Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (28)

28

Изабел се наведе и извади една тухла в края на сводестия портал. Освободи я с малко размърдване. Пъхна ръка в празнината, измъкна лъскав месингов ключ, после върна тухлата на мястото й, слезе по стълбите и пъхна ключа в ключалката. Накрая пристъпи вътре и посегна към копчето за осветлението.

Една крушка светна. Висеше на тънък бял кабел от средата на тавана, поне на девет метра от пода. Крушката и кабелът изглеждаха напълно неуместно на това място с вид на преддверие към древна църква.

Стенописи — толкова зацапани, почти заличени — покриваха стените и избледняваха в сенките над главите ни. Парченца от иконите липсваха, но все пак успях да различа слабите фигури — приличаха на светци. Подът на залата бе постлан с геометрически подредени черни и бели плочки, които някой реставрираше. Малки купчинки от тях лежаха струпани в ъгъла, където реставрационната работа продължаваше. Около нас имаше седем дървени врати. Всички бяха затворени.

— Това е една от най-старите византийски сгради извън стените на Константинопол — обясни Изабел и затвори вратата зад нас. — Преди падането на града е била част от манастир. След като Мехмед превзел града, манастирът бил затворен. В ранните османски времена мястото е служело за склад. Удивително е, че тези византийски стенописи просто са били замазани отгоре. Всички си стояха там, когато свалихме мазилката. — Тя вдигна поглед към тях и бавно се извърна.

Избелели икони покриваха всички стени. Представих си как е изглеждала залата преди хиляда години, когато са имали само свещи.

— Мисля, че се отскубнахме от преследвачите си — въздъхна облекчено Изабел.

Взираше се в мозайките, сякаш все още благоговееше пред тях, макар да идваше често тук.

— Много малко хора знаят за това място — обясни тя. — Истанбул все още пази много тайни. — Гласът й отекна в помещението.

— Невероятно! — възкликнах. — А кой е собственикът? — Очаквах да назове някоя институция.

— Един приятел… Превръща сградата в елитна градска къща. Убеди ме да му свърша малко работа. Започнах да реставрирам мозайките още щом дойдох. Нуждаех се от нещо, което да запази разсъдъка ми. Ходих на курс недалеч оттук. Обичам това място, където винаги се чувствам в безопасност.

Дебелата поне петнадесет сантиметра дървена врата, през която минахме, можеше да удържи цяла армия.

— И тук открихме един пласт, който направо ни изуми.

— Какъв пласт?

— Попаднахме на този фалически символ, гравиран на стената отвън. Беше покрит с мазилка и тухли, но когато всичко се разкри, стана ясно като бял ден…

— Това са открили и в Помпей, нали? Не означава ли, че тук е имало публичен дом?

Тя кимна.

— И става още по-удивително. Един човек на име Прокопий написал тайна история на императрица Теодора, съпругата на Юстиниан Велики — императора, поръчал строежа на „Света София“…

— Е, и? — погледнах я аз. — Какво ново? Чел съм за репутацията на Теодора.

— Прокопий твърди, че Теодора започнала като долнопробна проститутка и танцувала гола в бардака пред очите на всички. — Докато говореше, тя се обърна и погледна стените. — Дал е и име на бордея, където тя е работила. Бил наречен „Бърлогата на вълчицата, номер VII“. Тогава всички публични домове имали номера и разрешителни.

Изпитах странно усещане, сякаш пластовете с икони на светци около мен падаха и виждах разгулни картини и зала, пълна с клиенти и проститутки.

— Да не твърдиш, че си намерила бардака на Теодора?

Тя кимна.

— Така мислим. Над фалическия символ има изображение на вълчица, гравирано в стената с номер VII до него. Не може да означава нищо друго.

— Невероятно… — прошепнах аз.

— Казват, че Теодора започнала да обслужва рибари и моряци, живеещи извън града, а после преминала на аристократи, които не искали да ги виждат в бордеите в Централен Константинопол. Накрая изкусила и младия Юстиниан. Спасила и императорската му корона, когато бунтовниците в безредиците Ника опитали да го свалят. Наредила на генерала му да ги избие всичките.

— Защо са наричали бордеите „Бърлогата на вълчицата“?

— Според някои, защото вълчиците са ненаситни, а според други — понеже могат да те оближат навсякъде.

— Разбирам.

— Прокопий пише, че към края на живота си тя превърнала всички константинополски бордеи в манастири. Починала през 548 година. Вероятно тогава тази сграда е била преустроена в манастир.

Изабел отиде до голям сводест вход отляво и мина през него. Последвах я по витата каменна стълба. Стените й бяха покрити с избеляла охра и геометрични фигури, нарисувани с индиго.

— Никога не съм виждал такива рисунки — възхитих се аз.

Изабел не отговори. Беше задушно, влажно и миришеше на мухъл. Чух далечен звук от клаксон, после свирене на гуми, но шумовете бяха приглушени. Тук държаха модерния свят на разстояние.

— Как реагира Питър, когато му разказа за тайните разкопки под „Света Ирина“? — попита тя, докато продължавахме да се изкачваме.

— Нищо особено. Не беше много заинтересован.

Стълбите бяха осветени със слаби крушки, висящи тук-там от тавана. Трябваше много работа, за да се реставрира добре това място. Спряхме на тъмна площадка, пред каменна арка, извеждаща от нея. От другата страна на арката цареше пълен мрак. Изабел натисна ключ, увиснал свободно от стената.

Наниз крушки светна високо горе, осветявайки най-изумителната зала, която бях виждал някога. Стените оживяха с рисунки, много от тях на ангели-воини. Подът представляваше изобилие от пукнати и счупени черни и бели плочки. Много от стенописите се виждаха само частично, заради саждите и мазилката. Ефектът бе пленителен.

Представих си как византийски монаси с бръснати глави се молят тук, а тези фрески в естествен ръст ги наблюдават отгоре.

— Войнствена група, а? — попита Изабел. — Виж онзи. Това е свети Михаил. — Посочи към един ангел с избелял, но пламтящ меч. — Ето го свети Георги. Приличат на истински хора, нали?

Таванът бе почти изцяло черен, с изключение на една липсваща част в ъгъла, където се виждаха сиви греди.

— Това изглежда по-ново от преддверието долу — отбелязах аз.

— Да. И ние мислим така. Смятаме, че това е била горната част, може би таверна, превърната в параклис. Погледни този олтар. Мислех си за него, когато говорихме с отец Григорий. Ето какво исках да видиш.

В другия край на параклиса се виждаше жълт мраморен блок с размерите на маса. Мозайката по пода около него бе още по-съвършена. Някой бе работил по нея. Виждаха се купчини тебеширен прах.

— Твое дело ли е? — посочих към пода.

— Само част от него.

Наведох се да погледна. Дупките бяха запълнени с неутрален цвят, позволяващ на мозайката да изпъкне.

— Удивително. Айрийн би се влюбила в това. Тя рисуваше. Направо би полудяла по това място.

Изабел изглеждаше замислена, сякаш преценяваше нещо. Черната й коса грееше в златистия блясък от крушката над главите ни.

— Не мога да си представя колко си страдал… Да изгубиш такъв партньор… — Сякаш ми съчувстваше искрено.

Не й отговорих. Това бе част от мен, която предпочитах да запазя за себе си.

— Как го преживя?

Вдигнах рамене.

— Много хора преживяват тежки моменти — разводи, смърт на партньорите, безработица, болести. Никой не се отървава — въздъхнах аз.

— Сигурно си прав. — Тя замълча.

Имах усещането, че иска да ми каже още нещо, нещо лично.

— Когато бракът ми се провали — продължи бавно тя, — ми отне повече от година, за да го превъзмогна. Накрая отношенията ни бяха толкова студени… Наистина се разстроих. Но все пак не мисля, че може да се сравни с твоето преживяване.

— Нали казват, че онова, което не те убива, те прави по-силен? — Докоснах с ръка мраморната маса. Беше леденостудена.

— Много по-силен.

Тя заобиколи олтара.

— Това ще ти хареса — промълви тя. — Вярвали са, че олтар като този може да прогонва злите сили, че притежава изцелителна магия. — Постави ръце върху него, Шон, с разперени пръсти. — Тя сложи ръце върху олтара.

И аз го направих. Със сигурност не можеше да ми навреди. Олтарът беше студен, но не неприятно. Обаче не усетих никаква магия.

— Открихме толкова много неща в това място, когато го проучвахме.

— Има и още? — Махнах ръце от олтара и ги опрях в челото си. Бяха удивително студени.

— Чел ли си историята за Хензел и Гретел?

Изгледах я с недоумение.

— Само не знаеш, че е истинска случка. Децата били изоставени в гората през Средновековието. И то в Европа.

— Защо някой ще си изоставя децата?

— През четиринадесети век Черната смърт и гладът след нея поразили хората от Египет до Шотландия. Населението в Англия се стопило — от седем на два милиона. Представи си въздействието от такова бедствие. Обществените норми се разпаднали. Някои хора не можели да се грижат за децата си. Самите те умирали. Завеждали децата в горите и ги изоставяли. Мислели, че го правят за тяхно добро. Може би наистина е било така.

— Но това е лудост…

— Спомни си как отец Григорий разказваше, че злото се завръщало на цикли. — Тя потрепери и се обгърна с ръце.

— Монасите тук, в Константинопол, предрекли циклите на злото, на глада и чумата. В някои архиви намерихме бележки, в които се споменава този манастир. Очевидно това място е било известно из целия континент — заради предсказанията си.

Сега въздухът в параклиса сякаш стана по-студен от преди, когато влязохме. Усещаше се самота, сякаш манастирът очакваше подстриганите монаси да се върнат.

— През четиринадесети век социалният ред в Европа е бил застрашен за последен път. Слугите превземали именията. Управляващите класи напускали градовете… — Гласът й отекна от стените. — Най-ужасният век в Европа от седемстотин години. Монасите тук твърдели, че са открили модела. Споменава се в два документа. Единият от тях е в музея „Фицалан“ в Кеймбридж.

Направих бързо изчисление.

— Значи сегашният век също ще бъде забавен.

— Бог знае. Очевидно навремето тукашните монаси са предупредили византийския император, че чумата настъпва… Монасите от този манастир са предсказали и глада, и войните от началото на седми век. Случили са се точно преди ислямът да се появи и да щурмува Близкия изток.

— Как са правили предсказанията си? Да не би да са гадаели по звездите?

— Не сме сигурни. Всичко е малко мистериозно, черна магия. Когато пророчествата им се сбъднали през 1314 година, ги похвалили, че са предупредили хората. По-късно били обвинени, че са в съюз с дявола. Да застреляш вестоносеца — така бихме го нарекли днес.

— Да, виждам как става.

— После нещата се влошили… През 1347 година три четвърти от населението на Константинопол измряло от чумата. Много хора си мислели, че това е краят на света. Някои монаси били изгорени на клада.

— Прекрасно. Трябва да е било заради черната магия. — Прокарах пръсти по олтара. Беше гладък, изтъркан.

— Очевидно монасите тук са познавали астрологията. Манастирът се е специализирал в това. Тогава не са правили разлика между астрономия и астрология. Просто гледали звездите, за да определят датата за Великден, да кажат на хората кога да сеят и жънат… Не е изненадващо, че са предвиждали глада и чумните епидемии. — Изабел посочи надолу. — Мислим, че този олтар има нещо общо с техните предсказания. — Разпери ръце над него, докосвайки го предпазливо, сякаш беше жив. — Това е единственият оцелял екземпляр на византийски оракулски олтар. Мислим, че е направен през шести век. Вярваме, че е копие на Давидовия олтар в Йерусалим. — Говореше почтително, наблягайки на всяка дума. — Измайсторен е от кварц…

— Мислиш ли, че има някаква истина в идеята за седемстотингодишния цикъл на злото?

— Знаеш ли какво ме тревожи, Шон? — Тя се огледа, сякаш проверяваше за неканени гости. — Хората, които се опитват да изпълнят тези предсказания, нещо като самосбъдващо се пророчество… Някои от тях искат да предизвикат силите, дълбоките сили, като омразата и страха.

Тя въздъхна и се наведе над олтара.

— Погледни горния камък. — Посочи към него. — Дебел е два сантиметра. Трябва да е най-финото парче мадагаскарски кварц в целия свят. Нямаме представа как е докаран тук. Приятелят ми го откри в наводнената шахта ей там. — Кимна към ъгъла на параклиса.

Наведох се към кварца. Плочата искреше като жива.

— Виждаш ли тези белези? — Тя прокара пръст по тънка сребриста линия върху плочата. Там имаше и други линии, гравирани сребърни нишки по целия олтар.

Тя прокара пръст по една от тях.

Погледнах отблизо. Някъде далеч чух вой на сирена. После внезапно секна.

— Това прилича на някакво очертание, на непонятна фигура — предположих аз.

— Мислим, че е Вечерницата.

Изабел прокара пръст по браздите. Едва различавах линиите, събиращи се в горния край на олтара.

— От онази страна. — Тя посочи към мястото, където стоях. — Има две везни и меч. Това е символът на Страшния съд.

Видях как гърдите й се надигат под тениската.

В този миг нещо припна по пода.

— Какво беше това?

Тя бързо се огледа.

— Просто тук гъмжи от паразити…

— Значи сме с компания — пошегувах се аз.

Тя отстъпи от олтара.

— Какво ти довери днес твоят приятел, професорът?

Разказах й само това, което споделих и с Питър преди.

Обясних й как съм стигнал до извода, че Алек е снимал в „Света Ирина“. А също и че в подземията на храма може да има всякакви съкровища, ако не са отваряни от векове. Обясних й, че има нещо подозрително в групата, която копае там. Обаче не споделих всичко. Запазих си един последен коз.

Когато приключих, тя отново повтори:

— Питър смята, че не е нужно да правиш нищо повече.

— Сигурен съм, че е така. Но какъв е този шум?

През стените на сградата гърмеше музика. Беше типично турска: бърза, жива, с извиващи се цигански ритми. Подхождаше на настроението ми.

— Нарича се фасил — турска музика от нощните клубове — поясни тя.

Сетих се за нещо, което ми спомена Бюлент. И за миг разбрах какво трябва да направим, за да подразним Питър.

— Знаеш ли, че довечера в „Света Ирина“ ще има концерт с изпълнения на Вагнер?

— И какво от това?

— Трябва да отидем, да се огледаме, ще кажем, че сме дошли за автографи или нещо такова. Страхотен претекст да се вмъкнем там… „Света Ирина“ ще бъде отворена, ще се съберат много хора.

Тя ме погледна недоумяващо. По напрегнатото й изражение виждах как пресмята възможностите, колебае се дали да не се опита да ме спре. Усмихнах й се. Мислех да отида в „Света Ирина“ на другия ден, но сега можех да убия два заека с един куршум. Трябваше да видя „Света Ирина“ възможно най-скоро.

Хората, които копаеха там, може би щяха да се уплашат от развитието на събитията. Вероятно щяха да затворят мястото, ако вършеха нещо нередно. Имаше и още една полза. Щях да разбера дали може да се вярва на Изабел, или цялото й съчувствие бе само игра, за да ме предразположи. Ако информираше шефовете си за плановете ми и те се опитаха да ме спрат, щях да съм наясно какво си е наумила.

Чу се оглушително бумтене. Сякаш идваше някъде под нас.

Бумтенето се усили, отекна из стаята, като че ли някой се опитваше да нахлуе с взлом. Изабел реагира като ужилена.

— Хайде! — изсъска тя. Хукна към другия край на параклиса. Изтичах след нея. Но там долу липсваше врата, нямаше откъде да излезем. Какво си мислеше да направи?

Когато стигна до ъгъла на параклиса, тя мушна нещо в част от стената, която изглеждаше като тухлена. Когато приближих до нея, с изумление видях, че тухлите са нарисувани… Trompe l’oeil^[1].

Чух тъп звук. Бумтенето престана. Замести го мъртвешка тишина.

— Какво има тук?

— Подай ми ръка — помоли тя. Натискаше стената. Аз също натиснах, макар да не бях сигурен какво ще стане. Дали цялата стена щеше да се отмести?

— Мислиш, че са онези типове, които се опитаха да ни убият ли?

— Не знам — отвърна тя. — Но няма да чакам. — Погледна назад към вратата до стълбите.

С глухо скърцане в стената, където натискахме, се отвори врата. Беше висока само метър и половина, но достатъчно, за да се промушим. Ако не беше ми я показала, нямаше начин да разбера, че е там. Обля ме хладен въздух.

— Мислех, че няма да се отвори — обади се тя, след като мина. — Хайде, дръпни я зад себе си.

Затворих я внимателно. После се огледах. Горе, в края на високия и тесен коридор, където се намирахме, имаше малко прозорче. Лунната светлина осветяваше помещението с бледа светлина. Очите ми бавно свикнаха с полумрака.

Трудно би било за някой, който не познава мястото, да ни намери. Но къде водеше този коридор? Не попаднахме ли в капан?

— Има ли изход? — попитах аз. Около нас се стелеше миризма на застояло. Все още чувах турската музика. Сега по-силно.

— Този път беше напълно блокиран, когато го открихме — обясни Изабел, докато напредваше по коридора. — Отломките бяха петстотингодишни. Едва можеше да се слезе тук… Води към една задна врата.

— Наистина ли ни следят?

— Шшт, не говори! — прошепна тя.

Огледах се напрегнато.

Продължихме. В края висок прозорец се мержелееше над най-тясната стълба, която бях виждал. В дъното имаше друга врата. Отне ни минута да открием и отключим двете ключалки. Портичката изскърца и се отвори. Засега имахме късмет. Отгоре не се чуваше нищо.

Излязохме на асфалтирана алея, която беше в пълен дисонанс с древното място, където бяхме. Изтичахме до края й, там тя се вливаше в главната улица, задръстена от коли, пъплещи броня до броня и в двете посоки. Все още беше адски горещо. Потях се.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попитах ядосано, оглеждайки се наоколо.

— Нямам представа, но не искам да се върна, за да разбера. — Не изглеждаше много уплашена. Явно перфектно владееше емоциите си.

Пешеходците пресичаха между колите. Хората се смееха, жестикулираха. Бях чувал за процъфтяващата турска икономика, за това как се е подобрила за десетина години, но за пръв път наистина усещах какво означава това.

— Всяка вечер ли е така в Истанбул? — Погледнах си часовника. Показваше 22,30 ч.

— По това време Бебек е пълна лудница. И така е седем вечери седмично. А понякога е и още по-пренаселено…

Недалеч призова мюезин. Като че ли никой не му обърна внимание. Промъкнахме се през тълпите като приятели на вечерна разходка.

Минахме край няколко ресторанта и магазина. И двамата мълчахме.

После попитах:

— Често ли изнасят концерти в „Света Ирина“?

— През лятото на всеки няколко седмици. Последния път, когато ходих, почти нямаше охрана.

Минахме покрай магазин за телевизори. Витрината му беше препълнена с последните супертънки плазми. На една от тях видях познато лице.

— Какво става, по дяволите! — втрещих се аз. — Това е Бюлент. С този човек се срещнах сутринта.

Изабел спря. Магазинът беше затворен и не можехме да чуем нищо, но аз имах лошо предчувствие. Какво се беше случило с Бюлент?…

След секунди лицето му беше изместено от нощна картина на Златния рог и осветената „Света София“. После се появи линейка, минаваща бързо през трафика. Сетне отново изникна познатото лице. Под снимката се виждаха две дати, 1955–2012, и името на професор Бюлент.

Изабел заговори делово:

— Трябва да е бил много важен, за да влезе в новините.

— Това е пълна лудост! — недоумявах аз. — Та нали днес следобед бях с него!

В мен сякаш се скъса нещо. Все едно онемях. Спомените за случилото се с Алек и с отец Григорий се върнаха с пълна сила. Видях как Бюлент държи снимката на семейството си. Започна да ми се повдига… После ме обзе неудържим гняв…

Вдигнах ръка към лицето си. Беше горещо. Отстъпих назад. Ако не бях отишъл при него, това може би нямаше да се случи. Внезапно екранът се изпълни с баскетболисти. Стана ми студено.

— Да вървим — предложи Изабел. — До утре „Света София“ може да гъмжи от полиция.

Продължихме. На два пъти се опитах да изрека нещо, но думите засядаха в гърлото ми.

Сетне осъзнах какво трябва да кажа.

— Искам да разберем какво става. — Гласът ми прозвуча странно. — Преди някой от нас да последва участта им.

Изабел стисна ръката ми.

— Добре ли си? — попита тя.

— Виж, ей там има таксита — отвърнах аз.

Беше време да получа някои отговори…