Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (42)

42

— Трябваше да измислите по-добра история — рече иронично нашият спасител Кайзер.

Седяхме в главната каюта на моторната яхта на Боби Кайзер — „Сънсийкър“, подскачаща на котва в силния дъжд. Облекчението, което почувствах заради измъкването си от Босфора обратно в двадесет и първи век, се изпаряваше бързо под циничния му поглед.

Той пусна котва скоро след като ни взе. Каютата бе чудесно затоплена, миришеше на кафе и бе облицована с ламперия от тиково дърво, като „Бентли“ на стар милиардер. Но все пак имахме проблеми.

Опитвахме се да убедим Кайзер — така настояваше да го наричаме — че някой ни е ограбил и ни е блъснал по скалата. Вече не бях сигурен дали качването ни на борда беше добра идея.

— Не очакваш да повярваме на тази скалъпена история, нали? — обърна се той към строг арабин със закръглено и охранено лице. Предположих, че е помощникът му. Беше кацнал върху алуминиевите стълби, водещи към палубата.

Кайзер беше с напомпани мускули — като на човек, който прекарва доста време във фитнес залата. Той и арабският му приятел бяха облечени в черни тениски и джинси. Дрехите на Кайзер падаха свободно по тялото му. Помощникът му или носеше дрехи, предназначени за някой много по-слаб, или обичаше да прилепват по него.

— Глупостите се трупат тази вечер, Тунджай — обади се Кайзер.

Арабинът се втренчи в нас с празен поглед.

На бузата ми се появи тик.

— Хайде сега, изплюйте камъчето! Какво правехте в Босфора посред нощ? И къде намерихте това? — Той посочи към квадратния вързоп върху лъскавата извита маса пред нас. Край него се валяха слузести парченца разлагаща се кожа.

— Казах ви. Намерихме го в скалите — отвърнах уверено. Втренчих се в него.

Изабел продължи да си суши косата с пухкавата бяла кърпа, която Кайзер й даде. Черните тениски и торбестите панталони, които домакинът ни предложи, бяха точно това, от което се нуждаехме. Моят панталон бе покрит с кал.

— Глупости, глупости, глупости — отговори Кайзер.

Прокара пръст по токата на колана, с който бе стегнат пакетът.

И аз като него изгарях от нетърпение да видя какво е съдържанието. Ала когато той почисти токата с четка за зъби и по средата й се показа камък с цвят на рубин, мисля, че и двамата останахме изненадани. За миг атмосферата в каютата се промени, стана ледена. Находката ни очевидно беше ценна. Сега всички очи се впериха в нея.

— Измислете нещо друго. Това направо вони. Не знам какво сте си наумили, може би, че сте невинни като майка Тереза, но не мисля, че е така. Не сте намерили това на скалите. — Той насочи ножа си към пакета.

Мократа и мазна кожа бавно изсъхваше от въздуха в каютата. Върху палубата отгоре се разбиваше дъждовен шквал. Лампите вътре премигваха. Тикът на бузата ми се появи отново.

Чувствах се така, сякаш бях пробягал маратон. А може би и два.

Изабел запази достойнство, макар че носеше дрехи, предназначени за някой доста по-едър от нея.

В началото и Кайзер се държа дружелюбно. Ако пакетът не седеше помежду ни, вероятно вече щяхме да си спомняме за някое шоу на Бродуей.

Арабинът опули очи, когато Изабел се появи, след като се преоблече в ниската каюта под стръмните стълби, водещи към палубата. Още тогава реших, че не го харесвам. Бдителността му след това също не помогна.

— Ами вие? Какво правите тук посред нощ? Риболов ли? — попитах аз.

— Няма начин, човече. Не бих хапнал от онези гигантски змиорки, които вадят оттук.

— Така е! — съгласи се Изабел и потрепери. После ме погледна. Усещах нещо различно, след като минахме заедно през тунела. Знаех, че мога да разчитам на нея.

Кайзер изсумтя с погнуса.

— Видяхте ли ги?

— Забелязахме нещо във водата. Може да са били змиорки.

— Късметът се изплъзва през пръстите като змиорките в Босфора — обади се помощникът. Гласът му беше дрезгав, неприятен.

Спомних си тунела, мрака, плъзгането. Разтърках прасеца си. Когато си съблякох мокрите дрехи, открих върху кожата си дълъг набръчкан белег — триъгълна червена резка с кръв по повърхността, където змиорката бе смукала плътта ми. Замалко не се превърнахме в тяхна вечеря.

— И какво правите тук? — попита Изабел.

Атмосферата в стаята се охлади с още няколко градуса.

Сега изражението на Кайзер стана твърдо като камък. Помощникът му престана да мърда.

После нашият спасител постави ножа си върху масата и го завъртя. Той спря с върха към мен. Погледът му остана съсредоточен в него.

— Добре, скъпа, като виждам, че си толкоз любопитна, ще ти кажа какво правим. — Спря за малко и посочи към Изабел. — А сетне може би ще ми направиш една услуга и ще постъпиш по същия начин.

— Добре — съгласи се Изабел. Гласът й прозвуча оптимистично, но очите й нашепваха нещо различно.

Кайзер заговори. Сякаш предлагаше отдавна отрепетирано изложение за дейността си.

— Имаме разрешение да картографираме дъното на канала тук. Използваме възможно най-добрия радар, проникващ в седиментния слой — обясни той. — Сканираме нощем, за да избегнем смущенията от дневния трафик. Това е най-натовареният морски маршрут в света. Всяка година през тези проливи минават 60 000 кораба, скъпа. Или работим нощем, или изобщо не работим. Още въпроси?

— И докладвате, ако забележите нещо на дъното? — попита Изабел.

Той кимна.

Наведох се напред.

— Търсите ли изгубеното османско съкровище? Голямата хазна?

Изабел ми се усмихна и отметна мократа коса от лицето си. Изглеждаше много спокойна за човек, току-що избягал от смъртта.

— Не, любопитко, не го търсим. — Кайзер завъртя отново ножа. — Когато служих в армията — продължи той, — научих някои неща. Едно от тях е да познавам кога човек крие нещо.

Следващите няколко секунди на мълчание бяха напрегнати като двете опорни въжета на моста „Голдън Гейт“.

— Мислех, че на повечето от вас ви е писнало от този регион след всичките продължителни обиколки — предположих аз.

— Може да е заради мацките — отговори той. Хвърли поглед към Изабел. — Тук наистина са различни.

— Феминизмът не е стигнал дотук — отбеляза Изабел.

Той вдигна рамене.

— Поне показват малко уважение.

— Къде сте служили? — попита тя.

— Ще ти дам име, чин и сериен номер, но за повече ще трябва да ме измъчваш.

Ръката му лежеше върху ножа.

— А сега ще ми разкажеш ли за това вързопче? — Той вдигна ножа и го насочи към пакета.

— Намерихме го преди няколко минути — отговорих вместо нея. — Това е истината. И в този момент не знаем нищичко повече от вас.

— Добре, хайде тогава да го отворим заедно. — Това бе намерение, не молба.

Кайзер вдигна кожения вързоп. На лицето му се появи подла собственическа усмивка.

Наведох се напред, готвейки се да се пресегна и да го дръпна от него, когато Изабел стисна здраво ръката ми.

— Шон — прошепна тя. Погледнах я.

Наблюдаваше арабския приятел на домакина ни. Той се размърда, слезе по стълбите и се озова само на няколко метра от нас. Сякаш очакваше да се сбием.

Посочих Кайзер с пръст.

— Това не е твое — напомних му.

— Не се безпокой, няма да ти открадна безценното вързопче — успокои ме той. Остави вързопа, извади изпод масата розови гумени ръкавици и ги надяна. — Просто искам да го погледна. Мога да ти помогна да оцениш находката си, нали? По природа съм любопитен. Кълна се.

Трябва да призная, че и мен ме гризеше любопитство. А подозренията ми към този мъж се притъпяваха от умората.

Вързопът бе широк двадесетина сантиметра, толкова дълъг и десетина сантиметра дебел. От него се носеше слаба миризма на развалена риба.

Кайзер постави върху масата бяла пластмасова дъска. Сложи вързопа върху нея и започна да човърка разпадащия се вътрешен слой с нещо, което ми заприлича на стоманена зъболекарска сонда. Всички вперихме очи в него. Докато човъркаше, той изследваше всичко през голяма лупа с вградена лампа. Отстрани малко от кожата. Процесът приличаше на белене на лук.

Когато стигна по-надълбоко, видях, че съдържанието е увито в жълтеникав восъчен материал.

— Това изглежда водоустойчиво — отбелязах аз.

— Отличен, друже — похвали ме Кайзер. — Изглежда и много старо. Когато е увиван този вързоп, Пето авеню е било индианска пътека. Само като го помириша, бих казал, че е предосмански.

Пъхна носа си във вързопа и вдъхна дълбоко, сякаш оценяваше старо вино.

— Знаеш ли — продължи той, — че когато Мехмед Завоевателя е надзиравал строежа на двореца си върху този хълм, той цяла година е търсил подобни неща?

Вдигна вързопа, обърна го. Дъждът шибаше по покрива отгоре. Шумът се засилваше, отеквайки в каютата.

— Мехмед се срещнал с местните рибари — обясни Кайзер. — Накарал ги да изорат дъното с мрежите си, търсейки нещо изпуснато от византийците в Босфора, докато са бягали от града.

Той заби ножа в ъгъла на жълтеникавия восък, мръдна го бавно и разряза едната страна, разсичайки многобройните пластове.

— Знаеш ли какво ме човърка? — попита мъжът и погледна към Изабел. — През трите си обиколки не съм намерил нито един пакет.

Разряза другата страна на вързопа. Втора, по-мазна жълтеникава животинска кожа се показа под първата. Кожата бе напълно непокътната и запечатана отстрани с кървавочервен восъчен печат.

— Чувал ли си, че от този град е дошла Торинската плащаница? — попита той, оставяйки вързопа с печата нагоре. — А това е страхотен печат.

Във восъка бе отпечатан стилизиран двуглав орел. Восъкът изглеждаше матов и избелял, но орелът все още впечатляваше.

— Това е старият имперски византийски печат. Вътре може да има всичко — обясни той.

Разклати леко вързопа. Изпопадаха малки жълти парченца.

— Няма да повярваш какви пластове има в този град. — Вдигна ножа, разсече печата и свали жълтата кожа. Всички вперихме очи във вързопа.

Чух как помощникът на Кайзер си поема дъх. До вързопа, в перфектно състояние, се намираше най-старата книга, която бях виждал някога. Корицата й имаше пъстър кафяв цвят, като на кафе. Отпред се забелязваше стилизираният орел в избеляло черно. Корицата видимо бе изработена от тънко дърво, покрито с кожа. Не приличаше на никоя от книгите, които бях виждал дотогава.

Кайзер отвори книгата без особена деликатност. Страниците й бяха от твърд пергамент — изсушени и разтеглени животински кожи. Върху тях се забелязваха избледнели букви. Изглеждаха крехки, но все пак се обръщаха.

Той ги оставяше да падат една върху друга. Всяка страница бе различна, оръфана малко по ръбовете.

Кайзер затвори книгата, обърна я и я огледа от всички възможни ъгли. Страниците бяха назъбени, задната корица — износена. Подвързията се виждаше, тънък кожен шнур, преминаващ през всяка страница и завързан отзад. Приличаше повече на сборник от свързани документи, отколкото на книга. Какво бяхме намерили?

Протегнах ръка. За момент си помислих, че ще ми даде находката. Изправих се и посегнах настоятелно…

Атмосферата отново се промени. Усетих, че предстои конфронтация. Мръднах ръка още сантиметър напред към него.

Той се ухили и ми подаде книгата.

Аз също му се усмихнах неискрено. После насочих вниманието си към книгата. Тъмно петно покриваше единия ъгъл. Изглеждаше много старо, получено още преди да бъде изгубена.

— Истинска находка, приятели — възхити се Кайзер. Помощникът му застана до мен. Усетих миризмата на тютюн в дъха му.

— Така изглежда — съгласих се аз.

— Цял живот можете да чакате за нещо такова. — Все още се усмихваше.

Положих книгата върху пластмасовата дъска и я отворих със зъболекарската сонда.

Оставих пожълтелите страници да падат една върху друга, докато не се разтвори и последната. Върху всяка беше написано нещо. Върху вътрешната задна корица имаше голям квадрат, нарисуван с избеляло, но все още ясно червено мастило. Помислих си за отец Григорий. Точно такава находка би го впечатлила.

Квадратът бе нарисуван на ръка и имаше малки двуглави орли във всяка точка на компаса — север, юг, изток и запад. Една линия съединяваше орлите, за да построи квадратната форма. Други линии — по една от източния и западния орел и една откъм юг — се свързваха направо със северната точка на компаса във формата на стрела, изправена нагоре в квадрата.

Цветовете на двуглавите орли бяха избелели. Горният беше черен, долният — бял, източният — зелен, а западният — червен.

Най-отдолу върху вътрешната задна корица имаше бледочервен надпис, вероятно на латински. Разчетох само думите fame ad mortem и по-нататък — semel quisque, последвани от много избелелите думи novus semita.

При Юстиниан Велики Византийската империя е преминала от латински на гръцки. Това можеше да е от неговото време или още по-старо.

— Прилича на кабалистически символ — поясни Кайзер. Сочеше към квадрата. Пръстът му се премести към латинския надпис. — Може да е всичко, молитва, магическо заклинание… Византийците са били много запалени по окултизма. Тайни знаци, магии, зли очи и всякакви такива. Веднъж видях подобен символ върху монета от Кносос. Мисля, че беше от пети век. Сигурно е, че означава нещо.

— Прилича ми на молитва — предположих аз. — Чудя се от коя библиотека е този ръкопис.

Дъждът над главите ни трополеше шумно по палубата. Кайзер гледаше книгата с разширени очи, сякаш беше покана за среща с кралицата.

— Ако е книга от библиотека, можеш да платиш глобата, Шон — обади се Изабел. — Ти я намери.

— Това червено мастило е от ален червей — насекомо от близкоизточно дърво — coccus ilicis — обясни Кайзер. Погледна квадрата по-отблизо. И попита: — Къде точно го намерихте?

— Във водата, близо до мястото, откъдето ни взехте — рекох аз. И беше относително вярно, ако разтегнеш значението на думата.

Кайзер обърна глава и вдигна поглед към покрива. Като че ли дочу нещо.

— Трябва да изчезваме оттук в три и тридесет.

— Как така? — попитах.

— Тогава минава турската брегова охрана, да проверят дали сме тръгнали. Ако не сме, ни прогонват. Намират си работа. Всяка нощ разполагаме с двучасов прозорец. След това тръгват фериботите. — Той погледна лъскавия месингов часовник на стената. Показваше три и десет.

— Имаме няколко минути.

Изабел потупа джобовете си и си извади телефона. Удивих се, че все още е у нея. Разтърси го. От него се процеди вода. Скоро нямаше да може да извика кавалерията.

— Някой може ли да оправи мокър телефон? — попита тя. — Искам да направя няколко снимки.

— Съжалявам, скъпа — отвърна Кайзер. — Но не се тревожи. Аз ще направя всички снимки, които са ни нужни. — Измъкна от полицата над масата лъскав черен фотоапарат „Лайка“ с покрити лещи и започна да снима ръкописа. Затвори го, за да заснеме и корицата. Пристъпих встрани. Апаратът му приличаше на онзи, който Алек купи наскоро. Отстрани имаше светкавица с червена светлина. Напомни ми за една от най-добрите му характеристики.

— Отлични снимки ще направиш с това — похвалих го. Отидох зад него, точно до рамото му. — Хубав апарат.

Той кимна.

— Само най-доброто, човече.

Видях каквото исках и отстъпих назад.

Той разгърна страниците на ръкописа. Няколко от тях със сигурност бяха писма, пришити към другите страници. Имаха печати накрая, гънки и заглавия отгоре. Някои писма имаха повече печати. Апаратът му забръмча.

Повечето от текста представляваше сбит ръкопис. Някои страници бяха украсени с една-единствена стилизирана буква със спирали около избелелите цветове. Някои бяха на гръцки. Други — на арабски. Кайзер престана да снима.

— Гръцките части са на койне. Според мен между пети и седми век. Познава се по тънките щрихи. — Наведе се по-наблизо. Носът му почти докосваше страницата.

— Арабският текст е ранен абджад, от същото време или малко по-късно.

Кайзер ме погледна.

— Това е думата „Мохамед“ — посочи към средата на страницата. Имаше дума, написана с избеляло червено. — Тази страница трябва да е написана след появата на исляма. — Обърна книгата към мен. Пръстът му проследи думите, без да докосва пергамента.

Вихрушка изви по люка отгоре. Изабел сякаш понечи да каже нещо, но млъкна. После светлините премигнаха.

— Фанатиците по ислямска история ще се влюбят в това. От години, от векове не е откривано нещо подобно — обясни Кайзер.

— Ще трябва да го изследваме добре — обади се Изабел. — Много ми се иска да разбера какво означава.

— Книгите в този град са били много важни — продължи Кайзер. — Говори се, че „Книгата на Откровението“, написана от самия свети Йоан, се е пазела тук.

— Това не е „Книгата на Откровението“ — възрази Изабел.

Кайзер махна с ръка:

— Могат да ми го преведат, да го датират и ще разберем точно колко старо е. Познавам един експерт по византийски символи. Работи тук, в Истанбул. Имам и още един познат, написал куп статии за ранния арабски. Техният университет ще знае какво да прави с това. — Той млъкна и отново вдигна ръце. — Само казвам, че най-добре е да включим академичната мисъл. Да постъпим правилно.

След това щеше да ме помоли да му я оставя.

— Благодаря, но ще си я вземем с нас — заявих аз.

— Чакай. — Наведе се той към мен. — Сега и аз съм част от това.

Кръстосахме погледи. Очите му бяха студени, сини, решителни.

Не премигнах.

— Благодаря за предложението, но както казах, ще я вземем с нас. — Нямаше да понасям повече наглостта му.

Втренчихме се един в друг.

Ала точно в този миг вой от сирена раздра въздуха. Беше толкова силен, сякаш някой я пусна право отгоре ни. Изабел подскочи. Кайзер присви очи, казвайки:

— Проклетата брегова охрана. Подранили са. Какво им става по дяволите?

Бързо постави ръкописа в обвивката му.

Чудех се дали да не го скрием.

Сякаш прочел мислите ми, той каза:

— Никога не мамим тези момчета. Не си струва.

За секунди люкът отгоре се отвори. Бърз турски говор нахлу при нас заедно с вихъра от вятър и дъжд.

— Влизайте, скрийте се от дъжда, момчета! — извика Кайзер. Добави нещо и на турски.

Подгизналите брегови полицаи с прозрачни найлонови шапки с бели козирки слязоха в каютата.

Кайзер вдигна ръце за поздрав.

— Хей, момчета, добре дошли на борда. — Тонът му беше дружелюбен.

Единият полицай му каза нещо на турски. Кайзер отговори също на турски. После и Изабел се намеси. Чух думите „Британско консулство“. Полицаят й стисна ръката.

— Ще ни задържат — поясни сърдито Кайзер, обръщайки се към мен. — Казват, че търсели някого.

Не отговорих. Съществуваше възможност да издирват друг, но ако търсеха нас, поне се намирахме в ръцете на турските власти, а не на някоя банда, наета от шефа на мястото, от което току-що избягахме.

Незаконното проникване в чужда собственост не можеше да е чак толкова голямо нарушение тук…

После единият полицай, застанал до мен, погледна надолу към кожения пакет.

Няколко минути по-късно, когато стъпих на борда на катера им, се обърнах и видях същия полицай, все още на яхтата на Кайзер. В притиснатата си до тялото ръка държеше ръкописа, увит във всичките си слоеве от животинска кожа и прибран в прозрачна найлонова торба. Разпознах, че това беше торба за доказателства. И той я носеше така, сякаш животът му зависеше от нея…

В един смразяващ момент си помислих, че може да я изпусне в Босфора, щом се качи на борда. Дали щеше да бъде изгубена скоро след намирането й? Огледах се, опитах да се ориентирам къде се намираме. Дъждът все още се лееше като из ведро, ала морето изглеждаше по-спокойно. Преди да стъпи върху късото мостче между двата кораба, полицаят пъхна торбата под якето си.

— Знаеш ли, на някои места все още убиват заради книги — подхвърли безгрижно Кайзер, докато слизахме в блестящите сиви каюти на катера.

Беше прав, разбира се.