Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (7)

7

Черният спортен мотоциклет БМВ S1100R спря до задния вход на блока от стъкло и стомана и гумите му разпръснаха чакъла. След секунди мотористът Малак се качваше със служебния асансьор към луксозния апартамент на последния етаж, с изумителна гледка към Златния рог. На панорамния му балкон някога се бе провел купонът на гостуваща звезда от Холивуд, но тази вечер беше празен.

Арап Анак се намираше в голямата спалня с мраморен под. Момиче с какаова кожа лежеше по корем върху бял килим пред него.

— Ти си дявол — прошепна той. Тя раздвижи съблазнително устни и изстена.

Беше добре обучена и разбираше английски. Той реши да използва отново същия контакт в квартала с червените фенери в Мумбай. Момичето несъмнено си струваше десетте хиляди рупии, както му обещаха. Щеше да даде бонус на човека. Знаеше какво се е случило със семейството му и беше сигурен, че той ще му е благодарен.

Докосна с пръст един от тънките прозрачни воали, които момичето свали. После огледа тялото й. Пред вратата нещо изскърца, но той не реагира. Видя онова, което търсеше.

— Мислиш, че конците на китката ти ще прогонят злите духове, така ли? — попита той.

Тя изстена. Не разбра обрата, който вземаше тази среща.

Той погледна белега на ръката си. После се озърна импулсивно, макар да знаеше, че стаята е сигурна, че не ги наблюдава камера, че няма микрофони. Лично бе проверил за такива устройства.

Време беше…

Приближи длан близо над гърба и проследи извивките на тялото й, без да я докосва.

— Ще ти бъда последният — прошепна той. Дали ще реагира? Усети, че се изпълва с очакване и адреналин.

Някъде вътре в нея се таеше мъничко страх, трябваше да е там, но бе добре прикрит. Най-вероятно предполагаше, че след като бе оцеляла толкова време в тази професия, срещайки се с много мъже, бъдещето ще е същото като миналото.

Някой почука плахо отвън.

— Не мърдай — заповяда й той. Прекоси стаята и открехна вратата.

— Има плик. Изпратиха го до гърка в хотела му — прошепна един глас. — Какво да правим?

— Вземи го, глупако. — Затвори вратата и се върна до килима. Минавайки край малката масичка, той прокара бавно ръка през пламъка на свещта, докато не усети опарването.

— Готова ли си? — прошепна и коленичи до нея. Отпусна ръка върху гърба й.

Тя се сгърчи в очакване. Мъжът посегна наляво и измъкна стоманена спринцовка изпод матрака на огромното легло. Приближи върха до гърба й, удължавайки момента. Тя скоро щеше да усети нещо. Много скоро.

А после то щеше да започне…