Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (11)

Втора глава
Капитанът демонстрира един от талантите си

Тримата продължиха да мъчат разговора помежду си. Боцманът вземаше отношение само по темата със съкровището. Капитанът и Тод Фъштън обаче си пробутваха по някоя по-хлъзгава реплика.

— Неспособен си да измамиш сетивата ми, Тоди — рече капитанът. — В очите ти пише, че искаш час по-скоро да се намъкнеш в ботушите ми.

— И после как ще се справим със загадките? — погледна Тод Фъштън към дървения му крак. — Не виждаш ли, че повечето от екипажа ми са по-глупави и от бубита!

— Екипажът ми! — изсмя се капитанът. — Разбирам претенциите ти, друже, но все още Аз съм капитанът на „Рагнарок“, което идва да рече, че екипажът е под мое лично командване, без значение дали егото ти страда, или не.

— Слушай, Тоди! — рече боцманът. — Не бива да казваш на хората си, че съкровището се крие зад загадки. Това ще ги изнерви и ще ги накара да се съмняват, че ще го открием.

Погледът на Тод Фъштън залази по ръката, която стискаше рамото му.

— Може да ти изглеждам, ама не съм глупак, Крази Мис — процеди той през зъби.

Капитанът издигна пред себе си стена от дим и започна да пуска думите през нея:

— Заключителните слова по право ми принадлежат, джентълси. Дадохме си дума и мисля, че човеци на честта като нас, не биха позволили тя да се счупи. Уверявам ви, че от тук нататък, всичко ще тече по… ром. Намираме съкровището, поделяме го и после всеки по пътя си.

— Моли се да е така, Мафи!…

Тод Фъштън кимна тежко към събеседниците си и краката му го поведоха към стълбите.

Псето побърза да се качи при другарите си, а любопитното му око последва стъпките на Тод Фъштън чак до брашпила, където мистър Камън и моряк с гола глава намотаваха свободните въжета.

— Какво по дяволите искаше тоя мракобесник?

— Ядката на разговора — погледна присламчващите се моряци боцманът — не е за толкова гладни уши!

— Знаеш ли коя дарба е най-големият порок, Псе?

— Коя, Кептън?

— Тази да се самовлюбваш в собствените си успехи!

— Мисля, че е крайно време да ви занимая с продоволствените въпроси — рече боцманът.

— Карай по същество, Митс!

— Капитан Суейн явно се е готвил за дълъг престой на вода. Бъчвите са пълни със сланина. Трюмът е опасан с нанизи от изсушена риба и пастърма. Живата стока блее и кудкудяка в кафезите. Чувалите с картофи са струпани на голяма камара. Видях доста яйца и пресни плодове.

— Сигурно го е налегнал страх, тези пияндурници да не хванат скорбут или бери-бери — вметна Псето.

— А има ли…

— Има и един… проблем — рече боцманът.

— Не ми казвай, че… — отскубна още няколко думи от мислите си капитанът и замлъкна.

— Капитан Суейн е подходил безотговорно към бъчвите с ром. А и тоя тридневен разгул!…

— О, демони от тъмнината! Къде ти шеташе ума, за да не потушиш онази… вакханалия, Митс? Не мога да повярвам, че си позволил тази драма. Говори ми в мерни единици!

— Останали са пет бушела.

— С толкова малко пиячка не ни очаква нищо друго, освен брожение на екипажа и… бунт.

— Опасявам се, че това е… неизбежно!

— Да го разредим с вода — предложи Псето.

— Гениална идея — закима капитанът.

— Ако го раздаваме на дажби, може и да издеяним до момента, в който, надявам се, ще открием съкровищата — рече боцманът. — После, обаче…

— По-тихо, Митс! — прекъсна го капитанът. — Погледът на мистър Камън рови в устата ти като къртица.

— Къде са? — заоглежда се боцманът.

— Скупчили са се до брашпила — отвърна Псето, сочейки ги с поглед. — И касканят като докери!

Капитанът изведнъж смени маската на лицето си.

— Подслонете моите извинения, джентълси, за парвенюшкото ми поведение, което излях през изминалата седмица. Благодарности, Митс, че запазваш самоуважението си и не реагираш на нахалните ми думи. И на теб, Псе, че си предан, въпреки че не ти давам възможност да се почувстваш умен.

— Сторил си каквото трябва — рече боцманът.

Псето кимна уклончиво.

— Мисля, че словата на Офелия могат най-красноречиво да опишат човешката ни природа — напористите думи нямаха търпение да напуснат устата на капитана: — „We know what we are, but know not what we may be.“^[1] („Ние знаем какво сме, но не знаем в какво може да се превърнем.“)

— Вездесъщият Уилям Шекспир? — предположи Псето.

— Чини ми се, Псе, че жадуваш да направиш крачка напред във философското познание!

— Разкажи ми за него! — пришпори го Псето.

Капитанът вдигна поглед към небесата и започна да реше брадата си с пръсти.

— Лебедът на Ейвън, както е прозвището му, се пръкнал през 1564 година в Стратфорд на Ейвън. Баща му Джон Шекспир, въртял търговия с кожени ръкавици. Майка му Мери Ардън пък израснала в Асбис, във фермата на Робърт Ардън, простираща се на цели 60 акра земя.

— Мислих го за случаен!

— Случайността е неизбежност, Псе! — рече капитанът. — Та, скоро в къщата на Джон Шекспир плъзнали половин дузина дечурлига. Никой не подозирал, че един ден сополивият Уилям, ще се въздигне до най-прочутия сътворител на пиеси и сонети по цялото земно кълбо.

— Един ден и аз ще се оженя…

— Самият Уилям Шекспир пък нахлузил брачния хамут на 18 години за 26-годишната Ан Хатауей, която му износила три деца — Сюзън и близнаците Хамнет и Джудит.

— Значи — почеса се Псето по главата, — той написал онзи сонет Хамнет за сина си?

— Първо не е сонет — ядоса се капитанът, — а една от великите трагедии, излязла изпод перото му.

— Трагедия — поправи се Псето.

— И второ — продължи капитанът, — синът му се казва Хамнет, а трагедията Хамлет.

— Хамлет — повтори смирено Псето.

— Този титан на вселенската литература, Псе, е написал цели 38 пиеси, трагедии, комедии, романси, драми… както и 154 сонета. Бих отрязал и хвърлил другия си крак на акулите, само да мога да се сдобия с изгубените ръкописи на „Напразните усилия на любовта“.

— Винаги напразни, Кептън! — съгласи се Псето.

— Образите му оживявали само в театър Глобус, който трупата „Мъжете на лорд Чембърлейн“ изградила на южния бряг на Темза именно за тази цел.

— Тогава още ли са говорили на саксонски?

— Може би имаш предвид англосаксонски? — включи се боцманът.

— Защо пък англосаксонски? Аз знам за битката при Харлоу, където келти и саксонци са се клали като докери.

— Внеси му ред в мислите, Митс! — съзря канче с ром капитанът и се запъти към него.

— Ами… — пое боцманът — 55-та година преди да се роди Христос, римските легиони, предвождани от Гай Юлий Цезар, нахлули на острова, наречен от тях Британия, което идвало да рече „Крайбрежната земя“. Тогава местното население говорело основно келтски езици — бретонски, като корнския и уелския, които все още се говорят в Корнуел и Уелс, наричан някога Камбрия, и галски, езикът на скотите в Хиберния, днешна Ирландия и тези в западна част на Шотландия. Пиктите, които населявали останалата част на Шотландия, наречена Каледония, говорели на… техен си език.

— И по моите жили тече келтска кръв, Боцман! — наежи се Псето.

— После през 367 година непокорните пикти и скоти, които по-късно се обединили в кралство Алба, пробили Адриановия вал, който пазел Рим от северните племена, и започнали да опустошават империята, слагайки началото на нейния упадък.

— Моите предшественици!

— Римляните напуснали Британия, но следващото нашествие не закъсняло и през 5-ти век германските племена англи, сакси, юти и фризи преплували Северно море и нахлули на острова. Те изтласкали местното население на север и запад, и удобно се настанили. Така започнало и съществуването на „Englaland“, или „Страната на Англите“, откъдето впоследствие идва и името Англия, както и създаването на английската нация.

— Гадни копелдаци! — смръщи се Псето.

— Първоначално десет, впоследствие новоизлюпените кралства останали седем — започна да отброява на пръстите си боцманът. — На юг се простирали кралствата на саксите — Усекс, Съсекс и Есекс. В централната и североизточната част се настанили англите е кралства Мерсия, Нортумбрия и Източна Англия. Ютите основали кралство Кент. През 9-ти век кралят на Усекс Екбърт успял да подчини всички кралства и станал bertwalda, или казано инак, владетел на британците. За първи крал обаче на обединена Англия се счита неговият внук Алфред Велики, а официалният тогава език наричали англосаксонски.

— А фризите?

— Фризите не успели да обособят собствено кралство, но като велики мореплаватели техният закон доскоро действал в някои части на Великобритания.

— Какъв закон?

— Фризийският морски закон, Псе — включи се капитанът. — Всеки капитан е запознат е капитулациите на Карл Велики, който го узаконява.

— Flotsam and Jetsam — потвърди боцманът. — Или казано по инак, собствеността над откритите след корабокрушение товари преминават върху този, който ги е открил.

— Много справедливо — съгласи се Псето.

— Няма да крия, че едновременно обожавам и ненавиждам тази система от правила — дотътри се капитанът до тях, — в зависимост от коя страна на закона съм се озовал.

— Та — продължи боцманът, — именно на англосаксонски се е говорело чак до средата на 11-и век и той звучал горе-долу така: „Men ofer molden and eall foeos mcere gesceaft!“^[2] („Човеците в небесата и всички божествени създания!“)

— Мяза ми на езика, на който плямпоти оня проклет датчанин — отмести поглед Псето към гологлавия моряк, който говореше с Тод Фъштън.

— На мен пък на твоите безвкусни брътвежи, Псе.

— И двамата сте прави донякъде — рече боцманът. — Предвид факта, че през 9-ти и 10-ти век много дани и норвежци се преселват на острова, и дори датски крале като Кнут Велики и Суейн Раздвоената брада са управлявали Англия, та няма как това да не се е отразило на езика. В англосаксонския навлезли скандинавски думи, които впоследствие се вгнездили в някои от английските и шотландските диалекти.

— Ама нали битката при Харлоу…

— Историята е животно, Псе — прекъсна го капитанът. — Впива нокти в гърдите ти и краде от миналото ти, за да се нахрани с него!

Боцманът изчака секунда и продължи:

— Всичко обаче се преобръща с кила нагоре, когато през 1066 година, херцогът на Нормандия — Вилхелм Завоевателя, нахлува в Британия. След битката при Хейстингс, в която побеждава крал Харолд II, той сяда на английския трон, за да моделира бъдещето на английската история. Последователите на нормандския херцог, говорели различни френски диалекти като нормандски, пикардски, валонски и прочие. Именно тази пъстра смесица развила уникалния островен диалект наречен англо-нормандски, който станал официален на висшата класа — кралския двор, съдилищата, управниците, търговците и училищата. Нисшата класа продължила да говори англосаксонки. През 14-ти век, англосаксонският отново взел превес, но стотиците френски думи обагрили лексиката му и той вече звучал така: „Nat greventh us youre glorie and youre honour, but we biseken mercy and socour!“^[3] („Величието и честта ти, нас не ни е наскърбила, за помощта ти молим и за закрила!“)

— Значи излиза… — нахили се Псето, — че англичаните са германци, които говорят френски?!

— Моментните ти проблясъци носят смисъла на исторически факт, Псе! — кимна капитанът. — Митс!

— След това, през 15-ти век с драстична промяна в гласните настъпва нова ера за английския език. А през 16-ти век, когато необятната морска шир отваря вратите на Британия към света, езикът ни започва да става все по-богат и по-богат. За да се върнем на основната тема, ще добавя само, че Уилям Шекспир е говорил на същия английски, на който говорим и ние сега. Разбира се има известни разлики, но мисля, че капитанът може най-добре да демонстрира богатството на езика, като ни потопи в романтиката на отминалите дни.

— Знаеш ли, Псе, колко думи владеел властелинът на перото? — попита капитанът.

— Ъъъъъ… — замисли се Псето. — 550?…

— Нагоре.

— 726…

— Дори Френсис Бейкън е владял поне 10 000 — махна с ръка капитанът. — Но и това е нищо в сравнение с барда на всички времена, който пазел в съкровищницата си 20 000 думи, повечето от които — рими.

— Повечето от които рими!!!

— Който и да се крие зад името Уилям Шекспир — заклати глава боцманът, — то той си е спечелил славата на изключителна личност. Това, което аз съм чувал, е, че е изповядвал… католицизма.

— Католик ли?! — намръщи се Псето.

— Не намесвай бог, Митс! — рече капитанът. — Уилям Шекспир е издялан от самия дявол. Нима Бог може да сътвори такава любовна история като тази на Ромео и Жулиета? Погледни Божиите чеда! Преструват се, че се обичат до полуда, но умират сами като кучета. А кой богопомазан може да поднесе на тепсия целия свят в краката на простосмъртния, без да иска и пени в замяна? На кой богопомазан духът му може свободно да броди из тайните ъгълчета на вселената? Божиите чеда са затворили душите си в клетки и когато ти се усмихват и радват на успехите, те всъщност умират от алчност и завист.

— После дяволът си го прибрал ли?

— О, да, Псе! — въздъхна капитанът. — След един содомитски запой, дяволът си прибрал душата му на същата дата, на която му я и дарил 52 години по-рано. Заровили го на 17 фута под земята в църквата „Света Троица“ в Стратфорд на Ейвън, а над него сложили малка надгробна плоча с епитаф, в който и до днес дебне проклятие.

— Едва ли е мъка да надраскаш някой друг сонет. Ей го на… — заблужда погледът на Псето. — Усещам как в главата ми започнаха да се съешават разни думи.

— А знаеш ли кой го е вдъхновил да напише сонетите си?

— Жена му?

— Грешка, Псе — пусна облак дим пред себе си капитанът и веднага го прогони с ръка. — Похотта, но в бронята на черната Люси от Клеркенуел. Проститутка по рождение и актриса по убеждение. Спомената е в цели 127 сонета от творчеството на гения, а те, както вече знаеш, друже, са точно 154.

— Аха.

— Сега ако ми позволите, джентълси, бих желал да ви върна в епохата на кралица Елизабет I и да нарисувам картина от красивите думи.

Капитанът изтегли крак напред, вдигна дясната си ръка и започна да подрежда римите:

In the ould age blacke was not counted faire,

or if it weare it bore not beauties name;

But now is blacke beauties fuccefiue heire,

and Beautie flanderd with a baftard fhame,

for fince each hand hath put on Natures power,

fairing the foule with Arts faulfe borrow’d face,

sweet beauty hath no name no holy boure,

but is prophan’d, if not liues in difgrace.

Therefore my Mifterffe eyes are Rauen blacke,

her eyes fo futed, and they mourners feeme,

at fuch who not borne faire no beauty lack,

Slandring Creation with a falfe efteeme,

yet fo they mourne becomming of their woe,

that euery toung faies beauty fhould looke fo.

* * *

Отхвърляли те черното от стари времена,

не го ценили, полза то не дава.

Покълнаха от черното обаче семена

и красотата се окичи със печална слава.

И тез’ протегнати ръце към грозотата

оформиха лицата с огнен плам.

Но място нямаше за черното до красотата,

изхвърлено, обвито от позор и срам.

И ето я, тъй смугла, моята любима,

ала очите черни пълни са с тъга.

Че този, красота лишен да има,

опорочава с краски хубостта.

Така риданието тяхно се превърна във беда,

а черното — в изящна красота.^[4]

— Вдъхновяващо! — енергично заръкопляска боцманът. — Достойно за театър Глобус!

Капитанът свали шапката си и вряза дълбок поклон пред скромната си публика.

— Господа! — рече леко засрамено той.

— Браво! Браво! — заръкопляскаха всички онези моряци, които станаха свидетели на таланта му.

— От изложеното дотук една мисъл трябва да се вгнезди в главата ти, Псе. Независимо в какво начинание се спуска един мъж, за да го споходи успехът, до него неотменно трябва да щъкат поне две жени. Едната да готви, да му пере чорапите и да възпитава децата му, а другата чрез капризите си да му напомня, че насладата е по-скъпа и от златото.

— Насладата, Кептън!

— И когато веднъж си освободил поводите на сексуалната си фантазия, вече може да се отдадеш на изкуството, което е олицетворение на човешката гениалност!

— Изкуството, Кептън!

— С ваше позволение, джентълмени — кимна към събеседниците си боцманът и се отправи към стълбите.