Ноа Бойд
Шпиони за продан (36)

35.

Местонахождението на сервиза на разузнавателния екип беше подбрано внимателно в квартал, съчетал жилищни и индустриални сгради. Постройката се гушеше в странична уличка. На входа нямаше указателна табела. Алеята заобикаляше целия имот, а отзад се намираше паркинг с половин дузина коли.

Техническият агент, който посрещна Кейт и Вейл, тежеше двайсет и пет килограма над нормата, но се пъхна с лекота под колата на Вейл. Почти незабавно излезе оттам, стиснал малка черна кутийка с размер на пакет цигари. Подаде я на Кейт и заговори бързо и авторитетно:

— Закрепили са я с магнити. Продават ги навсякъде. Компаниите ги използват, за да държат под око служебните си коли, родителите — да следят дискретно децата си, подозрителните съпруги — мъжете си…

— Как го следят? — попита Кейт.

— Всеки с мобилен телефон с екран може да зареди софтуера и толкоз. Лаптоп върши още по-добра работа.

Той се пъхна под автомобила на Кейт и се появи след почти десет минути.

— Чиста си — каза й.

— Ще нагласиш ли телефона ми за нашето устройство? — попита Вейл.

— Нямам софтуер за тази марка. Когато Кейт се обади, спомена само устройство с навигационна система. Донесох няколко. — Той си отвори куфарчето и извади правоъгълна кутийка, два пъти по-малка от онази, която беше свалил от колата на Вейл. — Изработено по наша поръчка. Никакви връзки, никакви антени. Може да се постави в жабка или където и да било. Изключително чувствително е и следи в реално време. Работи със специална програма, която използва правителството, и следователно няма как да го заглушат. — Техникът извади и два мобилни телефона от куфарчето си. — С тези можете да следите предавателя.

Той включи телефоните и им показа как да ги използват.

Техникът се отдалечи и Кейт вдигна телефона и попита:

— Имаш ли нещо специално предвид?

— В момента не, но знаеш колко са привързани момчетата към играчките си. Вдъхват ни самочувствие. Ако го бяхме поставили на колата на противниците ни снощи, нямаше да се налага да плувам.

Вейл върна устройството на литовските шахматисти на техническия агент.

— Постави го пак под колата ми. — Кейт го изгледа въпросително. — Ще я паркирам на Шестнайсета улица и ще пътуваме с твоята кола. Изключим ли го, ще разберат, че сме го открили.

Оставиха колата и поеха към банката на Радки в северозападен Вашингтон. Кейт влезе с подправените разрешителни за банкова информация, а Вейл се обади по радиостанцията и помоли централата да провери какви коли кара Реймънд Радки. Имаше само една — „Ягуар XKR“. Вейл не разбираше много от луксозни автомобили, но от малък мечтаеше за „Ягуар ХКЕ“, произведен за пръв път през 60-те, изящна скулптура, изпълняваща и ролята на превозно средство. От време на време проверяваше новите модели „Ягуар“ да види дали производителят се е вразумил и отново е пуснал на пазара лъскавото торпедо.

Според данните в досието на Радки, изготвено от ФБР, той беше компютърен инженер в „Матрикс-Линкс Интернешънъл“ и печелеше шейсет и осем хиляди долара годишно. Повече или по-малко, това се равняваше на цената на един „Ягуар“. Вейл попита оператора на радиостанцията кога е регистрирана колата. След няколко секунди му отговориха, че автомобилът е регистриран — очевидно нов-новеничък миналия юни, два месеца след като колегата на Радки, Морис Гастон бе изчезнал в Невада.

Кейт излезе от банката и седна до него.

— От миналия юни на няколко пъти е внасял в сметката си между осем и девет хиляди долара, а преди шест месеца е наел сейф.

— Шахматистите трябва да раздават диплянки на двойните си агенти какво да правят с парите си. През юни Радки си е купил и кола за шейсет хиляди долара.

— За сейфа ще ни трябва съдебна заповед — каза Кейт.

— Всъщност, след като така безочливо подправи разрешителното за финансова информация, не ни остава нищо друго, освен да откъснем забранения плод.

— Направи го нарочно, нали? Сега единствената възможност е да го намерим и да го разпитаме.

— Надценяваш ме. Няма никакъв смисъл да проверяваме сейфа. Най-много да открием пари в брой с неуточнен произход. Това не означава, че е шпионин. Не забравяй, че предишния път Калкулус беше оставил уличаващите документи в сейфа. Трябва да стигнем до този човек и да го принудим да говори.

— И как ще стане?

— Ще го уведомя, че трябва само да паркирам колата си с проследяващото устройство на литовците на сто метра от него и смъртната му присъда е подписана. Вариантите са сравнително прости — известно време в затвора за шпионаж или завинаги в отвъдното. Ще вземем Люк и ще отидем на гости на Радки още тази нощ.

— Значи това е хитроумният ти план? Да го заплашиш със смърт.

— Не се славя с развинтено въображение.

* * *

Вече се беше стъмнило, когато тримата агенти пристигнаха пред дома на Реймънд Радки в Корал Хилс, Мериленд. Бърсоу пътуваше със своята кола, а Кейт и Вейл — с нейната.

Къщата на Радки се намираше сред няколко недовършени постройки в нов жилищен комплекс в края на глуха улица. Вейл паркира пред една от строящите се сгради.

— Вътре свети, значи си е у дома — съобщи той по радиостанцията.

— Как искаш да действаме? — попита Бърсоу.

— С Кейт ще чакате в твоята кола. По-добре ще е да поговоря с него насаме. Не бива да остава с усещането, че го притискаме, за да отвоюваме силом съдействието му. Намери дискретно място, откъдето да следите къщата. Съобщи ми, ако забележиш някой да идва насам.

— В къщата зад мен има полузавършен гараж. Ще чакам там.

Кейт излезе от колата и се прехвърли при Бърсоу.

Вейл сви в алеята на Радки и слезе от колата. Огледа прозорците, изкачи стълбите и натисна звънеца. След няколко секунди мъж, наближаващ четирийсетте, отвори вратата.

— Кого търсите?

— Реймънд Радки?

— Аз съм.

Вейл извади значката си с авторитетен жест показвайки на Радки, че всички въпроси са само формалност и ФБР вече знае отговорите.

— Влезте.

Инженерът отстъпи неспокойно назад и Вейл забеляза, че се досеща за причината на посещението.

Влязоха в дневната. Вейл седна върху канапето, а Радки — на фотьойла срещу него.

— Какво ви води насам? Нещо във връзка с разрешителното ми за достъп до секретна информация?

Вейл се засмя снизходително.

— Хайде, Рей. Вече си предал информацията за оръжията. Единственият въпрос е какво знаеш за убийството на Морис Гастон.

— Не разбирам…

— Говоря за ягуара, за банковия сейф, за тази къща. Знаем за теб и руснаците. И за литовците — блъфира Вейл. — По реакцията ти съдя, че осъзнаваш защо съм тук. Не искам да си губя времето. Давам ти шанс да ми разкажеш, преди да дойдем да те приберем. Тогава ще е твърде късно. — Радки не отговори и Вейл усети как студената инженерска логика надделява и анализира вариантите. — Ако ни разкажеш за литовците, ще ти улесним много живота. Едно е да продадеш някаква си нищожна технология, а съвсем друго — да си съучастник в убийство.

— Има ли смисъл да моля за адвокат? — попита Радки.

— Не мисля, че си намесен в убийството, но постъпи, както искаш. Обадиш ли се на адвокат, той ще ме накара да си тръгна. — Вейл стана. — А с мен си отива и предложението ми. Ще изобличим връзката ти с литовците и ще бъдеш обвинен в убийство.

— Добре, ясно. Какво по-точно ви интересува?

Вейл седна отново.

— Първо ми кажи как те наеха.

— Една нощ се появиха в апартамента ми. Предложиха ми сто хиляди долара, ако се съглася. Платиха ми още на другия ден и ми обещаха много повече. Два дни по-късно им предадох десетина документа, предимно технически данни и чертежи. Веднага попитаха кога ще успея да им донеса още. Тогава разбрах, че съм допуснал най-голямата грешка в живота си. Казаха ми, че имат видеозапис на размяната, и за да прозвучи още по-убедително, ме заплашиха, че ще свърша като Морис Гастон. Едва тогава свързах изчезването му с тях. Разбрах, че е мъртъв. Изплаших се ужасно. След това не ми даваха мира. Непрекъснато настояваха за още и още информация. Сигурно не ти се вярва, но изпитвам облекчение. Когато се представи, разбрах, че по един или друг начин кошмарът ще приключи.

— Може и да не е чак толкова зле. Разполагаш с неоценим коз — нуждаем се от свидетел.

— Да свидетелствам? Срещу тях? Казах ви, че са луди.

— Единственият друг вариант е затворът.

Радки стана.

— Трябва да помисля. И да пийна нещо. — Инженерът застана пред един скрин и отвори най-горното чекмедже. — Има и трети вариант — изрече ненадейно със студен, механичен глас. — Да избягам.

Вейл забеляза, че в чекмеджето, където бърка Радки, няма бутилки с алкохол, и скочи на крака. Щом инженерът взе револвера, той се сниши зад канапето и вдигна пистолета си.

Радки се обърна и стреля, надупчвайки възглавничката, върху която Вейл се беше облегнал преди малко. Хукна към задния вход. Вейл подаде глава над канапето и Радки стреля отново. Този път куршумът проби облегалката и прелетя на косъм от Вейл.

— Хората ми дебнат отзад — излъга той. — И паркирах така, че да не успееш да излезеш.

Радки погледна през прозореца пред него и видя, че колата наистина му препречва пътя.

— Значи се налага да взема твоята.

Пристъпи към Вейл и стреля пак.

Вейл осъзна, че няма друг избор. Изправи се и стреля веднъж към гърдите на Радки. Инженерът се строполи и Вейл тръгна бързо към него. Радки изгъргори задавено, главата му се люшна настрани, а отворените му очи помътняха.

Предната врата зейна рязко и Кейт и Бърсоу се втурнаха вътре с извадени оръжия.

— Добре ли си? — попита Бърсоу.

— Да, но май направих услуга на литовците.

Кейт погледна тялото и свали пистолета.

— Беше последният ни шанс.

— Мъртъв е, но това не означава, че не може да ни помогне. — Вейл влезе в кухнята и вдигна телефона на Радки от плота. Набра номера на Кейт и когато телефонът й зазвъня, попита: — Какво се изписва на екрана?

— Р. Радки — отговори тя. — И телефонният номер.

— Връщам се след минута.

Вейл взе куфарчето си от колата. Затършува и намери визитната картичка, която Алекс Зогас му беше дал в Литовския шахматен клуб. Извади и двата проследяващи телефона от техническия агент и ги връчи на Кейт и на Бърсоу.

Вдигна показалец пред устните си и набра номера на шахматния клуб от телефона на Радки.

— Там ли е Алекс? Обажда се неговият човек от „Матрикс-Линкс“. — После проточи жално: — Е, предайте му, че днес ФБР са посетили банката ми. Умирам от страх. Искам да ми се обади незабавно.

При тези думи Вейл прекъсна връзката.

— Какво правиш? — попита Кейт.

Вейл сграбчи тялото на Радки под мишниците и го изтегли в стаята, която се намираше най-далеч от входната врата.

— Забърквам лимонада.