Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (56)

56

Хенри беше съблякъл сакото си. Ръкавите му бяха навити. Във въздуха се усещаше напрежение. Пред него видеокадри от различни места в цял Лондон се излъчваха върху полукръг от пет плазмени екрана. Когато екраните премигнаха, той вдигна очи за секунда, поглеждайки към извития тухлен покрив над главата си. Трябваше да изчака няколко секунди, преди да се свърже отново.

Хенри се намираше в контролния център на МИ6 — главния екип за наблюдение на заплахи в Централен Лондон. Най-много му харесваше да работи в тази зала, въпреки разположението й. Тук усещаше истинска връзка с отдавна починалия си баща. Той бе член на първия екип, трудил се тук след войната. И разказа на Хенри някои неща за това място…

В началото на 1942 година в Централен Лондон били построени осем дълбоки бомбоубежища. Изкопани на 40–50 метра в земята, те се превърнали в най-дълбоките скривалища в Европа.

Едното бе разположено под метростанцията „Ченсъри лейн“, сега част от централната линия на метрото, под станциите „Свети Павел“ и „Холбърн“.

Укритието, с първоначална дължина от 365 метра, бе проектирано на два етажа и имаше шестметров бетонен покрив. Все още се смяташе за неуязвимо. Когато баща му работел тук, то подслонявало контролния екип за специални операции в Централен Лондон.

Веднъж баща му го заведе да види входа към съоръжението — реконструирана тухлена „къщичка“ на нивото на улицата. Разказа му и за въртящата се метална врата от пода до тавана, разположена в рядко използвана част в долния край на станцията „Ченсъри лейн“, другия вход към съоръжението. Напоследък Хенри използваше предимно него.

Сега и двата входа разполагаха с контролни панели за биометрични данни и монтирани в стената системи за разпознаване на гласа, които биха удивили баща му.

В главната контролна зала на долния етаж, където Хенри седеше днес следобед, стената бе покрита с мозайка от плазмени монитори. Бюрото на Хенри бе второто отдясно в редица от пет. Когато излезе от станцията, той приличаше на всеки друг редовен пътник на средна възраст в омачкан сребристосив костюм, с брой на „Таймс“ под мишница, сгънат на страницата с кръстословицата.

Ресурсите, до които Хенри имаше достъп, биха удивили старите обитатели на съоръжението. Можеше да наблюдава много видеокадри на живо от хиляди охранителни камери в Централен Лондон, някои от тях монтирани на хеликоптери.

Въпреки цялото скъпо оборудване обаче, Хенри изгуби една от целите си. И сега чакаше доклада от полевия екип.

Вече чака достатъчно дълго.

— А41… — обади се той в малкия настолен микрофон върху бюрото пред него. — Има ли някой в онзи тунел?

От слушалката в лявото му ухо се чу пронизително пращене.

— Не, сър — дойде отговорът.

— По дяволите! — изруга високо Хенри. Проследяващото устройство, на което разчиташе, излезе от обхват за две минути. Той вдигна лъскавата черна слушалка.

Контрольорите отляво и отдясно прекратиха работа и погледнаха към него.

Той заговори бързо, послуша и затвори слушалката. Погледна към главния екран пред себе си и натисна няколко клавиша върху извитата си клавиатура.

На екрана се появи образ на двама души — мъж и жена. Те бяха целите, които следеше, откакто те излязоха от Камарата на общините.

Наблюдаваше как системата му пуска запис на двойката, насочваща се към сградата „Сейнт Джордж“.

— Съжалявам, А41 — обади се той в микрофона си. — Стой на място. Задръж. Имаме директна заповед.

Превключи главния си монитор към камерата, наблюдаваща площада пред „Свети Павел“. Брадат мъж в широка бяла риза стоеше по средата на главното стълбище. Държеше голям микрофон и се обръщаше към тълпата, притиснала се около него.

Мъжът се беше преместил след началото на речта си. Най-вероятно заради набъбналата тълпа…

Но Хенри не се учуди заради това. Зад говорителя, на горните стъпала, главната порта на „Свети Павел“ се отваряше в центъра си. Това не трябваше да става.

Някой отваряше вратата отвътре!

Погледът му се прехвърли към новините на живо от Би Би Си. Текстът в долната част на екрана гласеше: „Говорител на мюсюлмански митинг пред «Свети Павел» твърди, че Лондон ще стане ислямски град“.

Образът над текста се смени. Хората в тълпата забелязаха, че вратите се отварят. Някои се втурнаха напред.

— Какво? — възкликна Хенри. — Да не би да искат да превземат „Свети Павел“?

Изпъшка шумно.

Говорителите на компютъра до екрана на Хенри забръмчаха. Мястото заприлича на кошер с жуженето на цялото оборудване наоколо.

— Да се връщаме ли в базата, сър? — чу се спокоен глас в ухото му.

Той облиза пресъхналите си устни. Дълбоко в себе си усети лошо предчувствие.

Малкият червен телефон на бюрото му звънна. Той звънеше само при беда.

Вдигна го.

— Да, сър.

Послуша няколко секунди и затвори слушалката. Всички очи бяха вперени в него.

Говорителят на бюрото му прогърмя.

— Да се връщаме ли в базата, сър? — чу се същият мъжки глас.

Хенри натисна няколко бутона на клавиатурата отляво. Един от двата му екрана премигна, побеля и пак премигна. Появи се образ, помръдна се.

Офицер в полицейска униформа влезе в полезрението му. Бронираната жилетка оставаше скрита под широкото жълто яке. Придружаваха го още четирима с подобно облекло.

Хенри вдигна поглед. На всяко бюро около него един екран показваше същия образ. Сигурно и други екрани из цялата страна наблюдаваха това, включително на Даунинг Стрийт. Изправи се в стола си.

— Системата за сигурност прекъсната ли е? — попита той.

— Още не, сър — чу се отговор в един от говорителите.

— Промяна в заповедите. Продължавайте. Код зелено — нареди Хенри.

Образът на екрана се смени, подскочи. Камерата се дръпна назад. Видя се ръчен стенобоен таран. Размърда се и удари вратата. Тя се изкоруби отстрани.

Но не се отвори. Повечето врати биха поддали.

Това щеше да продължи повече, отколкото очакваха. Обърна се към дясната клавиатура и започна да печата. Забеляза червения таймер в горната част на екрана си. Показваше му колко време е минало, откакто проследяващото устройство, което наблюдаваше, е излязло от обхват. 4:05.