Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (33)

Пета глава
Житейските перипетии на капитана

С напредването на нощта вятърът съвсем утихна и гласът на острова стана по-отчетлив. Океанът жужеше глухо, от време на време се чуваше кършене на клон, после животински крясъци превземаха тишината. Сухата шума, издаваше нечии потайни стъпки, а плясъкът от крилата на нощните птици отзвучаваха в далечно ехо. Рехавите облаци висяха като закачени на небето, а звездите се надпреварваха да падат. Луната задълго оставаше скрита от хилядите прилепи, които като верни слуги на дявола господстваха в призрачната нощ.

Клепачите на боцмана потрепнаха. Когато гърлото му изстена, той се задави и ококори очи. Огромната ръка, която минаваше през адамовата му ябълка, очевидно я притискаше и не му позволяваше да си поеме дъх. С недоумение в погледа, той повдигна ръката, за да види, че на нейния край се мъдреше кука. Изхлузи се от хватката, веднага щом Пасѐ Д’Ериш се завъртя на другата страна. Надигна се внимателно и е котешки стъпки се прикри зад едно дърво. После намери добър ъгъл спрямо лунната светлина, за да върне погледа си към натъркаляните по земята главорези. Изчака достатъчно дълго преди да предприеме някакво действие. Когато всички захъркаха в оглушителна дисхармония, той мина покрай прегърналия мускета си Гал О’ Гор, клекна до Черепа и измъкна манерката на Пааво Коси. Успя да докопа и тази на отец Мендерес, но когато Пасѐ Д’Ериш отново се размляска и започна да се дръгне по голото шкембе, той се видя принуден бързо да напусне вражеския лагер.

Щом изскочи на полянката пред дърветата, боцманът се огледа, за да се ориентира, след което под прикритието на нощните сенки се отправи към спящите си другари.

— Събуди се, Кептън! — зашепна той в ухото на капитана.

— Ууоъо… — стреснатите очи на капитана напъваха да изскочат от леглата си.

— Съжалявам! — отдръпна ръката си от устата му боцманът и му поднесе манерката с ром.

Капитанът махна тапата и доближи нос до гърлото, за да подуши съдържанието.

— Да не би да съм в полята на цигуларя, Митс?

— На остров Карукера си, Кептън. А главорезите на капитан Суейн, спят на около двеста ярда оттук — протегна ръка в посока на вражеския лагер боцманът.

— Нека видим сметката на тия уродливи празноглавци, докато… — капитанът мярна писмото до крака си и веднага го взе, за да го мушне в джоба си.

— Най-добре е веднага да се махаме, за да ни изгубят дирите. Вероятно са се разделили на групи. Тук са само пет човека. И Черепа е между тях!

— Да отрежем на змията главата! — пламна огънят на унищожението в очите на капитана. — Някакъв топчия да се мери с Несъразмерния!

— Това е омагьосан кръг — сниши боцманът глас. — Ако отрежем една глава, ще се пръкнат други две. Знаеш, че всеки пъдарин бленува да бъде… капитан.

— Дай ми един гълток време и ще съм готов да сложа света в краката си. Дори накрая да открием само един-единствен фартинг, Митс, това ще е успех равен по стойност на пълен трюм със злато, защото хитрият ще се окаже надхитрен, а победителят ще се окичи с вечна слава.

— Това вече си ти, Кептън — заклати глава боцманът. — Онзи, който ме научи, че житейският опит се трупа с действие, а не с философстване и гледане в една точка.

Щом събудиха другарите си, групата тихомълком напусна лагера. Пътьом, Йоланда повдигна темата за сомнамбулизма и Псето не се поколеба да й разкаже куп забавни истории свързани с боцмана, като разбира се пропусна тази, разиграла се в трюма на кораба. Следвайки ориентирите, отбелязани в тефтера си, боцманът ги водеше към двете каменни очи. Там, където теренът лежеше гол, луната им помагаше да се ориентират, а навлезеха ли в джунглата, те осветяваха пътя си е факли.

На развиделяване групата съзря една височина с лъкатушеща в полите й река и спря да почине под няколкото дървета, прораснали до самия й бряг. Пиха толкова много вода, че коремите им се подуха. Йоланда получи извинение за своите женски капризи и се скри зад една скала, за да извърши ритуалите по личната си хигиена. След броени минути при нея се присламчи и боцманът.

Капитанът, Псето и Хлапето нагазиха в реката направо е дрехите. Когато излязоха от водата, те ги окачиха по дървото да съхнат, оставайки само по шапки, ботуши и долни гащета с препасани в тях саби и пистолети.

— Мислите ли, че всеки човек се ражда с отделна съдба? — попита Хлапето. — Един вид, ако ти е предначертано например да загубиш любовта на живота си, но пък да тънеш в охолство и разкош, то това неминуемо да се случи.

— Съдбите на хората са преплетени като свински черва, Хлапе — рече капитанът. — И за твое сведение, млади момко, те са дълги цели 223 инча. Сега си представи всичко това оплетено на кълбо.

— Боя се — повдигна рамене Хлапето, — че не мога да разбера накъде да насоча мислите си!

— Искаш ли да ти разкрия как дори прашинките в живота, на които никой не отдава внимание, преплитат хиляди човешки съдби?

— Целият съм в слух — отвърна Хлапето.

Капитанът захапа лулата си, облегна се на един кух дънер и започна своя разказ:

— В един противен януарски ден, господин Никълъс Ейтоз се събудил с кошмарен вик, за да намери пред вратата си едно измръзнало писмо, което гласяло следното: „Съпругът ми разбра за нас двамата! Пази се!“. Щом разчел кървавите букви от белия лист, Никълъс Ейтоз изпаднал в дива паника и изял писмото, за да не може никой, никога да го зърне повече. Камбаната в главата му дрънчала, че съпругът на любовницата му е разкрил любовната им афера и е дошло време да си плати за прелюбодеянието. Аристократ по наследство и със завидно обществено положение, той не можел да си позволи да опозори семейството си и да понесе целия онзи срам, който го очаквал, затова просто се качил на тавана на трикатовата си къща и… си надянал примката.

— ’Tis written tae dancy wi Jack Ketch, ye winna git droundit! (Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш!)

— Щом не се явил на закуска, всички тръгнали да го търсят. По-малката му дъщеря Елизабет Ейтоз се изправила пред нещастието първа да се натъкне на танцуващото тяло. Будна и енергична от малка, тя се опитала да го спаси, но за съжаление душата на клетия любовник вече му се присмивала извън тялото. От онзи ден нататък всичко за семейство Ейтоз се преобърнало с кила нагоре — вдиша дълбоко в дробовете си пушека капитанът и се закашля.

— Пийни ром, Кептън — подаде му Псето манерката.

— Без Никълъс Ейтоз, семейството му бива изхвърлено от партньорите му в бизнеса и скоро останало без дом, затънало в дългове и борчове. Жена му Ейприл Ейтоз така и не разбрала, защо съпругът й посегнал на живота си. Тя обвинила себе си за смъртта му, заради кавгата, която му спретнала предната нощ и съвсем скоро се отровила с отвара от беладона. По-голямата му дъщеря Кармелита Ейтоз, сломена от загубата на баща си и на живота, който водила дотогава, попаднала в окопите на отчаянието и станала проститутка, за да зарази хиляди мъже със сифилис, повечето от които по-късно умрели. Същите онези мъже, които щели да създадат поколение — деца, внуци и правнуци, които на свой ред да се занимават с наука и изкуство, с дела, които са можели да оформят ядрото на един по-добър свят или просто да станат крадци, изнасилвачи или убийци. От цялото семейство само по-малката му дъщеря Елизабет Ейтоз успяла да преживее смъртта на баща си и да продължи напред. Въпреки че се увличала по актьорството още от малка, заради случката на тавана тя станала лечителка и помогнала на хиляди хора да оздравеят. Същите онези хора, които след това щели да създадат поколение — деца, внуци и правнуци, които на свой ред ще се занимават с наука и изкуство, с дела̀, които биха променили хода на човечеството, или просто да се превърнат в крадци, изнасилвачи или убийци.

— Ако всичко това е вярно…

— И още как, Хлапе! — излизаха облечени в дим думите на капитана. — И то, представете си, всичко това само заради едно-единствено писмо, което на всичкото отгоре не принадлежало на съвестта на господин Никълъс Ейтоз.

— Как така? — смръщи се Псето. — Нали уж съпругът уж?… А?… Нали уж любовницата?…

— Всъщност писмото трябвало да акостира на Кинг Стрийт 69, а не на Кинг Стрийт 96 — отвърна капитанът.

— А откъде знаеш всичко това и с всички тези подробности? — обостри се любопитството на Хлапето.

— Ами… По стечение на обстоятелствата, аз се оказах човекът, който достави писмото.

— Не разбирам, не защото съм объркан от дистанцията на времето, а… Умишлено ли си… или?…

— В един период от живота си, Хлапе, аз се озовах по улиците на Лондон, където един мрачен ден, докато се шляех безцелно насам-натам, една изискана дама ми предложи 3 шилинга, за да доставя писмото на Кинг Стрийт 69. В бързината обаче, защото тя държеше веднага да го предам, а заваля и дъжд, аз обърках адреса и го доставих на Кинг Стрийт 96. Междувременно го прочетох, а когато се чу, че банкерът Никълъс Ейтоз се обесил, реших да проследя какво ще стане със семейството му. Иначе другото си е чисто съвпадение, че Никълъс Ейтоз е отглеждал любовница по същото време и се е страхувал да не бъдат разкрити.

— Съвпадение! — повтори като в унес Хлапето.

— Можел си да четеш още от малък? — попита Псето.

— На няколко езика — отвърна капитанът.

— И после? — попита Хлапето.

— После в пресата излязоха писания, които напомняха на лондончани, че като държавник Никълъс Ейтоз се явявал най-яростният противник файтоните да се движат от лявата страна на пътя. Парите му почти убедили властите, те да се движат вдясно — продължи капитанът. — Не знам дали трябва да се чувствам горд с културноисторическия подвиг, който извърших по случайност, но… само който не е управлявал файтон във Франция, не знае колко объркващо е на кръстовищата, когато каруцата се движи вдясно.

— Не мога да повярвам, че такива неща се случват извън театралните площадки! — рече Хлапето.

— Няма по-голям театър от живота и по-взискателен и амбициозен драматург от дявола, Хлапе. Някои хора се уреждат с главни роли, други се задоволяват с второстепенни, но право ще ви река: всяка една дума — изречена или не — всяка една крачка — направена или не — всеки един хвърлен или скрит поглед имат значение.

— Така казваше и мама: „Писано ни е да сме бедни и цял живот да теглим мизерия“… — прозвуча като дете в тялото на възрастен Псето.

— Ха-ха-ха-ха… — покровителственият смях на капитана накара листата на дърветата да се раздвижат. — Миналото си е минало. Него човек не може да го пренареди, а и да можеше, не бива, защото то е оформило характера ти, и ти сега си такъв, именно заради него, без значение дали си отвратен или благословен от живота. Самият живот обаче може да бъде разцепен на две от един-единствен миг. Мигът, в който човек осъзнае, че може да нареди бъдещето си. Така както човек може да моделира тялото и ума си, така може да моделира и бъдещето си, Псе, със същото това тяло и същия този ум.

— Ъъъъъъъъъъ… Такова… — запъна се Псето.

— Сега ще ти подредя пример, Псе — продължи капитанът, вперил поглед в пробуждащото се небе. — За да достигне някаква цел, човек трябва да извърви пътя до нея, нали така? Но пътят към целта никога не е само един — може да са два, три, безброй. Знаеш как се стига до пристанището на Кардиф, нали?

— Или по Сентрал Линк, или по Лойд Джордж, или по ъъъъ… Корпорейшън Роуд — отвърна Псето.

— Точна така, Псе — потвърди капитанът. — Преди близо 30 години в един слънчев юлски ден имах за цел да стигна до доковете на Кардиф, където да изкарам някое друго пени, за да мога да си напълня тумбака. Можех да притичам по Сентръл линк, откъдето, както се досещаш, щях да стигна най-бързо и да изпреваря другите гладни гърла. Можех да мина и по тясната Лойд Джордж, откъдето в голямата блъсканица, при малко повече късмет, можех да си открадна печен картоф от Дороти Грей, без да ме хванат. Аз обаче избрах Корпорейшън Роуд, най-дългата измежду трите, по която фучаха каруци и се тътрузеха съдрани гладни прошляци.

— Знам я много добре — рече Псето.

— Та, докато си сурвах скъсаните сандали по разкашкания път, слушайки как стомахът ми вие симфонията на празните черва, една ръка ме сграбчи за лакътя и ме издърпа под прогорелите сенки на чардаците — физиономията на капитана изведнъж се изкриви в грозна маска.

„Ела тук момче!“ — избоботи зад гърба ми един стържещ глас с непонятен акцент. — „Да не би да искаш някоя каруца да те отнесе в ада?“

„Пусни ме, отрепко такава!“ — извиках аз и инстинктивно дръпнах ръката си, за да се освободя и избягам.

Ръката му ме стискаше като ковашко менгеме и не можех да помръдна и инч. Когато се обърнах, пред мен стоеше един пършив старец, зачулен с наметало от зебло. Лицето му, сухо и сбръчкано като стар очукан кондур, едва се подаваше от качулката. Чорлавата му като чепкан памук брада отброяваше поне три педи. Очите му нямаха зеници.

„Ще ми помогнеш ли да стигна до другия край, момче?“ — попита ме старецът, без дори ни най-малко да отпусне хватката, с която ме дърпаше към себе си.

„Ами…“ — през акъла ми мина да го фрасна по муцуната и да се опитам да се отскубна, но незнайна сила ме възпря.

„Ето там, до сергията на Матю Кътбърт“ — посочи старецът към празния тезгях, а аз, налегнат от съмнения, прокарах ръка пред очите му, за да се уверя, че наистина не вижда. — „Той днес няма да дойде. Сутринта рано удуши жена си и сега се опитва да я зарови в градината“.

„Как пък не!“ — възразих аз, понеже познавах клетия Матю Кътбърт, чието добродушие го подтикваше често да подхвърля на дечурлигата последните си пенита. — „Той не може врабче да убие, а камо ли жена си!“ — рекох.

„Тия, които убиват човеци, са много мили с животните“ — изчака старецът малко и щом не получи очаквания от мен въпрос, реши да ме принуди да го задам. — „И знаеш ли защо го правят, момче?“

„Защо?“ — имах чувството, че не аз, а някой друг говореше през проклетата ми уста.

„За да запазят душевно си равновесие“ — ноктите му, дълги и остри като на орел, дълбаеха в месото ми до кокал. — „Води ме, момче!“

Огледах се, да не би някоя каруца, отправила се към доковете да ни връхлети изневиделица и закрачихме към отсрещната страна на улицата. Старецът едва се тътреше, а аз се чувствах някак странно, защото за пръв път в живота си помагах на възрастен човек. Това обаче не ми попречи да му пребъркам джобовете и да намеря една малка кесия, която веднага мушнах в джоба си. Когато стигнахме до сергията на Матю Кътбърт, той изведнъж ме пусна, но аз вече някак си загубих желание да бягам, защото не чувствах никаква опасност.

„Услугата ти ще бъде възнаградена, синко“ — измъкна старецът, а аз си представих как бърка в джоба си за кесията, затова побързах да кажа:

„Няма нужда, старче! Да прекарам един възрастен слепец до отсрещната страна на улицата. Дреболия!“

„До сергията на Матю Кътбърт, Мафи“ — извърна глава към пустеещия тезгях старецът. — „До сергията на Матю Кътбърт, който тази сутрин удуши жена си и сега се опитва да я зарови в градината“.

„Откъде знаеш името ми, дядка?“ — отстъпих аз крачка назад изплашен до смърт и премерих с поглед стареца от главата до петите.

„Слушай ме сега внимателно, синко!“ — привика ме той с пръст и нещо ме накара да го доближа против волята си. — „Безсмислено е да се шляеш и да превиваш гръб по доковете за няколко огънати пенита“.

„А какво да правя?“ — попитах аз, докато стисках кесията му в джоба си. — „Да крада ли?“

„Това, което второ трябва да сториш, е да научиш буквите и да прочетеш всичко, което ръката на Уилям Шекспир е написала“ — заповедническият му глас властваше над съзнанието ми. — „Аз не толерирам глупави хора.“

„Уилям кой?“ — опитах се да овладея ума си, затова станах по-арогантен. — „Кой по дяволите си ти“?

„Ако носиш дарбата, а ти със сигурност я носиш, Мафи, в творбите му ще откриеш всичко, което съм оставил като послание за тези като теб“ — слепите му очи сякаш виждаха право през мен.

„Каква дарба, мътни…“ — не можах да довърша, защото зъбите ми изтръпнаха и се забиха в отпуснатия ми език.

„Да промениш хода на човечеството, Мафи“ — ледените му пръсти започнаха да проучват лицето ми. — „Аха, приличаш на майка си“…

„Какво знаеш ти за майка ми?“ — помислих си, че е някой шарлатанин и реших да метна едно пени, за да се отърва от досадника. Вместо това обаче от устата ми излетя въпросът, който той вече очакваше. — „А първото нещо?“

„Слез на кея, момче, намери капитан Духърст и му кажи, че «Той» те праща“ — заповяда ми старецът. — „Не можеш да покориш света, яхнал прасе из калните улици на Ландейло. Трябва да обяздиш времето, Мафи!“

„Той ме праща, значи?!“ — вече не хранех съмнения, че старецът не разчиташе на разума си.

„Той“ — повтори старецът, сочейки към пристана.

— И кой се оказа тоя дъртофелник, Кептън? — надигна манерката Псето, за да изцеди отпие.

— Боя се, че отговорът е извън сетивните ви възприятия, но за да остана откровен с вас докрай, ще ви го разголя с всичките му белези — рече капитанът. — Самият дявол, джентълси!

— Hornie hisset?! (Самият дявол?!)

— Без да кажа нищо повече, аз се обърнах и извоювах няколко целенасочени крачки по улицата. Тъкмо си помислих, че съм изиграл проклетия старец и съм му прибрал мангизите, без да се усети, когато гласът му ме застигна като порив на антарктически вятър и аз замръзнах на мястото си.

„В теб остана нещо мое, Мафи“ — изхили се старецът гръмогласно и вряла като лава пот обля лицето ми.

„Съжалявам не трябваше… от сляп човек“ — думите сами излязоха от устата ми, краката сами ме върнаха при него, а ръката — сама му подаде кесията.

„Сляп човек! Ха-ха-ха-ха-ха-ха…“ — старецът отново се закиска, но този път го направи толкова искрено, че аз се разплаках. — „Ако не виждаш, ще чуваш, ако не плачеш, ще се смееш, ако не обичаш, ще мразиш, ако не създаваш, ще убиваш!“

Изведнъж сълзите ме задавиха и аз исках на момента да избягам възможно най-далеч, но усещах краката си като заровени до коленете в плаващи пясъци и не можех да помръдна. Старецът взе кесията от ръката ми, развърза я и я хвърли на земята, а оттам изпълзяха дузина змийчета и скорпиони, които запълзяха към сергията на Матю Кътбърт. И сега мога да се закълна в най-милото си, че когато я отмъкнах от джоба му в нея дрънчаха монети.

„Не всичко, което очите ти виждат, е това, което в действителност е, Мафи“ — сложи ръка на рамото ми старецът и аз се вцепених. — „Не всичко, което ушите ти чуват е това, което в действителност е, Мафи“ — побиха ме тръпки, после устата ми изведнъж пресъхна. — „Не всичко, което душата ти чувства, е това, което в действителност е, Мафи“ — дори не смеех да премигна. — „Виждаш, че нямам очи, но дали съм сляп? Чуваш, че някой ти говори, но дали това не са собствените ти мисли? Чувстваш смирение пред възрастта ми, но дали не ти се иска да ме фраснеш по муцуната и да избягаш? Работи върху сетивата си, Мафи, тренирай ги и един ден те ще ти помогнат да моделираш живота си в зависимост от потребностите, от които се нуждае душата ти“.

— И после какво стана? — попита Хлапето.

— След последните му думи аз вдигнах глава, но старецът вече го нямаше на улицата. Смехът му обаче остана да кънти в главата ми, а в ръката си стисках един бронзов медальон. После намерих капитан Духърст, показах му медальона и му казах, че „Той“ ме праща.

— А какво имаше изобразено на медальона?

Капитанът бръкна в пазвата си и издърпа кожената тасма. Свали от врата си мълчаливия свидетел на историята и го подаде на Хлапето.

— След като ме обстреля с гърлестия си смях, капитан Духърст надвисна над мен като градоносен облак. Протегна космата си ръка и ми посочи люка към оръдейната палуба.

— Някаква розета — прокара пръст по гравираните части на медальона Хлапето.

— Въпреки че се качих на борда на „Кралица Ан“ като корабна маймунка — продължи капитанът, — именно в онзи съдбовен миг аз разцепих живота си на две и започнах да моделирам бъдещето си, за да се превърна в това, което съм в момента — капитан Несъразмерни.

— Кое ли те е подтикнало да тръгнеш по Корпорейшън Роуд? — почеса се Псето по главата.

— Пътищата до целта са много, Псе. На единия може да те чака любовта, на другия да те дебне смъртта, на третия — уханието от печения картоф на Дороти Грей, на четвъртия — самият дявол… Хората са свързани чрез своите решения, взети или не, но изборът си е само и изцяло твой.

— А как можем да разберем, кой е правилният път до… целта? — попита Хлапето.

— Не можем, Хлапе! — отвърна капитанът. — Работете здраво върху сетивата си — слух, зрение, обоняние, вкус, допир и един ден ще установите, че умеете да четете мислите на хората, да надушите прикрития като смелост страх, да хванете лъжата и лицемерието в зародиш, да отсеете истинската любов, да разпознаете врага сред приятелите си, да усетите близостта на… златото — зазвънтяха зъбите му. — А когато настъпи моментът за съдбоносно решение, доверете се на човешката интуиция и животинския си инстинкт за самосъхранение. Те никога не ще да ви подведат!