Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (40)

40

Бедрото ми пареше от ухапването.

Дишането ми стана учестено, накъсано. И вече изобщо не усещах краката си. Бяхме потънали в непрогледен мрак.

А змиорките, или водните змии, продължаваха да се гърчат в нозете ми, по бедрата ми. Някои хапеха като плъхове. Само течението им пречеше да се залепят задълго или може би вкусът на памучния ми панталон не им допадаше. Сред тях имаше гиганти с груба кожа, която драскаше като шкурка дори през памука, а телата им бяха дебели колкото ръката ми.

Изабел изпищя.

— Хапе ме! — Започна да пляска неистово, изпращайки вълни към мен.

— Не се движи — прошепнах аз. — Ще си отиде.

Тя премигна с фенерчето и застина. Чувах дишането й.

— Не мисля, че онзи Алексий е минал оттук. Кралските особи не биха понесли това — промърмори тя.

Изглеждаше бледа, като следващата жертва във филм на ужасите. Онази, която знае какво я очаква.

— Изчезнали?

Тя поклати глава. Светлината от фенерчето едва мигаше. Тя го изключи. Това изискваше голям кураж.

— Идвам.

Прегазих към нея, притискайки крака върху гърчещата се маса, опитвайки се да не мисля за тях. Пъхнах ръце във водата и бързо ги прокарах по краката й. Накрая брадичката ми докосваше водата. Продължих да дишам бавно.

Върху голия й глезен наистина се беше залепило нещо дебело, ужасно и слузесто.

Изправих се, натиснах го бавно с крак и отпуснах цялата си тежест върху него. Каквото и да беше, то издържа още миг и се изплъзна.

— Всички ще изчезнат след минута — заявих уверено аз. Стори ми се, че е правилно да говоря така. Татко би казал същото.

— Може ли да стане по-зле, по дяволите! — изрева тя. Гласът й отекна.

— Може — отвърнах.

— Как? — изкрещя тя.

Не отговорих. Главата ми пулсираше. Опрях ръка в тавана. Адски хлъзгав. Всичко беше наред, докато се движехме напред. Концентрирах се върху онова, което правех, съсредоточавах се в движението. Но сега заседнахме и ми остана време да се замисля. Спомените за Айрийн ме връхлетяха отново. И тя изглеждаше бледа понякога като Изабел сега.

Едно беше сигурно. Айрийн не би искала да умра тук долу. Би искала да се боря. Да живея.

Оставаше една възможност.

Стиснах рамото на Изабел. Тя включи отново светлината.

— Ще се измъкнем оттук — заявих аз. — Само стой мирна.

Тя кимна и щом лъчът избледня, го изключи. Тъмнината ни обгърна отново.

Секунди по-късно онова, което се плъзгаше и хапеше, изчезна. Това бе нашият шанс.

— Ще се гмурна, за да видя дали ще мога да извадя някоя решетка от дъното. Под водата трябва да са ръждясали.

— По-бързо, Шон, моля те! Следващите може да са по-гладни.

От време на време нещо пак се плъзгаше по краката ми, но аз се опитах да го прогоня от съзнанието си.

Внезапно усетих дъха на Изабел върху бузата си, топъл и възбуждащ.

Тя се въодушеви.

— Можеш да го направиш, Шон — прошепна тя в ухото ми.

Зъбите ми тракаха. Стиснах устни. Знаех, че се опитва да ме окуражи. Наясно бях, че е невероятно смела, щом слезе тук долу, рискувайки живота си, за да бъде с мен.

Сега беше мой ред.

Поех си дъх, стиснах си носа и се гмурнах бързо. Ледената вода ме шляпна по лицето като злобен шамар. Усетих грубите решетки в ръцете си.

Изабел включи фенерчето. Светлината му се процеди като мляко, сякаш се намирах в някаква призрачна огледална зала. Спуснах се по-надолу в ледения мрак, а изтръпналите ми пръсти дръпнаха заровените решетки.

Някакво мустаче докосна лицето ми, парна ме по бузата. Ожулих в нещо ребрата си. Останах с отворени очи, опитвайки се да различа решетките във водния мрак, надявайки се Изабел да задържи фенерчето включено възможно по-дълго.

После кракът ми се удари в стената на тунела. Отпуснах едната си ръка от решетката. За момент изгубих ориентация. Докоснах краката на Изабел и се издигнах с ритници към повърхността. Главата ми изскочи от водата.

— Боже! — вдъхнах облекчено, пръскайки слюнки и поемайки въздух. Избърсах пръските от очите си.

Тя протегна ръка и ме стисна за рамото. Усетих топлина, насърчение.

— Добре ли си? — попита.

Треперех почти неудържимо, но кимнах.

Фенерчето избледня. Светлината му мъждукаше като жълтеникава мъгла. Виждах само блясъка на тъмната вода. Изглеждаше по-висока отпреди малко. Изабел изключи лъча.

Вдишах и задържах дъха си. Учестеното дишане е сигурен знак за първи симптоми на хипотермия. Беше време да се измъкнем от водата. Трябваше да се гмурна отново. Този път на тъмно.

— Може би е по-разумно да се върнем, Шон? — Гласът й трепереше.

Не отговорих. Поех си дълбоко дъх, насищайки кръвта си с въздух и се гмурнах, подтикван от остра като нож решителност.

Ръцете ми се мушнаха право в калта, този път към долния край на решетките. Ровех неистово и открих нещо кръгло, твърдо. Нещо като кожена торба, втвърдила се на топка около съдържанието си.

Издърпах я от калта и се насочих към повърхността, вдигайки я като награда. За момент си представих, че може да е торба със златни монети, забравена от Алексий. Изабел включи фенерчето, докато водата се стичаше от мен.

— Мили боже! — извика тя. — За какво ти е това?

Премигнах. Наградата ми беше горната част от череп, покрита със стичаща се кал.

Захвърлих го и той цамбурна тихо, щом падна във водата. Бях благодарен, че плътта е изчезнала отдавна…

— Не го вдигай пак. — Сега Изабел изглеждаше наистина уплашена.

Посегнах напред в тъмнината, докоснах Изабел и стиснах здраво ръката й. Тя също стисна пръстите ми. Исках да я прегърна. Отдавна не бях изпитвал такъв порив да защитя някого.

Онзи череп може би е бил на човек, умрял точно тук, където стояхме. Колко ли време му е трябвало? Вероятно не много в този студ.

Изабел ме дръпна към себе си.

— Когато се измъкнем оттук, искам да лежа дълго на слънце — сподели тя.

Представих си как лежа до нея.

Стиснах рамото й, поех си дълбоко дъх и се гмурнах за трети път.

Сега успях да напипам решетките, които стигаха до дъното, макар да не виждах нищо в чернилката. Но се оказах прав. Бяха доста ръждясали. Едната дори вече не опираше в пода на тунела. Имаше шанс. Дръпнах я, но не се огъна.

Изскочих разтреперан на повърхността. Изабел включи фенерчето за момент. Изглеждаше обнадеждена.

Кимнах. Не можех да се усмихна. Решетката бе твърде солидна, за да ме обнадежди. Тя изключи фенерчето.

Последното, което видях, докато пълнех дробовете си с въздух, бе плахата усмивка на Изабел. Напомни ми за усмивката на Айрийн, споменът за която избледняваше, докато лицето й не се превърна в сънно видение: как седи до прозореца в спалнята ни, как се приготвя да излезе, как се усмихва, когато има изненада за мен… Онази част от живота ми, цялото щастие, бе толкова далечна сега.

Гмурнах се пак и бързо стигнах до дъното на решетките.

Този път щях да проверя другите две.

Изабел отново включи за кратко фенерчето. Светлината му остана стабилна за секунди, после угасна. Опипах с ръце надолу.

Пръстите ми бяха изтръпнали почти напълно, но успях да ги пъхна в една цепнатина под решетките.

И през мен премина лъч на надежда. Една от тях също бе ръждясала отдолу, дълбоко в калта. Опипах за последната. В нея имаше заклинено нещо твърдо и квадратно, заровено в тинята. Дръпнах препятствието. Държеше се здраво. Дръпнах по-силно. Каквото и да беше, определено бе сътворено от човешка ръка. Имаше ъгли. Приличаше на кутия.

И после остана в ръцете ми. Ритнах с нозе, за да изляза на повърхността. Фенерчето се включи, щом изплясках горе.

— Най-добрата новина е, че две от решетките долу са ръждясали. Ако успея да ги огъна, ще можеш да се промъкнеш.

Чувах само копринения шум от течащата вода, усещах капките, стичащи се по лицето ми. Изабел изключи фенерчето.

— Няма да те оставя — заяви тя. — Ако ти не можеш да минеш, ще трябва да намерим друг изход.

— Искам ти да тръгнеш първа — настоях аз.

— Не, няма. Ако ти успееш да минеш, не се безпокой, ще те последвам.

Тя включи фенерчето само за секунда и ми намигна. Това ме стопли. После, въпреки ледения студ, тракащите зъби, солената, гранясала миризма, аз се разсмях. Сякаш не бяхме заровени под тонове скали, сякаш бяхме свободни, насред широко поле…

После си поех дълбоко дъх, плъзнах се под водата и стигнах до дъното. Заклиних крака в другите решетки и дръпнах онази, която не опираше долу. Тя помръдна, надигна се малко. Най-напред бавно, после — по-бързо. Изскочих за въздух, сетне отново се гмурнах.

Този път дръпнах другата решетка. Трябваше да огъна две нависоко, за да успея да се промъкна. Не беше лесно, но усетих, че поддава — отначало малко, после повече. На дъното се образува дупка. Можеше да се окаже достатъчна, но не исках да се заклещя там долу.

Поех още въздух, гмурнах се обратно и дръпнах отново решетките. Огънаха се още… Сега трябваше да опитам. Заплувах напред и надолу.

Беше много тясно и за един наистина ужасен миг си помислих, че ще заседна, ще се заклещя, но после преминах.

Изскочих на повърхността.

— Хайде! — извиках. Обзе ме оживление, сякаш бях спечелил олимпийски медал. — Промъкнахме се!

Изабел включи фенерчето, извика, подаде ми го и се гмурна във водата. Секунди по-късно се озова до мен.

Започнахме да газим бързо напред…

От тази страна таванът на тунела беше плосък, а водата стигаше до гърдите ни, но слава богу, нивото вече не се променяше. Докато газехме, забелязах, че стана по-топло, все едно наближавахме открито пространство. Движехме се бързо, разтреперани в тъмнината. Включвахме фенерчето за секунди. Брадичката ми още потръпваше, едва усещах краката и ръцете си, ала вече знаех, че ще намерим изход.

След още петдесет метра чух съскане, което ми прозвуча като пороен дъжд. После долових автомобилен клаксон на голямо разстояние, като свирка на далечен влак. Такъв чудесен звук! Звукът на човечеството. Спрях да му се насладя.

Сега по стените имаше малки рачета. А пред нас се виждаше слаб фосфоресциращ блясък.

А после, надалеч, видях най-удивителната гледка — искрящи диаманти. Това беше азиатският бряг на Босфора, с хилядите си сгради и улични лампи, блеснали под кадифения мрак. Мокри и разтреперани, ние излизахме на морското ниво в подножието на хълма, увенчан със „Света Ирина“ и „Света София“. И бяхме живи.

Успяхме. Измъкнахме се.

Обърнах се към Изабел. Тя размахваше предмета, който измъкнах от водата. Приличаше на вързоп от разпадащи се кожени парцали.

— Още ли го държиш? — попитах аз.

Тя се усмихна широко. Стори ми се щастлива.

Когато излязохме на открито, напускайки тухления тунел, дъждът зашиба в лицето ми. Усещането за пространство, светлина и лекота беше чудесно. Толкова невероятно, че дори капчиците, които ме бодяха по лицето, ми доставяха огромно удоволствие.

— Успяхме! — възкликна Изабел.

Скалата, върху която се изправихме, беше тясна и плоска, а водите на Босфора покриваха долната й част. Намираше се точно до мястото, където водата от тухления тунел се изливаше навън.

Изабел ме прегърна. Изведнъж ме обзеха странни чувства. Но нямаше да й кажа. Нямах представа дали това ще продължи, дали беше реално. Почти се надявах да отмине. Много усложняваше нещата.

— Само бог знае кога за последен път някой е избягал оттук — замислих се аз. После се отдръпнах от нея и погледнах към стръмния скалист бряг зад нас. Изкачването нямаше да е лесно. Зъберите ми се видяха големи, беше почти като урва.

— Трябва да внимаваме — казах. — Те вероятно все още ни търсят. Всъщност, твоят шеф ни търси.

— Шон, моля те, не прибързвай със заключенията. Има някакво обяснение за онова, което чухме, за присъствието му там.

В момента не ми се искаше да продължа този разговор или да се чудя защо тя все още му вярваше. Избягахме. Спасихме се. Живеехме втори живот, той ни беше като подарък. Вдишах с пълни дробове от божествения въздух. Такава свежест, сякаш стоях насред цъфнала ливада.

Притворих очи и подложих лице под дъжда. Никога преди не ми се е искало нещо подобно. Капките се удряха по кожата ми, усещах свежестта им…

Сетне видях как Изабел пое наляво, където наклонът на скалата не изглеждаше чак толкова стръмен. Последвах я. Сигурно приличахме на гигантски водни плъхове. Зъбите ми още тракаха. А нямаше лесен път за изкачване.

После дочух музика. На около пет-шест метра от брега се появи редица ефирни светлини, плъзгаща се към нас като привидение. Ставаха по-ярки, а през мен премина вълна на безпокойство. Кой, по дяволите, бе излязъл в Босфора посред нощ?

Разпознах музиката. Онези весели потпури от стара джаз песен, станали популярни в Щатите преди няколко години.

Секунди след това прожектор освети лицата ни. Заслепи ме напълно.

Прогърмя глас. С американски акцент.

— Какво, по дяволите, правите?

— Претърпяхме произшествие! — извиках аз. — Помогни ни, човече!

— Няма проблем за американски сънародник. Чакайте. Ще ви хвърля въже.