. — Шумящата дъга!

— Водата, която пада и създава целия този шум — рече с поклащане на глава боцманът.

Тримата се затичаха и се бухнаха в коритото на водопада направо е дрехите. Щом охладиха телата и страстите, те започнаха да се оглеждат в търсене на още улики. Около коритото не откриха нищо, но когато си пробиха път през гъсталаците пред водопада, те попаднаха в едно поле, народило стотици камъни. Още щом ги зърна, боцманът веднага изказа предположение, че живият плет пред водопада вероятно е „мъглата“, която скрива „каменната пустиня“, в която расте „зрялата диня“.