Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (28)

Девета глава
Изчезването на боцмана

Хлапето се събуди по тъмно. Очите му безмълвно се кокореха в купола на звездния безкрай. Мислите му пулсираха под кожата на младото му лице. То се въртя известно време, търсейки си място по неравната земя, след което стана и се отправи към полето с камъни. Останалите започнаха да се разбуждат чак когато първите слънчеви лъчи прокараха грапавите си езици по лицата им.

— Първо действие — грабна насмолената чаша капитанът. — Гълток ром, за да оправим вкуса в устата!

Йоланда стана и се огледа.

— Но… къде е Крази? — будеше тревога гласът й. — През нощта се събудих и отново го нямаше, но реших, че е по нуждите си.

— И Хлапето е изчезнало — прозя се Псето.

— Не е изчезнало — извърна очи към храсталака Тод Фъштън. — Ето го там.

Хлапето дотича запъхтяно до тях, държейки кълбо дрехи в ръцете си.

— Вижте какво намерих! — рече то.

— Дрехите на Крази — зарови лице в ръцете си Йоланда. — Сигурно мечка го е разкъсала!

— Къде ги откри? — разпъна ризата Псето. — Няма кръв и не е разпрана.

— Ето там — показа посоката Хлапето. — От другата страна на водопада.

— Тук враговете ни не са мечки, госпожице Йо — стовари поглед към пленниците капитанът, — а лицемерието и човешката алчност.

— Думайте, що сте сторили е боцмана, инак… — размаха Псето гълито пред лицата им.

— Как да му чиним зло, като ръцете ни са завързани? — изхленчи Ян Стоунец.

— Не мислете, че сме балами — озъби се Псето. — Тук сте, за да ни насадите на крокодилски яйца.

— Нямам представа какви ги плещиш, Псе — изграчи Тод Фъштън. — Развържете ни веднага, дявол ви взел!

— Докато не се отървеш от дефектната брънка на веригата, котвата винаги ще се къса! — закима капитанът.

В погледа на Хлапето и Йоланда се четеше тяхното мълчаливото съгласие.

— Wouf micht loss ’is teeth, bit nivver ’is naitur! (Вълкът козината си мени, но нрава никога!) — сграбчи ги Псето за яките, за да ги изправи.

— Води ги, Псе! — нареди капитанът.

— Къде ни карате? — изскимтя Ян Стоунец.

Псето ги подкара по пътеката, ръчкайки ги с гълито си в гърба. Тод Фъштън настояваше да си изяснят нещата, а Ян Стоунец не преставаше да хленчи. Скоро четиримата се озоваха пред двете дупки, изкопани нощеска.

— Какво сте намислили, гръм да ви убие? — наля се с презрение погледът на Тод Фъштън.

— Милост — изстена Ян Стоунец.

Тод Фъштън се обърна към капитана.

— Искаш да прецапаш златото само за себе си, нали? Отърва се от боцмана, лесно ще се отървеш и от фустата и Хлапето. Срещу Черепа обаче късметът ти ще се изпари до дни — прихвана той на прицел Псето. — Скоро ще дойде и твоят ред, госпожичке!

— Pipe doom! (Затваряй си, плювалника!)

Псето блъсна яростно Тод Фъштън в гърдите и той се озова в една от дупките.

— Не ми се мре още! — падна на колене Ян Стоунец и започна да лази в краката на капитана. — Разцепете ми ушите и носа, скопете ме, очите ми избодете, но не ме убивайте! Не ме убивайте!

— Точно това има да стане, друже! — изрита го Псето и той се изхлузи в другата дупка.

— Да ме скопите ли? Ама аз още не съм посял поколение. Не може ли да изчакате малко?

— Второ действие — плесна с ръце капитанът. — Предай сладост на деня си, като се отървеш от горчивите думи на предателите!

— Ах, ти, себично копеле! — полетяха слюнките на Тод Фъштън, за да полепнат по ботуша на капитана. — Още като хлапе личеше, че ще оковеш живота в пранги, за да изцедиш жизнените му сокове, с които да изхраниш лукавото си его…

— Шъъъъъъъъ!

Псето хубаво им натъпка устите с парцали. После взе лопатата и започна да хвърля пръст в дупките, докато не ги зари до раменете. Когато отъпка с крака и подравни пръста около вратовете на двете стърчащи от земята глави, той се изправи и доволно потри ръце.

Капитанът клекна и почука по главата на Тод Фъштън все едно измерваше зрелостта на диня.

— Неведнъж ни намекна, друже Тод, че не хващаш вяра в проклятия!

— Тъъънъмо гс коепъъъс… — бясно развъртя глава Тод Фъштън, опитвайки се да избута парцала с език.

— Въпреки че вибратото ти е като воя на прегракнал обой, а легатото ти ми напомня плача на овдовяла виола — рече капитанът, — аз не крия възхитата си от новите перспективи в общуването.

— Гръъъънсфнсмммм дакдк убооие! — изпъкнаха като къртичини очите на Тод Фъштън.

— Sikk oe steen owre yer heid, ye glaiket stirk? (А камък по чутурата искаш ли, говедо тъпо?)

— Понеже не ще ви се открехне възможност да ослепеете от проклятието на капитан Суейн — продължи капитанът, — ние с Псето решихме да се погрижим овреме.

— Мииисляиссттт — изцвили Ян Стоунец.

— Трето действие — извиси глас капитанът. — Влез в хармония с природата!

Псето притича до един бор и изчегърта няколко топчета смола от кората му. После се върна до Тод Фъштън и Ян Стоунец, намаза клепачите им, а на смолата налепи семена от шишарки.

— Джентълси! — зареди капитанът. — Оттук нататък се надявам дяволът и птиците да свършат останалото. И едно ще знаете от Несъразмерния. Човек се ражда егоист, защото още преди да си отвори очите, иска гърдата на майка си само за себе си. После започва да расте, да расте, докато не се превърне в едно алчно, егоцентрично копеле, което иска да изсуче енергията на цялата вселена. Не за това обаче ви виня, а заради предателството, което като човек, изковал ценностната си система върху скалите на морала, не мога да приема под никаква форма.

Когато се върнаха в лагера, Йоланда плачеше, а Хлапето неспокойно сновеше край нея. Капитанът огледа отново купчината дрехи, преди да изрази мнение, че целостта на дрехите предполага тяхното събличане по желание на притежателя им. Тръгнаха да търсят боцмана, като първо провериха коритото пред водопада, после обходиха и близките горички. Викаха го по име, но не получиха ответен отговор. Накрая се събраха точно под водопада.

— Той повече не ме обича — изхлипа Йоланда.

— Поплачете си, госпожице Йо — рече капитанът. — Знам какво е да ближете люти рани от една погубена любов!

— Боцманът не може да ни изостави току-така — заклати невярващо глава Псето.

— А къде се е дянал тогава? — попита с недоумяващ поглед Хлапето. — При това гол!

Капитанът събра ръце във фуния около устата си и наду глас с изразена детайлност в басовия регистър:

— Мътните ли те взеха, Митс?

Боцманът отвори очи и учуденият му поглед се разходи по влажния таван. Пръстите на ръцете му се разшаваха, за да се гмурнат в бълбукащите от водните пръски локвички, вдълбани в пода. Обстрелван от невидимите водни иглички, той изведнъж потрепери, а когато се видя гол, изненадата в погледа му стана още по-осезаема. Изправи се и доближи воала на спускащите се водни къдри, които го скриваха от очите на другарите му в неголяма ниша издълбана почти на върха на водопада. Когато откри пролука, той погледна надолу и съзря другарите си, които се въртяха пред водното корито.

— „Щом дъждът заклокочи“ — рече той. — Кучият му син! За да видиш стрелката, трябва да отправиш взор към полето именно от височината на нишата.

Вдигайки глава, погледът му се озова върху камъните в голото поле. Изглеждащи безразборно нахвърлени от земята, погледнати от височината на нишата, камъните се подреждаха под формата на стрелка.

— Една стрелка ще я посочи! — погледът му замръзна върху въпросния камък.

— Боооцмааан… — извика Псето. — Къдеее сиии?

— Тук съм… — опита се да надвика водните езици боцманът.

— Чухте ли това? — попита Йоланда.

— Какво да чуя? — попита на свой ред капитанът.

— Стори ми се, че чувам гласа му!

Боцманът успя да откърти малко парче скала и да го хвърли в коритото на водопада. Когато то цопна във водата, всички погледнаха нагоре.

— Тук съм! — извика той. — Тук горе!

— О, демони от тъмнината! — възкликна капитанът. — Кой дявол те кукна там горе, Митс?

— Открих решението на загадката!

— О-о, любими! — сложи ръце на сърцето си Йоланда.

— Знам кой е камъкът, под който е заровено…

Когато боцманът им разясни, че за да стигнат до камъка трябва да ги напътства отгоре, всеки един зае своята позиция. Подадеше ли посока, капитанът, който стоеше пред водопада я предаваше отново чрез вик на Псето. Псето от своя страна се провикваше към Йоланда, а тя донасяше информацията на Хлапето, което бродеше из камъните. Така след известно лутане и няколко неясни команди, Хлапето намери камъка и победоносно сложи крак върху него.

Знаейки, че водите под водопада падат в дълбоко и чисто от камъни корито, боцманът не се поколеба да се метне от петнадесет ярда височина. Когато излезе от водата, Йоланда се затича и се метна в обятията му с набъбнали от тревога очи.

— Помислих си, че… — зарови тя лице в шията му и цялата трепереща, го целуна.

— Шъъъъъъъъът! — сложи пръст връз устните й той.

— Хайде — нарами бъчонката с отработена прецизност капитанът, — да вървим да видим какво крие бъдещето!

— Къде са Тод и Янси? — попита боцманът.

— Чешат дявола под опашката! — разтеглиха се устните на Псето в призрачна усмивка.

— Хората на капитан Суейн са толкова покварени и алчни, че заслужават всички библейски проклятия да се стоварят върху тях в един-единствен ден — рече капитанът.

— Думите ви притежават всички атрибути на отмъщението — отбеляза боцманът. — Надявам се да сте се отървали от тях без… кръв и… неочаквани последствия.

Псето кимна, нарами лопатата и закрачи зад капитана. Малко след това боцманът и Йоланда ги последваха прегърнати. Когато преминаха през лабиринта от гъсталаци, групата се запъти към Хлапето, което стоеше върху камъка, сочен от каменната стрелка. Тримата мъже успяха с дружни усилия да го претърколят. Веднага след това започнаха усърдно да копаят. Сменяха се през определено време, а капитанът лочеше ром и нижеше къдрави попържни по адрес на капитан Суейн.

Когато лопатата в ръцете на Хлапето удари в нещо твърдо, то погледна нагоре.

— Още един ковчег!? — изпусна Псето.

— По-скоро… — клекна и почисти гладката повърхност с ръце Хлапето — дъска!

— Вдигни я — рече боцманът, — но остани нащрек!

Хлапето почисти повърхността на дъската, стъпи леко встрани и бавно я повдигна. Под нея се показа червено-жълто парче плат.

— Какво се крие под дъската, дявол ви взел? — надвеси се над дупката капитанът.

— Мисля, че е… — боязливо започна да човърка вързопа с лопатата Хлапето.

— Испанският флаг!? — свъси вежди боцманът.

— И няма скелет? — попита Йоланда.

— Нито пък злато! — додаде капитанът. — Две дупки по-празни от кукувичи гнезда!

— Каквото и да е то — пое лопатата боцманът, — изкарай го навън, Хлапе!

— А проклятието? — попита Йоланда.

Хлапето първо се скова като статуя, после задрапа да излиза от дупката.

— Какво ти проклятие! — бутна го с крак обратно в дупката капитанът. — Как испанският мерзавец ще завие проклятието в испанския флаг? Нечувано! Невиждано! Нереално! Не-Въз-Мож-Но!!!

Хлапето събра смелост, повдигна дъската, изрови вързопа и го изкара от дупката. Всички го наобиколиха, но сякаш никой нямаше куража да го разгъне. Скоро капитанът загуби търпение, изкара сабята си и разпра вързопа от единия му край. Когато издърпа испанския флаг настрани, пред тях остана да лежи една книга.

— Какво по дяволите… — надвеси се над нея Псето.

Йоланда прокара босия си крак по кожената подвързия и под прахта изплуваха златисти букви.

— Библията! — рече тя.

— О, демони от тъмнината! — закри очи капитанът. — Изгорете я! Заровете я вдън земя. Не желая тази сатирико-хумористична притча да ми се мярка пред очите.

— Защо пък точно библия? — взе я в ръце Хлапето и започна да я разглежда. — Вероятно в цялата работа е вложена някаква… символика.

— Я стига си ми дрънкал натруфени думи! — издърпа библията от ръцете му Псето.

— Псе — пое книгата боцманът, — слез в дупката и хубаво я огледай, за да не пропуснем някоя улика.

— Под библията май проблясва нещо — рече Йоланда.

— Хъм… — рече боцманът, след като я обърна обратно. — Още едно огледало!

— Да я разлистим! — предложи Псето.

— Няма нищо — отвърна Хлапето. — Мернах само някои подчертани пасажи.

Боцманът изглади с крак прахта и взе една клечка.

— Възможно е да е някакъв код — рече той. — Чети подчертаното дословно и подред, Хлапе!

— Първият подчертан пасаж… — започна да прелиства Хлапето — е от Паралипоменон: първа книга, глава 16, стих 25 и гласи следното: „Защото Господ е велик и многохвален, по-страшен от всички богове“.

— Прости ми греховете, Господи! — прекръсти се Псето скришом от погледа на капитана.

— Запомни буквата „З“, Йоланда — записа някакви цифри и букви в пръста боцманът.

— Второто подчертано — сочеше въпросния пасаж с пръст Хлапето, — е пак от Паралипоменон, но от втора книга, глава 15, стих 7 и гласи следното: „Ала вие се дръжте твърдо и ръцете ви да не отслабват, защото ще има награда за делата ви“.

— Каква награда може да ми даде оня плъх? — измърмори капитанът. — Опрощение?

— Хлапе — бързо надраска още цифри и букви боцманът, — ти запомни буквата „А“.

Хлапето кимна и продължи да чете нататък:

— Третото подчертано е от някакъв си Йов, глава 9, стих 33 и гласи следното: „Помежду ни няма посредник, който би сложил ръката си на нас двамата“.

— Получава ли се нещо? — попита Йоланда.

— Псе, запомни буквата „П“ — рече боцманът и се обърна към Йоланда. — Прояви търпение, слънце!

— Четвъртото подред е от… — наведе се над книгата Хлапето — притчи Соломонови, глава 1 стих 5 и гласи следното: „Ако мъдър слуша, ще умножи познанията си, а разумен ще намери мъдри съвети“.

— Кептън! — добави новите цифри и букви боцманът. — От теб искам да запомниш буквата „А“.

— Петото подред е… — прелисти напред Хлапето. — Отново от притчи Соломонови, глава 18, стих 4 и гласи следното: „Думите на човешките уста са толкова дълбоки; изворът на младостта е буен поток“.

— Изворът на младостта и глътката на дявола съм го измислил аз, драги ми Боже — разсече въздуха острият като секира език на капитана. — Ще нарежа на парчета всеки самозванец, който си приписва чужди заслуги, пък ако ще да е и… самият Бог.

— И на капитана му прости, Господи! — измънка Псето, докато рисуваше кръст във въздуха.

— Аз трябва да запомня буквата „Д“ — изчисти още място за писане боцманът.

— Няма повече подчертани пасажи — хлопна дебелите корици на библията Хлапето.

— Дай да видя! — издърпа библията от ръцете му Псето и понечи да си наплюнчи пръстите.

— Не се съмнявам, че можеш да четеш, но… — тембърът на Хлапето подсилваше сарказма в думите му.

— Мътните да ви вземат и двамата! — наруга ги капитанът. — Докато не намерим проклетото съкровище искам да се преструвате, че се понасяте, после ако искате си изкарайте и далаците навън!

— Установете тишина, момчета! — рече боцманът.

— Замълчете — махна с ръка Йоланда.

Боцманът започна да пише и пресмята разни цифри, но накрая размаза всичко с крак.

— От това нищо не излезе — рече той. — Нека сега всеки да каже буквата по реда, в който ви ги казах.

— З — рече Йоланда.

— А — рече Хлапето.

— П — рече Псето.

— А — рече капитанът.

— Д — рече накрая боцманът.

— Запад!!! — извика Хлапето.

— Хъм… — зарови ръце в косата си боцманът. — Странно е, че капитан Суейн ни оставя толкова очевидни нишани. Би могъл да скрие посоката е далеч по-безопасна за съкровището си кодировка.

— Като тази на Мери Шотландска — погледна го Йоланда, — но която така или иначе главният шпионин на кралица Елизабет — сър Франсис Уолсингам — разгадава!

— А как измъкна точно тия букви? — попита Псето.

— Една от кодировките ползвани от кралския флот — отвърна боцманът. — Просто извеждаш първата буква.

— Толкова просто!? — размаха ветрилото Йоланда и запрати аромата си с вятъра.

— Гениалните неща се отличават със своята простота, госпожице Йо — деликатно вкуси въздуха капитанът. — Ето например течното злато. След като се пожъне захарната тръстика, тя се накълцва и смачква, за да може да се извлече сладкия й сок. След това сокът се сварява, за да може да се извлече и вторичния продукт — меласата. За да се подготви ферментът, меласата се смесва с вода и се загрява. Когато се охлади до 30°C се добавят дрожди и се оставя да ферментира два дни на същата температура в отворени казани. Когато ферментацията приключи, материалът отива в дестилатора, за да се загрее на водна пара и да се изчисти от примесите. Алкохолните пари се кондензират в специален съд, след което тръгват по една спирала, където се охлаждат, за да потече накрая чист 80-градусов алкохол. След това вълшебната течност се разрежда с вода и се поставя в обгорели дъбови бъчви. Именно обгорялото дъбово дърво придава аромата, вкуса и цвета на алкохола, за да го превърне във вълшебство. Колкото повече отлежава, толкова по-ценно става течното злато. След това, ако щеш — джинджър, ако щеш — маслен ром, ако щеш пък грог…

— И това ви се струва… просто?!

— Ако човек е сътворен, за да дари рома на човечеството… — отвърна с дяволска усмивка капитанът.

— А онзи… дестилатор? — погледна го тя. — И той е гениално откритие, нали капитане? И също е… нищо работа, за този, който е… сътворен, за да го измисли?

— Ето че и вие се потопихте в тайната на вселената. Всеки има мисия, която ще, не ще, трябва да изпълни преди визитата си във вилаета на дявола. Аз ще нося пеленачето! — нарами бъчонката с ром капитанът. — А знаете ли как наричали течното злато в детските му години?

— Как?

— Първо, в Барбадос са му казвали „Kill-Devil“ („Убий-Дявола“) — думите политаха от устата му е небрежна лекота. — И според мен, госпожице Йо, ромът е единственият серум на истината. Невъзможно е да изречеш лъжа, ако си поел от кехлибарената течност.

Изражението на Хлапето отдели вниманието на Йоланда от разговора с капитана.

— Какво има? — попита го тя.

— Страниците имат много странен… — оглеждаше пръстите си Хлапето — синкав оттенък.

— Дай да погледна — пое библията боцманът и разлисти няколко страници.

— Май е от мастилото? — изплю се Хлапето на пръстите си и започна да ги търка в брича.

Боцманът нагази в треволяка и накъса китка зелени стръкове с жълти цветчета.

— Изтъркай си пръстите с млечицето, Хлапе! — рече той, подавайки му растението. — И ти, Псе!

— Ама… защо? — попита Псето.

— Просто го направете! — настоя боцманът.

Капитанът разклати бъчонката и звукът от волните плисъци в нея го накара да се смръщи.

— Долавям шепот от отвъдното, който ме предупреждава, че трябва да побързаме, защото пясъчните зрънца в часовника на нашето приключение изтичат с неумолима скорост — гаврътна той рома от насмолената чаша и я мушна в джоба си. — А и вкусът на времето е като парче ябълков пай поръсен с барут и останал между зъбите ми. Хайде, освободете се от омразната книга и да продължим похода си към наследството на инките!

Псето застана пред библията и се прекръсти първо с лявата, а после и с дясната ръка.

— Аз не мога да го сторя, не мога! — отсече той.

— Па’й се тогава! — изрита библията Хлапето и тя отново се озова на дъното на дупката.

— Да видим какво ще търсим сега? — изкара листчето Йоланда и зачете:

„За да бъда с тебе прям, скрит в търбуха му голям,

чака той да полети, но не с криле, а със сълзи.

Едно наляво, две надясно и пред теб ще грейне ясно.

… Ала за кръвта ти млада долитат пълчищата от ада!“

— „Скрит в търбуха му голям“ — замисли се Хлапето. — Преследвайки логиката, мисля, че става дума за нещо, в което може да се намъкнем. Голяма каверна, или пък дълбока пещера.

— Пълчищата от ада! — изломоти капитанът. — С единодушното съгласие на всичките си сетива Аз, Несъразмерния, предчувствам, че контето от Бристол отново ни е сготвило супа от сатанинска хитрост.

— По-скоро се опитва да посади семка страх в акълите ни, от която после да избият филизи — рече Псето. — Право, че в първата загадка пълчищата от ада изпълзяха от ковчега, но за втората дяволският дъх хич даже не излетя от ада!

— Прибрахте ли огледалото? — остана съсредоточен в разпределянето на багажа боцманът.

— Intae me duffle baag (В торбата ми е) — изплю се Псето на испанския флаг и го изрита в дупката.

— Нищо повече не ни задържа тук — рече капитанът. — Тръгваме на запад.

Боцманът се наведе, скъса едно красиво лилаво цветенце и го мушна зад ухото на Йоланда.

— Благодаря ви, че ви има! — дари го тя е най-чаровната си усмивка.

Хлапето дотича до капитана.

— Дали ще намерим това, което търсим? — попита го то е припрян глас.

— Ако не намерим това, което търсим — изгледа го капитанът, — ще намерим нещо, което търси нас!