Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (55)

55

— Наистина не трябваше да го водиш със себе си, Изабел — извика Питър.

Малак блъсна грубо Изабел надолу по последните няколко стъпала. Тя залитна, замалко не падна.

— Предупредих те, но ти, разбира се, не ме послуша. Можеше да останеш в Истанбул, както ти казах, но не, ти винаги знаеш по-добре. Е, сега не мога да направя нищо за теб. Нито пък за него. Така че не ме моли.

— Извратено копеле! — извика Изабел. Гласът й трепереше.

— Мили боже, да не би да си се сближила с него? — Питър поклати глава. — Колко непрофесионално от твоя страна.

Малак я блъсна напред към подножието на стълбите. Изабел залитна отново, после запази равновесие. Бяха й вързали ръцете зад гърба, но краката й оставаха свободни. Можеше да върви, въпреки заплахата да падне, защото нямаше как да се пресегне и да се хване за нещо.

Коридорът отпред беше осветен с вградени лампи. Завършваше след около петнадесет метра, стигайки до врата от неръждаема стомана.

Когато я приближиха, Питър набра код в клавиатурата, вградена в стената до нея. Вратата се отвори. Малак блъсна Изабел напред. Разнесе се силна миризма на лак, сякаш асансьорът, в който влязоха, бе почистван наскоро.

Пое надолу с едва чуто съскане.

— Чудесно, нали? — обади се Питър. — Ако разполагаш с верните кодове, можеш да отидеш навсякъде. — Погледна си часовника. — Съжалявам, че се наложи да оставим Шон да умре, скъпа, но вече всичко трябва да е приключило. Поне стана бързо. Е, сравнително бързо…