Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (5)

Четвърта глава
Капитанът взема крайни мерки за оцеляването на боцмана

Капитанът изстена в просъница. Коремът му ту свистеше като нажежено желязо потопено във вода, ту бълбукаше като загоряла на огъня яхния. Мимиките му издаваха, че спазмите го атакуват с познатата болка. Във върховния момент на върлуващата в празните му черва буря, жилите по врата му се изопнаха, а краката приритаха. Звукът, наподобяващ раздирането на чаршаф го стресна.

— По дяволите! — изруга той.

Безразличният поглед на Псето остана да се въргаля по дъното на лодката.

— Проклет щил! — добута с мъка езикът му.

Капитанът се изправи. Раздвижи спящите си мускули. Облиза пръст и го вдигна над главата си.

— Хъмм… — рече той. — Попаднали сме в ирландски ураган!

— Проклето слънце!

— Стори ми се, че зърнах птица — разтърка очи с юмруци капитанът.

— Обречени сме!

— Мислите си, че птиците не са продукт на моето зрение, а на осакатеното ми въображение. И грешите, ще ви кажа Аз!

— А аз какво сторих с живота си? — сграбчи косата си Псето и я стисна в юмруци.

— Хъмм… Усещам, че дълбоко в подсъзнанието ми има заровени остатъци от… — навъси вежди капитанът. — Разговаряхме ли за нещо важно снощи, Митс?

— Ами… — погледна го боцманът, — просто се пошляхме из общите ни спомени.

Псето стовари длан в планшира и зарида:

— Me dinna wint me life tae meet sic infamous en’. Gin A maan goe ye wey o’ aa fleshes, A wints tae dee onty ye grun. Caal-keuk an fingerpost be therr, be pluntit wi ae bonnie widden jaiket an me saul be gaun tae ye Fiddler’s green, nae bydin as servand intae Davy Jones’s Locker. (Не ща да ида си с позор, не ща. Ако трябва да гушна китките, ща да си приключа на сушата, да има гробар и свещеник, да ме натаманят в красив дървен костюм и душата ми да се пренесе по полята на цигуларя, а не да остане в плен на Дейви Джоунс.)

— Триста дяволи, Псе! — изруга капитанът. — Аз съм капитанът тук! Дори и да се оплета като муха в паяжината на собствената си гордост, Аз няма да преглътна егоцентризма си, докато не ви изтръгна от ноктите на Дейви Джоунс. Щом е безветрие… ще ловим риба.

— Риба?! — опули се Псето.

— Риба — натърти капитанът.

— И с какво ще я ловим тая риба?

Капитанът метна лулата в устата си и тя звучно изтрака в предните му зъби.

— Нужна ми е лишената от ром бутилка! — рече той.

— Дано ти свърши работа! — издърпа я зад гърба си боцманът и му я подаде.

— Ще направя поплавък от корковата тапа — рече капитанът. — А ти, Псе, не гледай като девствена вдовица пред Едуард Тийч, ами вземи проклетата фалина и започни да я разплиташ на тънки върви.

— А… примамка? — попита Псето.

— Ще откъсна няколко нишки от банданата на боцмана, които ще играят ролята на мушици!

— Чувал съм, че рибите видят ли червено… — чевръсто започнаха да разплитат въжето пръстите на Псето. — Разярявали се като докери!

Капитанът измъкна ловко корка от бутилката със зъби и я надигна, за да изцеди в устата си единствената капка разхождаща се в нея.

— Сега Несъразмерния ще ви демонстрира уменията си. В цяло Ландейло нямаше по-талантлив от мен. Не можете дори да си представите какви страшни чудовища съм подлъгвал в реката и то знаете ли с какво?

— С какво? — попита Псето.

— С глистите на прасетата — отвърна капитанът. — Чудесна стръв за 100-фунтови сомове.

— Дядо ми… ей такива риби хващаше — разпери ръце около три фута Псето, но после малко ги поприбра. — Той имаше една приказка: „Inty eih fashin an eih sbaggen then be nae perfit matter. Ayeweys ae bodie better as ye is tae com forht!“ („В риболова и съвкуплението няма абсолютен майстор. Винаги ще се пръкне някой по-талантлив от тебе!“)

— Мъдър дядо си имал! И в едното и в другото съм толкова кадърен — наежи се капитанът, — че един ден ще събера опита си в апокрифни книги. Едната ще учи хората как да си хващат риба, за да не гладуват, а другата — как да накараш всяка жена да се почувства по-желана и от самата Венера.

— Ама… как така без куки? — застина в разплетените върви погледът на Псето.

Капитанът изхлузи ботуша от левия си крак и измъкна със зъби няколко пирончета от подметка. После челюстта му се стисна в хищна захапка, за да изкриви с лекота две от тях под формата на куки.

— Сега вселената ще стане свидетел как легендите оживяват, джентълси! — рече той.

— Възхищавам се на изобретателния ти гений, Кептън! — подкрепи го с усмивка боцманът.

— По-бързо, Псе! — пришпори го капитанът. — Предстои ни да променим курса на историята!

Щом разплете фалината, Псето навърза част от тънките върви една за друга. После насука дългата около 100 ярда линия на бутилката, подаде я на капитана и продължи със същия устрем да съединява останалите върви.

Капитанът разряза корковата тапа на две, направи дупка в средата на едната от тях и прокара връвта от бутилката през нея. Издърпа тапата на около четири ярда от началото на връвта и я застопори с тънка треска, на чийто връх завърза издайническо червено парцалче.

Когато стигна до най-важната част на такъма — примамката, той превърза по тънко снопче червени нишки към двете пирончета с най-тънката възможна връв. После върза вървите с куките към основната линия на разстояние един ярд една от друга.

— Митс, няма начин да пробием френските луидори, за да ги използваме като тежест, нали? — угрижената му физиономия умело прикри риторичния въпрос.

— Без инструменти… — понечи да се надигне боцманът, но изстена от болка и се улови за хълбока. — Мисля, че това не е възможно, Кептън!

— Псе… — подвикна капитанът.

— Какво?

— Може ли обицата от лявото ти ухо, моля?

— Какво да… може обицата от… лявото ми ухо? — попита на пресекулки Псето. — Моля!

— Веднага ми подай обицата си, кучи син такъв! Иначе… — потъна в безумие погледът на капитана.

— Защо не закачиш твоята?

— Твоята е по-тежка, а и моята носи дълбоко емоционална и дори леко сантиментална стойност — гласът на капитана изведнъж стана напевен. — Подарък ми е от…

— А защо моята да не носи?

— Дай ми я веднага, проклетнико!

— Няма!

— Положил си клетва, мътните те взели, Псе! Не виждаш ли, че дяволът вече гъделичка боцмана?

Псето погледна към гаснещото тяло на боцмана и бързо свали обицата от ухото си.

— Правя го заради боцмана! — рече той. — На!

Капитанът пое обицата с престорена благодарност и подсвирквайки си я завърза за тежест. Когато хвърли връвта във водата, обицата повлече куките надолу, а коркът остана на повърхността. След като удари гълток ром, той започна да придърпва поплавъка към себе си и да си мънка нещо под носа:

— Рибата при ри… Фустата при ку…

— Какво по дяволите мърмори? — извърна Псето глава към боцмана.

— Вероятно някаква рибарска молитва.

— Рибарска молитва!?

След мъчителното очакване нещо да се случи, капитанът най-накрая издърпа поплавъка в лодката.

— Пак ли нищо? — попита Псето.

— Долу е гадината… — надвеси се над борда капитанът и образът му затанцува във водата… — Усещам я как чопли, но не ще да лапа, пущината й с пущина!

— Ще мрем, а аз…

— Под лодката се върти риба, която не ще червени парцали, а мръвка, Псе. Вълците му с вълци!

— Край! — опря глава на свитите си колене Псето.

— Не губи власт над волята си, Псе! — сгълча го капитанът. — Довърши останалите върви!

— Сега пък какво? — ръцете на Псето мудно започнаха да навързват размотаните върви.

Капитанът отскубна червените нишки от пирончетата и отвърза едната кука от връвта. Когато Псето навърза останалите върви и нави новата линия на обувката си, капитанът мушна другото парче корк в нея за поплавък, завърза свободната кука към нея и прикрепи обицата си за тежест. Така той направи две идентични върви с по една кука, поплавък и тежест.

— Дръж, Псе! — набута той в ръцете му една от вървите.

— За… какво… ми е?

— Ще употребим хитрост. Едното въже трябва винаги да е във водата, за да можем да задържим пасажа. Рибата се върти там, където е манджата, друже.

— На голи куки?!… — погледна към извитите пирончета Псето. — Дядо ми казваше: „Onty naaket heuk — muck!“ („На голи куки — дуки!“)

Отправеше ли взор към боцмана, очите на капитана се наливаха със състрадание. Загрижеността, издълбана на лицето му от ноктите на съдбата, ясно демонстрираше метаморфозите в неговото поведение.

— Погледни го, Псе! — простена той. — Прилича на ранено животно, което си търси място да умре!

— Какво пак си наумил, Кептън? — устните на боцмана се разтегнаха в болезнена гримаса.

Капитанът старателно започна да проверява всеки един възел по връвта.

— Попитали един червей, какво предпочита: да отиде на риболов или да започне работа в гробището и той тутакси отвърнал да отиде на риболов. Попитали друг червей какво предпочита: да отиде на риболов или да започне работа в гробището, и той тутакси избрал работата в гробището — обърна се към другарите си той. — Чудите ли се сега защо са взели противоположни решения?

— Ами… — повдигна вежди Псето.

— Отговорът се крие в детайлите — рече капитанът. — Първият предпочел да отиде на риболов, защото владеел изкуството да кокетничи, ухаел прекрасно, румените му бузи се забелязвали и в най-мътните води, а танците, които умеел, можели да събудят дори любопитството на слепите сомове. Качества, които му гарантирали успех.

— Но ще умре — отбеляза Псето.

— Вторият червен — тромав, грозен и смърдящ на черна смърт, предпочел да се тъпче с човешки остатъци, защото просто се страхувал, че може да се удави, без да е постигнал нищо значимо в живота си.

— Ама защо ни казва всичко това? — потърси отговора Псето в погледа на боцмана.

— Създадох тази алегория, за да ви напомня, че всеки трябва да върши това, за което е проектиран да съществува на този свят. Композиторът да композира — размаха ръка като диригент капитанът, — а не да рисува. Художникът да рисува, а не да пише стихове. Поетът да пише стихове, а не да лекува. Лечителят да лекува, а не да се занимава с банкерство. Банкерът да управлява парите на банката, а не — кораб. Капитанът… да навигира кораба и да взема съдбоносни решения!

— За Бога, Кептън! — рече боцманът. — Плашиш ме!

— Няма по-грандиозен позор от това, Митс, животът на моряк да приключи не от сабята или мускета на неприятеля, не от тропическа треска или сифилис, а от липсата на ром — протегна ръка капитанът. — Гълито, Псе!

Псето безропотно му подаде ножката си.

— Дали отрова или лек, дали враг или другар, алкохолът е коренът, от който избуява дързостта — извиси глас капитанът. — Дяволът великодушно ни е дарил тайната формула, не за да се присмива на пиянството ни, а за да е сигурен, че няма да останат недовършени дела!

Боцманът хвърли тревожен поглед първо към Псето, а после и към ръката на капитана, която стискаше кокалената дръжка на гълито. Опита се да каже нещо, но още първите думи го задавиха и му отнеха силата.

Капитанът надигна бъчонката. Вените по костеливите му ръце се издуха от кипящата в тях лава.

— Усещам — изпусна гранясала въздишка устата му, — че моментът да предизвикам съдбата дращи по гърдите ми.

Докато мислите на другарите му се щураха без посока, капитанът опъна лявото си ухо и отряза хрущялната му част. Не издаде нито звук. Плисна шепа ром на раната и я овърза с парче плат, съдрано от ризата си.

— Слава тебе, Дяволе — избърса кървавата си ръка в брича той, — че ми даряваш привилегията да бъда творец на собствения си облик!

— Мили Боже!!! — прекръсти се Псето.

— Да не ми е името Несъразмерния, ако довечера не си легнете сити, джентълси. Подайте ми вървите!

Псето приличаше на човек изпаднал в състояние на дълбока хипноза. Вкочаненият му поглед започна да се пропуква, едва когато боцманът го потупа по рамото. Капитанът оформи лентички стръв от ухото си и ги провиси на куките. Връчи едното въже на Псето, а другото остави за себе си.

Когато метнаха въдицата във водата, поплавъкът на капитана се гмурна под повърхността. Той умело засече и изкара първата риба. Вместо да я хвърли в лодката обаче, капитанът я целуна и я върна във водата. Действието му породи объркване, което застина по лицата на другарите му. На изнемощелия въпрос, изпълзял от устата на Псето: „Ама… защо?“, капитанът отвърна, че първата риба по право се „принася в жертва“, за да може после да улови по-големите й братя и сестри. След още няколко придърпвания, той изкара втора риба — два пъти по-дебела от първата. Този път той я целуна и я пусна в лодката.

Радостта понесе Псето на крилете си и той запрати гласа си към всички ъгълчета на небесната шир:

— Lang mey yer lum reek, Cap’n Disproper!!! (Да живее капитан Несъразмерни!!!)

— Право ще ти река, Псе — подхвана капитанът, — рибата не е дотам глупава, че хората да я измъкват с ченгелите на бастуните си. Нужни са умение и хитрост! Ако Ти влезеш в кръчмата и видиш на една маса сервирани печена свинска глава и ром, а на друга — купчина парцали в чинията и вода в каната, на коя маса ще пристанеш, друже?

— Хъ-хъ-хъ-хъ-хъ…

— Колкото една риба е по-стара, толкова тя е по-хитра и съответно по-трудно се мами. Точно както стоят нещата и с жените — разкачи устни в усмивка капитанът. — За да осъществиш успех трябва да я прилъжеш с примамка, която да притъпи сетивата й. Ако пасажът е гъст, поради конкуренцията за плячка, тя е по-малко предпазлива и се лови по-лесно, но когато е рядка или вяла в намерението си да се храни, поради куп неясни за човечеството причини, тя е много подозрителна към всичко, което й се поднася.

— Истинска красота! — погали уловената риба Псето.

Поплавъкът на капитана отново хукна по повърхността и той, без да бърза, направи засечката точно навреме, за да улови втората си риба.

— Хо, хо, хопала… — измъкна я той в лодката. — Освен всичко друго, опитът показва, че при рязко понижаване на атмосферното налягане, което както знаеш вещае буря, рибата не кълве дори и на най-вкусното ухо. Но сега времето е… приказно!

— Атмосферно налягане!?

— Не ми казвай, че ушите ти не са чували за Еванджелиста Торичели, който изобретява живачния барометър и определя стойността на атмосферното налягане? — придаде си леко разочарован вид капитанът.

— Не, но ушите ми са чували за сър Уилям Уолъс, рицарят от Елдърсли — изпъчи гръд Псето, — който заедно с армията на Андрю Морей разбива англичаните.

— 1297 година, битката при Стърлингския мост! — кимна боцманът. — Историята обича да крие…

— Зарежете дребнавите прищевки на историята, джентълси! — прекъсна ги капитанът. — Сега господар е риболовът!

Поплавъкът на Псето се разшава.

— Еча ми тука… — побърза той да издърпа връвта, за да види голата кука. — По дяволите!

— Има нещо, което пропускаш — рече капитанът, докато поставяше прясна стръв на куката. — Молитвата, Псе!

Псето отново метна поплавъка във водата.

— Blaa ye gaff, Cap’n! Ye gonny see. A bain’t sic ae butter-fingert scum, ye recks me be, nae masel. (Изплюй камъчето, Кептън! И тогава ще видиш, че не съм такава непохватна невежа, за какъвто ме мислиш.)

— За да й придадем историческа значимост и да запазим хармонията в природата, първо трябва да родиш тържествено обещание, че ще я заключиш в тайна — смигна капитанът към боцмана. — Все пак това са омагьосани думи, които се предават от поколение на поколение и от уста на уста, а твоята е като чекмедже, което никога не се затваря.

— Ням съм като докер! — кръстоса пръсти пред устата си Псето. — Кълна се в дясното си око!

Капитанът заби поглед в поплавъка и след елегантна засечка започна да влачи нова риба.

— Виж го, Митс! Готов е да му бръкна с греблото в окото, но да се отърве от вечното чувство на неудачник.

— Обещавам да целуна дупето на рибата! — изду устни Псето. — Но… няма да я върна във водата!

— Разсмивате ме — покри с длан раната си боцманът и се разтресе в непринуден смях.

— Рибата при рибарите, фустата при курварите, зарът при комарджиите — произнесе гръмогласно капитанът. — Те ти молитвата, Псе. Работи по всяко време на годината и по всички географски ширини.

Уловените риби плющяха с опашка и отваряха усти в последната си няма симфония. Псето ги погледна, стисна здраво връвта в ръката си и устата му заповтаря:

— Рибата при рибарите, фустата при курварите, зарът при комарджиите! Рибата при риба…

Когато поплавъкът му се потопи, той копира движенията на капитана и измъкна първата си риба.

— Толкова просто — поздрави го боцманът с усмивка, — а толкова ефективно!

— Jiss puir deid awafayt! (Просто невероятно!)

Предложението на капитана за поливане на събитието не закъсня и ромът потече по гърлата им. Колоритни на думи песни раздвижиха застоялия над главите им въздух. Когато пък работата с риболова се закучеше, те започваха да крещят молитвата с пълни гърла и да се кикотят до припадък при поредната излъгана риба.

На свечеряване големите океански хищници им отнесоха вървите направо с обиците. Капитанът и Псето успяха да наловят цели осемнадесет риби. Шестнадесет хванати от капитана и две от Псето. Вечерта ядоха за първи път от седем дни и си легнаха щастливи.