Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Istanbul Puzzle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Лорънс О'Брайън

Заглавие: Истанбулска загадка

Преводач: Димитър Добрев Димитров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1242-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6384

История

  1. — Добавяне

18

Скоро след като пристигнахме обратно на летище Мосул, аз включих айфона си. Предупредиха ме да го изключа, докато пътувахме из Ирак. Беше свързано с установяване на позицията ни, ако някой искаше да ни открие. Видях няколко пропуснати обаждания от доктор Бересфорд-Елис. Докато чакахме да проверят паспортите ни, звъннах на гласовата си поща. В едно съобщение Бересфорд-Елис натякваше, че ЮНЕСКО търси обяснения за неуспехите в проекта. Искаше пълен доклад за всичко случило се в Истанбул, и то възможно най-бързо. Не изглеждаше доволен. С второто си съобщение настояваше за спешен отговор.

Стана ми ясно едно: трябваше да се върна в Истанбул. Не можех просто да отида в Лондон. Налагаше се да проследя всичко, да разбера с какво се е бил захванал Алек.

Поколебах се дали да споделя идеята си с Питър и Изабел, но се въздържах. Какво би ги спряло да проверят теорията ми, преди да успея да го направя? Нищо. Трябваше само едно телефонно обаждане. После щеше да се повтори историята след смъртта на Айрийн: „Приберете се у дома, сър. Ние ще се заемем“.

Този път нямаше да стане така.

Докато чакахме, усетих праха във въздуха. После дойде един чиновник, погледна набързо паспортите ни и ни махна да минаваме. Питър и Изабел ми казаха да се качвам на самолета. По план трябваше да излетим възможно най-бързо. Питър обясни, че се превръщаме в мишени, ако останем по-дълго. Те изтичаха да видят дали ще можем да получим разрешение за бърз обратен полет. Аз се обадих по телефона, настаних се в седалката си и задрямах. Вероятно получаването на разрешение не беше толкова лесно. Унесох се. Наближаваше един часът през нощта.

Събудих се с лошо предчувствие. Не бях спал повече от двадесет минути.

Спомените за отец Григорий, за пламъците и покровът от прах след експлозията се въртяха в съзнанието ми.

Изабел и Питър се върнаха чак след час. Чувствах се смазан от умора.

— Готов ли си, Шон? — извика Питър, щом надникна в кабината. Когато влезе, се чу бръмчене от двигател. Цистерната се оттегляше.

— Защо се забавихте толкова? — Разтърках очи.

— Съжалявам. — Изабел ми се усмихна широко, сякаш тя не се нуждаеше от сън.

— Накъде тръгваме? — попитах. Беше време да им кажа за плана си.

— Към Лондон. — Тя седна срещу мен.

— Искам да се върна в Истанбул — заявих уверено.

Питър се отпусна тежко до мен.

— Съжалявам. Нищо не мога да направя. — Те се спогледаха.

— Знаеш ли, че в Турция вероятно има награда за главата ти? — информира ме Изабел.

— Не ми пука. — Точно това не ми беше хрумвало, но ме беше осенила друга идея… Затова се обадих по телефона, докато чаках.

— Шон, говорим за хората, които обезглавиха Алек… — Тя го изрече спокойно, сякаш описваше как бере розов храст от градината си.

— Трябва да свърша някои неща, Изабел. Обадих се на един познат в Истанбул, събудих го. Не остана доволен, но ми прости. Той работи в отдела, който ни нае. Казва, че това не бива да разстройва проекта ни, че медийните спекулации ще отшумят. Настоява да се върна, обеща, че ще ме приеме по всяко време. Така че аз се връщам в Истанбул, сега или по-късно. Защо не излетим нататък. Можете да ме оставите. — Посочих натам, където си мислех, че е Турция, макар че може да съм посочил към Кайро или към Рим.

— За какво бързаш? — попита Питър. Изглежда, подозираше нещо.

— Трябва да видя къде е работил Алек. Не мога да напиша точен доклад до института, без да отида там. Трябва да се върна в Истанбул възможно най-скоро.

— Не виждам какво е толкова спешно — настоя Изабел. Отметна кичур коса от лицето си. Разумна забележка.

Но за да й отговоря, трябваше да й опиша колко много означава проектът за нас в института, как го е очаквал Алек, колко развълнуван е бил и как е заразил всички ни с ентусиазма си. И как се чувствах отговорен за станалото. И по-важно — сега имах насока къде е направил онези снимки и трябваше да я следвам.

Но нямаше да им кажа това.

— Тогава по-добре да сляза тук — предложих аз.

— Много забавно! — възкликна Питър.

— Не виждам много охрана. Какво ще направите, ще ме отвлечете ли? — Погледнах Питър в очите. — Колегата ми беше убит. А сега вие искате да ме плените. Много благодаря за такава помощ.

— Защо е толкова важно да се върнеш в Истанбул точно сега, Шон? Опитваме се да те защитим. Ако те бяхме задържали, нямаше да е отвличане. Щяхме да те отведем у дома. Ти живееш в Лондон. — Изабел закопча предпазния си колан.

— Има ли нещо, което не си ни казал? Някаква друга причина, поради която искаш да се върнеш в Истанбул? — настоя Питър.

— Чух достатъчно — отговорих аз. Разкопчах колана си. Двигателите на самолета бяха запалени, но работеха на празен ход.

— Бъди разумен, Шон — извика Питър. — Участието ти във всичко това приключи. Помисли си! Ние трябва да решим от какво ниво на защита ще се нуждаеш даже и в Лондон. Знаеш, че съм загрижен за сигурността ти. Ти също трябва да се загрижиш. А сега седни. — Гласът му беше твърд. Вероятно го биваше много в заплахите.

— Слизам от самолета — заявих.

— Жена ти би ли се съгласила с твоето безразсъдство? — попита Изабел. Вдигна ръка да ми препречи пътя.

Понечих да я отблъсна. Тя ме изгледа озадачено, удивена от непреклонността ми.

— Имаме много основателни причини да се тревожим за теб — заяви тя. — Колегата ти беше убит, за бога! Събуди се, Шон! В опасност си.

— Мислиш ли, че давам пет пари за това!

Погледнах я в очите и видях проблясване — може би съчувствие или съжаление?

— Не се опитвай да ме спреш. — Пристъпих към пътеката.

Питър стана и почти препречи пътя ми, но аз се измуших покрай него, преди да успее да направи нещо.

— Не ставай глупав, Шон! — извика Изабел. — Ти си важен свидетел на терористичен акт. Имаме властта да те задържим.

Блъснах силно рамото на Питър, когато посегна към мен. Минах покрай него към вратата и натиснах бравата. Включи се аларма. Отворих. Двигателите угаснаха. На сто метра, осветен от ярките светлини от сградата на летището, въоръжен охранител в зелена униформа гледаше към нас.

— Няма да се връщам в Лондон — заявих аз. — Ще скоча, дори и в движение. — Погледнах назад към тях.

— Упорито копеле! — извика Питър. Но не посмя да ме спре.

— Искам само да ме върнете там, откъдето ме взехте.

— Наред ли е всичко? — чу се глас. Огледах се. Беше пилотът. Стоеше на прага към пилотската кабина.

— Ще бъде — отвърна Питър. И въздъхна шумно. — Можем да се върнем до Истанбул. — Каза го тихо, все едно че говореше на себе си.

Изабел изглеждаше изненадана. После главата й се размърда като метроном — на едната страна, сетне на другата.

— Но ще си платиш за това, Шон. В Истанбул буквално ще се залепим за теб…

— Нямам нужда от бавачка.

— Ако не ни сътрудничиш, ще се погрижим да се набиваш на очи.

Не отговорих. Премислях.

— Колко смяташ да останеш там, Шон? — попита Изабел.

— Няколко дни.

— Ще отседнеш при мен — заяви Питър.

Втренчих се в сините му, непоколебими очи. Ако ме откараха до Лондон, щях да хвана следващия полет до Истанбул само за часове. Или можех да сляза още тук… Но само Бог знаеше разписанието на полетите от Мосул до Истанбул. Вероятно щеше да се наложи да отида до Багдад, за да излетя от тази страна. Ала тогава нямаше да ме следят в Истанбул. Може би изобщо не трябваше да им казвам, че искам да се върна там. Сега ми оставаше единствено да работя с тях.

— Добре, съгласен съм — кимнах аз.

Върху лицето на Изабел се изписа безпокойство.

— Не искаш ли да се върнеш към спокойния си живот? — попита тя.

— Не, трябва да направя това.

— Затвори вратата и ми подай телефона си, Шон. Ще му поставим проследяващо устройство — обясни Питър. — Не искаме да те изгубим като твоя колега.

— Излитаме за Истанбул, без отклонения, така ли? — попита пилотът.

— Без отклонения.

Подадох му телефона си.

— Трябва да се зареди.

Обърна апаратчето в дланта си и го огледа.

— Ще го заредим — отвърна апатично той.

Отпуснах се в седалката си.

— Искам да знам всичко, което планираш да правиш в Истанбул — напомни ми той.

— Ще съставя списък… — обещах.

Погледнах през прозореца. Все още беше тъмно, докато рулирахме по пистата. Когато се издигнахме високо в небето и се обърнах, видях зората в далечината. Тя проблясваше в небето зад Загроските планини — като пейзаж от библейска картина, разпръсващ златен пламък от изток. Колко ли е часът в Лондон? Мозъкът ми беше твърде изтерзан, за да изчисля.

С придружители щях да се затрудня доста в Истанбул, но може би пък беше за добро. Погледнах към Изабел. Тя ме спаси в хотела. Без нейната помощ вероятно щях да лежа до Алек.

След няколко минути Питър отиде до тоалетната.

Изабел ме смушка в крака с върха на ботуша си.

— Ако има други причини, поради които искаш да отидеш в Истанбул, трябва да ми кажеш — прошепна тя. — Аз съм на твоя страна. Надявам се да не си забравил това.

— Не съм.

— Защо тогава е толкова спешно да се върнеш?

— Ще ти обясня по-късно.

Изражението й стана сериозно. Тя се наведе напред в седалката си и ме погледна.

— Престани с тези игрички, Шон. Ако знаеш нещо, което може да ни доведе до ареста на виновниците, трябва да разкриеш тази информация или ще бъдеш обвинен във възпрепятстване на правосъдието.

— Защо смяташ, че няма да ти кажа? — попитах аз. — И какво ако не го направя, ще ме измъчваш ли? С обувката си може би?

Усмихнах се и отново се втренчих през прозореца.

— Досещаш се къде е снимал Алек, нали?

— Там, откъдето си ти, всички ли са като теб, мис Шари?

— Не. Аз съм от едно спокойно английско селце. Там по това време от годината се разхождат жени с рокли на цветя и се притесняват единствено за рецептите си за кейкове, а не за това кой е наред да загине… — Гласът й трепна леко, когато изрече думата. За няколко секунди изглеждаше необикновено уязвима.

— Значи не си имала идилично детство — отбелязах аз.

Тя извърна очи, после ме погледна отново.

— Имах, докато се случи това… — Погледна към задната част на самолета. — Майка ми почина, когато бях на петнадесет. Точно когато най-много се нуждаех от нея. После татко откачи. Трябваше да работя на две места, за да завърша университета. Оттогава никога не ми е било лесно.

Заговорих бавно:

— А аз едва бях навършил двадесет, когато починаха и майка ми, и баща ми. Лоша година. Айрийн ми помогна да го преживея.

— Трябва, да е била добър човек.

Поседяхме мълчаливо за минута. В живота ни имаше очевидни паралели. Смъртта ни бе засегнала и двамата.

— На младини усещах задаващите се бури — прошепна Изабел. — Получавах странни прозрения. Знаеш, че и сега ги получавам. — Тя разтри ръце. Забелязах, че е настръхнала.

— Може би е поличба — предположих аз.

— Или просто Питър е намалил климатика — отвърна тя.

Вятърът в самолета внезапно се засили, когато се наклонихме и сменихме посоката.

— Не вярвам в поличби — продължи тя. Говореше непоколебимо, сякаш опитваше да убеди себе си.

— Виж. — Посочих през прозореца. Пейзажът под нас, под навъсените сиви облаци, приличаше на Венера.

Лицето й стана сериозно.

— Гукаме ли си, а? — обади се Питър и седна. Наболата му брада беше изчезнала.

— Вярваш ли в онези джинове, за които говореше отец Григорий? — попита Изабел, без да му обръща внимание.

— Хората са вярвали, че светът е пълен със зли духове — отговорих аз. — Не са имали друг начин да обяснят нещата, които не са разбирали. Така си обяснявам тези истории…

Погледнах през прозореца. Вече нямахме изтребител за ескорт. Огромният килим от мрачни облаци под нас се простираше до безкрая. Небето отгоре сияеше в порцеланово синьо. Вероятно навлизахме в турското въздушно пространство.

Отново се замислих за отец Григорий. Не можех да се отърся от кошмара.

— Успях да се свържа с Марк — информира ни Питър. Все едно че четеше мислите ми или може би лицето ми ги издаваше. — Отец Григорий е в болница, в интензивното. Другарят му не е оцелял.

Затворих очи. Умората ми пречеше да осъзная станалото… Поне един от тях беше оцелял. Нуждаех се от сън. Не исках да мисля повече.

Когато стигнахме Истанбул, небето все още бе пълно с навъсени облаци. Помислих си, че сме донесли лошото време, сякаш лошият късмет ни следваше.

Поне не се наложи да чакаме за паспортна проверка заедно с другите туристи. Питър почука на страничната врата в просторната паспортна зала и ние минахме през дълъг бял коридор, стигайки до голяма бяла стая. Там отегчен чиновник зад дълго полирано бюро подпечата паспортите ни, след като ги провери.

Разбрахме се, че на другия ден ще се срещна с Абдал Гокан, директора на Консервационната лаборатория, според уговорката ни. Изабел щеше да ме придружи. Щяха да ме проследят. Представих си как агентите от МИ6 говорят в ръкавите си, следвайки ни на глутници. Нищо подобно не се случи.

Една врата зад стаята за паспортна проверка водеше директно към терминала на летището. През целия полет Питър не разкри нищо за себе си. Определено беше свикнал да отклонява въпросите, казвайки нищо с много думи. Но разбрах, че Изабел е работила в полицията, преди да започне във Външно министерство.

В залата за пристигащи ни посрещна сивокос шофьор със сив костюм. Заведе ни до микробус „Крайслер“ със затъмнени прозорци. Докато се качвахме, трима здравеняци в тъмни костюми, застанали наблизо, не откъсваха погледи от нас. Сякаш искаха да запаметят лицата ни. В Истанбул бе по-горещо, отколкото при пристигането ми преди няколко дни, въпреки облаците, надвиснали над главите ни.

Половин час след тръгването от летището пристигнахме пред високите порти от ковано желязо във вилата на Питър. Според него всички се нуждаехме от малко сън. Беше прав.

Бавно осъзнавах всичко, което се случи. Докато пътувахме през Истанбул, някой се обади на Питър. Отец Григорий беше починал в болницата през нощта.

Стана ми тъжно, имах лошо предчувствие.

Върху високата варосана стена, простираща се от двете страни на портата, висяха купища червени рози. Очевидно се намирахме в богато предградие на Истанбул.

Изабел не обели и дума, след като Питър ни информира за смъртта на отец Григорий. Изглеждаше бледа.

Високите порти издадоха силен стържещ звук при отварянето си. Безупречно облечен мъж в тъмносин костюм стоеше отстрани, докато автомобилът ни влизаше в чакълестия двор.

— Наспи се добре — посъветва ме тихо Изабел.

Шофьорът изскочи, заобиколи и ми отвори вратата.

Поех си дълбоко дъх, привиквайки към горещината след климатика в колата.

— Ти също, момиче — додаде Питър и излезе.

Пожелах на Изабел приятно пътуване.

Тя извика след мен:

— Ще те взема към осем.

Обърнах се. Погледна ме хитро, после се усмихна. В самолета маската й падна мъничко и аз се зарадвах. Нещо в нея много ми напомняше за Айрийн, по същия начин прибираше косата си зад ушите. А и усмивката й беше малко призрачна…

Докато вратата се затваряше, зърнах за последно черната й коса.

— Довечера трябва да изляза, но моят човек ще ти приготви вечеря. Не искаме да се мотаеш по улиците — обясни Питър, щом влязохме.

Бях се уговорил с Абдал Гокан да се срещнем в девет часа в офиса му на другата сутрин, в сряда сутринта. Беше време за обяд, но аз исках само прилично легло. Сякаш не бях спал от дни насам.

Поклатих глава.

— Не се безпокой. Никъде няма да ходя.

След един бърз душ и сандвич с мек хляб и трошливо бяло сирене, който ми поднесоха в просторна бяла спалня, се поразходих нагоре-надолу. Мислите ми все още препускаха, ала тялото ми умираше за сън. Шумът от непрестанното истанбулско движение не стигаше до стаята, с изключение на някой далечен клаксон.

След като обмислих всичко, което се случи, и плановете си за другия ден, най-накрая заспах. Почувствах се чудесно в разкошните хладни памучни чаршафи.

Когато се събудих късно вечерта, Питър беше излязъл. Наоколо нямаше жива душа, освен „неговия човек“ — онзи, който ни посрещна до входната врата.

Това беше най-дискретният слуга, когото бях срещал някога. Не промълви и дума за Питър. Нито кога е излязъл, нито къде е, нито кога трябва да се върне. Нищо. Обаче ми донесе вечерята в стаята и я сервира върху кръгла маса до прозореца. Бях включил плазмения телевизор „Сони“, по който вървеше новинарската емисия на Би Би Си. Изключих го, след като той излезе от стаята — безкрайното изреждане на световните проблеми ми се стори твърде потискащо.

Докато се вслушвах в глухия далечен шум от града, все още уморен, усетих, че скоро ще заспя отново. И тогава се замислих за всичко, което ме сполетя…

Накъде ме водеха тези събития? Когато ни съобщи за смъртта на отец Григорий, Питър заяви, че това била третата подобна атака срещу конвоя му от няколко седмици. А защо не ми го каза, щом ме попита дали искам да пътувам с отеца? Дали беше просто съвпадение?

Дълго време не успях да заспя, а когато най-накрая се унесох, сънищата ми бяха объркани. В един от тях Изабел се отдалечаваше от мен, а аз се опитвах да я хвана. И не можех.

Нещо ми пречеше…