Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (4)

4

На следващата вечер, в събота, отидох на барбекю, недалеч от къщата ми в Западен Лондон. Институтът имаше апартамент в Оксфорд, но напоследък го използвах рядко. Таванският ми офис бе повече от добър за дните, в които не се чувствах пренапрегнат.

Минаха повече от тридесет часа, откакто се чух с Алек за последен път. Ако не се обадеше до пристигането си в понеделник, щях да му дам възможност да обясни защо върши глупости, а после да му се накарам.

Барбекюто бе една от онези сбирки, където всички се обличаха с подобни, нарочно измачкани скъпи дрехи, за да демонстрират своята индивидуалност. Тръгнах си преди полунощ. Домакинята се опитваше да ме сватоса с една от приятелките си, която очевидно беше привлекателна, но не можеше да накара сърцето ми да трепне. Всички говореха за новите бунтове, а аз исках да ги прогоня от мислите си…

Вървях към дома, прекосих Ню Кингс Роуд, минах покрай бар със силна музика и с развеселени посетители, скупчили се пред входа. Всичко изглеждаше нормално. Може би протестите бяха приключили. А сега се нуждаех от малко сън, ако исках да потичам сутринта.

Планувах да участвам в маратона Кауай през септември, което се падаше едва след шест седмици. Очаквах с нетърпение десетдневната почивка в Хавай от месеци. Щеше да е ваканцията, бележеща истинското скъсване с миналото ми. Така каза Алек и аз се надявах да е прав.

Щом се прибрах у дома, сритах обувките си в коридора. Те се плъзнаха по плочките в черно и бяло. После метнах якето си върху купчината в дъното на стълбите. Наистина трябваше да разтребя, но кога да намеря време? Само бог знае как Айрийн успяваше да поддържа това жилище. Чистачката, която идваше, сега си имаше достатъчно работа в кухнята, опитвайки се да предотврати превръщането й в бунище.

Проверих таблета си да видя дали не съм пропуснал нещо. Все още нямаше съобщение от Алек. Никакви имейли, пропуснати обаждания или съобщения в „Туитър“… Нищо! Какво се опитваше да ми покаже? Дали всичко това бе някаква глупава негова игра, или просто се опитваше да важничи? Нещо изскърца над главата ми. Тръбите в сградата имаха навик да го правят. Смятам, че са ги поставили още по времето, когато Виктория е била принцеса.

Къщата бе на четири етажа, с бели гипсови тераси, с които се слави Западен Лондон. Бяхме свикнали с настроенията й. Животът тук бе най-големият ни лукс, както казваше Айрийн. Работата по седемдесет часа седмично като един от директорите и основателите на Института за приложни изследвания в Оксфорд трябва да си има някои предимства, отговарях аз.

Но знаех, че съм извадил късмет да се сдобия с чудесния ни дом. Провървя ми да получа място в програмата за обмяна на опит с Университетския колеж в Лондон и да срещна Айрийн, докато бях там. Работата ми през онази година доведе до статия за моделите в човешкото поведение, публикувана в списание „Ню Йорк Таймс“, и получи добри отзиви. Успехът на тази статия ни помогна да основем института.

След като се оженихме, работих три години в софтуерна компания в Бъркшиър. После няколко души от колежа решихме да създадем института. Нещата потръгнаха доста по-бързо, отколкото очаквахме, със сериозни проекти по специалностите на всеки от нас.

Провървя ни в много отношения, но аз не бих дал и пет пари за успеха ни, ако можех да си върна Айрийн. Имахме планове и къща, която само чакаше да бъде изпълнена с детски смях.

И понякога в мечтите си все още чувах ехото от онова, което можеше да бъде.

Отправих се към горния етаж. Винаги оставям лампата там включена, за да не ми изглежда къщата мрачна. Поне на теория беше така, макар да нямаше желания ефект.

Докато се събличах, стационарният телефон звънна с онзи настойчив тон, с който звънят телефоните късно през нощта.

Дали беше Алек? Трябваше да е той.

Открих телефона върху висока камара с документи до леглото си.

— Мистър Раян?

Гласът не беше на Алек. Звучеше някак напрегнато…

— Да? — Трудно можех да игнорирам пробождащото ме лошо предчувствие.

По линията се чу изсвирване на клаксон. После долових странни звуци — от някакво радио се нещо като близкоизточен хип-хоп.

— Казвам се Фицджералд, сър. Питър Фицджералд. Съжалявам за безпокойството. — Говореше бавно, натъртвайки на всяка сричка, и прекалено учтиво. — Аз съм от Британското консулство в Истанбул.

Почувствах, че се вледенявам. Краката ми се подкосиха.

— Да? — отроних тихо, сякаш исках да избегна този разговор.

— Съжалявам, сър. Боя се, че имам лоша новина.

Устата ми пресъхна. Усетих, че ми се повдига.

— Става дума за мистър Алек Зегливски, сър. Казаха ми, че вие сте неговият мениджър по проекта тук. Нали разговарям с Шон Раян?

Отзад се чуваше металическата близкоизточна музика. Колко ли е часът там? Три сутринта? Дали бе опитал да се свърже по-рано, когато ме нямаше?

— Да. — Гласът ми потрепери.

Алек бе нещо повече от колега. Той беше сред най-близките приятели на Айрийн от колежа. И мое другарче по чашка. Гмуркахме се заедно, щеше да идва с мен в Кауай.

От улицата отекна смях, като от някой друг свят.

— Моля ви седнете, мистър Раян — сдържано ме помоли Питър Фицджералд.

През съзнанието ми преминаха всички неприятности, в които Алек би могъл да се забърка, в серия от забързани кадри. Останах прав.

— Боя се, че съм натоварен с неприятното задължение да ви съобщя… Властите тук ни информираха, че вашият колега мистър Зегливски е… — Той се поколеба, преди да го изрече. — … мъртъв.

Под мен сякаш се разтвори бездна. Това бе единствената дума, която не трябваше да казва.

— Много съжалявам, сър. Сигурен съм, че това е ужасен шок за вас.

Отворих уста, ала не излезе никакъв звук.

— Трябва ни някой, който да идентифицира тялото много бързо. Заради турските власти, нали разбирате? Те действат различно тук.

Алек трябваше да се върне в понеделник. Имахме среща вечерта. Щеше да идва в къщата ми. Щяхме да потичаме…

— Сигурен ли сте, че не е станала грешка?

— Съжалявам. Намериха портфейла му, личната му карта. Знам, че моментът не е подходящ да питам за това, но имате ли някаква информация за роднините на мистър Зегливски?

Строполих се в края на леглото. Алената му персийска покривка се плъзна на пода.

— Нямам, съжалявам. Мисля, че те са в Полша.

— Не е ли женен?

— Не е.

— А няма ли приятелка?

— Няма от няколко месеца. Връзката им продължи само една-две седмици… Рядко говори за семейството си. — Исках да помогна повече, но Алек бе изключително самотен и независим. Единствения път, когато го попитаха за най-близък роднина в мое присъствие, той посочи мен. Това бе представата му за шега. А доколкото бях наясно, той никога не беше се връщал в Полша.

— Сигурен ли сте, че няма никакви роднини във Великобритания? — Гласът му прозвуча скептично.

— Поне аз не знам.

Не беше възможно Алек да е мъртъв. По никакъв начин. Той умееше да се грижи за себе си по-добре от всичките ми познати. Над метър и осемдесет, пълен с живот, още нямаше тридесет, за бога!

Усещах, че нещо край мен се променя, сякаш се отвори скрита врата и полъхна вятър.

— В такъв случай, мистър Раян, ще трябва да ви помолим да дойдете в Истанбул, за да идентифицирате тялото на мистър Зегливски. Смятам, че властите тук ще искат да ви зададат някои въпроси за проекта, върху който е работил.

Не отговорих. Думите му едва проникваха в съзнанието ми.

— Там ли сте, мистър Раян?

— Да.

— Кога може да пристигнете? Колкото по-рано, толкова по-добре. — Вече не звучеше толкова любезно.

Нещо забръмча по линията. Извадих мобилния си телефон от джоба и набрах номера на Алек. Държах по един телефон на всяко ухо. Може би това бе някаква глупава грешка. Дори майтап.

— Това е пълна лудост — отбелязах аз, печелейки време. — Знаете ли какво му се е случило?

Мобилният ми телефон изписука. Погледнах екрана. Номерът на Алек беше недостъпен.

— Не сме сигурни. Турските власти провеждат разследване. Това е всичко, което мога да ви кажа засега. — Линията започна да пращи. — О, разговарях с колегата ви, доктор Бересфорд-Елис. Сигурно знаете за настоящите ни деликатни отношения с нашите турски приятели. И разбирате защо искаме да приключим възможно по-бързо.

— Ще хвана първия полет, за който има места. — Гласът ми прозвуча твърдо. В действителност той не можеше да ме спре да отида в Истанбул.

Мъжът се прокашля.

— Много добре… Съжалявам, но трябва да ви попитам дали мистър Зегливски беше замесен в някакви политически или религиозни дела?

— Не, всъщност не. Не говореше нищо повече от това, което бихте чули във всяка английска кръчма.

Чух как линията между Лондон и Истанбул изсъска отново, докато Фицджералд очакваше да допълня нещо към отговора си. Но аз не исках да казвам нищо повече. Нямах какво да крия. Доколкото знаех, и Алек нямаше какво да крие. Но дали щеше да има последствия, ако повторех всяко налудничаво мнение, изразявано някога от него?

— Какво работите в института, сър? Не съм чувал за вас.

Представих си как следователят повдига вежди, докато ми задаваше този въпрос.

— Прилагаме модерни изследователски методи към практически проблеми. Технологията за получаване на образ от звукови вълни е една от областите, в които работим, разработваме и технология за намиране на престъпници в тълпите… — Това бе стандартното обяснение, което използвах от години насам, когато някой ме попиташе с какво се занимава институтът.

— Много добре, сър. — Не ми се стори заинтересован. — Ще съобщя на нашите хора, че ще пристигнете. Някой от консулството ще ви посрещне на истанбулското летище, когато съобщите кой полет сте хванали. Турците най-вероятно ще оправят формалностите с идентифицирането в понеделник. И моля ви, позвънете на спешната линия във Външно министерство, за да потвърдите този разговор. Британският номер е на нашия уебсайт. Довиждане, мистър Раян. Много съжалявам за загубата ви. — И той затвори.

Стиснах толкова здраво слушалката, че пръстите ми изтръпнаха. В съзнанието ми изникна снимката на Алек, която той ми изпрати на имейла онзи ден, застанал ухилен пред „Света София“. Изглеждаше толкова щастлив. Какво, по дяволите, се беше случило? Ръката ми трепереше, докато набирах номера му в Оксфорд, надявайки се все още, че всичко това е някаква грешка.

Включи се телефонният му секретар. Затворих.

Това не можеше да има нищо общо с работата ни в института… Алек ни помагаше да спечелим проекта, върху който той работеше в Истанбул. Това бе реална възможност да затвърдим репутацията си в онази част на света. Но аз му позволих да отиде сам. Побиха ме тръпки…

— Колко сложно, мислиш, е да се направят няколко снимки? — заинати се той тогава.

Забих юмрук в матрака.

Какво щеше да стане?

Бересфорд-Елис щеше да се възползва от всичко това. Назначението му за директор на института миналата година беше един не твърде прикрит опит да ме отстрани напълно. Сякаш не стигаше, че бях понижен заради номера, който погодих в Афганистан. Другите основатели на института поискаха да изоставя, поне временно, много от отговорностите си, за мое добро.

И аз се съгласих неохотно. Така че последното нещо, от което се нуждаех сега, бе някой от новите ми проекти да се провали.

Поклатих глава. Нямаше значение какво става с мен. Най-важното бе какво се е случило с Алек.

Той бе единственият човек, с когото разговарях, щом проблемите ми ме затиснеха, депресията надделееше и решавах, че не мога да продължа напред. Никога не бих се справил без него.

Погледнах уебсайта на Външно министерство и позвъних на спешния им номер. Докато чаках отговор, си помислих за това как дипломатите ще реагират на новината.

Бересфорд-Елис гледаше пренебрежително на истанбулския проект още от самото начало. Когато му съобщих, че сме го спечелили, той отвърна с типичния си песимизъм:

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Раян. Всеки такъв проект в мюсюлманска държава е твърде спорен в наши дни. Не искаме на главите ни да се стовари някоя проклета фатва.

— Това е малък проект — възразих аз. — На кого му пука, че някой снима в музей?

— „Света София“ може да е музей, Раян — каза той, — но някога е била върховната джамия, управляваща сунитския ислямски свят и седалището на Ислямския халифат. А преди това е била православната Ватикана. Там можеш да засегнеш много хора.

След като изказа мнението си, той излезе от офиса ни и се намръщи, докато минаваше покрай празното бюро на Алек.

Но беше прав. „Света София“ наистина беше важна. Построена е в апогея на Византийската империя, през VII век, и посветена на Светата Мъдрост, София — идея, разпространена както в християнския, така и в предхристиянския свят.

Православните гърци изгубили своята Ватикана, когато непобедимите османски турци превзели Константинопол и го прекръстили на Истанбул през 1453 година. С този акт те разрушили Византийската империя, директния наследник на Древен Рим.

Фундаменталистите със сигурност са се разгневили, когато Ататюрк превърнал „Света София“ в музей през 1934 година, но техният спор бил с турската държава, не с нас.

Във всеки случай нашият проект — сравняването на дигитални образи на мозайки с гравюри и скици, създавани от художниците през вековете — бе най-малкото посегателство върху едно място от световното наследство. И точно за такива проекти бе създаден институтът.

Най-накрая се обади една дружелюбна индийка. След като получи разрешение от шефа си, тя ми съобщи за бележка в системата й от консулството в Истанбул, в която се казвало, че някой на име Алек Зегливски наистина бил свързан със сериозен инцидент в Истанбул. Контактували само с мистър Фицджералд. Тя не разполагала с повече информация. Дори не можела да ми каже малкото име на мистър Фицджералд.

Заспах чак когато първите лъчи на зората обагряха лондонския хоризонт. Цяла нощ мислих за станалото. Един спомен се повтаряше безконечно в съзнанието ми.

В деня преди той да излети за Истанбул — само преди седмица — Алек се наведе към мен и прошепна:

— Знаеш ли, че дяволът е затворен в клетка под „Света София“, шефе? Да се надяваме, че няма да го обезпокоим, а?

Аз се разсмях. Такива суеверия изглеждаха абсурдни в лъскавите ни стъклени офиси в Оксфорд.

Когато се събудих, веднага потърсих номера на Бересфорд-Елис. Беше осем часът, но не ми пукаше.

Бересфорд-Елис държеше на стената си свои снимки с известни хора. Имаше една с Дейвид Камерън, друга — с ректора на университета, където бе работил, преди да дойде при нас, трета — с Нелсън Мандела, и още една с шефа на Американската служба по геология. Беше толкова добър в изкачването по социалната стълбица, че трябваше да напише докторска дисертация по темата. Черешката на тортата бе, че можеше да му се вярва толкова, колкото на политик в предизборна кампания…

Когато другите основатели решиха да наемат квалифициран мениджър, за да ръководи института, тъй като всеки от нас бе погълнат от своите проекти, аз не възразих. Айрийн беше починала едва преди месец. Наемането на Бересфорд-Елис изглеждаше добра идея.

Скоро открих, че притежава изумително желание да използва бизнес жаргон. Вече нямахме проекти, а „инициативи за сътрудничество“ или „актуализация на изследователските стойности“. И проявяваше остра критичност към всяка „инициатива“, към която бях съпричастен, откакто той дойде при нас. Работата, която свършихме в Бавария за идентифициране на селища от Бронзовата епоха от сателитни образи, според него не идентифицирала селища от целевия период. А разработката ни за изпробване на сигурността в Ню Йорк, поръчана от голяма американска банка, не била рентабилна. Изглежда, искаше само проекти, които ни подсигуряваха незабавно големи договори.

Донякъде имаше право, но реално минаваха месеци, преди ефектът от нашите проекти да види бял свят.

Тези провали не се компенсираха и с поведението му. Той сякаш не се интересуваше от никого покрай себе си, не само от мен. През повечето време колегите му сякаш бяха невидими за него. Предпочиташе да говори единствено за своите постижения.

— Лошата реклама е последното нещо, от което се нуждаем в този момент — заключи той, след като се свързах с него и му съобщих, че планирам да летя до Истанбул още днес следобед. Както винаги, справяше се добре, когато трябваше да изтъкне негативите.

— Ако в пресата се появи информация, че институтът е замесен в нещо, в което не е трябвало, това ще съсипе набирането на средства за тази година, Раян. Знам, че моментът не е подходящ да го казвам, но някои членове на борда смятат, че вече са ни дали твърде много свобода. — Изчака за миг, докато думите му достигнат целта си.

Долно копеле! Нито дума за смъртта на Алек. Щеше да се зарадва да види скалповете ни на стената си редом с онези свои грандомански снимки.

— Няма да избягам от отговорността си — възразих аз. — Но мисля, че ти трябва да сдържаш преценката си, докато не научим фактите. — И затворих.

Няколко часа по-късно тръгнах към Хийтроу… Бях настинал от вчерашния порой, напълно неподготвен за ситуацията и в пълно неведение какво се е случило с Алек.

Знаех, че можеше да ме споходи същата съдба, ако бях отишъл в Истанбул вместо него. Имаше и още нещо. Ако убийството на Алек бе свързано с работата ни в „Света София“, колко трябваше да внимавам отсега нататък?

Какво ли ме очакваше в древния град?