Ноа Бойд
Шпиони за продан (14)

13.

Минаваше пладне, когато Вейл приключи с Отдела за професионална отговорност. Двамата агенти, които го разпитваха, никога не бяха разследвали убийство и го заливаха с безсмислени въпроси и полуприкрити обвинения, опитвайки се да го уличат в противоречие. Вейл подозираше, че и това е част от тактиката за протакане на Лангстън. Когато започнаха да му задават същите въпроси за трети път, Вейл каза:

— Наясно сте, че нямате юрисдикция да разследвате убийство. Правата ви се простират над служителите на Бюрото. А след няколко дни единственият ми началник ще е някой чикагски строителен инспектор. Вече можете да кажете на Лангстън, че сте си свършили работата и сте ми попречили да му застана на пътя. Поздравления, сигурен съм, че не след дълго ще ви повишат, за да възпрепятствате още повече агенти.

Стана и си тръгна.

Погледна си часовника и неохотно включи мобилния си телефон. Надяваше се Кейт да се е обаждала. Не беше. Порица се, че не може да преглътне очевидното й съюзяване с Лангстън. Имаше обаче едно съобщение — от управителя на клона на Олд Доминиън Банк, където бяха претърсили сейфа на Януш Пьотровски.

Вейл набра номера му.

— Да, агент Вейл, господин Пьотровски се обади тази сутрин. Разговарял с помощник-управителката ни. Бях маркирал документите му и тя ми докладва.

— Много съм ви признателен.

— Казал й, че иска да прехвърлят сметките му в нюйоркска банка, и тя подготвя документацията. Междувременно пожелал и увеличение на лимита за картови разплащания. Обяснила му, че вече ползва максимума — четиристотин долара, а банковата политика не позволява сумата да се надвишава. Не останал доволен.

— Съобщила ли му е, че сейфът му е бил отварян?

— Аз съм единственият, който знае за това, така че няма как да му е казала.

— Възможно ли е веднага да проверите сметките му? — попита Вейл.

— Дайте ми две секунди. — Докато чакаше, мислите на Вейл отново отплуваха към Кейт. — Да, пред мен са.

— Теглил ли е от банкомат днес или вчера?

— Да видим. Да, тази сутрин. Точно преди да ни се обади. Четиристотин долара.

— Къде?

— В един от клоновете ни в Арлингтън. Всъщност живея наблизо. Намира се точно до стария хотел „Адамс“.

— Благодаря за съдействието — каза Вейл и прекъсна връзката.

Подкара към бившата наблюдателница и се изкачи тичешком до работния кабинет. Прелисти записките си, докато откри, каквото му трябваше. Върна се в колата и потегли към хотел „Адамс“.

Двамата мъже седяха в автомобила, паркиран анонимно сред редиците коли пред търговския център, и наблюдаваха входа на хотел „Адамс“. Вейл спря и предаде колата си на пиколото. Шофьорът на автомобила извади мобилния си телефон и набра мъжа, подпалил пожара в историческата сграда, за да убие Вейл и Кейт.

— Пристигна.

— Сам ли е?

— Подготви се — каза шофьорът.

— Мислех, че преследваме жената.

Вместо отговор, шофьорът изключи телефона.

Едрият пътник с руски акцент заяви:

— Ще почакаме да излезе, за да се уверим, че поема в правилната посока.

Хотел „Адамс“ беше от онези внушителни дървени сгради, които създаваха впечатление, че са приютявали генерали от Гражданската война. Биеше на очи между модерната Олд Доминиън Банк от едната страна и лъскавата стъклена офис сграда от другата. На рецепцията стоеше възрастен мъж с тънък и намаслен като с восък мустак, излязъл сякаш от черно-бял филм от четиридесетте.

— Какво желаете?

Вейл се легитимира и се приведе поверително към него.

— Търся беглец. Казва се Янко Пьотровски. Искам да знам дали е отседнал тук. Пьотровски.

Мъжът огледа бързо лицето на Вейл и очевидно убеден, натисна няколко клавиша на компютъра.

— Не, съжалявам.

Вейл извади лист хартия от джоба на сакото си.

— Ами Лев Тесар?

Продиктува името буква по буква. Когато управителят на банковия клон му спомена по телефона, че хотелът е в съседство, Вейл съзря възможност Пьотровски да е тук. Понеже разполагаше с фалшиви паспорти, руснаците сигурно го бяха снабдили и с други подправени лични документи, които, след като не бяха в сейфа, сигурно се намираха на по-достъпно място.

— Не, сър, и той не е наш гост.

— Последен опит. Оскар Калман?

Мъжът написа името.

— Да. Бил е тук.

— Бил е?

— Освободил е стаята днес около обяд.

— Провеждал ли е телефонни разговори?

— Ммм… да, един.

Мъжът му прочете номера и Вейл разбра, че става дума за обаждането в „Олд Доминиън“ тази сутрин.

— Какъв адрес е оставил?

Мъжът се озърна и каза:

— Не знам дали ми е разрешено да предоставям такава информация без съдебна заповед или друг легален документ. — Побутна леко монитора към Вейл и го изгледа многозначително. — Трябва да свърша нещо. Ще се върна след няколко минути.

— Благодаря за съдействието — подвикна му Вейл, преди да изчезне през вратата зад рецепцията.

Обърна монитора още малко, за да го вижда, и преписа адреса, който Оскар Калман беше оставил. Намираше се в Оуктън, Вирджиния.

Пътуването се оказа по-дълго, отколкото очакваше. Наближаваше пет следобед, когато стигна в Оуктън. По шосето се точеше върволица коли и две катастрофи усложняваха допълнително положението. Адресът го отведе пред стара, порутена двуетажна къща с голям пристроен гараж, който изглеждаше като преустроен хамбар. В опит да се осъвремени сградата между къщата и гаражът беше построен коридор от стандартни олекотени тухли. Най-близките съседи се намираха на километър в двете посоки. Вейл паркира на стотина метра сред горичка от борове — идеално за наблюдение място. Дебелите плъзгащи се врати към гаража бяха открехнати няколко сантиметра и той се опита да различи дали вътре има автомобил. Извади бинокъла изпод седалката и погледна през него, но вече се спускаше здрач и зимното слънце изтляваше.

Стори му се, че забелязва някакво движение зад прозореца на втория етаж, но докато насочи бинокъла натам, вече не се виждаше нищо. Свали бинокъла, но продължи да наблюдава втория етаж. След няколко секунди зърна движение зад същия прозорец. Беше тъмно, но вътре не светеха лампи, което означаваше, че някой иска да остане незабелязан.

Вейл включи на скорост и пое към къщата. Когато наближи, продължи по инерция, докато стигна на петдесетина метра пред гаража и спря.

Ненадейно откъм втория етаж долетяха три изстрела и поне два куршума улучиха предницата на колата му. Той излезе и се сниши зад нея. След около минута надникна над багажника и провери за движение в къщата.

— Не казваха ли, че Вирджиния е раят на влюбените? — промърмори си той.

Още два куршума профучаха край него, този път от първия етаж.

— Очевидно е рай за любителите на оръжия.

Изправи се и стреля по прозореца на първия етаж.

Почти незабавно отвърнаха на огъня, този път от коридора към гаража. Реши, че човекът, взел го на мушка, се опитва да стигне до колата си. Обърна се към гаража и се прицели в няколкосантиметровата пролука между двете тежки крила на вратата. Зачака.

Някак прекалено предвидимо залп от три куршума излетя през тесния тъмен процеп. Вейл откри огън, връщайки всеки път дулото на глока на същата височина, преди да натисне спусъка, сякаш усещаше, че куршумите му намират целта. Навярно заради глухото ехо като от олово, забиващо се в плът. Вейл залегна върху багажника на колата, изхвърли празния пълнител и зареди нов.

Надигна леко глава, опитвайки се да предизвика нов залп. Такъв не последва и той стисна с две ръце пистолета и тръгна предпазливо към гаража. През няколко крачки пристъпваше или наляво, или надясно, за да не предоставя постоянна мишена. Когато стигна на десетина крачки от гаража, от пролуката между тежките дървени крила проехтяха изстрели.

Вейл се сниши ниско и изстреля почти десет куршума към гаража. Същевременно сви рязко наляво, изтича към вратата и прилепи гръб към нея. Сега стрелецът трябваше да подаде оръжието си отвън, ако иска да го уцели. Вейл понечи да хване лявото крило на вратата и да го дръпне да се отвори напълно, готов да застреля всеки, прекрачил навън, но в гаража избуча двигател. Вейл застана пред процепа и бутна вратата.

Завързан за предницата на колата с разперени ръце и запушена уста, лежеше Януш Пьотровски, преводачът в Националната служба за сигурност. Поне половин дузина от куршумите на Вейл го бяха улучили по гърдите и корема.

През двойна врата в дъното на гаража със свистящи гуми профуча син седан и пое по заден път.

Вейл се втурна към другата страна на гаража, за да стреля по колата, но с изключени фарове тя изчезна зад иглолистна горичка и се стопи в зимната нощ.

Той прибра оръжието си в кобура и се върна при тялото. Постави по навик показалец върху сънната артерия на Пьотровски и почти веднага го отдръпна.

Осъзна, че са принудили Пьотровски да впише този адрес, за да го доведе тук. И после са предизвикали престрелката, за да го накарат да стреля на сляпо в гаража. Не носеше вина, разбира се, но се запита дали са подготвили сценария с Пьотровски по този начин, защото познават добре методите му.