Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (57)

57

— Скоро всички ще бъдем прегледани, нали така казаха? — обади се Питър, докато слизаха по витата стълба в шахта от шоколадовокафяви тухли, като във викторианска метростанция. Стените ги притискаха. Миришеше на плесен.

— За предател си в добро настроение — отбеляза Изабел. — Това няма да ти се размине, нали знаеш?

— Искаш ли пак да ти залепя устата? — тросна й се Питър.

Изабел не отговори.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-плесенясал ставаше въздухът. Изабел пристъпваше зад Питър, малко пред Малак.

Внимаваше, тъй като едно падане по тези стълби би й причинило сериозна болка. Малак я предупреди да не ги бави, но тя продължи да слиза едва-едва…

Когато стигнаха дъното, Питър застана пред старомодно стоманено електрическо табло и дръпна черната му бакелитова дръжка нагоре. После я натисна напред и отново нагоре. Цялото тъмносиво устройство се размърда към него на пантите си, като врата, и вдигна облак прах. Зад него се разкри мрачен коридор със сводест тухлен таван. Приличаше на средновековен коридор, много поколения по-стар от витата стълба, по която слязоха току-що.

Беше широк едва колкото да побере двама души и твърде нисък, за да може Малак да се изправи. Наложи му се да се приведе. Въздухът в тунела изпълни устата на Изабел с прашен вкус. Вонеше ужасно, сякаш бяха оставили умрели плъхове да гният тук.

— Тук долу е прекрасно, нали? — обади се Питър, щом влязоха в коридора. Пресегна се към черен бакелитов ключ на стената отляво. Целият коридор, простиращ се далеч напред, светна. Питър затвори вратата зад тях.

— Първоначално е водел до затвора „Флийт“ — обясни той. Гласът му отекна в тунела.

Изабел стоеше мълчаливо малко по-напред, с вързани отзад ръце. Гледаше към отъпкания пръстен под.

— Хайде! — подкани я той. — Продължавай! — Смушка я да последва Малак, който крачеше напред.

Минаха покрай дървена врата от сиви греди, с малка ръждясала решетка на височината на раменете им. Жълтата светлина от замрежените крушки, поставени на равни разстояния по стените на тунела, премигна.

— Следваш една стара традиция, Изабел. Някои важни затворници са били доведени оттук.

Малак спря да ги изчака. Питър пак смушка Изабел в гърба.

Минаха край още една врата и завиха наляво в страничен тунел. В тази секция на тавана нямаше лампи, докато тунелът се разклони отново, на стотина метра по-нататък. Светлината от другия край огряваше само част от междинната секция.

Студен страх я скова, докато вървяха в полумрака. Бяха я учили как да потиска чувствата си, ако бъде отвлечена, да търси начини за бягство, но тя с мъка си спомняше съветите.

Мислите й прескачаха твърде бързо.

Блъсна се в Малак насред най-тъмната част от тунела. Той я сграбчи за рамото и я дръпна към себе си.

Тя извърна глава с отвращение.

Мъжът се разсмя.

— Добре — усмихна се той с тон, който не оставяше никакво съмнение, че се забавлява. Прикова я към себе си.

Тя опита да се освободи, но той я хвана по-здраво. Скова я страх.

Той натисна една врата в стената, точно в най-тъмното. Връхлетя я силна миризма на влага. Внезапно се появи и светлина.

Тя затвори очи от яркия блясък. Когато ги отвори, Малак я беше пуснал. Пред нея се разкри пространство, каквото не бе виждала преди. Имаше една… две… три… четири… не, осем страни. А таванът му от черни греди се издигаше рязко от всяка стена към точка високо горе над центъра на стаята.

Питър затвори тридесетсантиметровата врата веднага щом тримата се озоваха вътре. Нямаше начин някой да чуе писъците й тук долу.

— Удивително, нали? Това място е от четиридесетте години на седемнадесети век — обясни Питър.

Запристъпва бавно из стаята.

— Част от него се използвала още в римски времена като подземен храм. Място, където обучавали на предсказания и магии… — Той посочи към покрива. — Дупката отгоре сочи към северната звезда. Или поне така е било някога.

Малак заключваше вратата.

В центъра на стаята имаше груба каменна камара. Наподобяваше горната част от огромна топка, почерняла от годините и широка три метра, показваща се само на сантиметри от пода. До нея имаше дъбова маса с износени гладки ръбове. Върху масата бе отворен ръкописът, който намериха в Истанбул. Изабел тръгна към него. Питър не я спря. Беше отворен на последната страница. Тя съзря символа…

Искаше да го попита как се е докопал до книгата, но не го направи. Нямаше да му достави това удоволствие. Както и да е, някой щеше да й се притече на помощ. Сигурно вече я търсеха. Единственият въпрос бе колко скоро щяха да открият това място.

Ала всеки път, когато си помислеше за Шон, тя се изпълваше с дълбока тъга. Колко ужасно постъпи Питър.

Бедният Шон… Всеки път, когато помислеше за него, в очите й напираха сълзи, но не потичаха, като неразразяваща се буря.

— Чуваш ли нещо? — попита Питър. Стоеше зад нея.

Долетя далечен грохот. Можеше да е вода. Или подземен влак. Изабел вдигна поглед към покрива.

— Това е река Флийт — обясни той. — Директно над нас.

По цялото й тяло изби студена пот, но съзнанието й беше някак спокойно: сякаш наблюдаваше кошмар, случващ се с някой друг…

— За известно време през 1641 година това място се превръща в Звездна палата. Чарлз я е използвал. Пуританите, основали Америка, бягали от режима му. Скоро след това била изоставена и запечатана. Ела да видиш това. — Той посочи към камарата в центъра на стаята и тръгна към нея.

Когато приближи, тя видя петнадесетсантиметров прорез през цялата камара… Погледна през прореза и забеляза, че той продължава в земята и се разширява. А в цепнатината, на няколко метра надолу, се виждаха сиви кости. Много кости. Можеха да са животински, искаше й се да са такива. Ала човешките черепи тук-там в дебелата плетеница от бедра, счупени ребра и натрошени ръце й говореха нещо различно…

Сега издадената топка й заприлича на череп. И то по-голям от всеки, който бе виждала някога. Върхът на черепа беше почернен, сякаш отдавна върху него са палели огньове. А около издатината, на около два метра от нея, имаше четири кръга, гладки каменни капаци, монтирани в каменния под. Всеки от тях бе с диаметър от шестдесет сантиметра, на еднакво разстояние, сякаш са служили за основи на четири колони, подкрепящи покрив или балдахин над купчината.

— Искаш ли да видиш още? — попита Малак зад нея.

Изабел поклати глава.

— Отвори един, Питър — нареди Малак.

Питър взе къс железен прът, дълъг колкото ръката му и черен като въглен, от куката до вратата и приближи до един от каменните капаци. Опря го бавно в дебелия пет сантиметра капак и го мръдна настрани.

Погледна в дупката и махна на Изабел да отиде при него. Тя не реагира. Само бог знаеше какво има там вътре. Малак тръгна към нея и я блъсна по рамото.

Изабел пристъпи до дупката и погледна…

Пространството бе с размерите на ковчег. Отвътре вонеше на гранясало, сякаш някога е било нужник или някой бе умрял в него. Нямаше кости, но стените бяха почернели, сякаш вътре бе горял огън.

Тя се отдръпна.

— Какво е станало с теб? — попита тя, обръщайки се към Питър. Искаше да каже още нещо, но усети как езикът й надебелява, а гърлото й се свива.

Той я погледна за момент, преди да отговори:

— Всичко е заради резултатите, Изабел. Целта винаги оправдава средствата.

— Ти си луд!… — възкликна тя.

Той кимна и посочи към купчината:

— Знаеш ли какво е това?

Тя бързо поклати глава, показвайки, че не иска да знае.

— Тук са боготворели Мамона, бога на алчността и гордостта. Тогава са познавали човешката природа по-добре от нас с всичките ни науки.

Той протегна ръце, сякаш се грееше на нещо, излизащо от купчината.

— Това е мястото на силата. Трябва да го почувстваш, Изабел. Когато доведох нашия приятел тук, той веднага разбра, че това е мястото, от което се нуждае.

— Направи го! Нямаме много време — настоя Малак. Ухили се садистично.

Изабел трепереше като листо. Досети се, че предстои нещо лошо, че няма да получи съчувствие от Питър, но сега въображението й препускаше лудо, мислейки каква ли може да е съдбата й. Изчезна и последната й надежда. А и Шон беше мъртъв.

Всичко това я съкруши някак неочаквано.

— Направи го! — нареди Малак. Гласът му притежаваше целия чар на съскаща змия.

Питър побутна Изабел, насочвайки я към дупката. Тя залитна, но успя да запази равновесие. Трудно се справяше с вързани ръце.

Отстъпи назад. Нямаше да ги улесни.

— Не трябваше ли да изпратиш съобщението? — попита Питър. Гледаше към Малак.

Малак извади телефон от предния джоб на торбестия си черен панталон. Взря се в екрана.

— Няма покритие, Питър. Преди имаше. Какво стана с твоя усилвател на сигнала? — Изглеждаше ядосан.

Питър се обърка. Извади си телефона, погледна го и го подаде на Малак.

— Използвай моя. Превключва на наземна линия. Сигурно с твоята мрежа нещо не е наред. Може да е претоварена.

Малак взе телефона.

— Изпрати го сега — извика Питър. Сведе очи към часовника си. — Приятелите ти не го ли очакват?

Малак се втренчи в него.

— После можеш да се позабавляваш. — Погледна към Изабел.