Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (11)

11

Арап Анак застана на балкона в апартамента си. Светлините от сградите пред него, струпани около Златния рог, приличаха на диамантени паяжини.

Подгъвът на тъмносиния му копринен халат се вееше на вятъра. Чу се гневен крясък. Той погледна надолу през черния железен парапет на балкона си. Истанбул в началото на август беше горещ и задушен град, но само за обикновените хора. Богатите, които обитаваха скъпи жилища и хотелски апартаменти на горните етажи, усещаха хладните ветрове, носещи се над покривите.

Далеч долу, в жълтата светлина на уличната лампа, някакъв просяк се валяше в праха. Събираха се хора. Някой отново изкрещя.

Малак приближи до него, наведе се и заговори тихо.

— Провалиха се — съобщи той. — Колата, с която чужденецът избяга, беше с дипломатически номера. Регистрирана е на Британското консулство. Взехме снимки от стаята и от таблета му. — Той подаде снимките на Арап.

— Не включвай таблета — нареди Арап. Вдигна снимките. — Не взехте ли телефона му?

— Не. Но знаем името му. Вчера е пристигнал от Англия.

— Потърсете го, но дискретно. И приключвайте с почистването. Не искам да остават никакви следи.

Малак кимна, обърна се и излезе, затваряйки вратата с едва чуто щракане.

Арап прокара ръце по парапета, погали го. После го стисна здраво.

Копията от снимките на гърка може би вече се намираха в ръцете на британците. Не беше лесно да разберат къде са били направени, ала нямаше и да е невъзможно.

Но дали щяха да проумеят значимостта на откритието си, дали щяха да си направят труда да го проследят? Може би. Не са глупави. Всички тези проблеми трябваше да се решат бързо.

Не можеха да пропилеят пет години в планиране. Отне им твърде дълго време да стигнат до този етап. Всичко беше почти готово.

Спомни си деня, когато всичко започна. Денят, в който намери разчленения труп на баща си в голямата спалня на онази луксозна вила в Австрия.

Баща му си заслужи този болезнен край… Както всеки, прекарал времето си на Лазурния бряг в наркотична мъгла, прахосвайки наследството си. Единственото полезно нещо, на което го научи, беше един урок, който малцина бащи смятаха за необходимо да предадат на децата си.

Арап отдавна имаше извратени наклонности. Знаеше го, откакто изнасили онова момиче до училището си в Англия. Местният вестник писа за инцидента. Все още нямаше представа защо им пукаше толкова много за едно нищожество, за една незначителна ларва. Англичаните бяха прекалено педантични.

Онова дребно момиченце не беше първото му докосване до забранените удоволствия. Той изгуби девствеността си едва десетгодишен. Приятелите на баща му се смееха, когато се преструваха, че го душат на яхтата в Егейско море, доставяйки си удоволствие с тялото му. Преживяване, което никога нямаше да забрави…

Завинаги се запечатаха в съзнанието му и думите на баща му след това: „Когато си извършил непростими неща, ти се освобождаваш, защото никога не можеш да се върнеш, никога няма да ги поправиш“.

И се оказа прав. Той беше свободен и щеше да остави такава следа, за каквато баща му никога не беше си и помислял. Щеше да стори нещо, каквото предците му бяха направили преди векове. То беше възможно с наследствените му имоти и титли, стигащи хиляда години назад. Малцина други имаха амбицията, парите и връзките да осъществят това. Неговото време идваше.

Телефонът му звънна. Той го вдигна от мраморната масичка и видя, че е получил съобщение. Натисна копчето, за да го прочете…

В този миг отдолу се чу сирена на линейка. Той остави телефона и надзърна през парапета. Край линейката се трупаха някакви притеснени, безпомощни хорица…

Всичко, което познаваха, щеше да се промени. Оставаха още няколко неща, които трябваше да доизпипа, а Малак лесно щеше да се погрижи за тях. Отдавна бе доказал, че харесва такива задачи.