Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (12)

12

След полунощ пристигнахме в един от апартаментите за гости на Британското консулство и чак към един часа затворих очи в една от спартанските спални с мраморен под.

Не спах добре. Няколко часа след като се унесох, се надигнах и се огледах. Спомените от стрелбата срещу мен не ми даваха мира… Ядосах се, докато ранните сутрешни лъчи се процеждаха през щорите. Въздухът в стаята беше влажен и задушен, защото бях изключил климатика до прозореца, преди да заспя.

Един въпрос се беше загнездил в съзнанието ми. Дали онези копелета продължаваха да ме търсят?

Апартаментът имаше балкон с изумителна гледка. От десетия етаж се виждаше как блестящото Мраморно море се среща с развълнувания канал на Босфора.

Взех си душ в малката баня, долепена до стаята ми. Останах по-дълго от обикновено, докато напрежението от последните дванадесет часа се оттичаше с водата. Облякох се и излязох на балкона.

Отсрещният край на Босфора, азиатската част от Истанбул, буквално разположена на другия континент, плуваше надалеч в горещата сутрешна мараня. Пред мен различни пътнически, товарни кораби и танкери потегляха в две отчетливи редици, облени от сутрешната светлина…

Предишната вечер Изабел ми каза, че консулството гледа към старото византийско пристанище Буколеон, до което се е издигал дворецът на римския император Юстиниан. Блещукащото море и безкрайното лазурно небе вероятно и тогава са били толкова примамливи, колкото и сега.

Докато се възхищавах от гледката, Изабел дойде при мен. Носеше табла с кроасани, масло, мармалад, кафе, топло мляко и светлокафява захар.

Падналата върху раменете й черна коса беше разрошена, но тя все още имаше делови вид, а изражението й беше сериозно.

— Наспа ли се? — погледна ме загрижено Изабел.

— Разбира се… Спя като бебе всеки път, след като стрелят по мен и опитат да ме отвлекат.

— Ще разказваш тази страхотна история на внуците си.

— Ако доживея да имам внуци.

Налях кафе за двамата и отпих от моето. Беше силно, черно, точно от каквото се нуждаех. Изядох един кроасан.

— Ами полицията? Обади ли им се? — попитах, докато си наливах още кафе. Чудех се дали трябва да докладваме за случилото се.

— Ще им съобщим, като му дойде времето. Първата ни грижа е твоята сигурност.

— Защо снощи не отвърна на огъня?

Тя се взираше в морето.

— Не нося оръжие… Ако си въобразяваш, че съм Джеймс Бонд, грешиш… А и това не е кино.

Усещах миризмата на соления морски въздух, докато приятният бриз духаше към нас.

— Тук не организираме улични битки, Шон…

— Имаш ли някаква представа кои бяха онези типове?

— Не. Ние не прибързваме със заключенията. Напоследък всеки, който има зъб на някого, рискува и действа…

— Като в Дивия запад! — възкликнах аз. — Снощи в Истанбул наистина беше като в екшън.

Тя се втренчи в гигантски червен петролен танкер, който се отдели от флотилията с кораби, закотвени в Мраморно море. Танкерът напредваше бавно към Босфора. Изабел седна на едно от плетените столчета с лице към морето и кръстоса дългите си крака под себе си, като йога. Приличаше на инструктор с черните си гащета и впитата черна тениска. Останах прав, наслаждавайки се на гледката.

— Някои танкери чакат цяла седмица, за да минат през проливите — обясни тя.

Помълчахме около минута.

— Всичко снощи ми дойде неочаквано — признах аз.

— Турците са сред най-милите хора на света, Шон. Те са невероятно гостоприемни, сърдечни и всеотдайни… — Протегна ръце над главата си. — Такива неща не се случват с гостите тук. — Тя отпи от кафето си и въздъхна: — Много сме загрижени, тъй като гибелта на Алек е свързана със заплаха срещу Великобритания.

— Какво? — Едва не подскочих от изненада.

Тя се вгледа в морето. Ставаше все по-горещо, докато слънцето се издигаше в небето. Почувствах се беззащитен…

— Вече има видеоклип в интернет. Показват обезглавяването на Алек. — Тя заговори бързо: — И заплашват Лондон с истински Армагедон…

Изабел млъкна, за да ми даде време да осъзная думите й.

— През изминалата година се сблъскахме с много подобни заплахи — продължи тя. — А и всичко, което се случва сега, показва, че екстремистите искат да се обединят. Не е нужно да се паникьосваме, но сме длъжни да проследяваме всяка заплаха. Така че трябва да знам: имаш ли да ми кажеш още нещо, което би ни помогнало да открием убийците на Алек? — Тя се обърна и ме погледна.

Аз също се втренчих в нея. Все още не можех да проумея как Алек се беше забъркал в нещо толкова опасно…

— Ако знаех нещо полезно, щях да ти кажа.

— Надявам се.

Изабел стана и влезе вътре. След минута се върна с няколко снимки.

Остави разпечатките върху стъклената маса.

— Тези снимки бяха на флашката — обясни тя.

Наведох се и ги погледнах. Имаше страница с миниатюрни снимки и два образа в пълен размер. Миниатюрите показваха мозайки в „Света София“. Двете снимки, които тя бе отпечатала в пълен размер, бяха онези, които оставих в хотелската стая, онези от плика. Трябва да са означавали нещо за Алек, щом ги беше разпечатал. Но какво?

— Можеш ли да ни обясниш нещо за тези снимки? — Изабел посочи към двете разпечатки.

Огледах ги отблизо.

— Не са част от проекта ни. Само това мога да кажа.

Тя дръпна един стол и седна.

— Добре, да се върнем към началото — предложи тя. — Проектът ви включва ли разкопки или проучване на тунели под „Света София“?

— Не, изобщо… — Седях срещу нея с лице към слънцето.

— Тогава защо тези снимки изглеждат като направени под земята?

— Нямам представа. Проектът ни е за мозайки, които са обществено достояние. Освен това сме правили много проучвания на „Света София“ и сме наясно, че под нея няма никакви крипти… — Посочих към снимките. — Прокопани са само няколко тунела за канализацията. Никой не е намирал мозайки под храма…

— Къде тогава са направени тези снимки?

Нямах отговор.

Тя протегна безпомощно ръце нагоре.

— Мисля, че Алек е проявил самоинициатива и се е заел с проучвания, които не са били планирани, Шон.

— Не би могъл да го направи точно в „Света София“. Мястото се охранява денонощно. Това е музей с безценни съкровища. Охраната им е желязна.

Отпих от кафето си, оставих чашата на масата и взех една снимка. На нея имаше подова мозайка, изображение на Мадоната с младенеца в матовосиньо и бледозелено. Избелелите букви ИХ до бебето представляваха думата Иисус. Класическо и красиво изображение, първообраз на християнското изкуство. Подобна гигантска фреска имаше и на една от стените в храма…

— Алек доверявал ли ти е с какво се е захванал? Бяхте приятели, нали?

— Да, бяхме, но той никога не говореше за това. — Посочих отново към снимките. — Ами на теб казвал ли ти е нещо? Това е твоя снимка… — Посочих към миниатюрата.

— Веднъж излязохме на обяд, Шон. Консулството обича да е информирано за случващото се в този град. Той беше приятен човек, но почти не говореше за работата си. И не ми е обяснявал, че снима някъде другаде.

Защо Алек не беше споделил с мен, че се е срещнал с Изабел, защо не ми каза за тези странни снимки? Дали е планирал да го направи, като се върне? Или съм бил толкова наивен?

— Сигурен съм, че си имате експерти, които вече са я изследвали. — Посочих към снимката. — До какъв извод стигнаха?

— Това е почти класическо изображение на Девата, така ми обясниха.

— А защо „почти“?

Тя се приближи до мен. Долових лека миризма на лимонов парфюм.

— Виж роклята на Девата. Трябва да има златни звезди. И цветовете са грешни. Нуждае се от още една експертна оценка.

— Нали вашите хора си знаят работата…

— Явно не достатъчно — коригира ме тя. — Нямат представа къде е направена снимката.

Усещах, че крие нещо.

— След няколко седмици може да получа отговора — обещах аз. — Институтът ми има връзки с много специалисти… Може да разберем това…

— Не трябва да си правите труда — прекъсна ме тя. — Най-големият експерт по ранни християнски мозайки на Девата е православен свещеник. Ще се свържем с него и ще разберем що за мозайка е това, къде може да се намери.

— Ние също ще проведем разследване.

Тя ме изгледа хладно.

— Ще получиш копие от тези снимки, обещавам, Шон, но не веднага. Те са част от доказателствата. Мислим, че тези снимки имат нещо общо със смъртта на Алек.

Знаех какво намеква. С повече късмет щях да получа копията след шест месеца. Най-добрият ми приятел беше убит, стреляха по мен, замалко не ме отвлякоха, а сега щяха да ме отстранят от по-нататъшното разследване. Усетих как в мен се надига гняв.

— Шефовете ти знаеха ли, че двамата с Алек сте толкова близки? — Стрелях напосоки, но си струваше да опитам.

— Сигурно се шегуваш! — Усмивката й изчезна. Изражението й стана ледено.

През последните две години се срещах с доста чиновници, които се опитваха да ме предпазят, разказвайки ми възможно най-пестеливо, когато ги питах за смъртта на Айрийн. Този път нямаше да приема всички тези глупости.

— Обзалагам се, че британските таблоиди ще си умрат от кеф да открият, че чиновничка от консулството на Нейно Величество е имала връзка с тип, който по-късно е бил обезглавен! — нападателно заговорих аз. — А и неотдавна имаше кампания за дискредитиране на Външното министерство заради несправяне с работата. Сигурен съм, че много журналисти биха се заели с тази история.

Тя изглеждаше спокойна, не се трогваше от гнева ми.

— Алек беше и добър приятел, не само колега. Ще разбера какво се е случило с него. Няма да обърна гръб на това. Институтът ми също.

Тя поклати бавно глава, показвайки, че съм тръгнал по грешен път. Но не ми пукаше.

— Когато планирахме този проект, се консултирахме с гръцката православна общност. Така че няма да е трудно да намерим този твой експерт и още неколцина наши. — Посегнах и грабнах снимката с мозайката. — А и съм сигурен, че турските медии ще се зарадват, щом разберат, че изследователските ни материали са били конфискувани и британското правителство е възпрепятствало важен проект на ЮНЕСКО.

Изабел размаха пръст към мен:

— Не ми допада да ме заплашват, Шон. Но ще го припиша на снощния ти стрес.

— Можеш да го припишеш на каквото си щеш, след като разкажа на медиите за това. — Тикнах снимката пред лицето й.

Спогледахме се. Изражението й показваше безмилостна решителност.

— Твоят институт е замесен в нещо, в което не е трябвало да се замесва — настоя тя.

— Говориш глупости. И сама го знаеш. Но на мен не ми пука какви лъжи измисляте за нас.

Дразнещ звън от някакво сутрешно телевизионно шоу долетя от долния апартамент.

Усетих лекия бриз по кожата си, който едва облекчи надигащата се горещина.

— Разбирам, че си разстроен… — рече примирително тя. — Ще видя какво мога да направя, но не обещавам нищо.

Изабел влезе вътре.

Зачаках. С всяка изминала минута ставаше все по-горещо, а едва минаваше осем и тридесет.

Завъртях стола си. Зелена хартия лежеше разхвърляна върху масата. Представих си как тя и колегите й седят тук и си водят бележки.

Тя се върна намръщена след половин час.

— Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Някой си мисли, че може би е добра идея да те вземем с нас.

Седна срещу мен.

— Кога тръгваш? — попитах.

— Ще видиш.

— Обичам да ме държат в неведение.

Тя заговори бавно:

— Мога да ти покажа това. — Остави малък лаптоп върху масата пред мен. От улицата отекна сърдит клаксон.

Посочи към екрана.

Там имаше английска версия от уебсайт на турски вестник. Най-отгоре с големи букви пишеше „Zamiyete — Сензационни новини“.

Под заглавието се виждаше снимка с познатия купол на „Света София“. Подзаглавието гласеше: Гръцки заговор за кражба на съкровищата от „Света София“. Дръпнах екрана към себе си.

В статията се твърдеше, че група гърци от сенчестия бизнес от години се опитвала да проникне през силната охрана в „Света София“ и че мъжът, чието обезглавено тяло било намерено в двора й, бил свързан с тях. По-нататък се описваше как той бил убит от фундаменталисти, които искали храмът отново да стане джамия, противно на изричното желание на Ататюрк.

Чужденецът, пишеше в статията, използвал като прикритие работата си по официален проект на ЮНЕСКО, за да извърши незаконни електронни тестове в „Света София“. А гръцките медии спекулирали за това, че Лабарумът на Константин — знамето, използвано за сбор на първите римски християнски легиони — бил един от артефактите, търсени от гръцките бизнесмени…

— Нали ти твърдеше, че скромният ви проект не предполагал конфликти? — попита ме уморено Изабел.

Обаче аз се тревожех от информацията им за Алек.

— Не знам нищо за тези тъй наречени „гръцки бизнесмени“… И не сме правили никакви незаконни електронни тестове. Как са могли да съчинят подобна измислица и да я публикуват?

Налегна ме ужасяващо усещане, че нещата се повтаряха… В лондонската преса също имаше спекулации след смъртта на Айрийн. В някои статии се твърдеше, че загинала от приятелски огън. Всичко изглеждаше толкова тревожно, че стана една от причините да отида там.

— Смяташ, че това са просто медийни сензации? — Гласът й прозвуча скептично. — И не знаеш нищо за този Лабарум?

Ръцете й бяха скръстени.

— Не съм казал това. — Нямаше смисъл да отричам. — Алек ми довери за бойното знаме на император Константин, онзи Лабарум, както го наричаш. Твърдеше… — Поколебах се дали да продължа, защото налудничавата теория на Алек изглеждаше много по-страшна сега, когато той беше мъртъв. Стана ми странно да говоря за теориите му… С тях ли щяха да го запомнят.

— Продължавай — подкани ме Изабел.

Въздъхнах.

— Алек беше сигурен, че Лабарумът на Константин ще се появи отново във време на велики промени.

Това сякаш й беше достатъчно. Тя вдигна ръце, като че ли не искаше да слуша повече. Разбирах я, тъй като и аз винаги съм се отнасял с насмешка към налудничавите теории на Алек. Тази беше малко по-глупава от останалите.

— Но ако все пак е намерил дори късче от това знаме, то би струвало цяло състояние, нали? — попита Изабел след дълго мълчание.

— Да, но той не го търсеше.

— А защо мислиш, че пишат за него?

— Това е една от легендите за „Света София“. Достатъчна причина, за да съчинят това. Знаеш, че сензациите продават вестниците. Но каквото и да пишат, няма начин институтът да е замесен в издирването на Лабарума. Сигурен съм, че Алек не е имал нищо общо с това. Честно. Щеше да ми каже. Трябва да съдим този вестник.

Тя поклати глава.

— Не е добра идея, освен ако ти харесва да прекараш много време в горещи съдебни зали.

— Но историята им е пълна глупост!

— А къде е направил тази снимка? — Тя потропа с пръст по разпечатката на масата.

— Вече ти споменах, че нямам представа.

Засенчих очи. Слънчевите лъчи ставаха горещи. Кожата ми пареше.

Въпреки настояването ми, че Алек е невинен, знаех, че трябва да предвидя възможността, макар и малко вероятна, да се е замесил в нещо, за което не ми е доверил… Разбира се, той ценеше работата си, но какво да кажа за всичките странни неща, за които не преставаше да бърбори?

Дали бе пренесъл налудничавите си идеи върху Лабарума на Константин? Дали някой го е убедил да го търси?

Изабел се втренчи в морето. После се обърна към мен.

— Ти защо отиде в Афганистан след смъртта на жена ти?

Някой бе ровил в миналото ми… Но аз бях отговарял многократно на този въпрос. Отпуснах ръце на масата.

— Отидох в Афганистан, защото институтът, за който работя, получи разрешение от Министерството на образованието да направи там въздушни снимки.

— Твърдиш, че е било съвпадение, така ли? Жена ти е загинала там само шест месеца преди това, а после ти си отишъл на същото място. Хайде, Шон, не съм глупава.

Присвих длани върху масата. И преди бях чувал този отговор.

— Какво щеше да направиш, ако съпругът ти беше убит, а виновникът — ненаказан? Ако престъплението беше забравено? — Говорех все по-високо, но не можех да се овладея. — Ако всичко е изтрито, все едно че не се е случвало никога.

Гласът й поомекна, когато проговори:

— Разбрах, че замалко не си загинал. Извадил си късмет да те депортират.

Втренчих се в морето. Седяхме мълчаливо.

Кимнах.

— Няма да споря с теб — отвърнах.

Тя говореше самата истина. Тогава успях да отида до най-близкото село, край което Айрийн бе убита от крайпътна бомба. И се озовах в една стая с десет въоръжени мъже и нервен преводач. Надявах се да открия коя група я е убила. Да приключа. Да разбера кои са копелетата.

Един от местните извика американски патрул. Арестуваха ме, сложиха ми белезници и ме качиха на самолета след седемдесет и два часа. Заплашиха да повдигнат обвинения, но визата ми за Афганистан беше редовна. Сигурно поне десет души крещяха в лицето ми преди вратите на самолета да се затворят. Изложих на риск живота им. Наложи се да приема, че не е трябвало да го правя.

Изложих на риск и своя живот. Но не ми пукаше за това. Родителите ми бяха мъртви. Красивата ми съпруга беше мъртва. Нямахме деца. Кой, по дяволите, щеше да се разтревожи, ако си отидех?

Сякаш бях обладан от призрак. През повечето дни вършех задачи, за които не давах и пет пари.

А отиването в Афганистан не ме излекува. Само създаде повече проблеми.

Фактът, че институтът получи забрана да посещава Афганистан за десет години, бе една от причините, поради които трябваше да приема понижението си в службата. Трябваше да получа одобрението на Бересфорд-Елис, преди да започна сегашния си проект, независимо от това какво си мислех за него. Това ме подразни, аз бях един от основателите на този институт, но не можех да оспоря логиката.

— Този път определено също си настъпил някого по мазола — заяви тя след минута. — „Света София“ е истинско съкровище… Най-старото копие на Корана в света се намира в Истанбул, на няколко минути път от нея. — Тя излезе на балкона. — Готов ли си? — попита.

— За какво?

— Тръгваме. — Засенчи очи. Наблюдаваше бреговата линия. Нисколетящ бял хеликоптер приближаваше към нас.

— Току-що разбрах… — Изабел се обърна към мен. — Това е обърнато V. — Тя посочи към горния ъгъл на мозайката от снимката на Алек. — Вероятно е гръцката буква „ламбда“, нашата буква L.

— L… какво означава това?

— Може да означава „Луна“, богинята на луната. Може би изобщо не е християнска. — Тя се разсмя и грабна снимките от масата. Какъв пронизителен смях.

После смехът й бе заглушен от рева на хеликоптера. Почти се изравни с нас.

— Малко е шумно, нали? — изкрещя тя в ухото ми.

Хеликоптерът се спусна към тревната площ пред сградата, между морето и пътя.

— И къде отиваме? — попитах аз.

— Да се срещнем с експерта, за когото ти казах.

— А ти така ли пътуваш винаги?

— Не, само когато нечий живот е в опасност.