Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (32)

Четвърта глава
Наследството на инките

Когато капитанът мина покрай огнището и напусна ограденото за лагер място, Псето отново повдигна темата относно неизвестните в последната загадка. Хлапето настоя да размишляват върху всяка една дума и Йоланда откликна, като изкара листа, за да я прочете още веднъж. След бясната надпревара на въображенията им, тишината удобно се настани около огъня.

— Боцман — поде Хлапето, — говорихме за манджите на инките, но нищо не споменахме за наследството им.

— Да — разтърка сънените си очи Йоланда. — Хвърлете малко светлина върху житието на това индианско племе.

— Инките не са племе — отвърна боцманът.

— А какво са тогава? — попита Псето. — Нали инките това, инките онова…

— Инка се наричал само владетелят на империята и следователно неговите поданици, покорените индиански племена, се наричали инки — отвърна боцманът.

— Разкажете ни, моля ви! — настоя Йоланда.

— Легендата твърди — започна боцманът, — че духовете на Андите дали на хората плодородна долина и им предложили защитата си като в замяна искали само едно, хората никога да не катерят планината, на чийто връх горял свещеният огън. Дяволът обаче съзрял предоставената му възможност и накарал човеците да се съревновават помежду си, за да видят, кой е най-смелият измежду тях. Така хората от долината предизвикали боговете и тръгнали да превземат планината, за да откраднат свещения огън. Разгневени, духовете на Андите изтребили до крак устремилите се към върха и пратили пуми да изядат онези, останали в долината.

— Започва като приказка — сложи брадичка в дланите си Йоланда и замига.

— Щом Инти — продължи боцманът, — богът на слънцето, видял как неговите творения, хората, попадали в устите на пумите, той започнал да плаче. Ридал толкова дълго, че наводнил долината със сълзите си и я превърнал в огромно езеро. Пумите се издавили и се превърнали в каменни статуи. После бог Инти и неговата съпруга, богинята на луната Киля, пуснали сина си Манко Капак и дъщеря си Мама Окла с една тръстикова лодка насред езерото. Двете божии чеда нарекли езерото Титикака, което на техния божествен език значело „Езеро на каменните пуми“.

— Ама… — зина уста в прозявка Псето — много глупави имена носят тези инки!

— Върховният бог на инките Контики Виракоча се водел създател на света и баща на останалите богове — Инти, богът на слънцето; Илапа, богът на времето; Мама Пачи, богинята на земята; Мама Кочи, богинята на морето; Мама Сара, богинята на царевицата и т.н. — продължи боцманът. — Манко Капак обаче не нарекъл империята на него, а приел титлата Сапа Инка по името на своя баща бог Инти. Неговата сестра пък Мама Окла приела титлата Коя и станала негова съпруга.

— Как така хем сестра, хем съпруга?! — учуди се Йоланда.

— Религията им строго забранявала извънродовите бракове. Те се женели само помежду си и дори когато първите конквистадори се сблъскали с тях, божественият род не надвишавал повече от 500 човека.

— Пак потоп и… пак мъж и жена — погледна го Йоланда. — Напомня ми за Адам и Ева… и ковчега на Ной.

— Дори и моралните им закони са подобни — рече боцманът. — „Ama sua, ama llulla, ama quella!“ Или казано иначе „Не кради, не лъжи, не мързелувай!“.

— И пак дяволът набъркан — добави Псето.

— А за да се различава от покорените племена, божественият род практикувал изкуствена деформация на черепа — разтвори пръсти боцманът и опря длани до главата си. — Те пристягали мекия череп на детето между дървени плоскости, за да се получи типичната за елита яйцевидна форма на главата.

— Мили Боже! — възкликна Йоланда.

— Разкажи ни за златото! — настоя Хлапето.

— Ами империята на инките така се разраснала, че при Виракоча Инка императорският път от север на юг отмервал 3000 мили. Те подчинили племена като Аймара, Лупаките и Колите, Чанките, Кечуа, Чиригуаните и Чачапойците, както и цели империи като Чиму, които се славели като изкусни златари.

— Струпали са… несметни богатства! — оживи се Хлапето.

Боцманът легна по гръб до Йоланда и я погъделичка по крака, а погледът му й предаде нежно послание.

— Около площада в Куско се издигали светилища и дворци, в които живеел владетелят Инка. Той носел туники изтъкани лично от „невестите на слънцето“ и украсени със злато и сребро. На главата му стояла изящна златна корона наречена „лаута“. Седял на златен трон, а в ръката си държал златен жезъл, украсен е перата на птицата коракеке. Дори посудата, в която му поднасяли храната се изработвала от чисто злато. Истинската им гордост обаче си останал храмовият комплекс Куриканча, или Храмът на Слънцето. По вътрешните му стени лъщели златни листове. Прозорците и вратите — целите нагиздени със скъпоценни камъни. Огромен златен диск пък е изображение на Бог Инти посрещал първите лъчи на изгряващото слънце. Както се случва обаче, когато испанците се появили, всичко ценно се изпарило на мига.

— Bliddy Spaniards! (Проклети испанци!)

— Толкова много злато? — преглътна Хлапето.

— Научил за богатствата на инките, Франсиско Писаро решил да последва примера на Ернандо Кортес, чиято слава от покоряването на ацтеките блестяла в златни доспехи. При първия допир с тях Писаро завързал наглед приятелски отношения и дори разменил дарове с тях, като им дал прасета и кокошки в замяна на злато и сребро.

— Прасета и кокошки — повдигна вежди Йоланда — за злато и сребро!

— Когато обаче през 1532 година Писаро се завърнал в Перу, той поел към Кахамарка, където се намирал Инка Атауалпа е армия от 100 000 души. Испанецът водел около 100 пехотинци, 60 кавалеристи и едно оръдие, така че предвид численото неравенство, планът му включвал само едно — да пленят самия Инка.

— Хитър като лисугер, значи — отбеляза Псето.

— Атауалпа се появил е 5 000 въоръжени е прашки войни. Ситуацията се развила толкова главоломно, че и самият Инка не могъл да разбере кога и как попаднал в ръцете на Писаро. Пукотът и пушеците от аркебузите изплашили индианците и в редиците им настъпило пълно безредие. Испанците започнали поголовно да ги избиват, а Винсенте де Валверде и Алаварез де Толедо, който после станал първият епископ на Южна Америка размахвал библията и е пълно гърло крещял: „Избийте до крак тези езически кучета!“ — извика с нужния тембър боцманът, за да придаде жестокост на историята.

— Много им е угодно на дяволските изчадия, родени от католическата църква, да убиват от името на Исус Христос! — изропта в яда си Псето.

— Атауалпа предложил да откупи живота си срещу толкова злато, колкото можела да побере стаята, в която го държали затворен и два пъти повече сребро — веждите на боцмана затанцуваха в ритъм. — Писаро естествено радушно приел предложението и от всички краища на империята започнали да се стичат несметни богатства. За два месеца испанците претопили толкова много изящни произведения на изкуството, че когато и последната лама се освободила от товара си, откупът възлизал на 50 тона злато и 15 тона сребро.

— Не думай бе! — плесна се по челото Псето. — 50 тона!

— Писаро обаче не удържал обещанието си и не освободил Атауалпа, а алчността му го накарала да плячкоса Куско — облече яростта си към испанеца в унила усмивка боцманът. — Там испанците разграбили храмовете и светилищата и събрали още 30 тона злато и още толкова сребро.

— Майчице, мила! — възкликна Хлапето.

Боцманът направи кратка пауза, след което продължи да привежда другарите си по вкаменените дири на изгубеното наследство на Инките:

— Писаро прекрасно знаел, че в краката му се търкаляли само трохи, в сравнение с истинското богатство придобивано с векове от недрата на империята. Разбрал пък че няма да излезе жив, Атауалпа пратил на рода последната си воля. Този път възловото писмо, наречено „кипу“, носело необичайните 13 възела. Отбрана група воини първо нападнали един керван от 50 000 лами натоварени със злато и сребро на път за Кахамарка. След като го ограбили, те скрили скъпоценните метали на „сигурно“ място. Скоро след това съкровищата от стотиците храмове, светилища и дворци изчезнали. И така вече векове наред наследството на инките тормози умовете на онзи, чийто авантюристичен дух се храни с митове и легенди.

— И сега… — разшава се Хлапето — всичко това чака да бъде открито от… нас.

— С ключ за един-единствен сандък!? — изрази съмнение с поклащане на глава Псето.

— Може пък да е ключе на врата, зад която се крият всички онези богатства — предположи Йоланда.

— Защо пък не! — рече боцманът.

— Сега има ли инки? — прозя се отново Псето.

— С цел да съхрани тялото си за задгробния живот Атауалпа приел предложението да стане християнин, което му спечелило правото да бъде удушен чрез гарота. Никой след смъртта му не успял да се изправи пред поданиците на империята като „истински“ инка, а с обезглавяването на последния от божествения род Тупак Амару, чиято глава красяла площада в Куско през 1572 година, империята на инките се разпаднала.

— Отивам да се облекча в храстите — изправи се Псето и се протегна.

— Може ли да се има пълно доверие на капитана? — попита шепнешком Хлапето. — Имам предвид, така без ром?

— Какво искаш да кажеш, Хлапе? — надигна глас боцманът. — Ако има капитан, който се държи като равен с екипажа си, то това е той. Никога не би предал някой от хората си.

Хлапето виновно извърна поглед.

— А ако един ден… — обърна се Йоланда към боцмана — ви се наложи да избирате между мен и… капитана?

— Ами…

В този момент в заграждението влетя Псето и избави боцмана от неудобния въпрос.

— Вижте какво намерих — размаха той лист хартия.

— Какво е това? — пое го боцманът.

— Капитанът се е подпрял на едно дърво и е заспал — отвърна Псето. — Стискаше го в ръката си.

— Значи не сте го намерил, а сте го… откраднал, господин Доди — рече Йоланда.

— Много е нечетливо, а и тоя пушек… — подаде боцманът листа на Йоланда. — Очите ми направо горят.

— Писмо от капитана до… — плъзна се пръстът й по кривите букви, надзъртащи от белия лист — Каня.

— Чети, милейди! Чети! — оплете вежди Псето.

— Може между редовете да има нещо за… съкровището! — рече Хлапето. — Нещо, което капитанът е разгадал и решил да сподели с любимата.

— Това е лично и не бива да го четем — сгъна листа Йоланда и понечи да се изправи. — Отивам да го оставя там, където му е мястото.

— Капитанът никога не е пазил тайни от нас — хвана я боцманът за ръката. — По-добре го прочети, за да могат всички да успокоят умовете си най-сетне.

— Боцманът е прав — рече Псето.

— Така е — съгласи се Хлапето.

— Добре, но — разгъна тя листа — ще ми трябва малко време да разгадая някои от буквите.

— Цялата нощ е пред нас, милейди — отвори широко уста Псето, за да изцеди последните капки ром от манерката.

Последвалата тишина отнесе съзнанието на Псето в царството на сънищата и той тихичко захърка.

— Слушате ли? — попита Йоланда, преди да зачете:

„Скъпа ми Каня,

Ще бъда кратък, понеже със сабята си служа по-добре, отколкото със самите думи. По следите съм на наследството на инките, което искам да поделя по равно между осиротелия ми екипаж от пет души. Ако четеш това писмо, обаче, значи вече съм дръпнал дявола за опашката и съм във врящия му казан при стария Крокс и останалите негодници.

От дълго време се опитвам да ти призная, че всичките ми мечти са свързани с теб. Последно те сънувах ден преди да напиша това писмо. Аз и ти стояхме прегърнати на двора в Ландейло, а около нас тичаха дузина деца и също толкова прасенца и агънца.

Животът е еднакво подъл към всички човеци — дава ти надежда, единствено когато знае, че в замяна ще се нахрани с мечтите ти!

Знам, че в кръчмата ти винаги е пълно с проклетници, които искат да вкусят от прекрасностите ти, но знай — моите чувства към теб са истински, защото, кой друг ти е казвал, че иска да остарее с теб?

Най-лошото, което може да ми се случи, е да ме накараш да избирам между теб и рома. Предпочитам да ви имам и двете в изобилие, затова скрих в дълбините на душата си чувствата си към теб. Там, където ще бъда, докато четеш това писмо, сигурно ще търпя физическа болка, но не от нея ще ридая, скъпа моя ненагледна, а от това, че съм далеч от топлата ти гръд и белите ти пухкави като облаци бедра.

Това, което сега ще ти река, не съм го казвал на нито една жена, макар че съм… покорил няколко дузини. Не се хваля, но и ти май не стоиш мирна през времето, когато не съм на Тортуга, нали? Искам да ти кажа, че каквото и да се случи, Несъразмерния винаги ще те оби…“

— Тук явно мастилото е свършило, защото думата не е довършена — избърса тя сълзата, която се спусна по бузата й, — но е пределно ясно, какво точно е искал да напише!

— По всичко изглежда, че по вените на капитана, освен ром тече и кръв — рече боцманът — както и това, че храни и чувства, които таи дълбоко в себе си.

— Хайде да ходим и да върнем писмото на капитана — хвана ръката му Йоланда и го задърпа.

С тихи стъпки, двамата влюбени стигнаха до похъркващия капитан и внимателно мушнаха писмото обратно в ръката му. След това се отправиха към ръба на скалите, за да се полюбуват на лунната светлина и грохота от разбиващите се в скалите вълни. Застанали сякаш на границата на два свята, двамата се притиснаха един към друг и сплетоха устни в страстна целувка. След това се хванаха за ръце и се загледаха в осветения от луната океан.

— Ех, тази лунна пътека…

— Ако не разчитах на нейната помощ, щях да ви подаря звездите и пак щях да ви спечеля!

— Защо… не се възползвате от кралската прокламация за амнистия? — погледна го тя в очите.

— Защото… не е толкова просто.

— Напротив, Боцман! Всеки един пират, който се откаже от пиратството, получава амнистия от крал Джордж III. Знам го от баща ми.

— И какво ще правя после? За съжаление не съм принцът на Уелс! — докосна той нацупеното й носле. — С минало като моето мога единствено да мъкна чували по пристанищата.

— Това, за което си мечтае и капитанът — опря тя гръб в гърдите му и потъна в уютната му прегръдка.

— За деца и прасенца? — увиха се ръцете му около плоското й коремче.

— Можете да имате това сърце, глупчо — хвана тя ръката му и я плъзна по гръдта си. — Баща ми е много влиятелен и няма как да не помогне на единствената си дъщеря.

— Ако не ми изневерява паметта, не някой друг, а именно той ви изтъргува като стока на капитан Суейн — вложи утеха в усмивката си боцманът. — А и не ми трябва благословията на един безчестен баща, за да обичам прекрасната му дъщеря.

— Да върви по дяволите тогава! Нека негодникът висне на наказателния док в Лондон, щом няма капка чест и морал!

Двамата се оплетоха в целувка, след което хванати за ръце се отправиха към лагера.

— А защо се казва принцът на Уелс — рязко спря тя и се обърна към него, — след като, доколкото аз знам, става дума за престолонаследника на английския престол?

— Наистина ли желаете да узнаете?

— Да!… Колкото и досадни думи да подредите, поне ще можем да се наслаждаваме още малко един на друг.

— Ами… Сигурно сте чувала, че когато римляните нахлули на британските острови те останали 400 години и подчинили почти всички келтски племена. Без, разбира се, скотите и пиктите на север, където изградили вал.

— Чувала съм!

— Другите келтски племена обаче, като ицените, триноватите, катувелауните, бригантините и… останалите от централна, Южна и Източна Британия, попаднали под ударите на римските гладиуси и пилуми. Изключение не направили и силурите, ордовиките, ганганите, декангите и деметаите, които битували в земите на днешен Уелс. Та, когато племенният вожд на катувелауните Каратак загубил битката с римляните при Мидуей, той се присъединил към двете основни племена в земите на запад — силурите и ордовиките. Обединил ги и ги повел на въстание срещу потисничеството.

— За жалост неуспешно!…

— Когато през 410-та година римските легиони напуснали Британия, племената започнали да делят териториите на кралства. В Уелс се образували шест кралства: Поуис, Гуинед, Сейсилуг, Дивед, Брихейнионг и Гвент. През 780-та година Офа, кралят на англосаксонското кралство Мерсия, наредил между неговото кралство и това на Поуис, което се славело като най-могъщото в земите на Уелс, да се издълбае дълбок ров, който всъщност определил и източната граница на Уелс с Англия валидна и до днес.

— Ров? — изпиваха го очите й.

— През 855 година кралствата Поуис и Гвинед се съюзили под скиптъра на Родри Великия — погледна той към пръстите й, които се разхождаха по корема му. — Наследниците на Родри управлявали Обединените кралства 400 години. През 950 година Сейсилуг и Дивед пък се съюзили с Брихейнионг и образували кралство Дехейбарт управлявано от Хивел Добрия. През 1057 година внукът на Хивел Добрия, Грифид Ап Лиуелин, успял да обедини под своя власт всички уелски кралства. След това крале като Оуайн Гуинед и неговият внук Лиуелин Велики се опитали да задържат границите, а племенникът на Лиуелин Велики, Лиуелин Последни, се оказал и последният независим принц на Уелс.

— Принц на Уелс! — полуотворените й устни едва докосваха думите.

— През 1282 година английският крал Едуард I Дългокраки убил Лиуелин и завладял Уелс — продължи на пресекулки той. — За да наложи управление по английски образец, той създал съдилища и въвел английските закони. Въпреки че Уелс остава извън английското кралство до 1536 година, Едуард I си послужил с измама и им откраднал благородническата титла принц на Уелс.

— Как така я откраднал? — задърпа тя ризата му от пристегнатия в талията брич.

— За да го признаят за техен сюзерен — присви той корем, — покорените уелски принцове настоявали Едуард I Дългокраки да приеме техните условия.

— А те гласели?

— Принцът на Уелс да бъде роден в земите на Уелс и да говори уелски език — ръцете му започнаха да разхлабват връзките по гърба на роклята й. — Едуард I Дългокраки се възползвал от обстоятелствата и през 1301 година връчил титлата Принц на Уелс на първородния си син Едуард II, който проплакал в замъка Карнарвърн разположен в графство Гуинед и говорел свободно къмрайг. С една дума, синът му отговарял на всички поставени условия. Та оттогава насетне, та и до ден-днешен, първородният син на действащия английски монарх по право получава титлата принц на Уелс.

— Истински дявол, а?! — гмурна се ръката й в треперещите му бричове.

— Несъмнено… милейди! — потръпна той. — Малко по-рано, през 1290 година същият този крал Едуард I Дългокраки издава едикт, с който конфискува имуществото на всички евреи и ги изгонва от Англия. После пък се отправя към Шотландия, за да покори и нея. Там обаче се сблъсква с непокорния народ предвождан от Уилям Уолъс.

— Онзи, когото обезглавили, а главата му за назидание забили на остро копие на… — ръката й очевидно достигна целта си, защото очите й се ококориха, а дъхът й излетя като на мъркаща котка — върха на Лондон Бридж?

— Ъъъъъ… — замръзна изведнъж езикът му.

— Може и да не сте уелски принц, но това не значи, че аз не мога да бъда вашата принцеса! — сграбчи го тя за ревера и го свлече във високите треви, за да се скрият от любопитните очи на луната.