Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (7)

Шеста глава
Кошмарът става реалност

Зората пукна в компанията на утринния бриз, който палаво докосваше листата на палмите. Шумоленето разбуди боцмана и той протегна крака и ръце в гимнастичен синхрон. Когато отвори очи, дъхът му замръзна и вкочани устните му. Той се изтласка инстинктивно назад и повлече спящите си другари.

— Джеремая, Буч, Тревор Бенкс… — започна да сипе думи устата на капитана. — Вие, шайка хрантутници такива! Марш веднага към кърмата…

— Света Майко! — прекръсти се Псето.

— О, демони от тъмнината! — съвзе се изведнъж капитанът. — Изчадията на ада са дошли да си приберат вересиите.

— Запазете разум и без резки движения! — рече боцманът с плавен глас.

Дузина индианци се въртяха в кръг около тях и ги сочеха с копия. Гърчеха телата си в туземен танц и преплитаха пискливите си гласове:

— U’s. U’s. U’s. U’s. U’s. U’s. U’s. U’s…

На слабините им се мяткаха парцали, препасани с тънки върви около кръста. По телата им се виеха бели ивици. Лицата им лъщяха в крещящи багри, едни с боядисано в червено чело и лице на бели точки, други с жълти, бели или черни кръгове около очите. Езическите символи, татуирани по бедрата и ръцете им, кодираха тяхната самобитна идентичност. Повечето носеха разни дрънкулки по ушите, а на някои, напречно от носовете, стърчаха кокали. Косите им можеха да се мерят по блясък само с гривата на мустанг. В тънки плитки, спускащи се по слепоочията им, се мъдреха различни по цвят перушини, кости, щипки от раци. На вратовете им висяха нанизи от гигантски акулски зъби. Освен добре подострена пръчка, с която лесно биха могли да убият човек или животно, някои стискаха и примитивни лъкове.

Вплетеният животински череп в гарвановите коси на водача им изтрака със зъби, когато той се завъртя и посочи с пръст към корабокрушенците.

— Те creesto muusa! Poor tar zuus taa faar! (Вижте ги, бледоликите! Напълниха гащите от страх!)

— Kuulla mee oo’s vo preegi boor o gos loob (Този тук има само един крак и половин ухо) — рече индианец с белег на бузата. — Naa ku pa raa truluga. (Някой май ще остане гладен.)

— Къш, плашило такова! — изграчи капитанът.

— Prooti maar! (Донесете коловете!) — заглуши шушуканията войнственият глас на водача.

Половината индианци се шмугнаха в джунглата. Не след дълго изскочиха от нея с три кола и дълги ленти кора, обелени от дървото мохо. При следващата команда индианците разделиха тримата пленника и ги вързаха за коловете, така както ловците провесваха убитите сърни. После шестима от тях ги нарамиха и поеха през джунглата.

— Kuullo abadar gre so nemi neen, mun taa Boo heela omga parama too daaba (Тия дни ловът не ни донесе успех, но ето че Бог ни праща храна, за да нахраним децата си) — рече млад индианец, опипвайки бедрата на Псето.

— Махни си ръчищата от мен, сатана! — изръмжа дълбоко в гърлото си Псето.

— Kuulla gaa moosi puroo ku pa furu gamena (Тоя дето вряка, сигурно ще е много кисел) — рече белязаният.

— Ku pa peeme maraa maas (Ще го дадем на жените) — подхвърли младокът.

— Piki-pok doro, akki milaasi aa… spaha. (Едноокият май говори на… испански.)

— Immo breesi spahara! (Много мразя испанци!)

— Geesi tee о loorì (Аз пък ги обичам) — облиза се индианец с кокал, минаващ през долната му устна.

— Raama noo… (По-скоро…) — поде белязаният. — Piki-pok doro milaasi aa haarati daa tuulla ti blaa noo beeme ko kolisi pegero gugu de heen maani skaala. (Едноокият говори на езика на оня черния, дето не можахме да разберем кога сме го изпекли и стана на въглен.)

— Paraka (Сещам се) — сбърчи устни младокът. — Memiki fee poso noo ta komaka. (Черният му дроб горчеше като запъртък на костенурка.)

— Gaapa! (Гадост!) — рекоха вкупом останалите.

— Що за език е този? — зачуди се боцманът. — Тези туземци не носят белезите нито на Тайно или Локоно, нито пък на човекоядците от племето Кариба.

— Ако няма да ни ядат, какво ще ни сторят тогава? — излизаха на загорели късове думите на Псето.

— Не вярвам да ни нагостят с канки и да ни пуснат да си ходим — отвърна капитанът. — Знам, че в съзнанието ми битуват разни дивашки думи. Само трябва да ги изровя и да им дам да се разберат!

Псето затвори око и подхвана молитва:

Ye Laird, en ilk need lat me com tae Ye

wi hummle trust me sayin, Ye Jesus, hulp me.

En ye failyie o me plans an howps,

tribbles an syte, Ye Jesus, hulp me.

Fin A thraw masel onty Yer nesh luve

as ae faither an saviour, Ye Jesus, hulp me.

Fin me hert be cast doon bi failyie

at seein nae gweed com frae me ettle, Ye Jesus, hulp me.

En spite o waikness an faws, Ye Jesus hulp me

an nivver forsake me.

Amen!

* * *

Господи, позволи ми в нужда да дойда при теб

и смирено да кажа, помогни ми, Господи.

При провал на моите мечти и надежди,

при беди и тъга, помогни ми, Господи.

Когато се отдам на безграничната ти любов,

като мой баща и спасител, помогни ми, Господи.

Когато сърцето ми е посърнало

от напразните мои усилия, помогни ми, Господи.

Въпреки слабостите и паденията, помогни ми,

Господи, и никога не ме изоставяй.

Амин!

Индианец с жълта кал под ноктите посегна към устата на капитана и се нагизди с вълча усмивка.

— Ku pa faa dreta luluulo? (Ще си нанижем ли от зъбите им амулети?) — попита той.

— Само смей да ми гледаш зъбите като на дърта кранта и ще ти отхапя ръката до лакътя, чучело такова!

Водачът сръга капитана в ребрата с копието си и рече:

— Gao, luluula ke beri! Buuva roolo seepi hos, te gaata re mogosi taa, elaaki re tasosi boo o re narosi maara mas. (Нали, затова са зъбите! Да ни напомнят, че трябва да изядем всички, които тровят рибата и оплодяват жените ни.)

— Ku pa dreesi ulu е sookoko! (Ще им оглозгам дори пръстите на краката!) — закани се младокът.

— Zugaga nemi neen baake yu Locono gu? (Не знаете ли за Локоно?) — попита водачът с мрачен тон.

— Umma? (Какво?) — попита белязаният.

— Maara tas guttu pemesi daaba noo, tetra nemesi fa kossi tarakata, kiki buru mooro faa… staaka haleesi vraa la (Жените им започнали да раждат по-бели деца, които като поотраснели, ставали космати, някои дори имали гърбави носове и… не искали да ядат враговете си) — отвращението струеше на ледени потоци от гласа на водача.

— Tarakata! (Космати!) — възкликнаха хорово индианците, въртейки невярващо глави.

— Keeriki mumurela! (Стига приказки!) — извика водачът. — Pemti, gerige noo, gerige noo! (Хайде, по-бързо, по-бързо!)

— Ти, по-гол от гол охлюв и по-ялов от скопен овен, скелет с глава на чучело, сифилитичен нерез, вмирисана рибешка глава! — разбунтува се езикът на капитана. — Веднъж да се освободя от този кол и ще оцветя океана с кръвта ви. Ще напълня земята с кокалите ви! Ще…

Атлетичните индианци почти тичаха с коловете на рамене. Минаха по загърляни от буйната трева пътеки. Прекосиха две плитки реки и едно мочурище, в което крякаха жаби и диви патици. Озоваха се на голо поле, приютило само кактуси и камъни. Щом преминаха по въжения мост, под който зееше дълбока клисура, те отново попаднаха в лабиринта на джунглата. Не след дълго, пътеката ги отведе до кръглите им колиби. Увити с тръстика и покрити с папрат и палмови листа, те ограждаха индианското село в кръг. Между тях стърчаха дървени тотеми, високи поне три пъти човешки бой — и всички до един изобразяваха изкусно издялано тяло на мъж с глава на риба.

Индианците стовариха коловете пред най-голямата колиба и се впуснаха във войнствен танц, размахвайки раздвоените си езици. Децата наобиколиха пленниците и започнаха да ги подбутват с бодливите си пръчки. Жените, прикрили интимните си части със сламени поли, се наредиха една до друга и заподскачаха в бясно темпо, въртейки глави като обезумели.

Не след дълго от колибата се появи шаманът на племето. Рядката му коса с мъка придържаше забитите в нея червени и зелени перушини. Вълнообразни улеи дълбаеха бузите му. Кожата на тялото му се свличаше като разтопен восък. В ръката му проблясваха човешки зъби.

Шаманът вдигна дясната си ръка и в селото настъпи мъртвешка тишина. Погледът му обходи тотемите, а мистичният му глас се извиси над селото:

— Teheraka moonu smaala tuulla, te gaata unesi aamon mi tego ko bee! (Нека дадем кръв на онзи, който бди над нас ден и нощ!)

— Teheera Moonutu! (Дай му кръв!) — извика вождът.

— Teheera Moonutu! Teheera Moonutu! — заповтаряха всички в един глас.

— Neymara naasi na! Neymara saasi si! (Неймара взема! Неймара дава!) — разпери шаманът ръце. — Puute leeli ko naanara tako! (Накладете огъня и пригответе черепа!)

Думите на шамана останаха да бродят из селото като палачи с огромни остри секири. В настъпилата наглед суматоха всички се втурнаха в различни посоки. Само децата останаха около пленниците, за да ги шибат с клони през лицата и да ги замерят с камъни.

Жените курдисаха на главите си скелети на риба чук, наредиха се в кръг и ченетата им затракаха като опашки на гърмящи змии. Мъжете се разделиха на две — едните се пръснаха за вършини, другите се хванаха да разчистят пепелта от огнището.

— Искам да говоря със… — вдигна очи капитанът. — Този проскубан гарван ли ви е старейшината?

— Стори нещо, Кептън! — изхленчи Псето. — Не виждаш ли, че… слагат масата? Предложи му толкова злато, колкото фунта тежим тримата заедно или…

— Стига си циврил, Псе! — скастри го капитанът. — Имаш ли представа колко злато е това? Проклет да съм, ако позволя на тая гмеж да ми изсмучи костния мозък! ААААААААААААААААААААААААААААА…

Капитанът даде воля на гласа си и всички индианци застинаха по местата си.

— Cuura piki-mo! (Изправете еднокракия!) — подаде шаманът жест към двама младоци.

— Ocama, boya! (Слушай, зъл дух!) — започна малко неуверено капитанът. — Daca cajaya. Sika uara’ rahe, uara’ caona! (Аз съм акула. Дай дъщеря си и златото!)

Индианецът с черепа в косите започна да обикаля около капитана и да го гледа застрашително.

— По-добре замълчи, Кептън! — намеси се боцманът.

— Не ме прекъсвай, Митс!

— Ъъъ… мисля, че индианските думи в главата ти са освободени от значенията им.

— Бог ме мрази! — тресна глава в земята Псето и зарида на глас. — Защо ме мразиш, Господи?

Боцманът се надигна и рече:

— Gua’kia guaitiao, cacike. Gua’kia wu’a akani, wu’a ari’. Da sika cacona… (Ние сме приятели, вожде. Не сме врагове, нито узурпатори. Носим дарове…)

— Ruuro unuuki prem ko nosaasi boo leet urro maaraa maas (Дошли са да ни отровят рибата и да посеят прокълнатото си семе в жените ни) — извика вождът.

Диваците вдигнаха копията си и насочиха острите им върхове към пленниците.

— Sika uara’ rahe, uara’ caona! (Дай дъщеря си и златото!) — настоя капитанът.

— Prekit (Млъкни!) — блъсна го силно в гърдите вождът.

Капитанът се строполи по лице.

— Ах ти, човекоподобна маймуно! — изплю той прахта полепнала по устните му и продължи с туптяща ярост в гласа: — Да не ми е името Несъразмерния, ако не си платиш за тази ефирна дързост. Не пред мен ще отговаряш, проскубано плашило такова, а пред самия дявол!

— Poorolo too-taa! (Пригответе се за танца на смъртта!) — извика шаманът.

Капитанът извърна поглед към шамана и устата му започна да го обстрелва с димящи закани:

— Ти… дърт, смрадлив пръч е муцуна на конска фъшкия. Скоро ще съжаляваш, че не си се задушил между краката на кучката, която те е раждала. Ще те смачкам като гнида между ноктите на палците си. Ще те одера жив, а от кожата ти ще си направя галоши. Ще ти изцедя мазнината и ще намажа корпуса на кораба с нея. Ще те изкормя и от червата ти ще направя корабни въжета. Ще ти изкарам джерката и ще си я изпържа за вечеря в мазнината от гушата ти. Ще те скалпирам и ще си натъпча възглавницата с косата ти. Ще ти отрежа езика и ще те накарам да го изядеш пред мен. Ще ти разцепя вените и ще си затопля рома с кръвта ти. Ще ти отсека краката и ще те бия с тях, докато главата ти не омекне като празен мях. Ще ти отворя черепа, за да ти насоля мозъка и…

— Тия нито са Араваки, нито разбират езиците им — напъна вързалките боцманът и те се врязаха в китките му. — Само веднъж да мога да си освободя ръцете.

— Зъбаците им! — изхлипа Псето. — Подострени са като паче перо! Бог да ни е на помощ!

— Мътните те взели, Псе! — изруга капитанът. — Казвал съм ти да не споменаваш името на Оня трюмен плъх, когато става дума за нечий живот. Нима майките, които са загубили рожбите си не са молили Оня да ги спаси? Нима болните от малария и туберкулоза не са се молили на Оня, отново да са здрави? Дяволът е този, който трябва да се смели над нас сега.

Сухите дървета в огъня запращяха като изстрели на полева кулвертина. Всеки пукот караше Псето да ридае в по-горна октава. Боцманът успя да забели кората и направи опит да промуши длан през примката. Капитанът запращаше въоръжените си с щедри обещания или варварски закани думи ту към шамана, ту към вожда, но ушите им оставаха глухи за словата му. Когато съвсем остана без глас, той млъкна, за да даде почивка на изподраното си гърло.

По сигнал на вожда, двама индианци изправиха капитана, и го завързаха за стърчащ от земята кол. Шаманът вдигна ръка и всички гърла се стегнаха в безмълвие. Той се изперчи пред капитана и изричайки сакрални думи, започна да сочи към някои от тотемите. Племето, увило се в кръг около капитана, отговаряше с буйни викове и танци.

Тъкмо когато шаманът раздрънка зъбите в шепите си, за да ги хвърли в огнището, едно хлапе с лице на ангел пристъпи към капитана и поглади голата му ръка.

— Ku pa dragu taka ko aami shaku maka? (Ще го дерем или ще го ядем с препечена кожа?) — попита то.

— Dragu taka (Ще го дерем) — извика индианка размахваща кокален нож в ръката си.

— Shaku maka (С препечена кожа) — изфъфли друга с липсващ преден зъб.

— Dragu taka (Ще го дерем).

— Shaku maka (С препечена кожа).

— Dragu taka (Ще го дерем).

— Shaku maka (С препечена кожа).

— Dragu taka (Ще го дерем).

Капитанът ровеше с дървения крак в пръста като разярен от матадор бик. Когато гласовите му струни влязоха в тоналност, гърдите му се разпраха в магарешки рев:

— Shaaaaaaaaaaaaaaku maaaaaaaaaaaaaaka!

Шаманът вдигна ръка и всички млъкнаха.

— Too musso okkosi ke aami shaku maka. (Бледоликият иска да го ядем с препечена кожа.)

— Shaku maka! Shaku maka! (С препечена кожа! С препечена кожа!) — изви глас племето.

Вождът кимна и един сух като чироз индианец подхрани огъня с топки борова смола. Хлапакът предизвикал неочакваното вълнение притича и хвана ръката на индианка с виснали до пъпа гърди.

— Maa, o teeli maraango gu aasla coocu zu? (Мамо, а ще има ли черен дроб потопен във ферментирал кокосов сок?) — стичаха се слюнките по брадата му.

— O eelio gu aalma trekosi, fooroo lus (И бъбреци в палмово вино ще има, Лаком зъб) — погали го майка му по главата.

— Prooti tako! (Донесете черепа!) — нареди шаманът.

— Tako gaolesi (Черепът идва) — извика жена с продран глас, вдигайки жертвения череп над главата си.

Вождът привика трима воини и на всеки нареди по нещо. Първият се приготви да прободе капитана в сърцето с острата челюст на риба меч. Вторият му нарисува две рибешки очи на слепоочията и му съдра дрехите. Третият клекна до него, готов да събере кръвта му в черепа.

Малко преди да свали ръка, шаманът впери поглед в чатала на капитана и се строполи на земята.

— Bim-Boo! Bim-Boo! (Мъжът-Риба! Мъжът-Риба!) — сипеше пръст и пепел по главата си тон.

Индианците клекнаха на колене и сведоха глави.

— Bim-Boo! Bim-Boo! Bim-Boo! — заповтаряха те.

— Какво по дяволите им стана? — погледна към другарите си капитанът. — Идва ми да им натъпча устите с кактуси и да ги зашия!

— Виж тотемите, Кептън! — рече боцманът.

— Какво да им гледам на проклетите тотеми? — ритна прах към скубещ косите си мъж капитанът. — Я ме развържи, кучи син такъв!

Младеж с тясна препаска през кръста сякаш разбра заповедта му и бързо го освободи.

— Само да си нахлузя брича и… — огледа се капитанът за изпокъсаните си дрехи.

— Не се обличай, Кептън! — извика боцманът. — Остани така, докато не са променили поведението си!

— Няма да се мандахерцам гол между тези диваци, Митс. Право е, че няколко фусти ми се натискат най-безсрамно пред погледите на децата си, ама… виметата им, друже, висят като втасало тесто.

— Bim-Boo! Bim-Boo! Bim-Boo! — лазеше шаманът по земята в опит да целуне обувката на капитана.

— Тотемите, Кептън! Виж какви огромни членове са им издялани — посочи с поглед боцманът най-близкия от тях, който представляваше тяло на мъж и глава на акула. — Явно при тия диваци има култ към мъжкото начало и… рибата.

— Какви ги плещиш, Митс? — наведе се капитанът, за да вдигне брича си.

— Вероятно те мислят за Мъжът-Риба, този, който са издялали навсякъде в селото, и на който очевидно се кланят — отвърна боцманът. — Опитай да се превъплътиш в техния бог, докато не намерим начин да се измъкнем живи оттук.

— Дано не прозвучи самохвално, но мисля, че еднакво добре владея както комедийните така и драматичните роли — съзря бъчонката с ром капитанът и се запъти към нея. — А и никога не омръзвам на публиката… Надявам се!

— Lat we tak ye lan o’ praisent, ye fesh tae thaim inty yer brikks. Cap’n! (Нека се възползваме от подаръка, който им носиш в бричовете си, Кептън!)

— Техен бог едва ли, но дявол… — отпи капитанът и обърса уста. — Няма нищо по-лесно от това да се намъкнеш в кожата на Лукавия. За целта не ти трябват нито реплики, нито суфльор, а чисто и просто да представляваш себе си. А аз… Нямам равен в това, момчета!

— Побързай, Кептън! — подкани го боцманът.

Капитанът вдигна глава и първите капки дъжд се плъзнаха по лицето му.

— Чуй ме, Дяволе! — полетя словото му към короните на дърветата. — Аз съм Несъразмерния, и не мога да оставя другарите си като кир в гънките на времето. Възнамерявам да докарам тази драма, поставена на сцената на живота, от най-нескопосания драматург — Бог, до нейния успешен край!

Капитанът кимна към вързаните на коловете си другари и от устата му се изтръгна ругатня. Ръцете на индианците докосваха краката му, но очите им не смееха да го погледнат. Щом капитанът почукаше по нечия сведена глава, индианецът започваше да се търкаля по земята в гърчове, сякаш тялото му се бореше с атаките на змийска отрова.

Той подкара децата като стадо овце и ги заприщи в нещо като обор. Нареди възрастните в кръг и им раздаде дървени купи, донесени му от индианка с изпилени предни зъби. Наля на всички ром и ги накара да го изпият на екс, като лично им показа как става това. След като пресушиха по още три купи, индианците заприличаха на духове — едни направо се разляха по земята, други бродеха като призрачни сенки из селото.

Щом се увери, че вече няма опасност някой от тях да им попречи да си тръгнат, капитанът нахлузи остатъка от дрехите си и освободи другарите си. Запали лулата и зареди дробовете си с доза свеж пушек. Изпусна кълбо дим и в гърдите му забълбука смях.

— Култ към члена! Как само го измисли, Митс!

— Добре ги подреди, Кептън! — изтърсваше клонките от косата си Псето.

— Празните приказки ядат от времето ни, джентълмени! — рече боцманът. — След малко тия диваци ще изтрезнеят и ще тръгнат по петите ни. Залагам си главата, че тук правото за втори шанс не е валидно.

— Сега какво? — попита Псето.

— Не ни остава друго, освен да поемем риска и да се върнем в океана — отвърна боцманът. — Хайде побързайте!

— Право ще ви кажа, кучета крастави! — обърна се капитанът към индианците. — Не чувствайте нужда да съжалявате. Несъразмерния не става за ядене нито суров, нито пък… печен. Може зъбите ви да режат като бръснач, ама месото ми е толкова жилаво, че и вълк не би го яло. Останете си със здраве и запомнете от човека, който някой ден ще покори моретата и океаните, едно: „Никога не предизвиквай гнева на оногова, който преди това ти е дал милостиня!“.

Тримата напуснаха селото на племето Неймара почти на бегом. В бързината, боцманът успя да грабне един мях от дива коза, а Псето греблото за лодката. Скоро небето се разрева и те се изправиха пред стена от гневни сълзи.

Следвайки вътрешния си компас, боцманът водеше колоната. Минаха по въжения мост, голото поле, мочурището, обраслите пътеки. В началото капитанът поддържаше добър ритъм, но не след дълго попадна в капана на деветте канчета ром и разкаляната почва. Първо се наложи да му помагат, а накрая и да го носят.

Добраха се до лодката останали без дъх. Махнаха бързо клоните, които я сливаха с околната среда и се качиха в нея. Псето загреба енергично. Боцманът започна да муши поглед през клоните на дърветата за потенциална опасност. Когато се отскубнаха от пипалата на мангровите дървета и лодката навлезе в естуара на реката, отливът току заголваше глезените на острова. Изплъзнаха се лесно от плиткачите на пясъчната коса, но положиха робски усилия с греблото, за да успеят бързо да напуснат заспалите води на залива.

Индианците се изсипаха на пясъчната ивица като колония на мравки убийци. Щъкаха в пълен безпорядък, викаха, крещяха, хвърляха камъни, стрели и копия към отдалечаващата се лодка. Децата измъкнаха няколко пироги от джунглата, но опиянените им бащи ги обръщаха при всеки опит да отплават.

Джолито се добра до открити води и отново се озова в сребърните шепи на океана. Капитанът отдавна похъркваше. Хвърлили и последните си сили, боцманът и Псето не дочакаха нощта и също се пренесоха в сънищата си.