Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (20)

20

Колата за мен пристигна в осем часа на другата сутрин.

Преди това похапнах мек хляб, маслини, пикантни колбаси и обърнах две чаши портокалов сок. Питър не беше се върнал — така каза неговият човек, когато ми поднесе закуската в стаята. Не ми пукаше. Не изгарях от нетърпение Питър да се присъедини към нас с Изабел в „Света София“.

Когато надникнах през стъклото на автомобила, Изабел я нямаше вътре. Шофьорът обясни на перфектен английски, но със силен акцент, че я чакал, звънял й три пъти от входа, опитал и по телефона, но тя не слязла. И дошъл да ме вземе, както му било наредено.

Енергията ми вече беше изсмукана от ранната горещина. Не исках да слушам това. Какво ли си беше наумила?

— Още ли се нуждаете от мен, ефенди? — попита шофьорът. Изглеждаше объркан.

— В консулството знаят ли защо Изабел не е дошла? — попитах аз.

Той кимна, но не изглеждаше много сигурен. Дали не беше й се случило нещо?

Шофьорът извади мобилния си телефон, сякаш усетил безпокойството ми, и набра някакъв номер. Изчаках до колата.

— Не вдига — информира ме и ми поднесе телефона, за да чуя звъненето. — Може би е забравила. — Той вдигна рамене.

Внезапно споменът за думите й, преди да се разделим, се замъгли. Каза, че в осем ще дойде кола за мен, но дали спомена, че и тя ще пътува с нея? Не каза ли само, че ще ме вземат?

Да, възможно е. А вече наближаваше девет — не исках да закъснея за срещата си с Абдал.

— Може ли да отидем до апартамента й, за да видим дали е готова? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не, не, няма как… Мога само да ви закарам до мястото, където ми определиха, или никъде. — От изражението му ми стана ясно, че няма да промени решението си.

Дали го правеше нарочно? Или ситуацията беше по-сериозна, отколкото изглеждаше? Погледнах си часовника. Защо да се тревожа от отсъствието й? Нали те искаха да ме следят? Вероятно Изабел бе решила да ми отпусне малко свобода?

Докато пътувахме към офиса на Консервационната лаборатория до „Света Ирина“, на гърба на „Света София“, се замислих дали трябва да си правя труда да я открия.

— Къде живее Изабел Шарп? — попитах шофьора.

Той само поклати глава.

— Кога я видя за последен път?

Не отговори. Сега бях сам. Единственият проблем бе, че нямах телефон.

Питър не ми го върна, а аз бях твърде уморен и отнесен в мислите си, за да си го поискам вчера следобед. Щях да го направя, ако знаех, че ще изчезне с него.

Докато си пробивахме път в трафика, в съзнанието ми нахлуха въпроси. Дали всичко това за тях беше игра, чрез която се надяваха да разберат какво крия от тях? И изобщо следяха ли ме?

Огледах се. Зад нас имаше твърде много коли, за да добия представа дали някой ме следваше по петите.

Със сигурност бе възможно да ми дадат повече свобода, за да видят какво ще направя.

Минута по-късно ми хрумна нещо. Взех телефона на шофьора, за да говоря с някого от Британското консулство.

Той имаше номера. Човекът, който вдигна, изглеждаше разтревожен, че Изабел е пропуснала срещата ни. Предложи да приеме съобщение за нея и ме увери, че тя ще се свърже с мен.

Шофьорът ме остави пред задната врата на лабораторията до „Света София“. Лабораторията се помещаваше в триетажна сграда от османската епоха, построена от гигантски гранитни блокове. Входът се намираше точно зад „Света Ирина“, в двор на конюшня, павиран с хлъзгави камъни, които сигурно са изглеждали като нови, когато конете са били единственият транспорт.

В двора цареше необикновена пустота.

— Няма Абдал Гокан. Няма — извика дежурният, поклащайки глава, когато попитах за него.

И повиши глас, щом от изражението ми стана ясно, че не съм разбрал потока от турски думи, леещ се от устата му. Седеше в олющена дървена кабинка, заела един ъгъл във високия коридор към лабораторията, покрит с черни и бели плочки.

Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че Абдал Гокан просто още не е дошъл. Сигурно това имаше предвид.

— Ще почакам — предложих.

Той не отговори. Просто затвори капака от матово стъкло, който ни разделяше.

Голяма снимка на Ататюрк със строг поглед, поставена в позлатена рамка, бе единственото изображение по стените. Отдясно на вратата висеше календар, оръфан по краищата, с червен турски полумесец в центъра. Надуших прах. Атмосферата беше потискаща, сякаш ако помолех нещо да бъде свършено бързо, щях да бъда посрещнат с крайно безразличие, а после с пълно мълчание.

Зачаках.

Трепвах всеки път, когато чуех някой да влиза в двора отвън. Взирах се във всички, които минаваха по коридора. Те отвръщаха на погледа ми с неприкрита подозрителност.

Хайде, Абдал…

На стената, до вратата към двора, имаше закачен лист хартия, изписан на турски. Взирах се в него, когато чух един глас, който избуча зад гърба ми:

— Мистър Раян, как сте?

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се рязко.

Абдал Гокан стоеше зад мен. Изглеждаше разтревожен.

Той беше едър мъж, недодялан, с добре поддържана посивяла брада и гъсти мустаци по модата от шестдесетте години. Приличаше на консервативен професор от южен университет, когото пак бяха пропуснали при повишенията. Дрехите му — торбесто черно ленено сако, избеляла черна риза и панталонът — висяха на него като измачкани пердета. Нямах представа откъде се появи, но и не ми пукаше. Зарадвах му се.

— Абдал, страхотно е да те видя. — Целунахме се по бузите. — Някой друг свърза ли се с теб? Трябваше да се срещна с една колежка тук. Тя щеше да дойде с нас тази сутрин.

— Сега пристигам — отговори той. — Чакай да видя дали имам съобщения. Обърна се и влезе в кабинката. Погледнах гърба на сакото му. Сякаш беше спал с него.

— Няма съобщения — информира ме той, когато се обърна отново към мен. — Ела да видиш новата ни лаборатория. Искам да ти я покажа. — Изглеждаше изморен, като ловджийско куче след лов.

Реших да забравя за Изабел. Тя си знаеше работата.

Цели двадесет минути той ме развежда из хаотичните офиси и чисто новите лаборатории, разказвайки ми от игла до конец за новите изследователи и реставратори, работещи в „Света София“.

— Тази година всичко се фокусира върху главната апсида — обясни той, докато минавахме през стая, където малки парченца от мозайки бяха положени върху дълги маси.

— Алек занимаваше ли се с някой друг обект, нещо, което не е било свързано директно с нашия проект? — попитах аз.

— Не, работеше само там, където се договорихме. Нямаше причина да ходи другаде.

Разочаровах се.

— Хайде, да отидем там. Сам ще видиш къде е работил — предложи Абдал. Изражението му стана сериозно, сякаш не одобряваше намека ми, че Алек е правил нещо непозволено, а Абдал е знаел за това.

Излязохме през една странична врата. Вървяхме десет минути до главния вход към „Света София“. Абдал ходеше бавно. Огледах се, но не забелязах някой да ни следи. Дали се бях измъкнал от мрежата, или се беше случило нещо, за което не знаех?

Докато подозрително оглеждах минувачите, в съзнанието ми изникна образът на убийците, които ни преследваха в хотела преди няколко дни. Взрях се в туристите — от всяка страна по света — и в уличните търговци, продаващи пощенски картички и бутилки с вода. Дали онези проклети копелета все още ме търсеха?

Служебната карта на Абдал ни прекара край дългите опашки с туристи пред главния вход към „Света София“. После, избягвайки тълпите, струпани около екскурзоводите в дългото високо преддверие, стигнахме до основната част от сградата, където стана много по-хладно. Познавах добре това място. Всеки път, когато влизах вътре, изпитвах усещане за святост, за духовност…

Може би се дължеше на застоялия въздух, на тънкия слой прах от мрамор и стари тухли или на приглушените гласове и вдигнатите нагоре лица… А може би просто самите размери на древната сграда и масивните й стени, издигащи се като крепост на вярата, ми вдъхваха това усещане.

По време на конкурса за проекта прекарах няколко дни в „Света София“. Този път обаче, в средата на лятото, корабът изглеждаше по-светъл заради слънчевата светлина, пронизваща въздуха от редиците луминесцентни прозорци на второто, третото и на далечното четвърто ниво. Хиляда години това е била най-голямата християнска църква на света, а величието й е било реклама за успеха на империята, която я е построила.

Когато Абдал ми показа стенописите и мозайките, фотографирани от Алек, той ме заведе до място, оградено с високо скеле около султанската галерия. Туристите около централния кораб — стиснали фотоапарати и пътеводители — се втренчиха в нас, когато Абдал почука по стоманената врата, даваща достъп до закритото място. Отвори ни възрастен белокос мъж. Зад него видях двама други, коленичили до тънките колони, подкрепящи галерията.

— Възможно ли е някой да е завел Алек някъде другаде, за да гледа мозайки? Говори се за други интересни мозайки наблизо — подхвърлих аз.

Абдал ме изгледа така, сякаш бях обидил семейството му.

— Не, абсурд! — Той поклати енергично глава. Изглеждаше ядосан. — Тук са интересните неща. — Посочи към мястото, където работеха мъжете.

— Питам само защото се чудех дали някой го е завел в подземията. Някои тунели и водоеми бяха отворени наскоро, нали?

Той вдигна рамене.

— Колегата ти работеше където му казахме. Ние сме много стриктни за тези неща. Проектът ви включваше само работа на места с обществен достъп. Показах ти ги.

Някой зад Абдал извика на турски. Той се обърна и също извика нещо. Един мъж от другия край се изправи, пое към нас и размаха ръце. Абдал се обърна към мен. Не изглеждаше доволен. Когато мъжът ни приближи, от устата на Абдал се изля поток от турски думи. Чух името си някъде по средата.

— Мараба, мистър Раян — поздрави ме сериозно човекът, щом Абдал приключи. Поклони се.

Беше дребен, с оредяла черна брада и груба кожа. Друг археолог, предположих. Носеше поло и кремав панталон. Изглеждаше загрижен.

— Казвам се Бюлент — представи се той. — Абдал ми спомена, че сте колега на Алек. — Преди да успея да отговоря, той продължи: — Ужасно нещо му се случи.

Задържа ръката ми дълго, стискайки я здраво, като че ли се опитваше да ме утеши. После ме целуна по двете бузи. Кожата му беше гладка.

Абдал го изгледа с укор. Колегата му не му обърна внимание.

— Вашият мистър Алек беше луд по работата си. Всяка вечер оставаше тук до късно. А сутрин започваше преди другите. Искаше да узнае всичко. — Той посочи към златистия купол над нас.

— Алек винаги работеше упорито — съгласих се аз. Почувствах се неудобно да говоря за него в минало време. Не ми се струваше правилно.

— Беше добър човек.

Той сведе поглед и вдигна длан към гърдите си, сякаш се молеше.

— Много лошо, мистър Раян. Не заслужаваше да му се случи това.

— Поне правеше онова, което обичаше, през последните си няколко дни.

— Прав сте. Той обичаше това място. — Сякаш се просълзи. — Каза ми, че древните знаели повече от нас за свещената геометрия, за това как подобни места можели да ни помогнат да се доближим до божественото. — Отново посочи към купола над главите ни.

— Беше умен — отвърнах аз.

— Алек сподели с мен своите теории за свещената геометрия в „Света София“. Беше изровил странни факти за това място. Твърдеше, че Василид — философът, вдъхновил архитектите на „Света София“, научил тайните на свещената геометрия от първите ученици на свети Петър.

Бюлент кимна в съгласие. Абдал сякаш нямаше търпение разговорът ни да приключи.

— Математическата хармония е истинско отражение на божественото, мистър Раян. Ключ към божествения план. Ще надживее всички ни. Но аз трябва да вървя. — Той наведе глава.

— Радвам се, че си поговорихме — кимнах аз.

Абдал въздъхна облекчено.

— Алек работил ли е извън „Света София“? — попитах бързо Бюлент, преди да се е обърнал.

Той се взря в мен озадачено.

— Говореше за много неща… Имаше някои налудничави идеи.

Погледна към Абдал, който сега изглеждаше бесен.

— Мистър Раян, достатъчно. Трябва да се връщам в офиса си. Показах ви къде е работил Алек. Отговорих на въпросите ви. Свърших каквото обещах. Нищо повече не мога да сторя. Всички скърбим за случилото се, но мога да ви уверя, че то няма нищо общо с работата му тук. От полицията ми съобщиха, че просто било лош късмет. Бил е, както вие казвате, на правилното място в грешното време?

Не си направих труда да го коригирам. Колегата му протегна ръка. Стиснах я.

— Géle, géle — каза той.

Абдал ме изведе през стоманената врата. Колегата му се върна на работа.

— Ако се нуждаете от още помощ, изпратете ми имейл от Англия — предложи Абдал и ми стисна ръката.

После изчезна, а аз останах сам с туристите. Вървях бързо по мозаечния мраморен под. Дневната горещина, макар и далеч от слънцето, падаше като тежък воал… Затрудняваше мисленето. А аз определено трябваше да помисля, за да преценя какво да предприема по-нататък.

Едно беше сигурно: в Оксфорд нямаше да искат и да чуят за свещената геометрия. Алек трябваше да събира дигитални образи, не суеверия. Но какво подразни Абдал толкова много?

Връхлетя ме странно усещане. Надушвах, макар и слабо, миризмата на смърт от скритата пещера на отец Григорий, сякаш беше полепнала по мен. Отвън спрях при един търговец и си купих бутилка вода.

После се изправих под блестящото слънце, а през широкото открито пространство пред „Света София“ се издигаха минаретата и гигантският купол на Синята джамия — четиристотингодишния огледален образ на „Света София“. Изглежда, я бяха проектирали, за да демонстрират, че ислямът може да се равнява по великолепие с всяка християнска сграда.

В този миг някой ме извика:

— Мистър Шон!

Огледах се, но не съзрях никого. Само потоци от хора се движеха във всички посоки. Тръгнах през плочника пред „Света София“, възнамерявайки да погледна назад, щом се измъкна от тълпите, за да видя дали ще забележа някого.

После усетих ръка върху рамото си и се извърнах.

— Мистър Шон, почакайте. — Беше Бюлент. Дръпна ме от пътя на неколцина минаващи туристи.

— Радвам се, че ви догоних — каза той. Дишаше тежко.

— Абдал ли те изпрати?

— Не, не, не Абдал. Той е канцеларски плъх. Мрази всичко, което пречи на графика ни. — Потупа ме по ръката и отново ме целуна по двете бузи.

— Аз съм професор Бюлент Атангелос. Абдал не ви е казал кой съм, нали?

— Не, професоре. Не е.

Той кимна и махна пренебрежително с ръка.

— Абдал иска всички да сме анонимни. А сега, моля, да минем на „ти“. Ще пийнеш ли едно кафе с мен? — Той се закашля и се усмихна, разкривайки пожълтелите си зъби.

— Разбира се.

— Да вървим тогава.

Поехме веднага. Бюлент определено бързаше. Панталонът му се ветрееше около глезените.

— Алек казвал ли ти е, че снима на други места? — попитах аз, докато чакахме на светофара да пресечем трамвайната линия, идваща откъм Златния рог.

Той поклати глава и се огледа плахо.

— Не тук.

Пресякохме пътя. Горещината изсмукваше енергията ми. Тръгнахме по една странична уличка и влязохме в старинно на вид кафене. Сградата изглеждаше малко клюмнала, сякаш раменете й бяха увиснали от тежестта на годините. Стените в заведението бяха покрити с бели плочки, а до тях се редяха солидни дървени маси. От едната страна имаше дълга стъклена витрина. Усетих приятен полъх на студен въздух от климатика над вратата. Освен тези две отстъпки пред модерното, заведението изглеждаше така, както е било преди повече от сто години.

Поогледаха ни любопитно, но повечето клиенти бяха заети със събеседниците си. Бръмченето от разговорите се надигаше край нас, докато се движехме през залата.

Проправихме си път до една маса в далечния ъгъл. Хладният въздух, след горещината отвън, превръщаше заведението в оазис. Ризата ми беше пропита с пот не само под мишниците, а и по гърба.

— Турско кафе? — предложи Бюлент.

— Да, моля.

— Знаеш ли, че това е било любимото заведение на Ататюрк?

— Наистина ли? — Опитах се да изглеждам впечатлен.

Той постави длани на масата и се наведе напред, като че ли се канеше да каже нещо важно.

— Ще се моля за теб — започна, клатейки мрачно глава.

— И защо?

— Нямаш бодигард. — Огледа се наоколо.

— Нямам нужда.

Той зацъка с език и махна с ръка.

— Ако хванат кучетата, които убиха приятеля ти, знаеш ли какво ще направят с тях?

Поклатих глава.

— Ще ги пратят в ада. — Той посочи с пръст към челото си, имитирайки стрелба е пистолет.

Заради това ли ме гонеше — да ми каже, че за Алек ще бъде отмъстено?

Сервитьорът приближи. Поръчах кафе и съблазнително дебело парче шоколадова торта, което забелязах на влизане.

— От Лондон ли идваш? — попита той.

— Да.

— И там има проблеми, нали?

— Малко.

— Толерантността умира — отбеляза сухо Бюлент. — Когато Мехмед Завоевателя управлявал този град, почти половината население било християнско. Всички сме живеели в мир. Казвал, че различните народи в империята трябва да живеят като един.

Бях чувал за толерантността на Мехмед, след като превзел Истанбул.

— Напоследък се връщаме назад — продължи той. — Когато се появил ислямът, той намалил данъците, забранил лихварството и робството. Знаеше ли това?

— Не.

— Е, вярно е. Сега можеш да си представиш защо е добил бърза популярност.

Огледах го. Кожата на лицето му беше набраздена дълбоко. Изглеждаше мил, но разтревожен. Червената му тениска бе чисто нова, сякаш изскочила от опаковката си едва тази сутрин.

Кафето пристигна. На вкус тортата ми бе по-добра, отколкото на вид в стъклената витрина. Копринено мека, с хрускав слой шоколад отгоре. Айрийн много обичаше шоколадова торта. Би харесала тази.

— Приятеля ти го сполетя най-ужасната смърт. Трудно е дори да си го представиш — продължи Бюлент.

Въображението ми без проблеми ми сервира кървавата гледка от смъртта на Алек, след като бях видял тялото му. Онези образи бяха призраци, които ме преследваха, и ставаха по-ясни, когато се опитвах да избягам от тях, сякаш не можех да контролирам съзнанието си.

Погледнах тортата си. Бях се наситил.

— Алек спомена ли ти за интереса си към други места, като Синята джамия, като „Света Ирина“… Или за нещо друго? — попитах аз.

— Не е казвал нищо за Синята джамия. Аз му обясних, че „Света Ирина“ е затворена. Отваря само за концерти и рецитали… Има снимки от интериора на нашия Археологически музей. Аз му казах всичко това. Но той попита за „Света Ирина“.

Най-накрая стигнахме донякъде.

— А попита ли те за някое друго място? — Взех кафето си и отстраних остатъците от тортата.

— Искаше да узнае за стария императорски дворец, за Константиновия дворец. Напоследък всички са любопитни. Питаше как върви проектът със Сената. Задаваше много въпроси.

— Той знаеше, че на мястото на „Света Ирина“ е имало храм на Афродита, преди Константин да го превърне в християнска църква — поясних аз. — Пита ли те дали са открили доказателства за съществуването му? — Това бе теория, за която Алек говори само веднъж и беше трудно да си представя как е могла да доведе до смъртта му, но трябваше да разбера…

— Изследваме всичко — отговори Бюлент. Огледа стаята, сякаш търсеше някого.

— Може ли да има подземия под „Света Ирина“?

Той остави кафето си и зачака. Бръмченето от разговорите се усили.

— На повечето места тук има подземни райони — в стария дворец, в сенатската сграда, на хиподрума, навсякъде…

Но коя от тях бе решил да изследва Алек?

— За ранните християни не е било необичайно да превземат храмове. „Свети Павел“ в Лондон е бил храм на Диана, нали? — попита той.

— Не знам.

Той се усмихна за малко и пак се натъжи. Гъстите му черни вежди закриваха очите му.

— Някои от гръцките храмове са били центрове за проституция.

— Наистина ли? — възкликнах аз. — Каква гледка е било!

— Било е бедствие, мистър Раян. Написах студия по темата. — Той замълча, а лицето му помръкна. — Все още не е публикувана.

— Сигурен съм, че и това ще стане — уверих го.

— „Света Ирина“ беше мой проект. Мой. Сега там работят неподходящи хора. — Озърна се. Имаше вид на уплашен човек. — Те са с по-големи връзки от мен, ефенди. — Огледа утайката от кафето си. — Ние, изследователите от проекта „Света София“, не знаем нищо за техните планове за разкопки, нищичко! Можеш ли да повярваш? Това е лудост! Дори не си говорим. — Той спря и стисна устни, сякаш вече беше казал твърде много.

— Кога започна онзи проект?

— Съжалявам, Шон. — Той поклати глава.

— Какво не е наред?

Прехапа устната си. Присви очи.

— Не мога да кажа нищо повече. — Приключваше с мен.

— Моят институт може да подкрепи вашата работа, професоре. — Това беше вярно. Можех да получа добри проекти в програмата на института. Субсидиите ни не бяха толкова големи, но и малкото щеше да свърши работа. — Можем да си помогнем…

Бюлент ме изгледа с подозрение.

— Защо не ми кажеш какво става в „Света Ирина“? Ще ти бъда длъжник.

Той ме гледа поне минута, преди да отговори. Виждах го, че мисли, преценява ползата от това един директор на оксфордски институт да му бъде длъжник, чуди се какво всъщност искам.

— Алек нищо ли не ти е споменал? — попита той.

Вдигнах рамене.

— Нищо у Алек не би ме изненадало.

— Съжалявам — въздъхна той. — Не мога да говоря повече за това.

Наведох се напред. Бях на крачка от важно откритие. Но шансът ми се изплъзваше.

— Алек се е занимавал с нещо и ти е казал за него. Току-що го потвърди. — Огледах се. — Може би трябва да разкажа за това на Абдал Гокан. Той сигурно ще ми помогне.

Станах. Бюлент изглеждаше шокиран. После се огледа крадешком.

— Не прави това — заяви той.

— Тогава ми разкажи повече.

Вдигна очи.

— Не трябва да казваш на никого, че си го научил от мен — каза бързо той.

— Не искам да ти причинявам неприятности, но искам да разбера какво се е случило с Алек. Трябва да знам с какво се е занимавал. — Седнах обратно на стола си. — Кажи ми какво става в „Света Ирина“?

Той въздъхна тежко.

— Не в „Света Ирина“, а под нея… След смъртта на Алек те работят там всеки ден, всяка нощ, доколкото съм наясно… — Едва шептеше. — Знаеш ли какво си мисля, Шон?

Поклатих глава.

— Искат да откраднат идеята ми. — Гласът му се повиши с една октава. — Аз открих входа, но те получиха разрешение да го отворят. — Протегна ръце във въздуха, като че ли вдигаше тежести. Пръстите му се разпериха широко. Определено беше разстроен. — Крадат труда на живота ми. — Размаха юмрук пред себе си. — Това е нечестно. Онзи, който публикува това откритие, ще триумфира, ще получи медали, награди, всичко. Те са крадци. — Изплю злобно последната дума.

— Заведе ли Алек в „Света Ирина“?

Главата му започна да се тресе като плюшено кученце върху задното стъкло в кола.

— Ще ми покажеш ли къде си го завел? — Това можеше да обясни всичко. Алек бе прекъснал нечии тайни разкопки.

Бюлент извърна поглед. Разтърка тъжно челото си.

— Не, не. Не мога да се замесвам.

— Тази група как получи разрешение да работи там?

— Имат изрядни документи… — Размаха ръце. — Така ми казаха. — Наведе се напред. — Помолих ги да не разрешават частни разкопки в „Света Ирина“. Но те заявиха, че хората имали всички нужни писма, разрешения, че щели да направят едно просто изследване на мястото за по-голям проект. Не знам, сигурно е вярно…

— Можеш ли да ме заведеш там?

Той бързо поклати глава.

— Не, не… Имам жена, две деца. — Извади портфейла си и ми показа снимка на пълничка жена с черна коса, прибрана назад, прегърнала две усмихнати дечица — чернокосо момче и момиче.

— Красиви са — отбелязах аз.

Погледнахме снимката. Бюлент кимаше тъжно. Знаех какво се опитва да ми намекне.

— Сега тръгвам — прошепна той.

— Защо поне не ми кажеш къде си водил Алек?

Изражението му стана по-грубо.

— Не мога да ти помогна повече. Отговорих на въпросите ти. Сега трябва да ме оставиш на мира.

— Можеш да обясниш къде си го водил. — Повиших тон. Нямаше да се откажа.

Размаха ръце във въздуха помежду ни, опитвайки се да ме успокои.

— Трябва да забравиш всичко това. Мястото, където го водих, се охранява, ефенди. Поставили са камера над вратата. Няма да те заведа там — заключи демонстративно.

— Дай ми поне още един жокер…

Той присви очи.

— Ефенди, ще ти кажа още едно нещо, но после спираш да ме разпитваш и ме оставяш на мира. — Наведе се към мен. — Хората, които работят там, влизат и излизат през една странична врата в двора пред нашия офис. Това е всичко, което мога да ти доверя.

Бюлент се изправи, а аз останах с впечатлението, че иска да се измъкне бързо. Явно беше решил, че срещата му с мен е грешка. Аз също се надигнах от мястото си.

Той протегна ръка.

— Съжалявам, не мога да помогна повече.

Стиснахме си ръцете. Отправи се към вратата, а аз приседнах за секунда, но после хукнах след него. Вече на прага, той се обърна и ме изгледа учудено.

— Един последен въпрос.

Бюлент недоволно сбърчи вежди.

— Не, стига вече.

Рискувах.

— Какво е работното време на тези хора под „Света Ирина“?

Той поклати глава. Аз не отстъпвах. Погледна набързо към улицата. Поведението му се промени. Наистина изглеждаше уплашен.

— Това е дребна молба. Довери ми се заради Алек, ако не за друго.

Той стисна очи за няколко секунди, отвори ги и завря лицето си в моето.

— Добре, ефенди, приятелю на Алек, който не се отказва лесно… Ако искаш да ги видиш и да се увериш, че говоря истината, ще ти кажа… — Той стисна ръката ми. — В четири часа всеки следобед двама души излизат на двора. Тогава приключват смяната си под „Света Ирина“.

— Как да ги позная?

Бюлент изсумтя пренебрежително:

— Дрехите им са покрити с прах. А и единствено те използват този изход. Сега си наясно и можеш да се увериш с очите си, че ти казвам истината. Ала знаеш ли какво си мисля… — Пръстите му се вкопчиха в рамото ми. — Алек загина, понеже се е забъркал в нещо още преди да дойде в Истанбул. Не смятам, че е свързано само с това тук…

И после изчезна.

Върнах се в кафенето. Двама сервитьори, младежи със зализани черни коси, и възрастен сивокос мъж зад бара се взираха в мен. Седнах на мястото си. Група туристи на една маса също ме гледаше. Привличах доста внимание. Беше време да си тръгвам.

След минути седях в такси и пътувах към къщата на Питър.

Исках да разбера какво се е случило с Изабел. Защо не се появи? Тъй като никой не ме следеше, отново се замислих какво ли са наумили тя и Питър. Трябваше ли да ги информирам до какво съм се докопал?

Шофьорът на таксито ме погледна в огледалото си, докато маневрираше през ранния сутрешен трафик.

Ако Изабел беше пристигнала във вилата на Питър, щях да й кажа, че в четири часа отивам в „Света Ирина“. И ако настояваше, тя също можеше да дойде. Вероятно бе добра идея да я взема със себе си. Поне щях да спазя уговорката си.

Разхождах се нагоре-надолу, докато чаках някой да отвори портата пред вилата. Когато най-накрая човекът на Питър се появи, веднага попитах дали Изабел се е обадила. Сам се изненадах от това колко бързо изстрелях въпроса.

— Не, сър, но мистър Фицджералд се върна — отговори той.

Преведе ме през къщата до малко дворче. Водопад от розови храсти се спускаше по три от варосаните стени. Питър седеше до масичка за кафе и говореше по телефона. Махна ми да се настаня на висок стол с дебели възглавнички. След още няколко минути приключи разговора си. Арогантността се излъчваше от него като горещина от огън, и то не само в начина, по който седеше, или в изражението на лицето му… Станах и закрачих.

— Шон, с какво си се захванал? — попита той.

Разказах му, че Изабел не се е появила, споменах за Бюлент и за „Света Ирина“. Всъщност издадох почти всичко. Запазих за себе си само една малка тайна, която едва не изтърсих, но нещо ме спря.

Изчезването на Изабел все още ме дразнеше, но той изобщо не изглеждаше притеснен.

— Ние можем да поемем оттук, Шон — предложи надменно той, когато приключих с историята си.

Втренчих се в него, зарадван, че не съм му доверил всичко. Пълен тъпанар! Бях разбрал къде е снимал Алек, а този тип искаше само да се отърве от мен.

После внезапно се извини и тръгна. Докато го чаках да се появи отново, се замислих какво да предприема по-нататък.

— Не смяташе да ходиш сам в „Света Ирина“, нали? — попита той, когато се върна след няколко минути.

Точно това планирах да направя.

— Мислех, че Изабел може да дойде с мен.

— Тук имаме много опитни хора, Шон. Те са обучени за такива неща. Наистина не трябва да се замесваш. Ако онези мръсници са убили колегата ти, ние ще ги открием. Бъди сигурен в това. — Той скръсти ръце, после докосна устните си с показалец и се втренчи в мен. — Ти направи достатъчно.

— Какво е станало с Изабел? — попитах аз.

— Не се безпокой, при нея всичко е наред. — Изражението му остана непроницаемо.

Просто искаше да ме разкара…

— А знаеш ли още нещо, което би могло да ни е от полза, Шон? — Дали не се е досетил за малката ми тайна?

— Не — отговорих с монотонен глас.

Той продължи да ме изучава с очи.

— Тогава остави нещата на нас. Аз ще организирам полета ти до дома. — Отново скръсти ръце, сякаш се опитваше да вземе решение вместо мен. После ме дари с една от съвършените си фалшиви усмивки.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — отговорих. — Дойдох тук, за да разбера какво се е случило с Алек, а все още не знам. Ако се върна в Лондон, вие никога няма да ми кажете нищо.

— Наистина трябва да помислиш първо за сигурността си, Шон. Вече си открил много. Добре си се справил. Но тук повече няма какво да правиш. Време е да се намесят професионалистите.

— Не можеш да ме спреш. Ще отида до „Света Ирина“. Искам да видя онези хора с очите си. Безсилен си да промениш решението ми, така че не се опитвай.

Нямаше начин да се откажа, защото щяха да последват всички онези глупости: „Съжаляваме, сър. Ще ви информираме, сър“. Знаех обичайната практика. Цели седмици нямаше да чуя нищо. После месеци. И преди да разбереш, минава година, а делото остарява. Ако имах късмет, щях да получа писмо с извинения, в което щеше да пише, че още работят по случая. Може би щях да си изпрося кратка среща, ако бях достатъчно настоятелен, но със същия краен резултат.

Вече нямаше какво да губя — нямах семейство, а най-добрият ми приятел беше мъртъв.

— Днес следобед отивам в „Света Ирина“. Ще се видим там, ако успееш. — Усмихнах се насила.

Той изглеждаше изненадан или може би се преструваше, но изобщо не ми пукаше.

— Заслужаваш награда за упоритостта си — заключи той. — Какво възнамеряваш да правиш?

Продължих да говоря спокойно. Горещината ме дразнеше. Най-горещият ден от пристигането ми. Почти колкото в Северен Ирак.

— Искам да видя онези хора с очите си. Това е всичко.

— Е, щом настояваш, ще те заведем там без проблеми. Но…

Настъпи мълчание. Следваше уловката.

— Ще правиш каквото ти се каже, ни повече, ни по-малко, или няма да носим отговорност за теб. Не забравяй как загина колегата ти. — Тонът му беше премерен, думите — студени.

Извърна глава. Неговият човек стоеше до вратата към коридора, водещ към външния свят. Той му кимна.

— Мисля, че е време за обяд.