Ноа Бойд
Шпиони за продан (8)

7.

Кейт откри място за паркиране близо до главния вход на „Алайънт Индъстрис“ в Калвъртън, Вирджиния — работното място на Полък. Вейл отвори папката с информацията от проучването на Полък за пригодност за боравене със секретни данни и набра служебния му номер. Обърна телефона така, че и Кейт да чува.

— Чарлс Полък, моля.

— Съжалявам, днес не е на работа.

Вейл погледна многозначително Кейт.

— Казвам се Ханк Бас. Приятели сме. Ще му предадете ли, че съм се обаждал?

— Разбира се, сър.

— Чакайте… имам домашния му номер. Ще успея ли да се свържа с него?

— Съжалявам, господин Бас, не съм сигурна.

— Не си правете труда да му оставяте съобщение. Ще го намеря.

Вейл благодари и прекъсна връзката.

— Не ми звучи добре. Явно не ги е предупредил. Май трябва да поискаме помощ и официална заповед за издирване.

— По принцип бих се съгласил, но не забравяй, че ако сме прави и Калкулус наистина се е разприказвал, руснаците сигурно се готвят да изтеглят Полък оттук. Редовните канали ще ни забавят и той ще се измъкне. Да пробваме къщата му. Може би просто си е взел свободен ден.

Кейт се взира напред няколко минути.

— Бог да ми е на помощ! Май ми е необходима терапия, защото доводите ти наистина ми звучат разумно.

 

 

Къщата на Чарлс Полък беше изненадващо внушителна, но занемарена, фасадата на имението в стил „Тюдор“ беше наполовина облицована с дървени греди и се нуждаеше от пребоядисване. Единият улук висеше пред прозорците на първия етаж. По изронената хоросанова мазилка на втория етаж личаха дълбоки пукнатини. Моравата беше осеяна с високи до коленете плевели. Цареше мъртвило и Вейл застана нащрек.

Паркираха на чакълената алея и Вейл стигна пръв до входа. Разкопча си палтото и вдигна капака на кобура. Побутна леко Кейт зад гърба си. Почука силно. След няколко секунди притисна ухо към вратата и се ослуша.

— Ще провериш ли дали колата му е тук?

Кейт отиде до пристроения гараж и надникна през прозореца.

— Празен е.

Вейл я наблюдаваше, без да отлепя ухо от вратата. Тя заслони очите си с длан срещу слънцето и огледа вътрешността на гаража.

— Вратата към къщата е отворена. Едва ли е нарочно в този студ.

Вейл приближи и вдигна плъзгащата се врата. Извади глока от кобура. Кейт последва примера му. Влязоха в гаража и той побутна вратата към къщата.

В кухнята се ослушаха за движение.

— Ехо! — викна Вейл.

Отговор не последва и той кимна към вратата, отвеждаща към вътрешността на сградата. С Кейт безмълвно провериха всички стаи, прикривайки се един друг.

— Втория етаж ли предпочиташ или сутерена? — попита Вейл.

— Сутерена.

Разделиха се, запътвайки се към различните стълбища. След пет минути се върнаха в кухнята, прибрали пистолети в кобурите.

— Мислиш ли, че ни е изпреварил? — попита Кейт.

— Възможно е, ако Калкулус е проговорил. В такъв случай руснаците сигурно са го предупредили. Или пък е отишъл до бакалията. Най-добре да се оттеглим и да почакаме, докато решим кое е по-вероятно.

Кейт откри място за колата почти на пресечка от къщата и паркира. Отвори багажника и извади бинокъл. Подаде го на Вейл.

— Много съвременна техника, няма що — каза той.

— Стори ми се, че е време да телепортираме приключението си в седемнайсети век.

Вейл насочи бинокъла към къщата на Полък.

— Прекрасно. — Без да сваля бинокъла, той се обърна и огледа Кейт от главата до петите. — Чудесно! — Тя перна стъклата и бинокълът се впи в очите на Вейл. — Ох!

— Мислех, че зидарите са яки момчета.

— Не и слепите зидари.

— Какво ще правим, ако Полък не се върне вкъщи?

Вейл взе папката с информацията за заподозрения в шпионаж и я прелисти.

— Има номер на мобилен телефон.

— Искаш да позвъня?

— Не съм сигурен дали ще ни помогне, след като не знаем къде е.

Кейт се замисли.

— Искаш да помоля да го проследят?

— Едва ли ще те затрудни. Нали си заместник помощник-директор? Все пак трябва да се възползвам от предимствата, че работиш с мен.

— Ще се изненадаш колко безполезно е да работиш с големци.

Кейт дръпна листа от ръката му и занатиска бутоните на мобилния си телефон.

Обадиха й се отново едва късно следобед. Тя си записа нещо на лист и прекъсна връзката.

— Телефонът е бил изключен допреди час. — Включи двигателя и подаде листчето на Вейл. — Западно от Маклийн. Отбелязах координатите. Ако зрението ти е възстановено, въведи ги, моля те, в навигационната система.

 

 

Смрачаваше се, когато Кейт паркира колата.

— Мислиш ли, че е това?

Вейл погледна картата на екрана.

— На километър оттук няма други сгради.

Бяха спрели пред стара десететажна тухлена постройка. Кейт се обади в полицейското управление в Маклийн да разбере какво представлява сградата. Почака малко, пак си записа нещо и обясни на Вейл:

— Някаква историческа сграда, в която навремето се възстановявали ранени войници от Първата световна война. След войната я използвали като обществен склад. Решили да я съборят, понеже отоплителната и електрическата система били много остарели и обновяването им щяло да излезе твърде скъпо. Но защитниците на исторически ценности се намесили. Затрупали общината със съдебни забрани и случаят се проточил безкрайно.

— Какво търси Полък тук? Не намирам логика — обяви Вейл.

— Може просто да е паркирал тук, когато е разговарял по телефона.

— Провери дали се е обаждал пак.

Кейт набра отново централата, почака няколко минути и прекъсна връзката.

— Нищо. Ще го следят през петнайсет минути и ще ни уведомят при промяна.

Измина час без никакви новини. Вейл отвори вратата на колата и обяви:

— Ей сега се връщам.

— Къде отиваш?

— Да видя дали има начин да се влезе в сградата.

— Мислиш, че може да е вътре?

— Ако е заключено, няма как да е вътре. Поне няма да висим тук цяла нощ.

— Ще се обадя на домашния му телефон да проверя дали се е върнал.

След десет минути Вейл се върна в колата.

— Не е у дома, нали?

— Никой не ми отговори.

— Открих как се влиза.

— Какво означава това?

— Може да е работа на хлапета. Не знам… — Той взе бинокъла и огледа прозорците на сградата. След няколко минути каза: — Виж! На петия етаж! Мярна се светлина и изчезна.

— Сигурен ли си?

— Да. Да вървим.

Вейл взе фенерче и я поведе към заден вход, разбит внимателно и затворен, за да изглежда непокътнат. Той пъхна пръсти в тесния процеп от едната страна на вратата и дръпна, докато я открехна. Влязоха вътре. Вейл спря и се ослуша. Включи фенера.

— Мисля, че стълбите са право насреща.

Кейт го последва в полумрака. От време на време настъпваше нещо меко и се молеше да са захвърлени дрехи. Най-сетне се заизкачваха по стъпалата.

На всяка площадка Вейл спираше и се ослушваше. Поглеждаше я често и прошепваше с необичайна загриженост:

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— И аз — усмихваше се той.

На площадката между третия и четвъртия етаж не помръдна цели пет минути. Кейт разбра, че надушва неприятности. Потвърждавайки съмненията й, той извади автоматичния си пистолет. Тя последва примера му. Беше студено, но по гръбнака й се процеди струйка пот. Вейл изкачи бавно следващото стъпало.

На петия етаж през прозореца на коридора се процеждаше светлина от улицата. Вейл кръстоса пода с лъча на фенерчето, за да се увери, че нищо няма да издаде присъствието им, скърцащи дъски, например. Тръгна към вратата на стаята, където му се беше сторило, че зърва светлина. Номерът — 508 — изписан с черна боя с позлатени краища, се беше излющил почти изцяло. Вейл отстъпи встрани и пробва дръжката. Беше отключено. Погледна Кейт да провери дали е готова и тя стисна оръжието си с две ръце. Той завъртя кръглата дръжка и отвори вратата.

Вътре беше тъмно като в рог. Отникъде не проникваше светлина. Все още встрани от вратата и без да наднича вътре, Вейл насочи лъча на фенера в мрака да види дали ще му отвърнат с огън. Махна на Кейт да не мърда.

Изключи фенера, пое дълбоко дъх и влезе в стаята. Бързо прекрачи встрани, за да не се очертае силуетът му на фона на сиянието откъм коридора. Обърна се и видя как Кейт се привежда напред. Не й даде инструкции и тя влезе и също отстъпи от рамката на вратата. Вейл протегна настрани ръката, с която държеше фенера, и го включи. С изключение на разхвърляните по пода отпадъци, стаята беше празна. Пред тях имаше друга врата към нова стая. Придвижиха се от двете й страни и Вейл я отвори.

Лъчът на фенера освети отпуснатото в ъгъла на стаята тяло на Чарлс Полък. В ръката му беше забита спринцовка, а гърлото му беше прерязано.

Преди да влезе, Вейл огледа помещението, защото личеше, че Полък е мъртъв отдавна и не той е причина за светлината, която бе зърнал от улицата. Видя още една врата. С Кейт влязоха в стаята и усетиха нещо лепкаво по подметките на обувките си. Вейл насочи фенера към пода и забеляза прекомерно голяма локва кръв, започнала да се съсирва. Не личеше обаче някой да е влачил тялото на Полък от локвата с кръв до ъгъла, където се намираше. Приближиха към него.

— Свръхдоза? — попита Кейт.

— И да е така, съмнявам се, че е негово дело. Не е наркоман. Поне не взема хероин.

— Откъде знаеш?

— Виж му ръцете. Не са подути. Няма възпалени рани. — Вейл измъкна спринцовката измежду пръстите на Полък и я поднесе под светлината на лъча. — И течността е с прекалено тъмен цвят.

Внезапно откъм неотворената врата проехтяха изстрели. И двамата се хвърлиха на пода. Вейл откри огън и изпразни целия пълнител на глока, надупчвайки вратата на решето. Претърколи се на безопасно място и зареди нов пълнител.

Кимна на Кейт и тя разбра какво иска. Изстреля бавно половин дузина куршуми по вратата, докато той пълзеше напред. Вейл се изправи, облегна се на стената до рамката на вратата и насочи пистолета си към нея. Кейт скочи на крака, втурна се към него и застана от другата страна на вратата. Той я отвори, предизвиквайки противника да стреля. Нищо.

Заобиколи бързо касата, вдигнал оръжието на нивото на очите. На съседната стена зееше дупка, достатъчно широка да предостави път за бягство на възрастен човек.

— Хайде!

Тя го последва към стаята, откъдето бяха дошли. Излязоха в коридора и хукнаха към стълбите. Той отвори вратата и се ослуша за стрелеца. Кейт долови тихи стъпки. Вейл наклони стъписано глава настрани.

— Отива към покрива.

Прескачайки по две стъпала наведнъж, той се опита да го настигне. Кейт тичаше след него, зареждайки в движение пистолета си с нов пълнител. Чуха да се захлопва врата.

Изходът към покрива беше затворен. Ключалката беше извадена и на нейно място в стоманената врата зееше петсантиметрова дупка. Вейл я побутна предпазливо, но тя не поддаде.

— Залостил я е с нещо. — Той я блъсна полека с рамо да установи издръжливостта на преградата. — Поддава малко.

Отстъпи назад и я ритна силно, но не успя да я отвори. Отстъпи още две крачки назад и се хвърли към вратата, насочвайки крака си натам, където смяташе, че е преградата. Опита отново. Безрезултатно.

— Надушваш ли пушек? — попита Кейт.

Вейл се обърна към стълбите и пое дъх. Прибра оръжието си в кобура и стисна ръката на Кейт.

— Да се измъкваме оттук.

Слязоха на долния етаж. Вейл усети миризма на бензин, примесена със задушлив пушек. Надвеси се през парапета и видя, че пламъци поглъщат стълбището два етажа под тях.

— Обратно към покрива.

Озоваха се пак пред вратата и Кейт попита:

— Не можем ли да я отворим с куршуми?

— Съмнявам се, стоманена е, а преградата е под ключалката.

Вейл отстъпи пак назад и се хвърли с цялата си тежест върху вратата, но тя не поддаде.

— Трябва да измисля как да я избутам още малко. Близо съм. — Той улови Кейт за ръката и я дръпна да застане до него. — Ще я блъснем едновременно. Когато дам знак, притисни се плътно до мен, за да обединим сили. Готова ли си?

Тя опря хълбоци в неговите и кимна.

— Давай! — каза Вейл и те удариха вратата, но се разминаха малко. Вейл блъсна първи, а частица от секундата по-късно Кейт налетя върху ребрата му. И двамата отстъпиха няколко крачки назад.

— Отново! Готови! Давай! — нареди Вейл.

Този път действаха в синхрон, чу се звук от строшено дърво и вратата зейна. И двамата се строполиха на прага.

— Ще потърся противопожарната стълба. Обади се в полицията — каза Вейл.

Той се втурна към крилото на сградата, което не беше огледал, преди да влязат. Когато се върна, Кейт съобщаваше адреса на оператора. Погледна го тревожно.

— Няма противопожарен изход.