Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Istanbul Puzzle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Лорънс О'Брайън

Заглавие: Истанбулска загадка

Преводач: Димитър Добрев Димитров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1242-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6384

История

  1. — Добавяне

2

По улицата се посипаха натрошени стъкла. Четириетажната фасада на новия американски магазин за електроника се срутваше. Отекна глух тътен. Алармите се включиха в хор.

Прибирах се вкъщи. В петъчната вечер през август Лондон беше горещ и влажен. Тъкмо пресичах Оксфорд Стрийт, когато спрях по средата.

Към мен се носеше страховита маса от разгневени хора, размахали юмруци. Лицата им бяха забулени, а в погледите им искреше ярост. Изтръпнах… Дали градът щеше да избухне отново в пламъци?

Огледах се панически, забелязах една странична уличка с тухлени тротоари и хукнах към нея. Някакво момиче с розови кичури, бели обувки и яркозелена тениска стоеше насред улицата, вкаменено от ужас, отпуснало безпомощно ръце. Затичах към нея.

— Хайде! — извиках.

Тя ме погледна безизразно, все едно бях призрак, но тръгна с мен. Не трябваше да обръщам глава, за да разбера, че тълпата ни настига. Едва успяхме да се скрием в страничната уличка, когато те преминаха покрай нас. За миг помислих, че може да ни налетят, че ще трябва да браня девойчето до мен, ала те продължиха, скандирайки някакви лозунги със заплашителен ритъм, които почти не разбирах. Никога няма да забравя тези гласове. Защото тълпата не само плячкосваше, копелетата си бяха намерили и кауза, в името на която да вилнеят.

Някои от тях ни изгледаха свирепо, докато отминаваха, но за наш късмет ние не приличахме на набелязаните им мишени. Те преследваха символите на потисничеството. И изглеждаха като обезумели. След като всички изчезнаха, моята приятелка се розови кичури потрепери, а после побягна.

След вандалите останаха пищящи аларми и изпочупени витрини. Ала очевидно опасността беше отминала. Дали полицейската акция срещу една джамия си струваше всичко това?

Зърнах жена в късо кожено яке от другата страна на улицата. Отдалечаваше се тичешком, с гръб към мен. Взрях се напрегнато в нея.

— Айрийн! — подвикнах й колебливо и понечих инстинктивно да побягна подире й, но се овладях.

Айрийн бързо се отдалечаваше от мен…

Макар да знаех истината, още ми се искаше жената да се обърне, да се усмихне, а сърцето ми да затупти отново от онова незабравимо вълнение. Никой не беше ми въздействал като Айрийн. Преди да я срещна, никога не съм предполагал, че една жена може да те омагьоса само като влезе в стаята…

Част от мен все още не искаше да преодолее спомена за онова, което й се случи, не искаше да продължи напред, въпреки всичко, което казваха хората.

Жената почти се изгуби от погледа ми. Черната й коса се вееше зад нея, докато тя изчезваше призрачно в блясъка на премигващите светлини. Ако бях хукнал след нея, това щеше да означава, че окончателно съм се побъркал…

Тежко въздъхнах. Наясно бях, че току-що съм видял онова, което психиатърът ми наричаше халюцинация за справедливост. Колкото и несправедлива да е била смъртта им, хората не възкръсват, независимо от това колко го искаш.

Когато мама и тате починаха в Щатите за осемнадесет месеца един след друг, не се почувствах толкова ужасно.

И двамата все пак доста бяха поживели, а Айрийн едва започваше живота си.

Един хеликоптер прелетя ниско с блуждаещ фар.

Време беше да оставя виденията и да си тръгна. Очакваха ме други тревоги. Алек не отговори на последното ми съобщение. Трябваше да се върне в понеделник, когато програмата за увеличаване на образи, която усъвършенствах през последната седмица, най-накрая щеше да бъде тествана както трябва.

Ако объркахме този проект, нямаше да успея да се скрия от злостните клюки…

Представях си какво щяха да кажат. Как програмният директор да не сгреши след всичко, което го сполетя? Не беше ли очевидно, че не може да преодолее смъртта на жена си, че вече не го бива за тази работа? Не го ли понижиха именно заради това?

Фотографирането на мозайки с ангели, императори и светци не би трябвало да е толкова трудно. Дори да го правеше в някогашния ислямски „Свети Петър“. Работили сме и във Ватикана, и в Британския музей.

Ненадейно плисна дъжд и аз хукнах към входа на метрото на площад „Пикадили“, но докато го достигна, вече бях мокър до кости. Валеше като из ведро. Целият подгизнах, обувките ми жвакаха. Знаех, че приличам на мокра кокошка с разрошените си кестеняви кичури върху бледото ми чело. А сенките под очите ми от недоспиване ми придаваха още по-комичен вид.

Влакът беше претъпкан. Всички стояхме рамо до рамо, като в капан, а влагата и напрежението изпълваха въздуха.

Прочетох заглавията върху таблета на едно момиче до мен. Голямата новина бяха новите бунтове в Лондон. Пръстът й се понесе над нея и я отстрани. „Англия се пробужда“ — гласеше следващото заглавие. Влакът ни се наклони и спря. Светлините трепнаха. Някой изстена. Минаха десет минути, преди да потеглим отново…