Дого Танкарт
Проклятието на Шибалба (12)

Трета глава
Псето черпи от философията на капитана

След като останаха сами Псето се обърна към капитана и рече с поклащане на глава:

— Тоя Шекспир… и думите му…

— Преплетени в мистерия слова, Псе!

— Дали няма да мога да прикоткам с тях някоя сочна фуста? Каква сила се крие в тях: „Не знаем какви сме, но знаем в какво можем да се превърнем!“.

— Защо ли ми се струва, че подготвяш своето бягство в бъдещето?

— Ами… Няма такова нещо!

— Право ще ти река, Псе — прободе го с поглед капитанът. — Ще живееш в приказка, ако надмогнеш трагедията, че жените не принадлежат на нашата раса. Може да ти изглеждат, но те ни най-малко не са като човеците.

— Не са, Кептън!

— Не се впечатляват от това, от което се впечатляваме ние. Тяхната представа за живота, не е нашата представа за живота. Те виждат света в пасторални цветове. Черното за тях е бяло като сняг, а бялото — черно като кюмюр. Горчилката в гърлото им не е от разреден ром, а от целувката на една осакатена любов. Чуват не това, което им казваш, а това, което искат да им кажеш. Миризмата на барут за тях е просто миризма на барут, а не миризма на злато или… чест, а целите им… са дребни, Псе.

— Ъъъъъ… Ама… нали те ни раждат?

— Раждат! Раждат! — изцвили капитанът. — Те и кобилите раждат, но са родени, за да теглят цял живот. Знаеш ли каква е разликата между кобилата и жената?

— Ами… Кобилата има четири кра…

— Млъкни, Псе! — сряза го капитанът. — Приликата е, че и двете могат да мъкнат както пълна талига, така и да се кипрят по двора и да не дават на никой да ги обязди. Разликата е там, че жената си няма опашка, която да маха, за да пъди мухите от дупето си.

— Кандисвам, че женските са създадени за удоволствие и размножаване, но…

— Попитай няколко жени какви са целите им и те на секундата ще ти върнат най-празните отговори. Романтичката ще каже, че мангизите не я интересуват и просто иска да срещне принца на своя живот. Прагматичката, че любовта не съществува и просто иска да се премести в Бостън или Ню Йорк, за да си потърси новобогаташ. Трета пък — да си купи шапка и чадър — натърти капитанът.

— Глуповатост — съгласи се Псето.

— С какво тези жени биха променили хода на човечеството, Псе? Отговорът крещи — с нищо! А целите на мъжа — разпери ръце като криле капитанът и погледна към небето. — Грандиозни и величествени! Да завладява нови територии. Да покорява древни цивилизации. Да строи все по-бързи и по-големи кораби. Да търси заровени съкровища. Да вдигне бунт срещу потисничеството. Да измисли барометъра. Да композира Лондонските симфонии. Да извари най-вкусния ром. Да конструира секстанта. Да измисля нови лекарства и опиати. Да полети в проклетото небе, ако щеш, за да стъпи на върха на света!

— А от какво тогава? — настоя Псето. — От какво се впечатляват фустите, Кептън? Как да ги…

— Трудно е да се даде еднозначен отговор на този въпрос, Псе, но като мой верен другар, мога да ти дам няколко практически съвета, които като за начало биха ти свършили чудна работа.

— Ще запомня всяка буква!

— Първо, никога не харесвай седнала жена. Усмивката й, колкото и да е ослепителна, няма нищо общо със задника. Макар че… големите задници, също носят своите достойнства. По-топли са, по-меки са…

— Ferst, ye erse! (Първо задника!)

— Второ… Когато подмяташ шеги, никога не признавай, че се шегуваш. Може да ти изглеждат, но жените не са парцалени кукли и угаждат кога един мъж се шегува и кога не. Макар че… когато стане дума за мангизи и им кажеш, че нямаш, винаги си мислят, че се шегуваш.

— Seikont (Второ) — отброи Псето. — Ni’er shaa masel be jokkin! (Никога не се издавам, че се шегувам!)

— Трето — продължи капитанът. — Жените само с един поглед могат да отсеят кой е нерез и кой е зайче в кревата. Никога не говори за съвкупление пред дама, ако не си готов да й предложиш такова на секундата.

— Плах съм с фустите, които нравя и съм звяр към тези, които са ми безразлични!

— И нещо изключително важно, Псе!

— Целият съм в уши!

— Увереността идва по различно време при различните раси. Жените са надменно уверени в себе си преди възвратно-постъпателните движения, тогава, когато се чувстват желани. Мъжете пък, се чувстват уверени в себе си, след като вече са раздвижили бакенбарди и са получили това, което са желали. Усвояваш ли информацията?

— Едните са желани, другите са желали!

— Затвори сега око и ми кажи какво виждаш!

— Ами… — поде Псето. — Виждам Стаси, дъщерята на месарина от Южен Саутхемптън. Толкоз я нравя, че мълча като докер. Тя обаче е наперена, заговаря ме. Вика ми, че баща й я прател да ми каже, че плешките за кръчмата ме чакали насечени. Тръгваме към месарницата. Фръцка ми се уверено по стъпалата, а аромата й се стели зад нея като от печено агънце. Готов съм да си избода и двете очи, за да я видя по кожа в кревата, а езикът ми, виснал е до земята почти и сипе ли, сипе димящи лиги.

— Каква буйна фантазия! — възкликна капитанът. — Продължавай нататък!

— След хилядите прищевки, които й изпълнявам, една вечер я… остъргвам в чаршафи взети под наем от леля Берта. После сънят ни засмуква. На сутринта тя ме буди, въртейки с пръст космите около пъпа ми и иска целувка. Отварям очи, обръщам се и виждам, че пред мен лежи…

— Студена статуя, която некадърен скулптор е оставил недовършена! — довърши капитанът.

— Откъде знаеш?

— Ама ти сериозно ли? С дъщерята на месаря?

— Ми… — повдигна рамене Псето.

— Да зарежем за малко разочароващите ти сексуални падения и да се върнем в реалността! — рече капитанът. — Би ли ми приготвил банята, Псе, така както само ти умееш? Искам да изхвърля отровата от тялото си, а и след цялата тази помия, която се изля върху ми, понамирисвам на умрял пор.

— Стъкмявам ти я такава, каквато я нравиш най-много, с барут и ябълки — рече въодушевено Псето и се отправи с бодра крачка към стълбите.

— Домъкни си задника насам, Псе! — привика го капитанът. — Знаеш, че така, както ураганите бушуват по тези дяволски ширини, така и емоциите бушуват в мен. Всяка приятелска грешка може… и трябва да се прощава!

— Дори и такива… дето пращат всичкото злато на дъното на океана?

— Ще превърнем трагедията в печелившо начинание, а когато всичко това свърши, ще се върнем на Тортуга и ще те оженим за най-достойната, Псе. Трябва да знаеш, че за всяка жена — хубава или грозна, дебела или слаба, зла или добра, пияна или не — има мъж на тази земя. И твоята те чака, Псе, там някъде, където ще се грижи за теб и ще ти произведе дузина дечурлига, за да остареете влюбени насред смеховете на внуците си.

— Внуци… — откърти се една сълза от окото на Псето и се затъркаля по бузата му. — Ама… защо пияна?

— От зло куче и от съдбата си можеш да избягаш — заголи усмивка капитанът. — От пияна жена никога!

— Не мога, Кептън!

— Върви, Псе! Върви!

Капитанът донатъпка тютюна на загасналата си лула, запали я и сервира гъста порция дим на гладните си дробове. Вперил поглед в примамливия хоризонт, той дълго изпуска отънелия пушек.

Псето веднага се зае с приготвянето на банята. Той наля в една раздънена каца прясна вода и напуска в нея това, което му донесоха от трюма — стрити какаови зърна, листа от кока, три шушулки ванилия, шепа китова мас и канче барут. Щом опита водата на вкус се провикна:

— Съставките са перфектно балансирани, Кептън. Вече можеш да положиш телесата си в извора на младостта.

Капитанът се затътри към бъчвата.

— Старо право е, че без хигиена на тялото и душата, човеците нямаше да са такива, каквито са! — рече той. — Дължа ти много и за двете, друже!

— Лъскаш ми егото, Кептън!

— Като сваля тези дрипи, искам да ги изгориш, за да превърнем в пепел кошмарните спомени от последните дни. О, колко красив е днешният ден!

— Както ти самият казваш, Кептън: „Ако се събудиш в настоящето, живей, защото вратата към миналото е вече зазидана, а тази към бъдещето — заключена!“

— И това съм го казал Аз?

— Изпълзя от твоята уста — припомни му Псето.

Капитанът се усмихна, но не каза нищо. Изсули дрехите си на палубата, а шапката и лулата остави на място, където да ги вижда. Малцина успяха да го зърнат гол, но думите от шушнещите усти се надигнаха в пещерно ехо, което вятърът дълго разнасяше от мачта до мачта: „Несъразмерни! Несъразмерни!“.

Псето и мистър Камън го подхванаха и му помогнаха да се намъкне в бъчвата. Щом цамбурна във водата, устните му се разтеглиха в щедра усмивка. Радостта бликаше на талази от искрящия му поглед.

— Глътката на дявола, Псе! — извика той.

Псето тутакси долетя до бъчвата с канче ром и куха бамбукова тръбичка. Капитанът лапна тръбата и потопи глава под водата. Псето почука по бъчвата, и щом чу обратния сигнал, изля рома по тръбата.

Когато след близо пет минути под водата, капитанът измъкна глава на повърхността, той с усмивка обра буреносните овации на струпаните около бъчвата моряци. После хапна парче ябълка, което прокара с канче ром и излезе от бъчвата. Изтърси водата от себе си като мокро куче и се отправи към зейналата паст на вратата под квартердека.

Спусна се към нивото на оръдейната палуба и сви към капитанската обител. Когато влезе в каютата, погледът му залепна за храната на овалната маса — паница със сирене, тасма сушено месо, глава лук, поднос с плодове, бутилка червено вино и хляб. Ноздрите му учестиха дишането. Лигите му потекоха по брадата. Нахвърли се върху храната с яростта на обезумял от глад чакал. Тъпчеше в устата си сирене, смачкано върху кора хляб и тлъсти такоси пастърма с резени лук. Облизваше пръстите си, сякаш по тях имаше полепнал мед и наливаше вино в мелещата си уста. Когато вдигна глава, погледът му попадна на портрета на капитан Суейн, който престъргваше стената.

— Прав си, мерзавецо — премляска звучно той. — Човек може да скрие произхода си зад натруфени дрехи, префърцунени думи и досадни маниери, но никога, когато се храни!

Щом опоска всичко, устата му изпусна серия от затихващи изригвания. Почисти зъбите си с винено жабуркане и започна да проучва каютата. На гравираното писалище се мъдреше голям географски глобус и стъкленица с модерна писалка в нея. Навитите на руло морски карти се подаваха от специална преграда. Повито с изящно бродирана завивка, мекото легло гарантираше непробуден сън. Възглавниците приличаха на бели пухкави облаци. Дрешникът заемаше цяла част от стената, а до него се переше венецианско огледало с куп френски лосиони, пудри и парфюми в скута си. Люлеещият се стол се държеше за стената с нови кожени ремъци. Зад стъклото на малкия бюфет от другата страна на вратата, надничаше бутилка от най-добрия карибски ром, а от открехнатата гравирана кутия се изливаше аромата на първокласен вирджински тютюн.

Капитанът си наля ром в красива стъклена чаша с кухо силезийско столче и натъпка лулата си с тютюн. В долапа на писалището откри един френски кибрит и щом я запали се пльосна в люлеещия стол. Залюля се в ритъма на вълнението и изпусна дълбока въздишка на наслада:

— Граби от благините на живота, Несъразмерни!

Щом излочи рома, главата му започна да клюма. Скоро устните му засвириха в ритмично похъркване. Лявата му ръка висна като отсечена и лулата тупна глухо на земята. Тлеещият тютюн се пръсна по пода и вятърът, шпиониращ под вратата, веднага го натири под леглото. Дясната му ръка трепна и кристалната чаша се изхлузи от нея, завъртя се в скута му и дебелото стъкло се разби с трясък в пода.

Капитанът подскочи и вресна:

— Опънете плътната и пригответе абордажните куки! Мито, Теодор и Тревор Бенкс при кърмата с мускетите и пиките. Екке, вземи Мечока и братята Криксъс и атакувайте с мортирите от бака! Целете се в гротмачтата, дявол ви взел! Папата с вас, дяволът с нас, мръсни испански мерзавци! Огъъъън…

Корабът се разлюля и той се стовари на стола. Сепна се, после разтри тревожното си чело.

— Проклети кошмари!

Изправи се и доближи огледалото. Огледа флаконите и започна да ги поднася един по един пред носа си.

— Пфюю, тоя смърди на версайска метреса! Я да видим парцалите на оня напудрен нос.

Откъм открехнатата врата на каютата се чу шум, приличащ на човешки стъпки.

— Кой е там? — обърна се капитанът. — Ти ли си, Митс? Псе? Има ли някой зад проклетата врата?

Не последва отговор. Капитанът разтърка уши, разклати глава и отново се обърна към дрешника. Щом разчекна вратите, дресираният му поглед веднага се залепи върху един червен жустакорпс. Когато го дръпна, изпод дрехите долетя пронизителен писък:

— Ааааааааааааааааааааааа…

— Какво по дяволите?!… — отскочи капитанът назад и метна жустакорпса на пода.

— Не ме убивайте! — замоли гласът от дрешника. — Умолявам ви да пощадите живота ми! Моля ви, господине! Моля ви! Моля ви! Моля ви!…

Капитанът метна поглед към пустеещата врата на каютата, след което с котешки стъпки доближи дрешника. Изплашените му очи заровиха в него, за да видят, че между лъскавите обувки на капитан Суейн се спотайваше една девойка.

— О, демони от тъмнината! — изпусна той.

Момичето свали вдигнатите си ръце и вдигна глава. Разширените й зеници отразяваха светлината, процеждаща се през ребрата на дрешниковата врата.

— Всичко мога да ви обясня — рече тя.

— Дявол те взел, Ейвън Суейн! Фуста на борда! — заклати глава капитанът. — Много лоша поличба!

— Прикрийте голотата си, за бога! — отвърна засрамен поглед момичето. — Ако сте джентълмен не би трябвало да ви напомням да спазвате етикецията!

— Дрехите не се носят, за да прикриват физическите недостатъци на човеците, нито пък подаръците на дявола — скръсти ръце на хълбоци капитанът, — а душевните ни терзания! Колкото човек е по-гол, толкова повече той е в хармония с вътрешния си мир!

— Аз…

Момичето понечи да сглоби поредното изречение, но престъргването на дървения му крак по пода скъса крехките й мисли и я принуди да замлъкне.

Капитанът се пресегна за огромната шапка от закачалката и е неохота прикри слабините си.

— Разкрийте се, за да съм сигурен, че не говоря с духа на Анн Ван Сопо! — рече с рязък тон той.

В този момент Хлапето нахълта в каютата и размаха нож срещу лицето на капитана. Неспокойните му крака потропваха по скърцащия под. Погледът му скачаше от дрешника към капитана.

— А си я пипнал, а съм ти прерязал гърлото! — извика то. — Ни най-малко не се шегувам!

— Признавам, че думите ти носят смехотворен характер, но представлението ти, Хлапе, е по-постно и от водевил! — вдигна ръце капитанът.

— Шапката, за Бога! — извика момичето.

— Кожата ми е по-дебела от алигаторска и дори куршум не я пробива — свали бавно ръце капитанът. — Прибери тази играчка, Хлапе!

— Предупреждавам те! — обещаваше възмездие суровият поглед на Хлапето. — Докоснеш ли я, ще те изкормя като… агне. Дори не си помисляй!

— Хъм…

Капитанът се обърна с гръб към дебнещия го нож и прекрачи към закачалката. Окачи шапката и се намъкна в червения жустакорпс. Вдигна лулата си от пода, донатъпка я с тютюн и я запали. Наля си пълна до ръба чаша ром от стъклената гарафа на масата и се излегна в люлеещия се стол. Устните му сучеха от остъргания мундщук на лулата е алчността на пале от голямо котило.

— Мога да изтръгна детската незрялост от теб с голи ръце, Хлапе, но да предположим — погледна го той, — че ще те помоля да затвориш вратата.

— Незрялост! — отсече Хлапето. — А защо не си поговорим за липсата на морални ценности у такива като теб?

— За какъв морал ми говориш, след като във вените ти още тече мляко?!

— Отраснали в кирпичени къщи селяци, които ламтят за пари и власт! — изсъска Хлапето.

— Не се срамувам от потеклото си! — издиша облак дим капитанът. — Когато човек забрави откъде е тръгнал, най-често се оказва на място, към което въобще не е крачил!

— Наслушах се на псевдомъдрости — погледна към дрешника Хлапето и развя ножа. — Да не си я докоснал!

— Капитан Мафо не се бие с жени, а за жени! Сега затвори проклетата врата, за да не ни чуе някой от ония долни мерзавци като Тод Фъштън. И кажи на фустата веднага да излезе от дрешника!

Хлапето отстъпи крачка назад и затръшна вратата. Без да откъсва поглед от капитана, то се върна до дрешника. Протегна ръка в сянката на дрехите и помогна на момичето да пристъпи крачка напред.

Щом я зърна, капитанът застина в поза на мим. Лулата му се отскубна от хватката на зъбите и падна в скута му.

— По дяволите! — изломоти той.

Извитите й мигли пърхаха като крилата на колибри. Лицето й не се нуждаеше от тонове грим, за да подчертае божествената си красота. Кожата на изящните й ръце отразяваше светлината като топящ се лед. Слънцето сякаш гнездеше в стичащите се като лава върху раменете й коси. Корсетът само загатваше за самодивската й фигура. Краят на светлосинята й мантуа се влачеше поне ярд назад, а върху шапката й цъфтеше плисирана дантела във формата на цвете. Сладкото й ухание се разнесе из каютата и капитанът започна да дърпа яката на жустакорпса си, сякаш се опитваше да се освободи от питон, който го душеше.

— Чувай сега добре, Хлапе! — рече той. — Качи се на палубата, намери боцмана и Псето и ги домъкни тук. Изиграй го така, че другите да не се усъмнят в нещо нередно, особено това зло куче Тод Фъштън!

— Не съществува сила, която да ме накара да ви оставя сами — възпротиви се яростно Хлапето.

— Нека се водим от прагматизма на ситуацията, а не от нейните чувства — предложи с благ тон капитанът. — Бързо мога да загубя присъщата си човещина и да ви подхвърля на загорелите за плът и кръв главорези. Не се съмнявайте, че страстта ще забушува в слабините им веднага щом зърнат розичката на… шапката й.

— Всичко ще е наред, Исо! — отрони момичето.

— Умолявам ви, капитане! — гласът на Хлапето носеше неговото смирение. — Надявам се да проявите нужния морал и да се държите като истински джентълмен.

Капитанът нахлупи шапката връз очите си и се залюшка в ритъма на неуморния океан. Пръстите му игриво забарабаниха по корема, а по устните му затанцува порочна усмивка.

— Право ще ти кажа, Хлапе — рече той, — въпреки че досега нито една фуста не е устояла на чара на Несъразмерния, този път ще направя компромис и ще се престоря, че просто не съществувам!