Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (14)

14

— Това мина лесно — отбелязах аз.

Турските имиграционни власти взеха паспортите ни само за десет секунди. Проверката за сигурност също протече бързо. Просто минахме през детектора за метал в един тих коридор. Дипломатическото куфарче, щамповано с лъва и еднорога на Британското външно министерство, което Изабел носеше още от хеликоптера, вероятно ни помогна. Сега, докато пресичахме горещата бетонна площадка към бял луксозен самолет, се почувствах така, сякаш ме бяха пуснали в друг свят.

Очаквах този миг с нетърпение. Изабел обясни на чиновника от паспортния отдел, че ще летим за Лондон.

Гръцката православна общност в Англия е една от най-големите извън Гърция. Вярвах, че там има експерт, който би ни помогнал да разберем къде са направени двете снимки.

Пронизителният звук от двигателите на самолета, подготвящ се за полет, ни атакува, докато пресичахме пистата. Миризмата на авиационно гориво, горещината и прахът изпълниха ноздрите ми. Изкачих неустойчивите алуминиеви стълби и влязох в малката пътническа кабина.

Изненадах се, че вътре не можех да се изправя в цял ръст. Кабината сигурно беше висока едва метър и седемдесет. Наложи се да се наведа, за да стигна до една от кожените седалки в кралско синьо.

Не приличаха на обичайните седалки в гражданските авиолинии. Тези бяха по-ниски, по-широки и много по-удобни. И бяха само седем.

Изабел се настани срещу мен. Бяхме единствените пътници. Отзад на пода лежеше голяма синя хладилна чанта. Изабел я дръпна напред, бръкна вътре и ми подаде бутилка портокалов сок.

— Имаш късмет. Последния път, когато летях, бяха забравили да качат напитки на борда.

— Трябва да е било ужасен полет — предположих аз. Взех бутилката и отпих. Чудесен вкус.

— Удобно ли се настанихте? — попита някакъв глас иззад вратата на пилотската кабина, която беше отворена. Видях таблото с премигващи лампи и датчици. Пилотът, който ни заговори, се наведе към нас, придържайки вратата.

— Добре сме — отговори Изабел.

Мъжът вдигна палци, за да ни окуражи.

Вторият пилот, по-млад на вид, който седеше до него, стана и влезе при нас. Затвори външната врата. Една лампа над нея светна в червено.

Двигателите изреваха. Седалката ми подскочи, докато се готвехме да рулираме.

После ревът попритихна. Погледнах през едно от мъничките прозорчета. Черен джип „Порше“ ускоряваше към нас. С тъмни прозорци. За миг си помислих, че може би турските власти ме търсят. Вероятно инспекторът, който се беше заел с мен, се чудеше защо напускам Истанбул толкова скоро. Изабел се наведе напред. Коляното й докосна моето. Пресегна се, грабна якето си и го хвърли на седалката зад нас.

— Имаме си компания — обясни тя.

Джипът спря до самолета. Един мъж излезе от него и се отправи към нас. Беше висок, в костюм с цвят на синап. Скулестото му лице и лекият тен ми напомниха за снимките на знаменитостите, полагащи огромни усилия да изглеждат добре.

Вратата се отвори шумно. В кабината нахлу вятър и миризма на реактивно гориво.

— Радвам се да те видя, Изабел — прогърмя гласът на непознатия. — Май съм пристигнал тъкмо навреме… — отбеляза той и седна до нея. Сетне бързо добави: — Тук е малко тесничко. Надявам се да нямаш нищо против. — Потупа я по коляното и се обърна към мен. — Изабел, това ли е човекът?

— Шон, запознай се с Питър Фицджералд — представи го тя. — Работи в консулството.

Сякаш това обясняваше всичко. После се досетих, че точно този тип ми съобщи за смъртта на Алек.

— Питър, това е Шон Раян от Института за приложни изследвания в Оксфорд — продължи Изабел. — Той е един от основателите. И е директор по проектите…

Не задълго, помислих си, имайки предвид накъде пое проектът ми в Истанбул, но нямаше да го споделя. Във всеки случай, изражението на Питър бе като на сомелиер^[1], от когото току-що са поискали сливов сок.

— Разговаряхме по телефона — напомни ми той. — Толкова съжалявам за колегата ви. Каква ужасна смърт. Това определено обърка нещата тук. — Той протегна ръка. Аз я стиснах.

— Алек не заслужаваше такава съдба — отбелязах мрачно.

Изабел не откъсваше поглед от мен.

— Сигурен съм. Какъв кошмар — каза Питър. — А вие как сте? Чух, че сте прекарали трудна нощ.

— Добре съм — отговорих. Не се нуждаех от съчувствието му.

Чух някакво тътрене и се огледах.

На пътеката между седалките и вратата към пилотската кабина товареха две кожени чанти. Малката ми чанта с всичко от хотела, прибрано в нея, чакаше на частния терминал, когато пристигнахме.

Веднага забелязах, че са ровили в багажа ми и някои неща липсват. Ала все пак бях късметлия в сравнение с участта на Алек или с онова, което можеше да ме сполети снощи.

— Разкажете ми за себе си — помоли ме Питър. — Съжалявам, че бях малко груб по телефона онзи ден. Точно сега ми се е насъбрало много.

Говореше така, сякаш ще се очарова от всичко, което щях да разкажа. Измина поне час и ние летяхме далеч от Истанбул, преди потокът с въпросите му да се забави. Дотогава той научи и най-малките подробности за произхода ми, за Пурпурната звезда на баща ми, за живота ни в Норфлък и Северен Ню Йорк, за колежа, в който съм учил, след като баща ми напусна армията. Разбра и всичко за английската ми майка, за едногодишната ми изследователска дейност в Лондон, за запознанството ни с Айрийн, за първата ми работа и за това как сме основали института… Изненадващо, но не ме попита за някои неща. Например какво се е случило с жена ми. Може би вече знаеше отговора на този въпрос.

— Обясни му за мозайката, която Алек е заснел — подкани ме Изабел, щом Питър приключи с разпита си.

Разказах му малкото, което знаех. Изабел извади снимката на мозайката от чантата си и му я подаде, докато аз говорех.

— Много интересно! — възкликна той. И се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва. — Имате ли някаква представа къде е направена тази снимка? — Той я размаха към мен.

Отпуснах се назад.

— Вече казах на Изабел, че не зная. Проектът ни проучва как мозайките в „Света София“ са се променяли през годините. Никога не е включвал идентифициране на неизвестни мозайки.

— Колегата ви е работил само в „Света София“, нали така? — Взираше се в мен.

Кимнах.

— А в храма има още много интересни неща, освен мозайките, нали?

— Да. Сградата, която виждаме сега, е построена през тридесетте години на шести век.

Питър сбърчи вежди.

— Мисля, че е по-стара. Нали онзи търсач на съкровища, Шнайдер, доказа при разкопките си през 1935 година, че основите са от по-ранна църква… — рече той. Явно си разбираше от работата.

— Първата християнска църква на това място вероятно е била построена през 351 година.

Изабел, изглежда, се забавляваше.

— Да — потвърди сухо Питър. — „Света София“ е сред фундаменталните църкви в християнския свят. — Плесна с дясната си ръка по дръжката на седалката. — И засега е най-хубавата от тях. Някои дори твърдят, че един ден тя ще бъде върната на християните… — Изгледа ме провокиращо.

Дали се опитваше да ми заложи капан? Не отговорих.

— Значи не си съгласен с тази идея за християнското възраждане, така ли, Шон? — Мъжът неочаквано мина на „ти“.

— Не.

— И не знаеш нищо за подобни версии, публикувани в турските вестници?

— Не.

Подразних се. Не само че задаваше твърде много въпроси, но и започнах да се чувствам като в затвор заради дългите му крака, блокиращи достъпа ми до коридора.

— Ако някои от онези журналисти се разровят в тъмните ъгълчета на живота ти, Шон, дали ще намерят нещо… да го наречем сензационно?

Сега наистина ме ядоса. Бързо поклатих глава.

— Нямам от какво да се срамувам.

— Не че само журналистите биха разследвали — подхвърли той, сочейки към Изабел и към себе си. Тонът му беше надменен, безпристрастен, като че ли знаеше неща, неизвестни за мен.

Погледна ме в очите и се усмихна. Явно се забавляваше.

— Шон, през следващите няколко дни ще има голям интерес към тази история. Ще отшуми, разбира се, но дотогава всеки блогър в Европа ще предложи хипотеза за смъртта на Алек. Наистина се надявам да не криеш някоя неприятна малка тайна.

— Колко пъти трябва да повтарям? — попитах аз. — Не крия нищо. — Вдигнах ръце и ги задържах с дланите напред, сякаш исках да отблъсна обвиненията му.

Той разтърка гънките по панталона си.

— Разбирам, че си разстроен, Шон, но тази история е сериозна. Не знам дали Изабел те е предупредила, но при такива случаи службите за сигурност като МИ5, МИ6 и всички останали обръщат всяко камъче. И ако наистина намерят нещо странно, трябва да ти го кажа неофициално, няма да се посвенят да ти приложат малко мъчения, като имаме предвид срещу какво се борим сега. — Той събра ръце и ги подпря върху коленете си. — Когато става дума за защита на страната ни, ние си позволяваме свобода на действията, нали разбираш? Но аз съм сигурен, че ти нямаш тайни от нас…

Шегуваше ли се? Предполагах, че местната полиция в Оксфорд ще дойде в института да зададе няколко въпроса. Не че взвод тайни агенти ще ровят във всяка страница от живота ми.

— Повтарям ви, че нищо не крия — натъртих аз.

Кабината утихна, чуваше се само ревът от самолетния двигател.

— Значи няма какво да ни кажеш?

— Нищичко — заявих недвусмислено.

— Много добре — кимна Питър. Атмосферата около него отново се промени от арктически студ към топло.

— Това е истината — кимнах.

— Надявам се наистина да е така. — Облегна се назад и забарабани с пръсти по дръжката на седалката.

Не отговорих. Този тип определено обичаше да си играе с хората. Не харесвах такива като него. Изабел също изглеждаше раздразнена.

Погледнах през прозореца. Видях снега, покрил високите планински върхове далеч под нас. Слънцето се издигаше в небето. Далеч отдясно синееше морето. Обзе ме странно усещане. Там трябваше да се намира континентът Европа.

— По какъв маршрут сме поели?

— Грандиозна гледка, нали? — попита Питър.

— Кои са тези планини?

— Съжалявам, но не ме бива по география… Ала са красиви, нали? — подсмихна се той. — А сега за мозайката — продължи с по-мек тон. — Трябва да ти кажа, че не съществуват документи за такава мозайка никъде в Истанбул, нито в цяла Турция. — Питър протегна нозе към пътеката. — А това означава, че трябва да е от някое неизследвано място. Мозайките са били популярни в Римската империя. Предполагам, че са търсили начин да разкрасят домовете си. — Той се поизправи в седалката.

Изабел също се протегна.

— Чудя се дали старият свещеник ще ни обясни — замисли се Питър.

Изабел отмести един кичур от лицето си.

— Питър се опита да открие кой е стрелял по нас снощи — обясни тя. От тона й личеше, че се опитва да ми представи мъжа в по-добра светлина.

— Страхотно — рекох, — а има ли някакви добри новини?

— Малко — отвърна Питър. — Някой следи рейндж роувърите на консулството. А нали с един от тях пътувахте снощи, Изабел?

Тя кимна.

— Е, сутринта са хакнали системите в истанбулския сервизен център на „Рейндж Роувър“. Преследвачите ти са сериозни, Шон.

— Що за хора вършат подобни неща? — попитах аз.

— Може да са замесени много малки групички. В Истанбул има доста бежанци. Ние ги наблюдаваме, но градът е голям и нещата се променят бързо.

Той се пресегна, взе си портокалов сок от хладилната чанта и отпи.

— Турците хвърлят цялата вина върху чужденците, разбира се. — Той направи енергичен жест. — Вероятно са прави.

— Ще проверя какво пише в новинарските сайтове — предложи Изабел.

Извади лаптопа от куфарчето си, включи го, натисна няколко клавиша и се взря в екрана за няколко минути.

— Няма да искаш да видиш това…

— Напротив, искам — настоях аз.

Тя ми подаде лаптопа. В прозореца на браузъра бе зареден новинарският уебсайт на Би Би Си. Водещата история, придружена с ужасна, но замъглена снимка, разказваше за Алек. Явно, според пишещите, станалото с него удряше направо в десетката. Втренчих се в снимката. Почувствах се странно, сякаш гледах някой непознат. Пълна лудост…

Брадичката на Алек бе паднала върху гърдите му, очите не се виждаха. Беше вързан за една колона. Снимка от онова видео, за което четох. Прииска ми се да блъсна лаптопа настрани, но се овладях. Нещо ме стисна за гърлото. Закрих устата си с ръка, докато отмине горчилката… Нямаше да извърна поглед. Щеше да е прекалено лесно. Историята под снимката гласеше:

 

 

Обезглавяване в Истанбул. Засега никой не е поел отговорност за гибелта на мистър Алек Зегливски, чието тяло бе намерено в Истанбул на 4 август. Турските експерти по сигурността сочат към радикална ислямска секта, стремяща се да възстанови Ислямския халифат, който до 1924 година е бил базиран в „Света София“, където е работил мистър Зегливски. Възстановяването на Халифата е ключова цел за много ислямски фундаменталисти.

 

 

Арабският текст на снимката над главата на мистър Зегливски според статията представляваше заплаха за пренасяне на войната в Лондон. По-късно канцеларията на турския министър-председател бе направила изявление, че сутринта са извършени арести и че турските служби за сигурност разследват няколко версии.

— Това не трябваше да става — заключих аз. Върнах лаптопа на Изабел.

Питър го взе, сложи го на коляното си и чете няколко минути. После вдигна очи от екрана и каза:

— Турската полиция е атакувала известни активисти. Обичат да симулират активност. Обаче се съмнявам, че са намерили хората, които са търсили. — Погледна към Изабел. — Пусна ли описанието на твоите приятели от снощи?

— Беше прикрепено към доклада ми — обясни тя. Сетне погледна през прозореца и ме попита: — Имаше ли нещо странно в поведението на Алек през последните няколко седмици, Шон? — Тонът й беше мил, предразполагащ.

Замислих се над въпроса й. Пред очите ми още се мержелееше снимката на Алек.

— Не мога да кажа нищо конкретно. Няколко пъти не го намирах по телефона, но това му се случва от време на време. — Стори ми се странно да говоря така за него…

Питър барабанеше с пръсти по седалката.

Изабел отново погледна през прозореца.

Слънчев блясък в периферното ми зрение ме накара да се обърна и да погледна през десния прозорец. Гледката ме смая.

Блещукането от морето, което видях в далечината, сега се простираше чак до хоризонта, където трябваше да се намира континентът Европа, а в небето, летейки паралелно с нас, се носеше сребристосив реактивен изтребител на по-малко от километър. Видях ясно характерните задни стабилизатори на „Ф-35 Лайтнинг“.

Ескортираше ни един от най-модерните самолети, но къде, по дяволите, се намирахме?