Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (4)

Трета глава
Боцманът се връща в спомените си

През следващите две денонощия вятърът продължи да подритва лодката ту в една, ту в друга посока. Когато пък спреше да беснее, я оставяше на гърба на някое вироглаво течение. Подвластен на настроенията си спрямо количеството поет ром, капитанът ту изхвърляше струпаните на върха на езика му ругатни, ту изпадаше в сантиментални разсъждения. Призовеше ли съня, оживяваха образи от миналото, за да го превърнат в говореща статуя.

Псето продължи да се самобичува за пропуснатите възможности и да търси божия знак в бедствието, изпълвайки нощите с осакатените си молитви. Боцманът все по-често започна да се държи за незарасналата огнестрелна рана на левия хълбок. Аристократичната му осанка се огъна. Очите му хлътнаха и мекотата в погледа му потъна в безвремието. Въпреки че пестяха всяка капка вода, тя се изпаряваше наред с надеждите им. Дните минаваха в борба с жаждата, вечерите — със самотата. Земя на хоризонта не се виждаше.

Клонеше пладне, когато състоянието на боцмана взе да се влошава. От раната му сълзеше слузеста гной, примесена с желирана кръв. Натрапчивата миризма на умираща плът се процеждаше през изтънелите нишки на ризата му. Първите симптоми на треска пробягваха по лицето му в конски тропот. Сигналите, които изпращаше на другарите си, че се чувства добре, отлитаха гарнирани с горчиви стонове на болка.

Псето се опита на няколко пъти да завърже разговор, но жаркият ден бързо топеше думите в устата му.

Мълчаха с часове.

Нощта завари капитана пиян. Той едва удържаше железните си клепачи. Очите му светваха и угасваха като фенерите на танцуващи светулки. Когато Псето най-сетне захърка, той го прекрачи и се сниши до ухото на боцмана.

— Събуди се, дявол те взел! — зашептя той. — Събуди се, преди да си се освободил от тялото си, Митс!

— По дяволите, всичко ме боли! — болезнено разкъса устни боцманът. — Какво има, Кептън?

— Проклет да съм, ако те оставя да прекрачиш в оня свят с позор, друже. Да пукнеш, докато се бием срещу испанските мерзавци или кралския флот, да! Да пукнеш от пиене, да! Да пукнеш в дуел за някоя напудрена шафрантия, да! Ама да пукнеш от глад, няма да я бъде тая!

— Помогни ми да се надигна! — изпъшка боцманът и се хвана за хълбока.

— Шъъъът! — заключи устата си с пръст капитанът. — По-тихо да не събудиш това еднооко чучело! Право ще ти река, Митс, не ми се нрави тоя проклетник от самото начало. Може в битка да хапе като английски булдог, но иначе е хленчещ женчо с празна тиква.

— Надявам се ефектните ти квалификации да целят само обезличаване на неговата мъжественост — разтърка с пръсти мътните си очи боцманът. — Нищо повече!

— Но ти си от вълчица раждан. И си начетен! Морски разбойник за чудо и приказ! И кожата си ми спасявал! Неведнъж и дваж, друже!

— Не умея да чета мисли, но… като знам, че това, което е в очите ти, това е и в главата ти…

— Знай, Митс, че не се водя нито от първосигналните си емоции, нито пък от първичните инстинкти за оцеляване.

— Нима?

— Адът е на една крачка! Но ти не се коси, друже! — втренчи се в джобовете му капитанът. — Знам, че гълито на Псето е в теб. Дай ми го и… веднъж завинаги ще изрежа проблема.

— Отровните ти думи — изкашля продрано боцманът, — парят повече, отколкото раната на хълбока ми!

— Може да съм лъжец, Митс! Може да съм развратник и пияница! Убиец, ако щеш ме наречи, ама не съм глупак… Само да можеш да се погледнеш!

— Сякаш дяволът говори през устата ти, Кептън — отвърна боцманът поглед. — Не желая и няма да толерирам подобно поведение!

— Не сложиш ли залък в устата си, до ден-два вашият скъп другар свети Петър ще ти отвори дверите на отвъдното.

— Здравият ти разум се е впуснал в пияно буйство! — сурово го изгледа боцманът. — Вразуми се, за Бога!

Капитанът подгъна устни в неразбиране. Лунните отблясъци обаче осветяваха решимостта издълбана в ирисите му. Ноктите му дращеха по гладките дъски.

— Ще му резна главата като на жертвен коч и окото ми не ще мигне. Ще се наплюскаме с непрокопсаника, Митс — едва сдържаше гласа си в шепот той. — Само така ще си възвърнеш силите, за да продължиш борбата. Кълна се в рогата на дявола, че не ще те оставя да пукнеш като куче!

— Умът ми не го побира! — заклати глава боцманът. — Дори и да го сториш, защото аз нямам сили да те спра… Няма да опитам и хапка от това месо… Човеци сме, за бога!

— Хайде — протегна ръка капитанът. — Не намесвай Оня мерзавец в човешките дела. Вгледай се в реалистичното огледало на живота и ми… дай ножа!

Боцманът затвори очи, сякаш да се предпази от намерението на капитана да зарази ума му със смъртоносен вирус. Гневният му език не се свърташе в устата му.

— Нима един джентълмен на късмета не трябва да държи на думата си? — попита с остър тон той. — Нима забрави, че положихме клетва за вярност?

— Клетва!… — повтори с погнуса в гласа капитанът.

— Аз ножа доброволно няма да ти дам — отсече боцманът, — а ти прави каквото щеш!

Докато се връщаше към своя кът в лодката, тялото на капитана се разтресе в неконтролируеми конвулсии.

— Моралните ценности не носят дивиденти пред онзи с рогата и острата опашка, Митс!

* * *

На сутринта, боцманът приветства с усмивка събуждането на Псето. Впрягайки цялата си воля, той успя да се изправи. Краката му трепереха като на новородено конче, но посрещаше стоически всяко поклащане на лодката.

— Всичко е вода — очерта ръката му кръгозора. — Така са казвали древните викинги, когато не знаели къде се намират. И знаеш ли какво са правили?

— Какво? — попита сънено Псето.

— Носели са със себе си кафези с гарвани.

— Reans, ye says! (Гарвани, викаш!)

— Гарваните имат способността да откриват сушата. Или така поне говори легендата за Флоки Вилгердарсон, който през 900-та година тръгнал да търси нови земи с 3 гарвана.

— Пуснал гаргите, последвал ги и открил…

— Исландия.

— Сега да имахме един гарван!

Боцманът седна до Псето и нахлупи банданата си почти до очите, за да ги предпази от набезите на слънцето.

— Истината е, че викингите са подчинили моретата и океаните по съвсем различен начин.

— Как? — попита Псето.

— Научили са се да използват статуквото в природата. За целта са изобретили слънчевия компас или solskuggerfjol — бавно изрече чуждата дума боцманът. — А по време на полярното лято, облачност или гъсти мъгли, та даже и когато слънцето вече се криело зад хоризонта, те използвали слънчевия камък или sólarsteinn, както са го наричали.

— Да имахме сега един… слънчев камък!

— Вдигали шлифования калцит и започвали да го въртят гледайки през него — симулира движението боцманът. — Дори когато слънцето е скрито зад пелена от облаци, светлината, която преминава през него, се разделя на два образа. Така те въртели слънчевия камък, докато двата образа на малките триъгълничета начертани от двете му страни не се съберели в един, за да установят позицията на слънцето.

— Нощеска участвах в странен сън, Боцман — рязко смени темата Псето.

— Разкажи ми — настоя боцманът.

— Лежах на мек креват, повит в чисти везани чаршафи, а до мен… женска, на която виждах русите коси пълзящи по голия й гръб. Когато й измърках в ухото, тя се обърна и…

— Какво?

— Лицето й, Боцман! — помръкна погледът на Псето. — Все едно видях смъртта. Изпито и сухо и грозно, а празната й паст изливаше само: „Мангизи, мангизи, мангизи“. Тогава скокнах и хукнах да бягам през глава, а тя насъска двете си мастии — Панчо и Санчо — по мене. Когато излязох, навън валеше кървав сняг, а едно дете, което досущ приличаше на мен, довършваше снежен човек с превръзка на лявото око.

— Този сън — погледна го боцманът, — най-вероятно е продиктуван от желанието ти да се… задомиш.

— Какво значение има вече? — отпусна рамене Псето. — Като гледам с колко вода сме останали… Ако до два дни не стъпим на твърда почва… да се натъпчем с мръвки от печено прасе и да се налочим с ром на корем… с нас е свършено!

— Приеми това приключение като изпитание за своята воля и ще установиш, че желанията винаги се превръщат в реалност. Просто трябва да имаш търпение, вяра и…

— Да, но… капитанът винаги е твърдял, че търпението не е нито предимство, нито пък… добродетел, а чисто и просто… овчедушие.

— Искаш ли да те поканя в спомените си и да те разходя до Венеция?

— Венеция!… — повтори Псето.

Очите на боцмана се напълниха с цветни спомени. Една ароматна въздишка се отрони от гърдите му и полетя като песен на чучулига.

— Една друга вселена, Псе! — подхвана той. — Венецианската лагуна се простира между реките По и Пиаве, а градът е построен върху множество малки островчета. Канале Гранде, мостът Реалто, базиликата и площада Сан Марко. Кулата камбанария. Златната къща, двореца Мочениго, театрите Голдони и Малибран, операта Сан Касиано, дворецът на Дожите… Истински пир за сетивата, друже!

— А женските им?

— Седмица преди да навърша 23 години, съдбата реши да ме поглези. Слаб като върбова вейка, като че ли изглеждах и по-висок тогава. На гърба ми се вееше дваж по-дълга опашка. Поддържах подострена козя брадичка и засукани мустачки, досущ като на Арман Жан дю Пиеси дьо Ришельо. Лягах и ставах с мисълта за тайните на женското тяло.

— А кой вятър те отвя там?

— Венецианските корабостроители са едни от най-добрите в света. Наеха ме да изпълня лична прищявка на един подозрително богат английски лорд. Построяването на реплика на последния Буцентавър.

— Буш… анд… тауър!?

— Галерата обслужваща венецианския дож — закима боцманът. — По цялата й дължина светят позлатени орнаменти. В дъното на салона, облицован с червен плюш, се намира тронът на дожа. На носа й величествено се извисява скулптура на богинята на правосъдието с меч и везни в ръце. Един плаващ дворец, дълъг близо 43 ярда, на който 168 гребци прилагат силата и уменията си върху 42 гребла.

— Nickie-Ben service! (Дяволска работа!) — възкликна с хлапашка възхита Псето.

Боцманът се облегна и напрежението по жилите на врата му изчезна. После си пое дъх и продължи:

— Пристигането ми в слънчева Венеция съвпадна с началото на карнавалните празненства. С корени от римските сатурналии, мотото на карнавала гласеше: „Semel in anno licet insanire!“.

— Ъъъъъъъъъ?!

— „Веднъж в годината е позволено да се полудява!“ — погледна го боцманът и добави: — Като юноша съм учил канонично право на латински.

— Право…

— За разлика от сивите лица по улиците на мрачния Лондон, там хората живееха лъчезарни, а жените цъфтяха като пролетни цветя — затвори очи боцманът и върхът на носа му затрептя. — Няма да излъжа, ако кажа, че младежът в мен жадува да се върне в райската градина.

— Райската градина!

— Веднага щом скочих от гондолата, аз се намъкнах в базиликата Сан Марко и помолих Бог, докато съм в столицата на любовта, да се докосна до колкото се може повече красавици. Признавам, че никога не съм страдал от липсата на женско внимание, но това, което се случи там…

— Foo mukkul gals ye shaggy, Bo’sun, ay? (Колко фусти ошета, Боцман?)

Боцманът отметна глава и погледът му започна да блуждае в небесата.

— Отседнах в къщата на мастит търговец на зърно и вълна. Чезаре, така се казваше синът му, който ме водеше по всички онези вълшебни места. Пискливият му глас още отеква в съзнанието ми.

— Сигурно има хубави грогерии там?

— На всеки един площад се издигаха сцени — продължи в унес боцманът. — Актьори, певци, музиканти, акробати, гълтачи на огън, хора на кокили, жонгльори и мимове забавляваха населението и гостите на града. Облечени в причудливи одежди, хората просто лудуваха, а маските на лицата им гарантираха тяхната анонимност. Можеше да вкусиш всякакви лакомства, да се запознаеш с екзотични животни, да се полюбуваш на цветните фойерверки. А баловете, на които присъствахме… Крещящ разкош… Изящество… Феерия от багри и аромати.

— А… фустите?

— Ами… жените започнаха да ми се лепят като мухи на ябълков пай още от първия ден. Където и да се появях, все някоя красавица се вкопчваше в мен, което мигом се превръщаше в красив любовен романс. В един момент изгорите ми станаха толкова много — неомъжени, омъжени, разведени, овдовели — че се наложи да си купя тефтер и да си водя записки. На коя какво съм обещал, с коя къде се срещам, коя къде живее, на коя какво съм подарил, на коя съпругът й отсъства през уикенда, на коя баща й е богат, на коя влиятелен, на коя съпругът й е ревнив. Не бих го нарекъл любов, но… не желаех да се лиша от вниманието и ласките, с които ме обгръщаха онези нежни създания.

— Foo mony? (Колко?) — настоя Псето.

— Разкъсвах се на парчета, за да удовлетворя всичките си девет любовници. И се справях отлично до момента, в който не загубих всичко.

— Ама… как?!

— Когато Доменико, съпругът на Арабела, отплава за далечна Индия, аз се настаних в луксозния й дом. По цял ден ходехме голи като Адам и Ева, наливахме се с вино и похапвахме грозде като римляни. Смеехме се и правехме любов като по време на чума. Проявих обаче неблагоразумието една вечер да се напия до безпаметност. В изблик на чувства, взех, че й признах, че се виждам с още някои, но че само тя е от значение за мен — позволи си усмивка боцманът. — Мисля, че добре знаеш какво прави алкохолът с мъжете?

Псето заклати глава, но не каза нищо.

— След това съм заспал — поде отново боцманът, — а Арабела така се ядосала, че ми преровила багажа и намерила тефтера. Щом видяла графика за другите момичета направо пощръкляла от гняв. Познала името на приятелката си Жизела Конти и веднага хукнала към дома й. Жизела в началото се преструвала, че не знае за какво иде реч, защото бракът й и без това висял на косъм, но като видяла името на братовчедка си, с която се мразели до дъното на душите си, за малко да си оскубе косите. После двете разпознали и изнамерили всичките ми любовници по имената и описанията от тефтера. Само за една нощ!

— Anely fer een nicht?! (Само за една нощ?!)

— На сутринта се събудих с такова главоболие, че изобщо не можех да помръдна глава. А когато отворих очи и видях любовниците си строени като войници пред леглото мозъкът ми блокира. Вторачили котешките си погледи в мен, аз се чувствах закован като…

— Исус Христос?

— И сега мога да извикам в паметта си гласовете им, мимиките и всяка една изстреляна от устите им дума — прочисти си гърлото боцманът. — Първа вдигна тефтера Арабела и зачете на висок глас:

„Арабела е една високомерна лигла, но гъвкавото й тяло е невероятно добро за любов. Срещите ни с нея са винаги в осем и за нищо на света не трябва да закъснявам. Когато се ядоса, прилича на вещица.“ Арабела ме палеше с поглед, докато подаваше тефтера към Жизела.

„Жизела разхожда невероятен крушовиден задник, но носът й е като перката на акула и е изключително неконтактна. Съпругът й, по моему, не я задоволява сексуално.“ Жизела прехапа тънките си устни, изръмжа и подаде тефтера по редицата.

„На Салватриче съм обещал за Нова година да я заведа на разходка в Париж. Толкова е неука милата, че дори да я заведа на Нос Хорн, пак няма да разбере къде се намира.“ Салватриче захлипа като провинило се дете, а от очите й по пода закапаха оловни сълзи.

„Мафалда живее в сестиера Дорсодуро, на няколко преки от Инес и трябва много да внимавам като ходя да задоволявам огромното й туловище. Поти се като пор, а и… краката й понамирисват.“ Мафалда хвърли тефтера на земята, закри лицето си с ръце и зарида на глас.

„Лорето иска да й викам котенце и да й шепна мръсотии в ухото. Трябва да се преструвам, че не забелязвам набръчканата й като гъсеница гуша.“ Лорето понечи да запрати тефтера отгоре ми, но Брулела посегна и го издърпа от ръцете й.

„Брунела има най-очарователната усмивка в цяла Венеция, но задникът й виси като грота близо до екватора. Трябва да театралнича, че харесвам разглезеното й синче.“ Брунела така силно тропна с крак, Псе, че облак прах излезе от пролуките в дюшемето.

„Ерничита е малко отвеяна, а майка е една надута пуйка, която прави всичко възможно да си вкуси от мен. Не знам дали ще мога да й устоя.“ Ерничита изсъска като усойница, след което набута тефтера в ръцете на следващата по редицата.

„Рамола е доста досадна и постоянно ми бърка графика. Баща й обаче е червив от мангизи, а тя е доста щедра с тях. Гримирана прилича на бостанско плашило.“ Рамола обърса с ръка сълзите си и така си размаза грима, че наистина заприлича на плашило.

„На Инес съм й най-първият. Голям зор имам да угодя на това мрънкало за всичките й прищевки. Посветил съм й стихчето «Обичам те», което също е и за Рамола. Да не го объркам с «Обич», което е за Ерничита.“ Инес затвори тефтера и го метна отгоре ми, а аз едва успях да се отдръпна, за да не ме удари по главата.

— По дяволите! — изруга Псето.

— После Арабела кимна към останалите момичета и всяка една от тях се обърна назад, за да вземат в ръце по една голяма кошница. В следващия момент към мен полетяха развалени яйца, гнили домати и ябълки, мухлясало сирене и дори вмирисана риба. А те само ме сочеха с пръст и се кикотеха до припадък. Какви безгрижни дни! Какви красиви моменти!

— На мен пък са ми изливали помия върху главата — рече в тон с настроението Псето.

Двамата се засмяха с тих глас.

— Арабела така скалъпи всичко — ръката на боцмана направи символичен жест на отпъждане, — че ме обвиниха за влизане с взлом и ме хвърлиха в затвора.

— Не думай бе!

— Три дни по-късно, тя оттегли обвинението. Плати, където и колкото трябваше и ме измъкна от ония зловещи катакомби, за да ме закара право у тях. Дръпна пердетата, накара ме да се съблека и метна дрехите ми в камината. Колко дни сме правили любов, нямам ни най-бегла представа. В стаята цареше пещерен мрак и не знаех кога е ден и кога е нощ. Когато се прибрах в Лондон, всичко ми изглеждаше като мъглив сън. В началото, той често оживяваше в компанията на другарите ми, за да ни забавлява. С годините обаче се превърна в грудката, от която поникна плодът на познанието за човешките ценности.

— Венецианките май… хич не са стока!

— Всяка една жена си е красива по свой неповторим начин, Псе. Всяка една жена, независимо какви недостатъци носи като човешко създание, има изконното право на нежност. Така мислех, когато като момък живеех в кожата на неудържим ухажор и неуморим любовник с мото: „Тъпо, старо, грозновато, всяка бройка — кюлче злато“, така мисля и сега, друже. Макар че вече като улегнал и зрял мъж, съм далеч по-обран и мотото ми по-скоро гласи: „Когато си с много жени, принадлежиш на момента, а когато си само с правилната, моментът ти принадлежи“ — закима боцманът. — Но знаеш ли, кое е плашещото в цялата история?

— Кое?

Капитанът се разшава и боцманът продължи шепнешката, за да не смущава съня му:

— Името Арабела означава „Откликната молба“, а ако не си забравил, приключението ми във Венеция започна именно от базиликата Сан Марко — обърна се той към Псето. — Ето затова човек трябва да внимава за какво моли бог. Желанията винаги се превръщат в реалност.

— А не ти ли се е искало да се прибереш у дома и да… жена и дечурлига?

— Макар че в мислите ми се прокрадва идеята за семейство, животът на сушата не ми понася повече, отколкото да изхарча дяла си от плячкосаното — отвърна боцманът. — А и не е желателно да се връщам в Лондон.

— Защо?

— Когато постъпих в кралския флот се увлякох по дъщерята на адмирал О. Д. Борел, но… един комодор ме изпревари и пръв адресира любовта си към нея!

— Дуел?

— Натопиха ме в хладнокръвно убийство и оттогава властите ме дирят, за да украся бесилките в Тайбърн.

— И се наложи да яхнеш вълната!?

— Колкото и да пришпорваш живота, не можеш да получиш всичко накуп, Псе!